понеделник, 31 януари 2011 г.

СЪКРОВИЩА ПОД НОСА НИ

Или как австрийският музиколог д-р Жералд Флориан Меснер открива бистришкия триглас


Една докторска дисертация във Виенския университет откри за Европа единствения по рода си бистришки триглас, оцелял до наши дни на километри от София, в полите на Витоша. Името на откривателя е Жералд - Флориан Меснер (Gerald Florian Messner), времето - седемдесетте години на отминалия век. Пряка заслуга има именитият изследовател на българската фолклорна музика проф. Стоян Джуджев, доктор на Сорбоната, родом панагюрец.
 Младият австриец идва в София за конкурса на млади оперни певци. Не му провървява твърде в състезанието, но се сближава с много хора, които му откриват какви са истинските българи. Новите му приятели го отвеждат и в Бистрица. Там Меснер чува за пръв път записи на местните народни певици, направени от Асен Александров. Тогава той не може да повярва на ушите си: възможно ли е в наши дни да съществува в живата музикална практика пеене, което да звучи толкова архаично?! Така случайно-неслучайно той се заема с изследване на българската народна песен, което го завладява толкова дълбоко, че сам се учудва на себе си. Той усеща, че е изправен пред музикална култура, твърде различна от средноевропейската. А нали тъкмо Виена е музикалната столица на Европа!
 Меснер започва да следва музикознание във Виенския университет. Едновременно с музиката на българите се заема да овладее и техния език. Помага му славянската основа на семейството, което има словенска и чешка кръв. Слуша безброй пъти не само песните на бистричанки, но и неподражаемите им разкази. Познавайки законите на школуваното пеене, той се убеждава, че песенният стил на Бистрица съвсем не е "първобитен опит за многогласие", както твърдят някои, а нещо много по-сложно.
Застоява се по-задълго в Бистрица. Прави специализирана анкета - къде са пели местните жени, при какви поводи, кои песни? Защо при всяка отделна песен се подреждат различно. Оказва се, че под покрив, в стая, те интуитивно усещат резонанса и се стремят към акустични условия при пеенето на открито. Мелодията им се изплита от три гласа: "ока", "бучи право" и "бучи криво". Българските музиколози дотогава не са различили бистришкия триглас, а той другаде наистина е непознат. Меснер означава явлението като "интерфереционна диафония" и така озаглавява своята докторска дисертация.
Какво се крие зад този термин? Основният тон на песните звучи през цялото време и служи като център, към който се стремят останалите тонове. Невнимателният слушател чува само два гласа, които се кръстосват. Понятието "бучи" издава определен вид постановка на гласа, характерен за пеенето в Източното Средиземноморие. А в Бистрица той е специално подчертан. Съществено е да се знае, че тригласната организация се корени както в музикалната, така и в социокултурната сфера. Тя е свидетелство за друг тип изживяване на времето. Ето първата съществена част на феномена "бистришки триглас". Всяка певица има свой ярък характер. Взаимното допълване на техните характери - обикновено певиците са осем на брой - води до сливането им, което е необходимо за този вид пеене. Свидетелство за древност. Лека-полека средноевропейското чувство за превъзходство почва да намалява.
 При подготовката на дисертацията си Меснер тръгва да изследва образци от диафонията в различни части на света. Отива и на Адмиралтейските острови. Стари източници от началото на века отбелязват, че там музикознанието се изправя пред загадъчно явление. Отива Меснер сред папуасите. Пуска им запис от песни от Бистрица. Казват му: "Това е музика от островите Би-Пи, само че звучи странно, понеже не се разбират думите!..." Меснер обяснява, че това е музика от Европа ("папуасите не са чували нищо за България"). Отговарят му категорично: европейците не пеят така, както пеят тези жени от записа. Те пеят мисионерски песни или "рок-енд-рол", казват папуасите. За по-убедително правят имитации. "Така, както чухме, пеем само ние...", заключават те. След като виждат цветни диапозитиви от Бистрица, папуасите изпитват почуда и радост от своето откритие.
През 1976 г. Меснер защитава с голям успех своята докторска дисертация за бистришката интерферационна диафония. В последвалите години новата информация постепенно прониква сред музиколозите. Сам новият доктор изнася лекции в различни университети по света - на Филипините, в Нова Зеландия, в Австралия, Хавайските острови, Калифорния, Тексас, Колумбийския университет на САЩ в Ню Йорк, в Берлин, в Полша, Югославия и другаде.
 Днешните бистришки певици са напълно сраснати със собствената си традиция и тя е неотделима от начина им на живот. Те нищо не правят "на ужким"! Но тази жизненост и песента им ще си отидат заедно с тях. Защото тя е не само в пресъздаването, а и в опита на живота им, в семето, заложено от хора, също живели в тази традиция. Подобен е опитът на различни култури, преживели същата ситуация и сполетени от същата съдба. Когато хората променят своя бит, песните им загубват смисъла и предназначението си. Но австрийският музиколог призовава: "Не забравяйте тези песни!"
Консултант и научен ръководител на дисертацията "Интерферационна диафония в село Бистрица. Изследвания върху многогласните песенни форми на едно село в Средна Западна България" е световноизвестният австрийски учен - музиколог Франц Фьодермайер. Дисертацията е истинска изненада за световните музиколожки среди. Тя доказва съществуването на отмиращи остатъци от много стара звукова система, която напомня за една много висока музикална и танцова култура, загатната от митологията на древните траки, фриги, елини. Проф. Д-р Стоян Джуджев, почетен доктор на Сорбоната, който през 30-те години на отминалия век защищава в нея дисертация върху българската народна песен, също консултира пряко Меснер в присъствието на самите бистришки певици, утвърждава:
"Парадоксално е, че ние имаме цялото това звуково богатство, всички тия макротонове и микроинтервали, така да се каже, под носа ни. Но не можем да ги чуем, понеже нашата слухова острота е притъпена от темперования строй на западната композиторска музика.”
Естетическият кодекс на бистришките певици не се отличава твърде много от нормите на западноевропейската музикална естетика, но той е диаметрално противоположен на тях. Бистришкият триглас е в открит конфликт със западната полифония и хармония. Хармоничният принцип на шопския музикален диалект може да се нарече "хармония на дисонанса". Бистришката диафония открива широко поле за по-нататъшни изследвания. След забележителната студия на д-р Меснер българската фолклорна наука навлиза в нов етап на развитие. Най-ценен принос за това дава бистришкият вокален стил, запазен в своята кристална чистота благодарение на женската певческа група от селото. Знаем ли прочее с какво наистина сме богати! И дали прословутото шопско твърдоглавие няма и положителни измерения? Благодарение на него под носа ни са съхранени съкровища чак до началото на третото хилядолетие.
След защитата на докторската дисертация на Жералд Меснер във Виенския университет "Интерферационна диафония в Бистрица" местните певици бяха удостоени и с голямата Хердерова награда редом с други светила на съвременната европейска култура. По този повод Хердеровата фондация покани бистричанки на почивка в нейно имение край Хамбург. Осемте жени отиват в Германия, като носят със себе си странен реквизит: кобилици, менци, хурки и прочие. Преминават по транспортните ленти на летищата тези техни домашни потребици - за удивление на всякакви пътници. Настаняват ги в някаква вила, подобна на замък край Северното море. Радват се на песните им. Ала остава много свободно време. И нали не са свикнали да седят със скръстени ръце, докато се разхождат из зелената морава, бистричанки съзират из нея стръкове киселец. Разгеле! Ще им разточат на немците една хубава баница със зелена подплънка. Така дават да се разбере, че техните единствени по рода си древни мелодии са наистина неотделими от начин на живот, сраснат с природата. Както впрочем твърди в дисертацията си и виенският доктор по музикознание.
На връщане обаче кобилиците на бистричанки някъде засядат по транспортните ленти на летищата и жените се прибират вкъщи без тях. Друга година ги поканват на фестивал в Загреб. Момчето, което трябвало да ги посрещне на гарата, закъсняло. Бистричанки без бавене свили едно хоро насред мегдана, както са си били с шопските носии. Подхванали и песен. Нямало как посрещачът им да не ги разпознае сред навалицата. Явяват се на фестивала, представят се. Ала една от жените на връщане нещо се замотала из кулисите на театъра. Вървяла между някакви огледала и заблудена, че с нея вървят все същите жени с шопски носии, излязла от страничен вход, та се загубила сам-саменичка из града. Броят се жените една по една - няма я баба Катина! Имало според тогавашните правила "изкуствовед" в групата. Поприщил се човекът от притеснение и страх дали няма да се върне в София без баба ти Катина...
Подобно нещо не може да измисли и филмовият майстор от Бусманци Рангел Вълчанов. Всичко друго става от пременена в шарено бистришка шопкиня - само не и невъзвръщенка, нали? И то не само поради носията, а по дълбоки вътрешни причини. И заради внучетата, разбира се, които очакват шекер и кукла от Загреб. Ала по онова време страхове имаше безмерни, та и това подозрение е обяснимо. Баба Катина така или иначе сама открила мястото за нощувка. Но и излиза име "Баба Фестивалка". Като се прибират в Бистрица, осемте жени, вместо да разказват на близките си за балканските си пътеки, по-присъщо им е да изпеят песен:
"Тръгнали са осем баби, осем баби бистричанки, осем баби щуроглави. Една била щуроглава, друга била празноглава, а третата акъл нема - сите били кусурлии. Па тръгнали по държави да се баби надпеват... Па си влака погрешили - нема кой да ги посрещне... Па стояха, па чекаха, па чекаха ден до пладне. Па се баби разиграха, па се баби разпеяха... Па се чудат и се маят къде баби да се деват... Въжа носят да се бесят - нема дърво да си найдат, вода нема да се давят... Ето иде младо момче, младо момче небричено, па си пита осем баби: "Вие ли сте бистричанки?" Отговарят осем баби: "Та ние сме бистричанки!..." Па се баби разсмеяха, па се баби разпеяха!..."

