КИРИЛСКИ МАТЕРИК

Както съобщи „Сибирская православная газета”, първият паметник на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий оттатък Урал е издигнат пред новосъздаденият университет на град Сургут, Тюменска област, край бреговете на голямата сибирска река Об. Там преди години работеха български строители, има богати залежи на нефт, на ценни дървесни видове.

По повод поставянето през май 1990 г. на паметник на Светите братя в град Мурманск, на Баренцово море в Колския полуостров, кай бреговете на Северния ледовит океан, където на 24 май 1986 г. двадесетина руски писатели възродиха Кирило-Методиевския празник в Русия, акад. Дмитрий Лихачов, наричан още Българолюбец, сподели свое очакване и внушение: подобен паметник да бъде издигнат и край бреговете на Тихия океан, за да бъде означен по такъв начин върху картата на света „Кирилският материк” – обсега на приложение на кирилицата. През 2008 г. такъв паметник наистина бе открит във Владивосток,  красив и съвременен на вид. Стенопис и икона на двамата солунски братя има отпреди век в черквата на източния град Хабаровск.

След нашествието на друговерците в България в края на ХІV век Киевският и Литовски митрополит Григорий Цамблак, „приучен на грамотност от ранно детство”, пише в своето Похвално слово за Патриарх Евтимий,  че търновските книги са достигнали „на север до Ледовития океан и на изток до Илирик , сиреч до Адриатика”. Да се знае от несведущите, изкривили врат да гледат само на запад.

А нали „Светлината идва от Изтока”  – речено евангелски първом  на латински.

Ние, българите, продължаваме да  водим своята хилядолетна битка с триезичниците на НУЛЕВИЯ меридиан между Рим и Константинопол, между кирилицата и латиницата, между християнството и исляма. С променлив успех и в епохата на Интернет.

                                                             Писано на Рождество Христово в 2011 година

НА ИГНАЖДЕН В ОДРИН

Роден съм навръх Игнажден и според традицията е следвало да приема името Игнат. Баба ми Ирина обаче ме кръщава на своя първи съпруг Илия, останал 18-годишен неопят в земята край град Гевгели през юли 1916 г. по време на Европейската война, без да види Охрид. 

Оттук идва и псевдонимът ми Борислав Игнатов, с който най-вече в „Антени” съм подписвал не една своя публикация и е трудно те да бъдат разпознати за една още несъставена  библиография.

По повеление свише преживях 70-ия си рожден ден в Одрин. Главният град на Южна Тракия има за свой символ пехливанските борби. Всяка година през юни тук стават многолюдни схватки между тукашни борци-млади и стари, намазани със зехтин, като за награда победителят получава един коч. А на десетина места в града могат да се видят паметници на тази тема.

Три български университета – Великотърновският „Св. Св. Кирил и Методий”, Плодивският институт по хранителна промишленост и Университетът по библиотекознание и информационни технологии в София  откриха в местния Тракийски университет  нов български мултимедиен културен център, където ще се преподава български език. Истината е, че измежду всичките си съседи най-успешно засега работим именно  с „амуджите” – приятели от векове.

 В Одрин са възстановени две православни църкви - „Св. Георги” и „ Св. Св. Константин и Елена”. В първата е подреден малък музей. Открито е и първото чуждестранно българско читалище. Съюзът на тракийските дружества в България вдигна нов паметник на Екзарх Антим Първи, роден в Лозенград.

В нея трябва да влезеш събут и да мълчиш, докато трае поредната молитва. Паметникът на нейния строител Синан може да се види северно в малка градинка. Не е с чалма, а с нещо като старобългарска шапка. Категорично е доказано, че той е родопчанин от Широка лъка и има рождено име Лалю, превърнат  в еничарин. Пише за него Стилиян Чилингиров в своята забележителна книга „Какво е дал българинът на света”. В нея се съобщава знаменателен факт: при обсадата на Одрин през Балканската война цар Фердинанд, който лично отива да наблюдава битката, издава нарочна заповед да не се бомбардира джамията. Нашенци  в атаките на непревзимаемата крепост като нищо са можели да я попилеят наистина!...

Синан е най-великият архитект на Османската империя. Той е построил и джамията

Селимие в Цариград. За него пише с възхита и нобелистът Орхан Памук.

Един потомък на дряновски строители задължително трябва да разгледа одринската джамия. Тя е разкошно украсена в синьо навсякъде с растителни мотиви, сред които на арабски език са изписани важни извлечения от Корана и имената на техните пророци.

Духът на архитектон Колю Фичето намира тук временно успокоение. А и самият той на път за Цариград е имал възможност да разгледа джамията, за да вдигне впоследствие десетки черковни куполи в Търновско, по-високи от минаретата.

