понеделник, 23 май 2011 г.

ЯКОВЕРЦИТЕ ОТ ЦАРИГРАД

      

понеделник, 23 май 2011 г.

ЯКОВЕРЦИТЕ ОТ ЦАРИГРАД

В българското читалище, възникнало преди век и половина под носа на Високата порта, покълва свободата
  
Д-р Иван Селимински
/1799-1867/ 
„Блажени, прочее, учените и ревнителите за напредък; дваж по-блажени са проповедниците за просвета у народа; триж по-блажени тия, които я подпомагат нравствeно и вещно, без което всичко пропада.”

Антонио Виджеланте
Министерство на образованието  на Реублика Италия
„Българските читалища от ХІХ век са праобраз на съвременното гражданско общество.”

Календарът затова е и измислен – да направи неотменима нашата почит спрямо значими събития от миналото, върху които се е градила духовността ни въпреки всякакви превратности и препятствия. Едно подобно събитие е създаването на българско читалище в столицата на Отоманската империя. Ако Българското възраждане наистина е едно от чудесата на Деветнайстото столетие за Европа, то имаме в случая пример как е било постигнато това.

Завещал ни е рядката дума „ЯКОВЕРЕЦ” търновецът Даскал Петко поп Николов, учителят на  Петко Рачов Славейков. Попаднал всред вавилонското стълпотворние от хора край Босфора, той не е изкушен от пищните пазарища и великолепните здания, които бележат срещата на Изтока и Запада. Обладан изцяло от мисълта за отечеството си, той пише изповедни писма до своите съграждани, за да сподели с тях как устоява на съблазните от гърчеене и потурчване.

Както се знае, Цариград е най-големият български град отпреди Освобождението. В него са живели около 30 000 българи: търговци, абаджии, мутафчии, градинари, хлебари, риболовци, кожухари, сеизи /конегледачи/, готвачи, овчари, говедари, ратаи по чифлиците. Само лодкарите, тогавашните таксиджии около Златния рог, са били близо хиляда  на брой.
Генетичната памет у природно изявените северняци  извиквала спомена за Магнаурската школа и нейния библиотекар, дарил славяните с букви-семена, за твореца на Златния век, наричан Книголюбец, за преславските книжовници, чиито имена не сме узнали и до днес.

Датата 11 МАЙ, която бележи Кирило - Методиевския празник, всъщност припомня обявяването на Константинопол  за столица през далечната 330 година / и не е нужно да се търсят други произволни обяснения за това/. Оттам именно искрата прескача в Пловдив, като  бързо обзема  цяло Българско.

Преди да се появи българското читалище, в Цариград вече е съществувала централата на гръцкия филоогически силогос, чиято задача е била да наводни всички български земи, включая Македония, с гръцка книжнина.
Нещо като читалище са имали дори турците. Откриват свое читалище австрийските славяни, щедро подпомогнати ог вездесъщия руски консул Граф Игнатиев.

Обаче идеята за чисто българско читалище бива дадена по-рано – през 1860 година. Скоро се съставя общност, повечето  от млади хора на около 18-20 години. Начело е д-р Христо Стомболски, а негови другари са Георги Золотович, Димитър Гешоглу, Георги Груев, Иван Найденов, Атанасаки Стоянович, хаджи Мина Пашов, Станчо Брадински, Христо Такев, Йосиф Дайнелов, Сава Стоянов, Априловия сродник Тодор Бурмов. Като най-ревностен проповедник на читалищната идея се проявява Стефан Илич. Напразно обаче ще търсим имената им в днешните български енциклопедии...