                                                       Бистришките баби 2008г.


неделя, 30 януари 2011 г.

КИРИЛИЦАТА ВЛИЗА В ЕВРОПА ЧРЕЗ БЪЛГАРИЯ


"Цар Симеон сред книжовниците във Велики Преслав".
Из цикъла "Златният век". Художник Алфонс Муха (30-те години на XX в.)
               
Преди три десетилетия в околностите на Провадия, при гара Равна, иманяри попаднаха с булдозер на останки от древен манастир. Сетне археолозите, ръководени от д-р Казимир Попконстанинов, разкриха неизвестно светилище от ІХ век. То е извънредно богато на каменни надписи и рисунки върху варовиковите стени на църквата. Чуждестранни изследователи на старината, които по време на международен колоквиум по старобългаристика в София пожелаха лично на място да разгледат разкопките, отсъдиха, че това откритие променя представата  за най-ранния период на славянската култура. Нали ръкописите, достигнали до нас, са все от по-късно време.

В манастира са съхранeни повече от 20 каменни надписа на шест древни езици: старогръцки, латински, старобългарски /глаголически и кирилски/, рунически, двуезични. Един от тях точно датира освещаването на църквата и нейния патрон – то е станало на празника Гергьовден през 889 година, а църквата е посветена на Св. Богородица.

Върху стените не са изписани само имена на светци, а има и доста женски имена от простолюдието. Следва да се знае, че по онова време манастирите са били смесени. Някоя си Марина била пропъдена оттам, понеже забременяла / наречена е „кучка проклета” поради волното си поведение, с което размирила манастира/.

Най-ценен е надписът, в който изрично е цитиран папа Климент Римски, третият по ред римски папа. Както се знае, Кирил и Методий откриват в морето край Херсонес неговите мощи – „с ръждясала котва на шията”. Когато те ги отнасят ритуално през цяла Европа като необикновен дар на тогавашния папа Адриан ІІ, той най-тържествено ги посреща в Рим с огромно множество и спечелват неговото благословение на свещените славянски книги с разрешение да изнесат богослужение на славянски език в пет големи тукашни църкви. Това събитие е означено понастящем с паметна плоча върху стените на църквата „Санта Мария Маджоре”, открита от българския президент Георги Първанов / подменена впоследствие от премиера Бойко Брисов заради две пропуснати запетайки в нейния текст, изписан на италиански и български език./.

Така че кирилицата е изобретена в Плиска и Преслав – събитие, доказано с изсечени върху камък безспорни свидетелства. В един друг манастир край шуменското село Черноглавци бяха открити по-късно 84 каменни надписа, включая и един с глаголица. А в земите на Моравия след многодишни разкопки е намерен един-единствен каменен надпис на кирилица - и той е посветен на българския княз Персиан.

Надписите във Филипи, Северна Гърция, и Главиница /Балши/ в Албания са на гръцки език.

 През 1992 г. при приемането на България в Съвета на Европа председателят на Парламентарната асамблея Мигел Мартинес, по убеждения социалист, имаше всички основания официално да заяви, че с България в Стария континент влиза и една нова азбука-кирилицата, както е исторически достоверно и справедливо. Италианският премиер Романо Проди предложи тогава върху евробанкнотата  редом с надписите на гръцки и латински да има и кирилски надпис Европейската конституция беше подписана и на български език. Докладът за присъединяването на България към Европейския съюз също е написан и на български език. В него изричен раздел огласява кирилицата за трета официална азбука на Европа като „самобитен български принос в културата на Европа”. По идея на тогавашната министърка по европейските въпроси Меглена Кунева българският химн „Върви, народе възродени” беше преведен на всички европейски езици и разпространен нашироко.