Със Султан Селим джамия е свързана и легендата за Майстор Манол, който литва от нея с дървени криле. А защо тази забележителна черква е построена именно в Едерне? Сънувал бил Султан Селим как сам пророкът Мохамед му е посочил именно това място и той бил длъжен да построи най-голямата джамия в Империята тук, като потърсил за целта най-големия архитект на Империята. Лалю-Синан изгражда и „Черната джамия” в София, която след като дълго време е била затвор за видни държавници след Освобождението, впоследствие  е превърната в черква, посветена на Светите Седмочисленици.

Не ща да пропусна случая да припомня, че на 12 април 1204 г. в битката при Одрин войските на цар Калоян погубват до крак цвета на западното рицарство и то повече не се опитва да ходи на поклонение до Божи гроб. Някои от тях облечени в тенекии  оръженосци загубват ключовете от девствените пояси на своите западни Дулцинеи из гъстите гори на Магна Булгарика., като остават в прегръдките на нашите любвеобилни прапрабаби. Свидетелстно за това са названията на наши селища като Пасарел, Бов, Орландовци, Подуене, Кондофрей. В едно брезнишко село до неотдавна са ръчкали жаравата в домашншото огнище ...с ръждясала рицарска шпага. Един рядък веществн документ наистина! Запазени са и народни песни за пребиваването на кръстоносци по нашите земи. А в Бов показват и до днес отделни латински гробища.

 Когато през 1918 г. в Ньой се подписва унизителния мирен договор, по разпореждане на нашия „благодетел”- френският премиер-министър Клемансо ритуалът става именно в залата, върху чиято стена е изобразена  трагедията на кръстоносците при Одрин.

 20 декември 2010 г.

София-Одрин-Дряново  

ДРЕВНИ ХИМНИ ОТ 42-ия ПАРАЛЕЛ

Започна рождественски фестивал на християнското изкуство

На Свети Климентовия празник в едноименния български университет започна Фестивал на християнското изкуство с рождественското посвещение „Слава във висините Богу”. Уреждат го Столичната община и Софийската света митрополия с подкрепата на десетина фирми.

Началото постави формация „Юлангело” с голям концерт в аулата на Алма матер под название „42 - музиката на България, Грузия, Армения и Корсика”. На тези географски ширини древното християнство се съчетава с още по-древен фолклор, което издава  вековно присъствие на един пренаселен човешки кръстопът.

Габровското присъствие в случая също е напълно естествено. Концертът започна с религиозния химн „Гоподи сил с нами буди”, пят от въстаниците в горящия Дряновски манастир през майските дни на 1876-а. Песнопението „Душе моя” със солист Юлиан Периклиев преди години предава на експедиция „Пелеа” тогавашната игуменка на   Соколския манастир под Шипка и Бузлуджа, което се свързва с името на Роман Сладкопевец – виден  византийски композитор, живял през V в. в Костантинопол. Съседно  с него прозвучаха Кукузелевото „Владику и свещеноначалника” и „Всякое дихание хвали Господа”. Последваха Охридското „Достойно есть”, което е пял неведнъж и Дякон Левски,  новооткритото „Свете тихий”  на  монах Аверкий – виден представител на Рилската певческа школа от Възраждането.

„Возбранной воеводе победителная”, пято от въстаниците на Клисура през Април-1876, „Чистая Дево” – побългарена византийска творба с възхвала на Божията майка и рилското песнопение „Слово благо” прозвучаха за пръв път в съчетание с грузински, арменски и корсикански религозни химни, завършвайки с източно многолетствие. Кратки пояснения представяха на препълнената с млади хора зала отделните изпълнения.

Особеното бе, че певците изпяха с въодушевление и Каравеловата песен „Хубава си, моя горо”,  песента „Черней, горо сестро” –  завещанието на Борис Христов, изпято по  време на погребението му в София, народната песен от Банско „Пуста младост”.

Подобна смесица /на англ. ез. „фюжън”/ прозвуча за първи път. Тя е дело на състав, израснал и възпитан в Националната гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ” от Людмила Добринова. В състава има богослов, философ, оперен певец, драматичен актьор. Достатъчно грамотни млади хора, надарени да извикат от мрака на далечното минало живо наследство, насъщно нужно и на нашия съвременник. Инициативата за това принадлежи на Християн Гайдаров.

/Студентският надпис, изписан преди десетилетие върху стената на един нуждник в Оксфордския университет „Долу раннохристиянската музика!” , намира категорично опровержение откъм 42-ия  паралел, къдeто се е зародила европейската духовност./

Горното написа своевременно редакторът на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь” –  съдейник на Класическата гимназия.  

Вокална формация Юангело

 

ПАИСИЙ В КАЛЕНДАРА НА ЮНЕСКО

Дни прeди Дeня на народните будитeли от Париж долетя ТОПНОВИНА:

Генералната конференция на ЮНЕСКО, която заседава от 25 октомври във френската столица, одобри двегодишния официален календар на Световната културна общност. В него е вписана 250-та годишнина на „История славяноболгарская” от Отец Паисий Хилендарски. Това вменява като задължение нашият първобудител, с който започва Българското възраждане – едно от чудесата на ХІХ век, да бъде по подобаващ начин почетено в страните - членки на Организацията.