На 27 февруари 1866 г. младежите се явяват в метоха при българската черква „Св. Стефан” при Иларион Макариополски с молба той да вземе почина за читалището в свои ръце като оглави читалището. Еленчанинът горещо подкрепя идеята, но внимателно отказва да стане читалищен председател. Четирмата хаджи Мина Пашов, Тодор Бурмов, Христо Танев и Георги Груев се заемат да съставят проектоустав. Събралите се в уречения ден – 22 март отново в метоха 50-60 души след кратки спорове приемат този устав, подписан от 43 души. Тогава избират и настоятелство: хаджи Мина Пашов-председател, Георги Груев-подпредседател, Станчо Брадински-секретар, Никола Бракалов-писар, Николчо Тъпчилещов-касиер. Говорил тогава и Петко Рачов Славейков. За библиотекар е избран Лука Моравенов. Членовете са напълно равноправни. Различават се само по членските вноски – от 50 до 200 и повече гроша годишно.За читалищен благодетел се считал онзи, който внесе 500 гроша в пари или в книги. Значи е имало и такива...

Ето ти го ПРАБОБРАЗЪТ на днешното гражданско общество!

/Не ща да пропусна случая да предам удивлението си от една странна софийска среща в „зората на демокрацията”. Мургав американец, по народност индиец, пред внимателно подбрана публика от безкрайно затвореното „Отворено общество”  се зае да обяснява що е това „гражданско общество” и е крайно време да се появи то  в България. Човекът идваше от Тайланд и отиваше за Тобаго в Африка. Пътем минаваше да ни навести и нас. Присъстващите българи обаче го слушаха с недоумение. Но не всички от тях.../

След две години за председател на българското читалище е избран Петко Р. Славейков.
Появява се и списание „Читалище”, което разпространява читалищната идея нашироко из Българско. То става поле за изява на най-доброто от тогавашната ни интелигенция. Негов главен редактор е Лазар Йовчев, завършил право в Сорбоната – бъдещият Екзарх Йосиф І.
  
Информацията е извлечена от единствения по рода си енциклопедичен сборник „Български читалища преди Освобождението. Принос към историята на Българското възраждане.”, съставен от Стилиян Чилингиров и издаден  през 1930 г. от Министерството на народното просвещение в памет на проф. д-р Иван Д. Шишманов – ревностен изследвач на нашето Възраждане, благодетел и учител на автора.
============================= 
И нещо лично накрая. Поканвам читателя да минем някой път по стария път от Габрово за Дряново, но не по магистралата край Манастира, а през Белия мост за Царева ливада. Като отминем разклона за Боженците и поемем към Върпища, вляво всред букова гора ще видим селце, прочуто със своите бели мъже. Те са били все майстори-дюлгери с колюфичевка закваска. Един от тях е ходил с волска кола на север чак до Балтийско море по търговия., за да се запомни с прякора си Балтията. Други са градили железопътни гари из Турция, та чак в Персия – могат да се видят по пожълтели стари фотографии. Черква,  училище, община  в селото няма. Има читалище! Немного голямо, близо до студен несекващ извор. Единствената обществена сграда тук. И най-необходимата.
 В. „ДУМА”, бр. 109/14 май 2011 г.
Цариград - ц-ва "Св. Стефан"

неделя, 22 май 2011 г.

ПРЕВОДАЧИТЕ НА МАКГАХАН


„Освободител на България” – така по американски самонадеяно е написано върху надгробието на Дженюариъс Макгахан в неговия роден град  Ню Ленсигтън в щата Охайо.

Това изглежда пресилено, но не съвсем. Невероятният кореспондент на  Дикенсовия вестник ”Дейли нюз” – един от великите мъже на ХІХ век, наистина предизвиква вълна от протести и съчувствие във Великобритания, САЩ и  други страни спрямо българския народ, подложен на варварско изтребване през пролетта и лятото на 1876 година. Неговите репортажи на очевидец „от мястото на събитието” в Батак, Перущица, Дряновския манастир, където той се явява без бавене  заедно с американския консул в Цариград Юджин Скайлер, докарват работата дотам, че при подписването на мирния договор между Русия и Турция в Сан Стефано английската флота се таи неподвижна зад близкия остров Принкипо, без да се реши да се намеси в спора за Проливите.

Това не е можело да стане без съучастието на техния преводач по време на анкетата им Петър Димитров. Несправедливо е, че не знаем почти нищо за него.

Роден е през 1848 г. в Жеравна в семейството на търговец.  Учи отначало в родното си село и в Сливен. Две години става учител в Жеравна. Сетне учи една година в Галатасарай в Цариград и през 1872 г. завършва Робърт колеж. Участва редактирането на американския мисиониерски вестник „Зорница”.