Историята ни предлага възвръщане към началото на славянската култура, която е приета равноправно от останалите европейски народи. Именно така си представяме ние нашето приобщаване към Европа – като отдавнашни европейци със значим принос в културата на континента, а не като новодошли натрапници, приети по милост в антрето на общия ни дом. Да се знае: люлка сме, а не заден двор!...

 Да припомним също, че първоначалното название на Европа се отнася за областите около Проливите възоснова на древната легенда за похищението на Европа от Зевс, преобразен като бик. И е по-естествено западняците да казват  „Отиваме в Европа” като се качват на самолета на път за Несебър или Созопол, а не ние да  изричаме обратното, отивайки в  Щутгарт или Тулуза.

Духовното здраве на европейците наистина зависи пряко от дълбокото осъзнаване на техните истински корени.

/Ала какво да им речем като видят как по софийските улици нашироко шества латиницата. Дори един наш бивш президент-китарист навръх 24 май, досами паметника на изобретателите на славянската азбука, не се посвени да предложи да сме си помислили дали не трябва да си сменим вече азбукатга, за да станем истински европейци.../

Додатък
 В преамбюла на преправената напоследък Конституция на Република Словакия е вписано, че  Кирило-Методиевото дело е в основата на съвременната словашка култура.
Колко по-съществени основания имаме ние, българите, да сторим същото, нека да се
попитаме.


В. 100 вести”-Габрово,  22 март 2005 г.


Преписано, разширено и допълнено на 27 януари 2011 г., четвъртък .

петък, 28 януари 2011 г.

КЪМ ЕВРОПА – ЗАДНЕШКОМ!?

Разговор с проф. Джанкарло Джираудо от университета във Венеция

Слободия. Слободия тя надува, побола тя е слободия-широко ти е около врата, та не знаеш какво правиш. Слободия-печена божура. Слободия-поразия. Слободията е по-тяжка /по-лоша/ и от неволията. Сиромашията може да ся търпи, а слободия не може.

Найден Геров. ”Речник на Българския еазик”, час пета, Пловдив, Държавна печатница „Съгласие”, 1904.

Манафи - в парламента!” – не преставаше да се удивлява Бай Кою Янков като един истински  природен българин, наследникът на габровеца  Райчо Каролев и възрожденски калоферски род, още в зората на уж-демокрацията. И добавяше тихичко: „Ала не сме ние у д.../ дупе / правени...” Добре че не е жив сега да гледа докъде стигнаха българските работи.

По същото време, когато първите „свободни” издания  придадоха на сергиите вътрешния вид на гинекологичен кабинет, всъщност мераклиите се радваха на отпечатани изрезки и копировки от всякакви европейски издания. По-евтино беше така, вместо да се представят нашенски голотии. Задници можеха да се намерят всякакви. Още не бе обявен явно конкурсът за най-угледно дупе.

Така или иначе тръгнахме към Европа не с лицето напред – според най-ценното, което сме дали на Европа и света от векове до днес. Ами заднешком!

 Споделих горното преди време в разговор с един виден професор от университета на Венеция  на име ДжанкарлоДжираудо, завършил история в Ленинград, гост на Научния център „Дуйчев”. Той доста се развесели и поиска разрешение да ползва този образ за лекциите пред своите студенти.

Всичко щеше да бъде наред и понастоящем по време на публичната демонстрация на содомитския грях в центъра на столицата ни, ако истинската демокрация беше налице. И това ли е сега най-яркото потвърждение, че сме я постигнали, нека да се попитаме.
Пази Боже сляпо да прогледа!

Материал за размишление за социолози и несоциолози: как стана така, че ние съединихме най-лошото от социализма с най-лошото от капитализма, вместо да сторим обратното, както другаде го правят? Дори се радваме и гордеем при това.

Или речено по нашему: ние ли се криво молихме – или ни Господ криво разбра...Накъде сме се отправили с тая крива молитва наистина.

Но докато мнозина се претрепваха да разхвърлят камъните /прелисти Библията-Еклесиаст/, други в същото време не преставаха да ги събират. Въпреки всичко.                                                                                                 

Да завършва със сененцията на проф. Джираудо „ В идеалната система на ценностите най-важно е чувството за история”. С пояснението, че на старогръцки език думата „политес” означава ” гражданин”, а думата „идиотес” – „случаен човек без памет”. Е, граждани ли сме или идиоти, както ни е нарекъл преди толкова време великият Калоферец?...
С извинение: Илия Пехливанов


четвъртък, 27 януари 2011 г.

ГАБРОВСКИ КАВАЛ В БРИТАНСКИЯ МУЗЕЙ

Мерсия Макдермот
През 1967 г.. в Лондон е издадена на английски език книгата „Апостолът на свободата. Портрет на Васил Левски на фона на България от ХІХ век.”, осъществена и разпространена по цял свят от престижното издателство „Джордж Алън енд Ънуин”. Тъкмо това издание безспорно е разпространило засега най-пространната представа за Българското възраждане в чужбина.

На 9 юни 2009 г. пред лондончани бе представено ново българско издание на книгата на английски език . Сториха това Общобългарският комитет и Фондация „Васил Левски” според своята дългосрочна програма за запознаване на чуждата общественост с личността и делото на Апостола на българската свобода.

По тази програма на 3 март 2009 г. в Европейския парламент в Брюксел имаше нарочно тържество, което подготвиха група наши евродепутати от разни партии.

Голямата съвременна българистка Мерсия Макдермот всъщност продължава стореното от видни представител на английскатата обществена мисъл от предишните векове като Уйлям Гладстон, Джорджина Маккензи и Аделина Ърби,  Леди Странгфорд, Джеймз Баучер и други. По достойнство тя бе удостоена като почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Получи високи държавни награди. Нейните книги за Гоце Делче и Яне Сандански ги има във всяка голяма библиотека. Като се завърна след пенсионирането си в Англия тя издаде на английски език илюстрован сборник за български народни обичаи.Чакат своя издател нейни книги за богомилството и Димитър Благев.

Мерсия прояви жив интерес към Габрово. Бе официален гост на града през 1971 година. Разговаря тогава  с кмета Карл Кандулков. Първа се разписа в книгата за почетни гости на Дома на хумора и сатирата. Водеше със себе си дъщерята Александра, по професия инженер-химик, която живее понастоящем в Щатите.