ДОСТОЙНО И ПРАВЕДНО ЕСТЬ!

29 октомври, събота, ден за размисъл и слънчево с малко облаци

Съобщението препредава с радост Илия Пехливанов

ПРИБЛИЖЕН ДО ХРИСТА

Нов руски филм за Гогол – дело на Наталия Бондарчук

В края на октомври т.г. в София,. Варна и Бургас имаше прекрасно уредена Седмица на руските филми в България. Показани бяха шест съвсем нови киноленти, които за жалост няма да се появят  по нашите екрани. Честити бяха онези, които единствени се срещнаха с тях.

Главно събитие беше показването на филма „Гогол. Приближеният.” Негов сценарист и режисьор е Наталия Бондарчук – дъщерята на Сергей Бондарчук. В екипа й са все нейни близки.  Филмът  трае 105 минути и се гледа на един дъх. Произведен е от Продуцентски център „Златен век”.

Ето какво сподели със зрителите  Наталия Бондарчук в препълнената зала на Дома на киното при първото показване на филма:

„Един Златен век има в руската литература: Державин, Пушкин, Гогол, Некрасов, Тютчев, Достоевски, Чехов, Толстой.

По-късно се явява и Сребърният век: Борис Пастернак, Ана Ахматова, Зинаида Гипиус, Осип Манделщам, Игор Северянин, Иван Бунин. И среброто е благороден метал - аз самата много го обичам - но все пак си остава сребро...

Филмът е вдъхновен от това, което малцина знаят, че в знаменитата картина на Александър Иванов „Явлението на Христос сред народа” е изобразен Николай Василиевич Гогол. Той седи вдясно, има остър профил, обърнат е към Спасителя като неговия най-приближен от тълпата. Двамата са дружали всекидневно по време на тяхното пребиваване в Париж. Обсъждали са всячески ценностите на християнството и най-вече на православието.

Главната тема на филма са духовните и метафизически търсения на Гогол, неговия стремеж да живее по християнски. Представени са последните дни на писателя с ретроспекция на миналото му.

В съветско време се разпространяваше  версия за последните години на Гогол: видите ли, той се е умопобъркал и преди смъртта си приема православната вяра като дори изгаря втория незавършен том на „Мъртви души”. Това се правеше според доктрината на държавния атеизъм. Внимателното проучване на документи, спомени  и разни материали обаче води до друга истина за този гениален мислител и писател.

Той общува с монасите от известната Оптинска пустиня, посещавана и от Достоевски, и от Толстой също. Дори изявява желание пред игумена сам да се замонаши в нея, но получава отказ. Тогава дава втория том на „Мъртви души” на монаха Матей за мнение. След време последният му връща ръкописа с преценката, че той не бива да се печата. И тогава огънят превръща хартиените страници в пепел...

Обзет от мистицизъм, Гогол се подготвя да се яви пред Бога чист духовно. Смята, че смъртта е очищение и опрощение за греховете на човека. Заживява с убеждението, че неговите герои всъщност са навредили на народа. Според замисъла за продължението на „Мъртви души” те е следвало да се преродят духовно. Плюшкин например заминава за Сибир  да гради там православни храмове. Ала възможно ли е да стане  това наистина?

Писателят престава да се храни, отказва всякаква лекарска помощ, взима причастие...Оставя като наследство на приятелите си само един-единствен чадър за дъжд. И подарява 2 000 рубли за подмомагане на начинаещи писатели.

Последната Гоголева творба е описание на Божествената литургия. Тя е отпечатана след кончината му в малък формат, за да бъде разпространявана масово сред вярващите. И днес могат да се намерят екземпляри от това издание в Троицко-Сергиевата лавра и другаде. Имат го и някои българи.

Завещанието на Гения е:

„Човекът не е добитък някакъв - главното у него е духовността. И демокрацията не е свобода, главното е вътрешната свобода на човека.”

Залата отвърна със спонтанно  ръкопляскане на гореспоменатото съждение, пресъздадено художествено на екрана.

Наталия Бондарчук сподели също, че идва за първи път тук, но разбира българския език без преводач. Смята себе си за половин българка. Баща й е роден там, където са живели волжски българи. И гените проговарят...

Додатък

Тридeсeт и шест години са минали без да се появи нов филм за Пушкин. Когато всичко изведнъж се срутва с развалата на СССР, никой и не помислял за това. Календарът обаче повелявал за предстоящата 200-годишнина от Пушкиновото рождение все пак нещо да се направи. И Бондарчук с триста зора за цели осем години успява да осъществи филма „Пушкин. Последният дуел” . А преди доста години във филма „Звездата на пленителното щастие” – за жените на декабристите, които последват осъдените си съпрузи на заточение в Сибир – тя е изиграва Мария Волконска, също приближена на Пушкин. Тази част от лентата обаче неизвестно защо била изрязана.