След Освобождението е началник на канцеларията при Дирекцията на вътрешните работи в Източна Румелия и депутат в Областното събрание. Заема послeдователно длъжностите  префект на Пловдивски окръг, дипломатически агент в Белград, Цариград, Атина и Букурещ., главен секретар на  Министерството на външните работи и вероизповеданията. Изпълнява дипломатически мисии в Лондон, Кайро, Цариград и Петербург. Сътрудничи на сп. „Читалище”, в. „Право”, в. „Македония”  и  в. „Турция”. Постоянен сътрудник на в. „Зорница”.

Неговото крупно дело е преводът на книгата „Уроци по клане” от Уйлям Гладстон, издадена в Тулча през 1878 г., която спомага решително за възбуждане на широка протестна вълна в Англия от страна на българофилите.

Макгахан е ползвал услугите и на Петко Николов от град Елена, който 17-годишен напуща Политехниката в Цюрих и по призива на Българския централен революционен комитет се озовава в Букурещ като доброволец при Руското командване в Кишинев. Американският кореспондент е ценял не само езиковите познания на еленчанина, който е говорел свободно английски, френски и немски езици, но и неговите човешки качества – трудолюбие, честност, воля и постоянство.

И нещо малко известно: при подписването на Санстефанския договор върху масата на преговорите попада препис на „История славяноболгарская” на отец Паисий Хилендарски. Той е дело на видния еленски възрожденец Дойно Граматик и включва стари български гербове от „Стематографията” на Христофор Жефарович. Представителите на Великите сили са имали възможност да се убедят, че България съществува още от ранното Средновековие и след пет века османско иго отново възстановява своята държавност.

Книгата на Хилендареца отнася в Сан Стефано по тайни пътища именно Петър Николов, без да извести нарочно за това  впоследствие.
Макгахан

събота, 14 май 2011 г.

11 МАЙ


Защо възрожденският Кирилило-Методиевски  празник е именно на тази дата

Император Констатин І решава да обяви за стоица на Източната Римска империя град Византион на Проливите. Това става с тържествен ритуал на 11 май 330 година с участието на неговата майка Елена. Самият Константин, без да е покръстен, също е изповядвал Христовата вяра. За да укрепи властта се, той дава на новата столица своето
 име – Константинопол.

През 325 г. император Константин свиква в Никея Първия вселенски събор, който приема някои основни постулати на християнството.

През 391-395 г. при управлението на император Валентиан християнството става официално вероизповедание на Източната Римска империя.

През Възраждането многобройните българи в Цариград /така се нарича той от 1853 г./ решават всяка година да бъде отдавана чест на славянските първоучители Кирил и Методий в определен празничен ден. За тази цел те избират датата 11 май- обявяването
 на Константинопол за столица.
                                                          проф. Николай Кочев
                                     В. „За буквите-О писменехь”, бр. 25/май 2007

неделя, 8 май 2011 г.

МАЙСКИ ПРИПИСКИ


 Преди учените историци да съставят малко или много правдоподобна картина на отминали събития, очевидци и съвременници намират начин най-кратко да оставят свидетелство за тях. Писаното по белите полета на свещените книги поразява със силата на словото – само в няколко реда те предават същността на събитието, не само календарно, но и като общо преживяване.

Друга подобна приписка няма. Тя може да се види днес издълбана с нож върху вратата на гайтанджийницата в Етнографския музей на открито „Етъра”:


„1876 МАЙ 8 ДЕНЪ СНЯГ В ВАСТАНИЕ”

Според човека, който показва на посетителите отблизо и далеч как действа механизма  за плетене на гайтан, вратата е донесена преди години от една гайтанджийница край Шиваровия мост в града. Кой  именно е оставил историческия тeкст върху вратата й остава да се гадае и проучва допълнително.