Най-силно Мерсия Макдермот подкрепи тримата майстори, които цели четири десетилетия ваяха паметника на Левски в гората между Етъра и Соколския мнастир. Двамата с Петко Тотев я заведохме да го види. Фотографирахме се край него. Сетне отпечатахме в „Антени” нейния  собственоръчен автограф на български език:
 „Такъв паметник няма никъде по света...”

Братята Кою и Любен Янкови /Георги Танков не беше в града по това време/ подариха на Мерсия един кавал, който бяха доставили от известен шипчански майстор, с гравиран върху  него дарствен надпис.

Неотдавна в писмо до своята близка приятелка Ана Райкова тя потвърди, че е предала своята богата колекция от български носии в Британския музей. Заедно с нея – и този габровски кавал.
Засега това е единственият подобен паметник от земята на Орфей. Не е изложен в някаква експозиция. Съхранява се най-надеждно под номер в музейните фондове.

в."100 вести"  Габрово - 2010г.

ТЪРСЕЙКИ КОНСТИТУЦИИТЕ НА ЛЕВСКИ

Генчо Стоев
Писателят Генчо Стоев според оценката на видни европейски литературоведи е сред тримата най-ценни представители на изящната словесност за Стария континент от отминалия ХХ век. Неговата немноголовна повест „Цената на златото” , която представя драмата на априлци, сродна на класически грагедии, е преведена на десетина езика. Само че връстниците на чушкопека не го имат за нищо, а в поредицата на Издателство „Захарий Стоянов” авторът се крие някъде вкрая сред стотината български класици.
Продължението на тази повест се нарича „Завръщане”. Тя започва с последния ден на въстанието в Перущенската черква „Св. Архангел Михаил”. А оцелелият Павел Хадживранев се озовава сетне в Цариград. Съпроводен от младата българка Мария, той се завръща отново в родината. С каква цел я потърсва сега?
Воден от своите републикански мечтания, той тръгва да търси Конституциите на Левски, за които бил чул, че са укрити ...някъде по таваните на стара къща в градеца Дряново!
Генчо Стоев беше близък приятел и нещо като съредактор на седмичника „Антени” Били сме заедно с него  неведнъж в Перущица. С пътуващата книжарница „Матей Преображенски” пътувахме десетина дни из Пиринско по следите на една новоткрита песен „Е, комита море, Васил Левски”.
Уговорих с читалище „Развитие” среща с него за дряновските читатели. Той самият я пожела. Запитаха го тогава защо именно в Дряново според неговото писателско прозрение е възможно да има следи от Конституциите на Левски.
Отговорът бе:
” Когато бях преди години в Цариград, разговарях там с клисаря на българската черква „Св.Стефан” в квартала Фенер. Той ми каза, че е родом от Дряново. Само че е вече доста възрастен и едва ли ще може да  види Дряново отново. Името му съм забравил...За мен е естествено в годините след падането на Търново столични родове да са се придвижили към Балкана и да са останали именно тук.”
Беше на срещата и краеведката Бонка Тихова. Тя побърза да потвърди, че наистина има такива дряновски родове. Следователно писателкото усещане не беше подвело автора на повестта „Завръщане”.
Дали днешни невръстни дряновчета ше прелистят тази книга – тя не е никак дебела, да попитаме накрая.
Ходихме тогава на гости у Дора Ганчева. Сетне отидохме с колата на „Антени” и до Дряновския манастир. Съпровождаше ни Генчо Генев,  наследник на Генчо Светогореца, строил крепости и манастири и в самия Цариград, в Силистра, и на Света гора, и дядо му Генчо, възстановявал манастира след битката, сравнявана от генерал Фазлъ паша с битката при Севастопол.
Като спряхме пред мавзолея с костите на избитите четници, пред италианската скулптура на въстаник, когото тукашните хора наричат свойски Бачо Киро, Големият Генчо изповяда:
„Какво ли му е било на белочерковския даскал да тръгне със свои ученици на явна гибел наистина...”
Може да се обсъжда това днес не само в часовете по българска литература.

сряда, 26 януари 2011 г.

"ЦЕНАТА НА ЗЛАТОТО" ПРОМЕНИ ПРЕДСТАВАТА ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

сп."Българи" 

Съждения на писателя Генчо Стоев за въстанието, Левски и неоткритите му конституции, Радоновата чета, „Видрица” на поп Минчо Кънчев.

Според оценката на авторитетни чуждестранни литературоведи българският писател Генчо Стоев е сред тримата днешни творци на Европа, които през отминалия век са създали изящна проза, богата на човешки характери и философска дълбочина.

Обикаляхме  заедно из Пиринския край с пътуващата книжарница „Матей Преображенски” през април 1979 г. в очакване да се появи в Космоса първият българин. Имахме за емоционален мотив новооткритата народна песен „Е, комита, море, Васил Левски!”. Сещам се какво каза Генчо по пътя: „Самият Левски е бил уверен, че ние след толкова време ще минем отново по неговите  пътища...”

В Банско беседвахме дълго с бай Георги Ушев, рядко надарен човек за устно слово. От него узнахме необичайната история за Радоновите  четници, които отивайки на сражение с нападатели-друговерци биват живи опяти в черквата, дори един от тях остава жив и така си доживява човека - опят.

Тогава тъкмо ни бяха издали държавно решение Съюзът на българските журналисти да подготви и отпечата преди 24 май специален брой, посветен на основния български влог в европейската култура. Попитахме именития си спътник :”Дали ще се справим – времето е толкова малко...” Той отвърна: „Ако вие го правите, може и да стане.”

Имаше предвид вече осъщественото от седмичника „Антени”  пряко сътрудничество с най-големи наши учени като Петър Динеков, Иван Дуйчев, Александър Милев, Куйо Куев, Боню Ангелов, Асен Василиев. Създали бяхме вече и дълготрайна връзка с Дмитрий Лихачов, наречен от главния ни редактор Веселин Йосифов „Българолюбец”, който на два пъти посети редакцията и СБЖ в единствен по рода си разговор за „българското чудо”.

Заварихме един пролетен ден двамата с Милко Кръстев, перущенец родом, писателя в Лафонтеновата къща на Стария Пловдив. Там той квартируваше, далеч от къщни дертове, за да завърши повестта „Завръщане”-продължението на книгата „Цената на златото”, вече заела трайно място в най-новата история на българската изящна словесност. Младата машинописка преписваше по 15-ина пъти една и съща страница под диктовката на автора.

Излезе от печат повестта. Първи отпечатахме откъси от нея в „Антени” още преди появата й по книжарниците. Петко Тотев написа кратко и точно как Генчо Стоев продължава да се бори неотстъпно за качество на литературното поприще.