Има нова руска пословица: „Если Бога нет, то хоть бы ... Пушкина.” Кое е нейното българско съответсвие, да се попитаме накрая.

Предаде със свои думи след като гледа филма       Илия Пехливанов /в деня на избора/

 Наталия Бондарчук

НЕКА ИМЕНУВАМЕ "НАШЕТО МОМИЧЕ" РУСЕВА

Политикан един, с мерак да става /недай Боже/ вицепрезидент, изрече без смущение глупост по национална телевизия: видите ли, посещението „на нашето момиче” Дилма било уредено нарочно тъкмо в началото на октомври, за да съвпадне с  предизборните разпри относно властта.

Опашата лъжа: тя предприе първата си обиколка насам, за да участва в конференция Бразилия-Европейски съюз, която е част от глобалната политика в последно време и има голямо бъдеще. Да се знае, че става дума за петата икономическа сила в света с нейните двеста милиона населeние. Едва ли г-н Барозу е имал предвид  родовия произход на очарователната бразилска президентка.

Спонтанното посрещане  в Габрово от малки и големи, повечето от които не успяха да видят гостенката наживо, не се е случвало отдавна и направи Габрово прочуто далеч извън пределите на страната ни. Завидя ни дори г-жа Хилари Клинтън! А говориха за Габрово и във Строасбург. Както написа в предговора на българската книга бразилския публицист Фернандо Габейра:

„Светът стана по-голям за Бразилия и България.”

При всекиднвните дивотии, които стават първа новина на медиите рано сутрин и се печатат с огромни букви от 10 см под заглавията на вестниците случи се нещо истинско: човешката история далеч надхвърли обърканата политическа тема, свързана с посещението на бразилската президентка и тя самата с поведението си извън протокола го показа.

Оказва се, че книгата за нея е издадена в Бразиия на португалски език в 7 ооо-ен тираж. А тукашният тираж от хиляда бройки се застояват за беда на издателите.

И друго си позволиха нови телевизионни коментатори: габровци искали да се изкарат все роднини на РУСЕВИте, подобно на известните деца на капитан Шмидт от романа на Илф и Петров. А не показаха ли и на екрана 3-метровото родословно дърво на  габровеца от Цуцуманите...

Книгата за Дилма е издадена в Бразилия на португалски език в 7 000-ен тираж. А тукашните хиляда бройки се застояха за обида на издателите. Попречи, види се, излишното политизиране в нея на презокеанското ни родство.

Ако питате мене, това може да се сравнява с неочакваното откритие от 70-те години, когато изненадващо се оказа, че сме вградени в „третата информационна вълна” чрез откриването на компютъра от Джон Атанасов с второ име Винсент-Непобедимия, който е всъщност Иван – наследник на ямболското село Бояджик. А можем ли да си представим съвременния свят без компютрите. Това е обезщетение за страданията и премеждията, които е преживял българският народ за своите хиляда и триста столетия пребиваване на този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно или две племена, народност или империя, понякога и от няколко наведнъж.

Ще я има България - въпреки всичко! Не е тя в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще. Да си имаме в ума  непрестанно писаното от великия Калоферец в неговия вестник „Знаме”.

(Оказва се, че второ допълнено и разширено издание на книгата на Жамил Саде и Момчил Инджов за „Нашето момиче” не е възможна заради нуждата да се изискат авторски права от Бразилия. Без никакво бавене обаче следва да види бял свят документален сборник със снимки и репортажи за историческото посещение на Дилма РусеВА в България. Отделно може да се издаде пълното родословие, съставено от Красимира Чолакова, заедно със стиховете на Багряна и снимките от Белу Оризонте. Те стават за подарък на  всякакви държавни гости. И за част от домашна библиотека, както и за читалищна. 

И да я наричаме вече Дилма РУСЕВА, а не по американски с това „фф”. Америка не е само Северна – отдавна  сме станали далеч по-близки с хората от южната част на континента, и като южняци, и като бедняци.)

                                                       

Дилма в България

Елисавета Багряна

Уиски с лед и сълзи

В това бразилско бисерно предпладне

седим сами, от срещата смутени,

на тихата тераса,

над Рио де Жанейро извисена.

Аз впивам своите зеници жадно

в замайващия изглед,

изплавал, вмрежен в слънчевия блясък

като мираж над водната пустиня.

Неволно зажумявам, стискам мигли

и бързо после ги разтварям пак,

за да се уверя, че е реалност,

а не от синерамата картина

това видение, което свети

сред двете полусфери сини

на океана и небето.

Че е реалност

и моето присъствие случайно

на този фантастичен бряг...

А ти – отпиваш ти на глътки бавни

уиски с лед,

с невиждащ поглед вгледан

не тук, а някъде далече, явно

оттатък океана, бреговете.

Натегнал е на устните ти бледи

и болка изрисувал на лицето

въпросът – непресекващ, неизменен –

от дълго време чакащ просветление.