А през бунтовната пролет на 1876-а черешите били вече цъфнали – и неочаквано те били покрити с бял сняг за няколко дни. Така Бог помогнал на мнозина въстаници в Дряновския манастир да се укрият от турците и да се спасят – покритите със сняг храсти се надвесили над тях като пещери.

Оставил е памет за същото и поп Стефан хаджи Гергинов, дългогодишен търновски учител и свещеник в храма „Св. Николай Чудотворец” над Самоводската чаршия в старопрестолния град.  Редом с летописни бележки относно борбите за  черковна независимост  той е записал следното:

„1876. ЗАХВАНА СНЯГ В СЪБОТА НА ВОСТАНИЕТО БЪЛГАРСКО, КОГАТО СЪСИПАХА ДРЯНОВСКИЯ МАНАСТИР.”

Става дума за последния ден от Дряновската битка. Круповите топове, докарани от генерал Фазлъ паша, командира на Втора Дунавска армия в Шуменската крепост, френски възпитаник, вече са изстреляли няколкостотин гюллета, които запалват черквата. Войводата Поп Халритон, ослепял при взрив на барут породи невниманието на един въстаник, е съсечен насред двора на манастира. Убита е и майката на игумена Пахомий. Изгорено е знамето на четата, за да не попадне във вражески ръце.

Тогава под ръководоството на поручик Петър Пармаков, офицер от руската армия, привлечен от Христо Ботев за  военен ръководител на Първи търновски революционен окръг,  през дъждовната нощ въстониците проавят решителен опит да пробият обсадата откъм изток,  под височината Стринава, към Дряново. Тогава за пръв път българи  викат бойния възглас „Ура”. Те обаче попадат в тъмнината на голямо срупване от противникови войници и повечето от тях оставят костите си в  манастирското лозе.

А генерал Фазлъ паша в доклада си пред Високата порта сравнява Манастира край Дряново с един малък Севастопол. До неотдавна дъждовете изравяха в двора на светилището шрапнели от крупови топове. Следа от тях има и върху каменната зидария на черквата „Св. Архангел Михаил”.

неделя, 1 май 2011 г.

ЗАРЪКАТА НА ПОП БАЛЧО


Търновското село Вишовград, западно от старата ни столица, дава шестима четника за похода към Дряновския манастир през бунтовната пролет на 1876 година: Гено Маринов, Колю Недялков, Симеон Събев, Никола Радев и двамата братя Рачо Колев и Балчо Колев. Последният е свещеник, на 40-годишна възраст, решителин, любознателен, народомислящ. Той потвържадава евангелското правило „Пастир добрий душу свою полагает за овци”. По време на битката като член на въстаническия щаб той ръководи южната стража към пролеза при Голямата пещера към селцето Върпища.

Свещ. Петко Франгов, въстаник от Бяла черква, ученик на Бачо Киро, в своята книжка „Мирчо войвода и Узун Пенко”, издадена в Търново през 1923 г., споделя:

„Поп Балчо ме караше да държа всекидевни бележки като ми казваше: „Пиши, брате, пиши какво става всякой ден и пъхай под дюшемето /пода/. То се вижда, че всички ние тук ще измрем, но поне ако останат живи някои от калугерите, те да четат и да разправят на потомците, за да видят какво е ставало всеки ден тука.”

По време на деветдневната епична битка с Втора Дунавска армия на генерал Фазлъ паша от Шуменската крепост, въоръжена с крупови топове, двамата прекарват няколко дни в една от манастирските одаи като стрелят срещу нападателите, затулени зад дебели каменни плочи. Белочерковското момче изпълнявало волята на поп Балча, записвало върху бележки ставащото в манастира и ги завирало между таванските дъски и пода. Дали се е запазила някоя от тези бележки не е известно.

На 8 май завалява неочаквано сняг. Дърветата в гората създават с клоните си укрития. Десетина души се скриват в един подмол край рекатя е така се спасяват.

Край Вишовград през 1868 година води сражения четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Сетне турците изсичат дърветата в корията за да не им напомня за неуспешната им битка с турците.

От Вишовград води по майчина линия Славейковият род, наричан „Бюлбюлите” /”бюлбюл” на турски -„славей”/.

Дряновски манастир