Завръщането” всъщност представяше как Павел Хадживранев, оцелял след трагедията в перущенската черква „Св. Архангел Михаил”, тръгва от Цариград за новоосвободената България ведно с българката Мария да дири ... конституциите на Левски. Според автора те би трябвало да са оцелели скрити по някакви тавани на градеца Дряново, всред гънките на Предбалкана, недалеч от Търново.

Това даде повод подир някое време да отидем при дряновци. В градската библиотека Генчо Стоев разказа пред читатели  за книгата си. Сподели, че се е запознал в турската столица с възрастния клисар на Желязната черква „Св. Стефан”, който му се изповядал,че не ще може никога повече да види България. Казал му също, че бил родом от Дряново.

Особено преживяване бе, когато читателите-дряновци, най-вече вещата изследовагелка на тукашното минало Бонка Тихова, гимназиална учителка по география, потвърди, че наистина в града живеят потомци на някогашни търновски родове. Което е напълно естествено впрочем: след поругаването на столнината от друговереца, мнозина намират убежище за векове напред тъкмо из гористите гънки на Предбалкана. Така писателят стана „провидец” – неговото творческа интуиция се потвърждаваше.

Отидохме тогава  и до Дряновския манастир. Показаха ни там в музея отломки от крупови снаряди, които пороищата продължаваха да изравят из манастирския двор. Влязохме в мавзолея, изграден от италиански архитект със скулптура от италиански майстор. Генчо отрони в размисъл: „Бачокировите четници са били все негови ученици – невръстни момчета. Какво ли му е било да ги отведе на сигурна смърт...”

 А и самият белочерковски даскал е бил кротък човек, стихоплетец, ходи до Бяло море да събира миди по пясъчния бряг, срамува се като мома – сиреч не е никак приличал на онези хъшове, които са се фотографирали с навирени пушки и пищови оттатък Дунава, а когато идва време за бунт се изпокриват тук и там. Като Стефан Стамболов например, който облечен в женски дрехи се спотайва в Самоводене по време на деветневната битка, сравнена от генерал Фазлъ паша, командира на Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, с битката при Севастопол.

Накрая се сещам как събрахме в редакцията на „Антени”  разни хора да осветим появата на знаменитата „Видрица” от Поп Минчо Кънчев. Не ща да пропусна на отбележа, че тя излезе от дълбоките архиви на Народната библиотека в София след тежка война с нейни пазителки, които не щяха и да чуят за този поп: „Той не може да пише като хората, измисля си разни небивалици...”

Другарят на Левски наистина си има собствен правопис, което смущаваше книжовните дами. Всяко важно нещо като „България”, „Свобода”, „Знаме”, „Комитет”  и прочие той пишеше с главна буква! Ако не бяхме отпечатали в „Антени” откъси от книгата, та да ги извадим и на грамофонна плоча, Петко Тотев те се ли бе заел да я представи с предговор, тя нямаше да достигне стохиляден тираж, та да се подготвя сега и ново издание от захаристояновото издание.

 На споменатата среща Генчо Стоев заяви кратко и ясно: „Аз считам Поп Минча за  природно явление...” Неизтощимото жизнелюбие на старозагореца доказва, че след всяко израждане издава и възраждане – поне досега винаги е било така, според мнението и на чуждестранни българисти като римския професор Санте Грачоти например.

Насила си отиде тоя Генчо, да заключим. Поканват го негови връстници и приятели в Харманли, подаряват му ловна пушка и го водят на пусия край Марица. Никой не се досеща, че тъкмо по тези места като ремсист той е отвеждан няколко пъти на мним разстрел. И за никакъв дивеч не му е идело в ума да гони тогава, а изплуват х изглежда някогашни преживелици в съзнанието му. Препъва се човека, счупва си таза. А можеше големият писател да добави към написаното от него нови ценности наистина.

Бел. ред. - Авторът Илия Пехливанов е главен редактор на Кирило-Методиевския вестник "За буквите", в миналото дългогодишен редактор на рубриката "Българистика и българисти" във вестник "Антени", откъдето е и сътрудничество му с писателя Генчо Стоев (1925-2002) - Р. С.
                                                                         
                                                                         ГЕНЧО СТОЕВ


МАТЕЕВИ ПРЕОБРАЖЕНИЯ



Една чиста проба от Българското възраждане, когато дедите ни са сторили възможно невъзможното
                                               Илия Пехливанов

 С годините Преображенецът Отец Матей се издига на все по-висок пиедестал. Това съждение, огласено от авторитетен българин при откриването на чешма-паметник на мястото, където е била родната му къща в търновското Ново село, придобива нови потвърждения наистина.
Студентите-историци от Свети Климентовия университет споделят убедението на своя преподавател по Българско възраждане доц. Пламен Митев, че именно Отец Матей е най-привлекателната личност от онова невероятно време. Специалисти от Историческия музей във Велико Търново създадоха пътуваща издложба за него, която привлича вниманието ина деца, и на възрастни. Търновката Румяна Николова защити  дипломна работа за него, издаде с коментар книгата му „Защита на православието” и подреди виртуален музей в Интернет. Младо момче от родното му село представи цял спектакъл с един актьор в голямата новоселска църква, съперничещ на многоцветната вечерна картина на Царевец. Писателят Атанас Лазовски, посветил години наред да доказва, че тей Преображенски е неоценен възрожденски книжовник, най-сетне успя да издаде в книга неговите „Проповедки” в съчетание с литературно-критическата студия под заглавие „Мостовете на Отец Матей”. Самият председател на Съюза на българските писатели Николай Петев , опитвайки да приватизира Възрожденеца, издадена български и руски език книгата „Моят отец”. Непубликувани глави от недовършения роман на Светозар Димитров /Змей Горянин/ „Великият скитник” предизвикаха съответен интерес. А пишещият тези редове, облъчен безнадеждно от маята на Матея, продължава да събира от деветдесет и девет извора български Кирило-Методиевски вестник, намерил  чрез нтернет все повече съмишленици и съдейници  от разни страни.
Нека потърсим обяснения за това.