„Как там, у нас?”-

най-после се откъртва

на твоя български, полузабравен,

от тридесет години неговорен.

-Кажи ми истината.

За живи

и за мъртви.”

Скала ли от гърдите се събори?

Опомням се от твоята забрава,

откъсвам обектив от кръгозора,

обръщам го навътре,

към сърцето,

и заговарям

за България.

Полека, непревзето.

За миг се взираш

в мене с поглед мътен,

изпълнен с влага.

Главата ти се свежда все по-ниско,

ръката ти трепереща посяга

към чашата кристална-

от слънцето

в отблясъци спектрални.

И вдигаш я,

и гълташ – жадно, бързо.

Но виждам аз

как в нея

от очите ти

две ручейчета бликнали

се стичат...

И пиеш ти

уиски с лед

и сълзи...

/Разказ за среща на Елисавета Багряна с Петър-Педро Русев от Габрово, баща на новия президент на Бразилия Дилма Русеф в Белу Оризонте през 1960 година. Из „Бразилски цикъл”./

Багряна в Бразилия

СОФИЯ И ДУХЪТ НА МЯСТОТО

  

Заслужава си наистина да се огледа в подробности духовността на новата столица на Третото българско царство София през отминалия ХХ  век след столетията на мрак и неведение. Как се възражда тя като птица от пепелта на времето, за да докаже, че този древен народ не е „в гроба на своето преминало, а в люлката на своето бъдеще”.

Нали в нашия бърз и кратък живот на земята съдбата ни е дала най-голямата утеха: паметта – това истинско чудо, което е един от образите на безсмъртието.

А само диващината, подлостта и невежеството не уважават миналото, като се прекланят единствено пред настоящето.

Чужденците, които за пръв път се появяват тук, с удивление установяват, че от жълтите виенски павета на сегашния град  хлътват неочаквано върху плочестите улици на Сердика от VІ век. Домакините припомнят изповедта на император Константин Велики, който въвежда християнството като държавна религия, „Сердика е моят Рим” /„Serdika mea Roma est”/ с намерението да я направи своя столица. Отпивайки лековита от непресъхващите до днес минерални извори край стените на крепостта и разгледали църквата, дала името на града, те  научават за Едикта на император Галерий, с който преди 1700 години е обявен принципът на веротърпимостта. Малка разходка из центъра на града, около изкопите на новостроящото се метро, които радват и археолозите, е достатъчна да се възприеме сравнението с Йерусалим. Православен храм, внушителна католическа катедрала, османска джамия с минаре и край нея еврейска синагога действително съществуват в рядко съседство помежду си.

Изследователите на миналото са затруднени да определят колко културни пластове лежат под нозете на днешните хора, които бродят по повърхността.

Но не се ли крие тъкмо в това обяснението защо още в първите години след появата на България върху картата на Европа тук пристигат въодушевени европейци и остават с години, като някои от тях дори побългаряват имената си. Да ги изреждаме ли: Ян /Иван/ Мърквичка, Ян Колар,  Парашчук, Йозеф Себастиан Обербауер...

Може би ги довежда тук преминалата през вековете светлина на Кирило-Методиевото дело, преживяло крушение на Запад и – според признанието на именити съвременни изследователи на европейската старина - намерило спасение в България.

Неслучайно тяхна първа грижа е да поставят основи на съвременно образование с грижа за подготовката на следващи местни строители на науката и културата. Университетът на името на славянския и българския първоучител Климент, Народният театър „Иван Вазов”, Държавното рисувално училище, приело за патрон възрожденския художник Николай Павлович, един радетел на общуването със западното изкуство, музикални училища...

Единствени по рода си скулптури, стенописи, стъклописи, мозайки с въодушевление създават мнозина художници в продължение на години.

По същото време наши даровити творци заминават в  западни университети и академии, за да направят успешен опит за сродяване с  общоевропейските ценности.

Не закъсняват да се явят в балканската страна и създателите на паркове, поставили начало на „пипиниерата” в покрайнините на София, преодолявайки съпротивата на шопските овчари, за да се слави  днес тя като една от най-зелените столици, което забелязват гостите ни още докато кръжат със самолета си към летището.

В Княз Борисовата градина по идея на Андрей Николов се поставя начало на алея със скулптурни портрети на бележити възрожденци, писатели от началото на века,  която  в днешно време продължава да се попълва.

A колцина наши съвременници, особено по-младите от тях, имат точна представа как е изграден архитектурния облик на столицата ни – кои са авторите на проекта за Университета, Храма-паметник „Св. Александър Невски” /най-голямата катедрала на Балканския полуостров/, Художествената академия, концертната зала „България”, Военното министерство, Народната банка, Съдебната палата, Градската баня, Градските хали, Читалище „Славянска беседа”, Столичната библиотека, мостовете с лъвове и орли кога са издигнати тези емблематични сгради и в коя именно година?