„Перипетомобилът” работи

Най-кратката визитка за Отец Матей е тази: скитащ монах, силно увлечен в техниката.
Освен моделите за водна помпа, създавана в село Михалци край Росица, дървени модели за пушка, осъществени от търновския майстор Георги Тюфекчийчето,  „морската мелница”, строена на брега на Бяло море и разсипана от завистливите монаси, най-силно Матей е бил обладан от идеята да построи „вечен двигатеул”. Нека припомним, че бележити физици от миналонто също са го смятали за възможен. Нашият сънародник потрошава 8 000 гроша за тази цел, подарени от умиращия игумен на Хилендар, като изгражда край Янтра, между Търново и Самоводене, голямо здание за тайни опити. Прави модели ипо времена престоя си в Батошевския манастир също. Говори за изобретяването му ... на революционно събрание в село Мусина, пред бъдещи въстаници от четата на Бачо Киро и Поп Харитон. Като прибавим към горното и сведенията за чертеж на дървен топ стигаме до най-ярка представа за духа на нашето Възраждане, когато дедите ни са сторили възможно невъзможното. Може ли с черешова артилерия да се свали вековна империя наистина! И все пак те са се опитали да го сторят.
Може би затова едно черешово топче, измайсторено преди три десетилетия в град Златица от Стоян Шиеков, потомък на възрожденски майстори, намери място в световния музей на оръжията – лондонския Тауър каото единствен по рода си образец на оръжие, който предизвиква удивление.

Със светогорска диплома

Както сам пише в автобиографията си, Отец Матей прекарва в манастирите на Света гора около десет години като ходи там на два пъти. А в светогорските библиотеки не е имало само религиозни книги. Като цяло Атон съперничи на средновековните европейски университети. Един необичайно любознателен момък с пъргава мисъл и безгранично въображение покрай молитвите улавя с рповене в разни светогорски книги технически идеи, тревожили немалко будни умове от миналото. Една от тях е възможността за използване на морските приливи и отливи като източник на енергия. Само че по онова време днешните приливни електостанции не са били възможни поради това, че не е бил намерен начин произведената енергия да се кондензира по някакъв начин. Днес такива електростанции има вече в Ламанша и крй северния руски град Мурманск. А „морската мелница” на Отец Матей, строена преди двеста години,  е техен далечен предшественик.

Лекове от древен Египет

В миналото образовани лекари не е имало. Монасите на Света гора задължително са били обучавани да станат и лечители. Отец Матей придобива такива познания и става известен в Българско като прочут народен лечител. Съвременниците са запазили ярък спомен за това негово умение. А в Сухиндол той обучава 12-има младежи в нарочен медицински кръжец. Един от тях, именуем Митьо Кобура, става сетне лечител. Скулпторът Кирил Анев е опазил негови резепти.
В Преображенския манастир Отец Матей живее в една и съща килия с отец Неофит Калчев. Последният приема от него рецепти, които години наред сам изплолзва като лечител  като ги издава осем пъти в книга под заглавие „Народен домашен лекар”, преиздадена напоследък на няколко пъти. Повечето рецепти в нея днес са неприложими, но има и полезни сред тях. Някои предизвикват насмешка: вместо да се ходи на море например, препоръчва се човек да се топи до шията в каца с разтворена морска сол и сетне да се разхожда. Като че ли това може да се пробва отново и днес – колцина вече могат да си позволят почивка на Черноморието ни...
Отец Матей твърдял, че тези рецепти идвали чак от древните египтяни. Нищо чудно: в манастирите на Света гора е съхраняван многовековен човешки опит.

Билка за Дякона Левски

Стигаме до джобното тефтерче на Апостола. Върху първите страници в него са записани рецепти за клинав човук, сипаница и прочие.
А каква е причина Отец Матей да е бил най-близко до Левскипо време на изграждането под носа на имперската столица Цариград на единствената по рода си ХІХ век тайна революционна организация с двеста комитета? Стана известно това от собственоръчните бележки на Христо Иванов Големия – най-доверения човек на комитетската тайна полиция. В едни добавки към биографията на Левски от Захари Стоянов той известява следното:  по време на Втората българска легия в Белград през 1868 година Левски заболява от стомашна болест. Тогава е опериран  от сръбски лекар под надзора на свои въоръжени  приятели. А пет годин след това – тъкмо по време на комитетските обиколки из Българско – той носи незатворена рана на корема. И е бил все весел, какта потвърждава не само Големия!
Отец Матей изглежда е бил натоварен от Организацията лично да следи за здравето на Левски. Той му давал да пие отвара от една билка, наричана „ранилист” или „хайдушко биле”, с което са се лекували из Балкана не един или двамина бунтовници тогава.

Специален куриер на БРЦК

Украинският историк проф. Степан Иванович Сиделников, проникновен изследовател наБългарското Възраждане, бивш фронтовак, създаде картотека на Вътрешната революционна организация, каквато наши историци все още не са създали. В нея той подрежда по занятие и длъжност според наличните сведения даскали, попове и други възрожденци, изградили тъканта на съзаклятието. В нея  Отец Матей е определн като „специален куриер на Българския централен революционен комитет”.
Да уточним: През съдбоносната есен на 1873 година, когато след обира на турската хазна в Арабаконашкия проход и започналия процес в София настъпва криза в Организазцията, Любен Каравелов изпраща писмо до Левски с нареждане незабавно да се обяви въстание. Търновският комитет търси приносител на писмото. Приносителят е проверен – преди това Отец Матей разпространява сред комитетски дейци Устава на БРЦК, парични средства и други ценни известия. По същото  време Матей е някъде около Стара Загора. Старозагорци му предават Каравеловото писмо със заповед да не жали коня си” , според запазения техен протокол, и да настигне Левски надолу към Марица. Матей настига Левски в село Поповица. Отговорът е известен: Левски смята за прибързано обявяването на въстание...
След гибелта на Апостола търновци решават да изпратят писмо до външния министър на Сърбия Йован Раич с предложение за помощ. Отново куриер не е трябвало да се търси. Той е известене с краткото название   „Очката” или „Черната капа”. Александэр Бурмов твърди, че това е именно Матей. Той си свършва работата, доколкото е възможно. Среща се с Каравелов и Панайот Хитов в Белград, сетне отива на аудиенция при министъра. За да се потвърди извода на Народния войвода Раковски: нашата свобода само от нас зависи.
През пролетта на 1873 година Отец Матей заедно с един член на комитета в Ново село отива в Ловеч да проучи обстоятелствата около залавянето на Левски. Подлага Поп Кръстю под клетва в черквата. Единствена по рода си сцена наистина! Матей като човек в расо е крайно заинтересован дали негов събрат е замесен в случая.Поп Кръстю отвръща: „Мнозина други се отърваха с мене...” Отец Матей отсъжда : „Ще дойде други Левски, а на обесения  нека бъде вечна паметтта му !”

Вечен календар

Върху стената на читалището в село Михалци, построено  през 187д година под личен надзор на Отец Матей и назовано от него „Съединение”, тревненския зжограф Венко изписва „вечен календар”,  по чертеж, който Матей донася от Света  гора. Фреската  сега е пренесена в музея на град Павликени. Срещата с нея излъчва някакъв вид радишация – който го е видял, вече не оставя същият. Подобно нещо другаде засега не се среща по нашите земи.
Календарът започва неслучайно от годината на поругаването на столнината Търново от азиатския нашественик и завършва... с 1940 година! Едно невероятно прозрение за следваща съществена дата от българската история...
Отец Матей изработва отделно движещ се механизъм по календара, който показва кога ще се случи Великдена в еди коя си година. След като хората излизали от черква в празничен ден, той демонстрал пред учудените им погледи своя механизъм. На чергата до него били подредени книжки – за Света Богородица и други светии, а и някои нгови съчинения , шест от които са отпечатани във вилаетската типография на Митхад паша в Русчук.
Отец Матей отвежда за главен учител  в своето любимо село Михалци /между Павликени, Бяла черква и Мусина/ търновеца Тодор Лефтеров, учил три години икономически науки в Оуенз колеж на Манчестър. Склонява местните чорбаджии да му дадат 6 000 гроша годишна плата. Лефтеров прави реформа в училището според най-модерната тогава Бърт-Ланкастерова взаимоучителна метода. Осигурява доставката на английски вестници. Учи деца ивъзрастни на военни умения.
След време Лефтеров отвежда учениците си в Дряновския манастир. След разгрома на светилището, опожарено от круповите попове на генерал Фазлъ паша, командирът на Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, той бива лично съсечен от пашата.

Воин от челната линия в Държавата на духа

За 1300-ия рожден ден на Аспарухова България стана известно философско-публистичното понятие „Българска държава на духа”. То дойде едновременно като откровение на вещи познавачи на старината – българолюбци и откъм Запад, чрез проф. Санте Грачоти, директор на Инсттута по славянска философия при Римския университет, и откъм Изток – чрез акад. Дмитрий Лихачов, световноизвестен руски изследовател на Средновековието, истински днешен мъдрец.
Отец Матей без преувеличение е личност от челната редица на тази непревзимаема държава. В Организацията на Левски той е нещо като министър на културата. Преодолявайки ограниченото противопоставяне между просветители и революционери,  той олицетворява  съвременното понятие „богословие на освобождението”. То дойде в наши дни откъм Латинска Америка.  Стотина години преди това в Българско четат евангелието с пищови на кръста десетки невероятни личности като Отец  Матей.
Всички сме им длъжници. Нужен ни е техният велик български дух – можем много неща да приемем от него  за изпът.

11 юни 2009 г.
Празникът „Богородица-Достойно есть”



неделя, 23 януари 2011 г.

ДВОЙКАТА СТАВА ШЕСТИЦА

Априловската гимназия в Габрово

В самото начало на учебната 1959/60 година на единадесетокласниците в Априловската гимназия литература преподаваше другарката Пенева – красива жена на средна възраст, стрaога и безкомпромисна в оценките си. Началният урок бе посветен на понятието „социалистически реализъм”. Според  онаследения от съветската литература творчески метод, вменен безусловно като правило за новата литература, животът трябваше да се представя не какъвто е в действителност, а какъвто следваше да бъде, според правилата на социалистическия начин на живот.

Като новодошъл ученик в класа, бях изправен пред черната дъска опознавателно. За да ми вземе страха и да ме накара да я уважавам, другарката Пенева ми зададе в упор въпроса : „Що е това социалистически реализъм?”. Опитах се хъката-мъката нещо да обясня. Нищо не се получи. И без много да се колебае другарката Пенева  вписа оценка /2/ в бележника ми. Така започна последната ми гимназиална година.

Мина много време оттогава. През юни 1986 г. в качеството си на заместник главен редактор на седмичника „Антени” и едновременно с това заместник главен редактор на вестника ЗА БУКВИТЕ бях командирован в Москва. Целта беше да се срещна с писателите от северния град Мурманск, които с наша помощ на 24 май с.г. поставиха начало на възродения Кирило-Методиевски празник в Русия.
Тъкмо тогава се провеждаше VІІІ-ият конгрес на  Съюза на руските писатели. Нашите приятели и съратници от редакцията на „Литературная газета” ми дадоха еднодневен пропуск. Конгресът заседаваше в Грановитовата зала на Кремъл, най-тържествената зала, където още от времето на цар Иван Грозни са посрещани чуждестранни посланици, с изобилие от исторически сцени, зографисани  по стените,  разкошни полилеи, блестящ мраморен под. Това беше знак за особена почит към писателите. Течеше първата година на Перестройката, без да се знае тогава накъде точно ще се отклони тя впоследствие. Нейният зачинател Михаил Горбачов лично присъстваше на Конгреса. На последния ред в президиума  седяха един до друг Виктор Астафиев и Валентин Распутин, които преди това прекараха цял месец в Хисаря и с тях пообиколихме страната в Сопот, Карлово, Перущица. Най-уважаваният сред делегатите беше акад. Дмитрий Лихачов. В пространно слово той изложи цялостна програма за попълване на празнотите в литературното наследство, останали от миналите десетилетия.

Озовах се в залата на конгреса, на крайната редица отстрани. Мурманчани бяха в съседство. Близо до мен беше седнал английският писател Джеймс Олдридж. Видях отблизо и Василий Белов. Като му казах, че идвам от България, вместо отговор той възкликна: „За буквите!”. Скоро преди това габровецът Румен Йонков беше ходил при него в далечната Вологда като екскурзовод на туристическа група и му бе отнесъл броеве на Кирило-Методиевския вестник. Навън по коридорите сновеше насам-натам и нашият Лъчо Еленков.

От трибуната именити писатели споделяха своята представа за призванието на литературата. И нито веднъж не се чу понятието „социалистически реализъм”! Неколцина направо заявиха, че подобен творчески метод просто не съществува, той е мъртвороден и безплоден. Животът следва да се представя такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто би могъл да бъде.

Моята двойка от Априловската гимназия се превърна в кръгла шестица!

Оказа се, че аз съм бил по своему прав навремето. След като вече две  години бях работил като дърводелец при тревненски  майстори след насилственото напущане на Дряновската гимназия, получил бях донякъде представа  за  живота такъв, какъвто е в действителност. Ала по-права е била тогава другарката Пенева, следвайки неотклонно внушенията на онзи момент.

Уместно е да припомня сега какво заяви в речта си Александър Солженицин, когато през 2000 г. връчваше за първи път новоучредната награда на негово име на писателя Валентин Распутин. Последният бе считан за най-ярък представител на т. нар. селска литература /”деревенщики”/. Явиха се, каза авторът на „Архипелаг ГУЛАГ”, през последните десетилетия  група писатели, дошли от далечната провинция, които тихомълком, без демонстрации, почнаха да пишат противно на доктрината на „социалистическия реализъм”, търсейки близост с великата руска литература от ХІХ век и с древноруската литература. И създадоха забележителни творби.
Остава да се попитаме накрая кои български писатели вършеха същото - въпреки официалните ограничения ...