На всичко това дава отговор настоящият енциклопедичен справочник– резултат от будещо уважение проучване на експерти в Столичната библиотека, създали и подробна библиография на необходимите източници относно изкуството през последните десетилетия на ХІХ век и първата половина на ХХ век като начало на подобна поредица от необходими издания. То подкрепя идеята София, която растейки продължава да младее, да кандидатства с достатъчно основания за бъдеща културна столица на Европа.

Нека бъде!

Написано през септември 2011 г. в Неделята  подир Въздвижението на Животворящия кръст Господен

ЛЕСТВИЦА КЪМ САМАРГАТХА

 „Самаргатха” е местното непалско название на най-високия връх на                       света; а „лествица” на старобългарски език се нарича въображаема стълба, по която земните  хора се изкачват към небето в стремежа си към духовно съвършенство.

В анкета на Българската национална телевизия неотдавна зрителите отсъдиха, със значителна преднина пред други предложения, на първо място, като българско спортно събитие на ХХ век, да се приеме изкачването на връх Еверeст от българската експедция през 1984 г. и подвига на алпиниста  Христо Проданов.

Остава си нелека загадка за социолози и несоциолози: защо този резултат бе постигнат предимно с участието на млади хора. Зрителите в напреднала възраст  нито знаят що е това „ес-ем-ес”, нито пък имат непрекъснато мобилни телефони при себе си, за да боравят с тях всекичасно и всекидневно. Катeгорично бяха отграничени чисто спортните постижения от незрелищните други постижения като алпинизма / и толкова други победи на българския творчески ген/. Все пак шампионите – олимпийски, световни, национални дълго време се радват на слава, пари и обществено положение. Докато Христо Проданов остана в ледената прегръдка на Хималаите завинаги, следвайки  своята съкровена мечта.

И всичко това стана на 20 април! А това е датата, записана със златни букви в българския календар и е незаличима следа в българската душевност. Случайно ли беше...

По същото време екип на Кирило-Методиевския вестник обикаляше страната с пътуващата книжарница „Матей Преображенски”. Периодично в предавания по ефира и върху страниците на седмичника „Антени” се споделяха впечатления от непредполагани срещи с различни хора на различна възраст. Стана веднъж дума и за Христо Проданов. Тогава се обади по телефона от карловското село Войняговци млад човек по време на предаване необичайно развълнуван. Той потвърди, че Проданов, родом карловец, е носел заедно със себе си снимка на дъщеря си и малък портрет на Васил Левски. Като почва да слиза от върха, той отделя  в раницата си всичко ненужно, заедно с кинокамерата, и я изоставя. Следващите български алпинисти намират тази раница. В нея обаче те не откриват портрета на Левски...Следователно Христо Проданов го е взел за последно със себе си. Духът на Апостола го е карал да се стреми нагоре към върха. И по такъв начин Левски достига до границата между земята и небесата.

А една работническа бригада от Карлово събираше тогава пари за билет до България на Чованг Ринджи – шерпът, който съпроводи донякъде Проданов, изплаши се и се върна обратно. Всъщност причината за това отвежда към религията на хималайците. Според нея те не могат да се появяват при боговете горе на самия връх. Противно на това нашите българи с невиждан устрем към висините искаха сами да посетят живелището на боговете и да оставят там свой знак.

Човек намира в случая упование и вяра в своя народ. Не всички са крадци, измамници и всякакви други „изродици” /дума на Левски/, които днешните средства за масова информираност всячески се стараят да прославят.

Нека припомним и сентенцията на английския поет от началото на отминалия век Робърт Браунинг:

„Човек трябва да се опита да надмогне собствените си възможности – иначе защо са небесата!...”

Българският април – и през 1876-а, и през 1984-а е пряка приписка към горното.


 Преписано от бр. 32 на в. „За буквите” на 22 септември 2011 г.          

НОСТАЛГИЯ ПО ВИЗАНТИЯ

                                                                                                                   

По-значимо научно събитие досега България наистина не познава! Около 1200 учени от 46 страни цяла седмица обсъждаха в залите на Свети Климентовия университет  темата „Византия без граници” на ХХІІ-ия международен конгрес за византийски проучвания под патронажа на ЮНЕСКО. Тяхната средна възраст беше под 30 години. Появи се и доклад под заглавие „Носталгия по Византия – мисъл за ХХІ век”. Идеята за мултикултурата и отпадането на религията в нашата съвременност очевидно отслабва – засилва се тягата към духовност, която без многовековния опит на Църквата е невъзможна. А срещата межу християнството и исляма става все по-насъщна за днешна Европа и прави България необходима с нейната драматична история.

Габровското присъcтвие на този престижен форум е напълно естествено. Главен негов вдъхновител и организатор е акад. Васил Гюзелев – европейски признат изследовател на Средновековието, президент на българската Асоциация по византология и медиевистика, пряк потомък на един от първите просветни министри след Освобождението Иван Гюзелев, също  академик. Да добавим и проф. Василка Тъпкова-Заимова, доайенът на конгреса,  по потекло солунянка, свързана с Боженците по линия на своя съпруг проф. Йордан Заимов – една невероятна българка, учудваща с бодростта си за своите 83 години.

Честит бях да видя на екрана в американската зала портрета на Васил Априлов – нали той навремето включва в своята „Денница” старинни печати, византийски монети и миниатюра от Манасиевата летопис редом с печата на Габровското училище. Ако имаше запазен портрет на Спиридон Палаузов, той следваше да бъде показан най-едро сред всичките портрети. През 1852 г. той защищава в Санкт Петербургския университет с отличие дисертация на тема „Векът на българския цар  Симеон”, с което въвежда научното понятие „Симеонов век” и се счита за баща на българската медиевистика. По-късно големият габровец Райчо Каролев обнародва  първото изследване на богомилството. За пръв път на византоложки конгрес заседаваше секция, посветена на ересите и най-вече на следовниците на Боян Мага и Поп Богомил, които подготвят Реформацията в Западна Европа няколко века по-рано, с участието на учени от Франция, САЩ, Полша и България.

За първи път темата „Византия и славяните” имаше преднина в тематиката на конгреса. Само че в обсъжданията участваха малко руски учени, повече имаше от Сърбия и слависти от Гърция, Италия, Великобритания. Дори се появи един мургав славист от Бразилия, та и една славянка, дошла  чак от Австралия.

Да припомним., че в София става ІV конгрес по византология през далечната 1934 година, организиран от проф. Васил Златарски и проф. Богдан Филов, който значително усилва престижа на българската наука, въпреки скорошния държавен преврат и традиционния наш финансов недоимък.

По-многолюдно и значимо събитие се очаква да бъде Световният конгрес в Милано през 2013 г. по повод на 1700-годишнината от обявяването на християнството за официална религия на Византия от император Константин  Велики. Той се предхожда от кръглата годишнина на Сердикийския събор, с който император Галерий малко преди смъртта си обявява веротърпимостта между различните религии, макар да е бил върл гонител на християните. Това бе припомнено и от Президента Първанов, и от кметицата на София Фандъкова за сведение на конгресистите. В скоро време това събитие ще бъде ознаменувано с нов момумент срещу паметника на Вазов. Някои предлагат и сегашния булевард „Цариградско шосе” да приеме името на Константин Велики. Нали негово е откровението „Сердика е моят Рим”...

Оценката на водещи хуманитаристи като Дмитрий Лихачов, Клод-Леви Строс, Андре Малро и други, че ХХІ век следва да даде превес на духовността – иначе цивилизацията ни ще загине намира понастоящем внушително потвърждение откъм България.

ВИНОПИТИЕ И СВОБОДОРЕЧИЕ

Препрочитайки в наши дни Плутарховите „Спорове по време на симпозиум”

По едно време България бе наричана „симпозиумленд”, сиреч „земята на симпозиумите”. Да припомним, че старите гърци са спорели с часове и дни около пищна трапеза, слушайки арфа и радвайки се на тацувачки. И са разреждали виното си дополовина с вода, за да предовратят кавги и сбивания.

Днешните питомци на Априловото училище повече си падат по твърдия алкохол. Но те биха могли да освежат заниманията си по старогръцка литература и с някой откъс от творбата на Плутарх, живял в самото начало на нашата ера.

Да пиеш и да пиянстваш не е едно и също нещо. Онзи, който се напива до загуба на разсъдъка си трябва най-напред да се наспи. Ала разумните хора, които са си пийнали само мъничко над обикновеното могат да не се опасяват, че здравата мисъл и паметта ще ги напуснат. Ние виждаме как танцьори и музиканти се справят със своята роля не по-зле по време на симпозиум, отколкото в театъра; техният опит и обиграност подържат тялото и разума им в обикновено състояние.

На мнозина виното придава по-голяма смелост и решимост, неприсъщи на неприятната дързост, като ги предразполага към самоувереност и им придава убедителност. Според преданието Есхил е пишел своите трагедии, като се е вдъхновявал с вино. Казвали са например, че  пиесата „Седмината от Тива” била дело на бог Арес, но това не е вярно: всичките Еврипидови творби са тържество на Дионис.

Платон от своя страна твърди, че виното има свойство да подгрява душата и заедно с това и тялото. То разширява порите, по които в нас проникват всякакви образи, и заедно с това спомага да намираме слова за тяхното изразяване. Нали у мнозина автори творческата природа в трезво състаяние е бездейна, все едно замряла, докато с виното те се вдъхновяват в достатъчна степен.

Виното  пропъжда срамежливостта, която като нищо друго ни задържа за съвет, почита много други душевни препятствия, които противодействат на благородното честолюбие. Като поражда свободоречие, което води до намиране на истината, в същото време виното разобличава всякакво злонравие, позволява да се разкрие всяка скрита в душата на този или онзи порочност, а без това не помагат нито опитността, нито проницателността.