Но за това  ще умуваме друг път с примери. А сега няма време, както е заключил преди хилядолетие и повече Храбрият черноризец.

СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

  
СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ
Писмо  № 05/03.01.2011
София 1000, п.к. 608
Ул.”6 септември”35

УВАЖАЕМИ ИЛИЯ ПЕХЛИВАНОВ,

Позволете ми от името на Управителния съвет на Съюза на българските писатели и лично от свое име най-сърдечно да Ви поздравя по повод щастливия Ви 70-годишен юбилей  и най-искрено да ви пожелая здраве, лично щастие и нови талантливи творби!
                            
                                                                     НИКОЛАЙ ПЕТЕВ
                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ НА
                                                  СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ


В. „СЛОВОТО ДНЕС”
Бр.   /28 октомври 2010 г.

На своето заседание на 23 октомври 2010 г. Управителният съвет на СБП взе решение да бъдат приети като нови членове на Съюза….................................../последен/ Илия Пехливанов.

Препоръки: Румен Балабанов и Борис Данков.

Поздравления поместват в. „100 вести”-Габрово и в. Дряново нюз”-Дряново.



Със сърдечен и ин­телигентен човек винаги е приятно да си приятел. Болшинството от приятели­те ми са такива. Един от тях е Илия Пехливанов. Преди повече от 40 години в Со­фия ме запозна с него жур­налистът Стефан Димитров – били състуденти в Со­фийския университет. През тия дълги години пътищата ни ту се пресичаха, ту се разделяха. Кое е общото помежду ни? И той родом селянче от с. Горни Върпи­ща, Дряновско, и неговият баща дърводелец, и той чо­век на перото… Искрен, откровен, сърдечен и прям, талантлив и работлив родолюбец. И макар че целият му творчески живот да протече в столица­та, той не скъса с родното, габровското, бих казал провинциалното. Дълги години работи като редактор във в. “Антени” с друг талантлив и родолюбив габровец /бичкинец/ - Петко Тотев. Откри пътуваща книжарница “Матей Миткалото” и като него омитка цяла България, проповядвайки българската книга. Заедно с другия скъп мене габровец – Борис Данков, оцениха и пох­валиха пред света моите антологии, превода на “История во кратце…”. Тази габровска троица направи най-много, за да се чуят имената на габровски­те автори в “меката” на литературата – София. Но Илия не се задоволи с това, той разшири територията на своите най-свещени интереси – задълба надълбоко в историята българска – основа и продължава да издава в. “ЗА БУКВИТЕ – О ПИСМЕНЕХЪ”, на който биха завидели най-изтъкнати естети и издатели, предостави на нашите издания - “АРТ-страниците” в "100 ве­сти" и алманах “Зорница”, десетки интересни материали, членува в нашето дружество, макар че стана член на СБП…
И какво друго да кажа по повод 70-годишния му юбилей?… Дерзай, сине дърводелски, нали и бащата на Исус е бил дърводелец!… Това са не­гови думи, отправени към мен. Сега му ги връщам. Да си ни жив и здрав, приятелю!

Минчо Г. Минчев - Габрово 2011 г.

„ФРЕД НЕ Е ТАКСИ"

Фред

Той беше роден в Единбург, столицата на Шотландия, но никога не бе живял в Европа. Като морски риболовец бе прекарал години наред в Малайзия, търгувайки с разни страни.
Достигнал пенсионна възраст, той решава да се засели временно в България. Обикаля Родопите, Странджа, Тракия. Избира да остане именно сред диплите на Предбалкана и то в Селото над пещерата. Харесва му, че къщите тук са изградени от камък, дори и плевните. И си личи, че са ги строили даровити майстори.
Купува най-голямата къща, чиито собственици живеят в Русе. Почва веднага да я преустройва вътрешно Прави я неузнаваема по свой вкус. В двора решава да изгради дувар. Писателят-дюлгерин от Габровското село Кряковци идва нза  оглед и съвет. Разработва малка градинка като засажда домати, магданоз, няколко ябълкови дръвчета.
Съпругата му Айрин малко му помага, гледа си повече кухнята.


Когато за пръв път ги видях, не пропуснах да изтъкна, че съм ходил в Шотландия, дори в най-северния град Абърдийн. А на домакинята посочих, че моята баба е носела същото име като нейното-Ирина, на гръцки „миролюбива”.  Макар да не беше хич миролюбива.
Ето как почва Фред да учи български език. Събират се неколцина наши хора от селото  да се почерпят. Сипват му сливова ракия - непознато за него питие. Обаче му напълват една водна чаша догоре.  Като я изпива, Фред почти не припада. И се научава да казва по български „Малко!...”, когато сядат пак да се почерпят. Това е първата българска дума, която той научава. Нали ние, българите, пием по подобен начин и шотландската ракия-уискито. Не само по два пръста течност на дъното в чашата. Варварски обичай.

Фред стана домакин на единствено по рода си събитие. На 4 април 2002 г. България бе приета за член на НАТО. По този повод бе обявен неприсъствен ден. Един зевзек сподели тогава гласно в купетата на габровския влак: „Само гледай как ще ни накарат да бием крак на тоя ден като на Девети септември преди”…”Сиреч да манифестираме по военному. Хрумна ми да уредим съответна сбирка у Фред. Заведох неколцина приятели от Габрово с журналистката от в. „100 вести” Надежда Тихова заедно с нейния съпруг Пенчо Тихов-известен художник-фотограф със страница в Интернет. Седнахме на трапеза у шотландеца. Чукнахме се със сливова за здравето на новите ни приятели-натовци. Събитието бе отразено върху първана страница на габровския вестник. Има си и фотодокумент за това.

На тукашните хора се налага често да слизат пешком до Царева ливада по старото шосе. Когато ги настигаше със своя „Крайслер” без скорости, Фред не спираше да ги вземе със себе си, както правеха други. Отговорът му бе: „Фред не е такси!...” Разбира се, по света такива услуги не се правят - не само в Малайзия, а навсякъде. Нали вече сме нови европейци...

Лека му пръст на Фред - жител на Горни Върпища! Според неговото завещание, следва прахът му да бъде разпръснат някъде над Южнокитайското море, където е прекарал живота си. Не е проста работа това. Не се знае дали ще бъде изпълнено последното му желание.
Габровци празнуват приемането на България в НАТО, 4 април 2002 г.

                                                                                             Илия Пехливанов