В същото време мнозина, които следват началнния си подтик, постигат по-голям успех, отколкото онези, които хитруват, като скриват своите помисли.

И така, не бива да се боим от това, че виното подбужда страстите ни: лоши страсти то възбужда само у лошите хора, чиито разсъждения никога не биват трезви. Теофраст сравнява с цирк трезвеническите симпозиуми – толкова много бърборят хората в тях; а мрачно трезвено опиянение може да се нарече онова състояние, в което пребивават груби души, смущавани от гняв, зложелателство, свадливост и други низки страсти.

Виното по-скоро притъпява, отколкото заостря тези страсти и прави такива хора не глупци, а безхитростни хора, които не пренебрегват полезното, а са способни да предпочетат разумното. Онези, които приемат хитростта за ум, а дребнавостта за благоразумие, естествено считат за признак на глупост да изказваш под влияние на виното открито и безпристрастно своето мнение. Затова древните наричали Дионис -Освободителят, понеже не вакхическото изстъпление е неговото главно качество, според писаното от Еврипид, а онова, с което той  премахва от душата ни всичко робско, боязливо и недоверчиво, като ни дава възможност да общуваме помежду си правдиво и в свободоречие.”

„Правилно ли са постъпвали древните като са правели съвещания с  вино”.  Книга VІІ, въпрос Х.
 С извинение: Ил. П.

Дионисий

РАЗТУРЯНЕ НА МАГИИТЕ

Във византийския императорски двор на Константинопол са звучали български фолклорни мелодии и ритми,  вградени в Кукузелеви песнопения 

Я разтуряй, Цвето моме магиите,

Цвето мое, върла магьоснице,

душман моме, от Бога да найдеш!

Хляб си нося, Цвето моме, гладен ходя.

Вода газя, Цвео моме, жаден ходя...

Коня водя, Цвето моме, пеши ходя...

Я разтуряй, Цвето моме, я притуряй,

Цвето моме, върла магьоснице,

душман моме, от Бога да найдеш!

Тази песен е записана в Момина клисура, Пазарджишко. Счита се за класическа сред народните любовни песни. Обнародва я за пръв път Любен Каравелов. Изследвана е от фолклористите Васил Стоин и Михаил Арнаудов. Пята е и от оперни певци.

През 1931 г. младият български учен Стоян Джуджев, родом от Пазарджик, защищава с голям успех в Парижката Сорбона докторска дисертация на тема „Ритъм и такт в българската народна музика”, написана на френски език. Това е начало на дългогодишни изследвания върху балканската музика, които през 1978 г. се увенчават с високата европейска награда на името на Готфрид Хердер.

Ученият открива и документира многобройни примери за вграждане на откъслеци от български народни песни в православни песнопения. Тези следи могат най-сигурно да бъдат разпознати в окончанията  /каденци/  на мелодиите.

Една от основните творби на Йоан Кукузеул, роден в Драч, Албания, около 1280 г. от майка българка, е „Голямото исо на пападическото пеене” – уроци по солфеж за византийсктите певчески школи, които поради своята сложност са наричани „бич за певците”. В него е вградена българската народна песен „Я разтуряй, Цвето моме, магиите” – доста популярна у нас допреди Втората световна война.

Във византийския императорски двор – освен по гергьовските поляни на Тракия – са звучали интонациите и на Петруниното хор. Неговата мелодия съвпада с деветото коляно на  „Исото”.

Има и други подобни примери.

Какви ли магьосници са били тези наши прародителки ЦВЕТА или ПЕТРУНА, заслужили да бъдат обезсмъртени по токъв невероятен начин! И какво от тяхната жизнерадост и вътрешна свобода сме съхранили у себе си до днес, да се попитаме.

Примесите от фолклор в православните песнопения са били разгадани от услужливи доносници във императорския двор. Това става причина Кукузел да напусне Константинопол и да се усамоти като обикновен козар при Великатга лавра „Св. Атанасий” – главното духовно средище на монашеската република Света гора в Атонския полуостров. Там той доживява старините си. Изобразен е по-късно върху стените на Лаврата. Една икона на Св. Богородица, която се съхранява до днес тук, е наричана „Кукузелиса”.

В наши дни откровение за духовни люде от разни кътчета на  Европа бяха миговете, когато възкресени от млади български певци Кукузелвите песнопения зазвучаха отново. Това бе оценено от вещи изследователи на Средновековието като истинска сензация. По такъв начин старината бе включена в живата съвременна култура.  

 Стенопис от 1744 г. от главния храм на манастира в Арденица (днешна Албания), изграден върху основите на черквата "Св. Троица", строена с ктиторството на св. цар Борис Покръстител. Изписан от братята Константин и Анастас Зограф от Корча. Фотография Николай Трейман, първа публикация във вестник "За буквите", 2006 г.