петък, 24 юни 2011 г.

ЕНЬОВДЕН В ЕТЪРА

Йоан Предтеча с венец от 77 билки

В календара на Българската православна църква 24 юни е Празникът „Събор на Свети Пророк, Предтеча и Кръстител Господен Йоан”. Тогава всички вярващи са призовани да се съберат за молитвена прослава на този „най-голям между родените от жени”, както го нарича Евангелистът Матей. Най-тържествено паметта на Божия праведник се чества  на 7 януари /Ивановден/ и още пет пъти в годината. 
Между евангелските личности, които са обкръжавали Спасителя,  неговият велик Предтеча заема наистина изключително място. Неговата гибел на 34-годишна възраст в окървавената тъмница на Махеронската крепост в угода на сатрапа Ирод, танцът на Саломе с неговата отсечена глава, ангелската нравствена чистота са тема на многобройни произведения на изкуството и за православни, и за католици. Обикновено светецът е изобразяван в пустинническо облекло от камилска вълна, препасано с кожен ремък, и с крила. Неговата доблестна смърт вдъхновява мъчениците по време на гоненията срещу християнската вяра.

Денят на лятното слънцестоене – 24 юни, според астрономическия календар, по всички паралели и меридиани от памтивека е почитан с разнообразни ритуали.
Англичаните го наричат „Средлято” /Мидсъмърдей/ и се събират него ден при праисторическата обсерватория Стоунхендж. Японците се изкачват на планината крй вулкана Фуджияма. Италианците и французите прескачат запалени огньове, за да  прогонват болестите и нечестивите помисли. В северните скандинавски страни на зелени поляни с венци от цветя хората играят разни танци по цял ден. Руснаците и украинците го наричат Иван или Янка Купала. Гениалният руски писател Николай Василиевич Гогол създава повест на тази тема под  заглавие „Нощ срещу Еньовден”. По нея известният режисьор Юрий Илиенко, автор на филма „Сенките на забравените прадеди”,  засне преди години  запомващ се игрален филм.
С култа към Слънцето е свързано паленето на обредни огньове по цяла Европа.
Вече 20-ина години  Еньовден е най-големият празник в Етнографския музей  „Етъра” край Габрово – единственият действащ музей на открито в Европа. Главен организатор е Съюзът на билкарите в България и неговият председател писателят Емил Елмазов, член-кореспондент на Академията по информатизация в Москва.
В българския фолклор Кръстителят е наричан Иван Билобер. Тогава именно се берат най-ценните билки – рано преди изгрев слънце и те именно имат най-оляма сила. Вият се венци от 77 различни билки. С половин билка отгоре, която винаги остава неизвестна предварително и е лек за някаква нова неизвестна болест. Най-ценната билка се нарича „еньовче”. Жените правят еньовски китки, превързони с червен конец, които се окачват в дом и слежат за лек през цялата година. Тази сутрин всеки следва да се окъпе в росата, за да бъде здрав. За лечение и гадаене се взима „мълчана вода”, налята мълчешком от три, седем или девет извора.  

Заслужава си да се отбие човек него ден на път за Шипка през Етъра. Стига да не вали  студен  дъжд като миналата година. И да вали – на зелената поляна край бистрата река Сивек се събират доста хора – стари и млади. Минават и много чужденци. През окачените в редица новоизплетени венци от еньовденски билки можеш да се провреш за здраве. Проврях се и аз, следвайки две френски момичета, които не пропуснаха да се фотографират с усмика за спомен от този рядък ритуал.
На дъсчената естрада, която отскоро вече е покрита заради климатичните изненади, една след други пеят и танцуват групи за автентичен фолклор от близките селища. Читалищните състави от по-далечните села трудно намират средства да дойдат...
Жури с председател Емил Елмазов обявява еньовденските венци и дава награда на най-богатите от тях. Те остават окачени при каменната пътека  пред хилядите посетители в музея  чак до следващата година, за да бъдат подменени тогава с нови.
Елмазов свещенодейства заедно със свои помощници в приготовляването на магически лекове от билки. Той представя и хляба от дива пшеница, наречен лимец, правен по съхранена древна рецепта с уверението, че той е бил храна в продължение на векове за древните българи и заслужава да подмени днешните ГМО-храни, с които се тровим всекидневно.
На естрадата се явяват и много деца. Постоянен участник в празника е Целодневната детска градина „Явор” при железопътната гара Габрово. Както разказва нейната директорка Вяра Кирова, в учебната програма  от години наред е вписано изучаването на местни билки с помощта на възрастни жени.  Преди две години техният венец заслужи първата награда. С венчета от цветя на главите децата танцуват в упоение пред всички. И са повече от щастливи наистина!
Според поверието срещу Еньовден просветлява заровеното под земята имане и който не спи нея нощ може с очите си да го види. Само че то си остава недостъпно и носи нещастие на онзи, който посегне да го обсеби.
Да се запитаме по този повод накрая: знаем ли ние самите с какво имане сме благословени?
Лечебните треви, които растат единствено по нашата земя, под нашето слънце и нашия въздух, съдържат такива съставки, каквито сродни тям растения по други географски ширини  нямат.
Неслучайно богомилите, които разнасят из половин Европа книги със своето тайно учение, за да подготвят по такъв начин Реформацията,  са пазели в торбите си и нашенски билки като прочути лечители. Откритият преди време в Киево-Печорската лавра техен лековник „Зелейник” предлага  облекчение и на днешните хора. Народният лекар Петър Димков  твърди, че средствата, които той прилага в своята дългогодишна практика, са онаследени от богомилите, и не преставаше да обсъжда тяхната философия като исконно българска.

Еньовден е най-ярък пример за съчетаването на древно езичество с християнство по нашите земи, в което може би се крие разгадката за нашето вековно присъствие на този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно племе, народност или империя, нерядко  от няколко наведнъж.

На Еньов ден малки и големи се провират през венец от 77 билки за здраве

четвъртък, 2 юни 2011 г.

ОБРЪЩАНЕ НА ВРЕМЕТО

Отец Матей и Дякона Левски вграждат древни ценности в революционното преображение на народа ни


Раздяченият български дякон, приел името Левски, гради своята действена философия върху онаследена от древността максима. И обикаля денонощно градове и села в търсене на  помощници за обръщане на времето – както то хората обръща. Защо тъкмо Отец Матей той допуща толкова близо до себе си, като го прави един от първите си довереници?

Бунтовният монах от Пъвата българска легия в Белград има при срещата на двамата завидна за своите 34 години животопис. Дишал е въздуха на Евтимиевия манастир „Св. Троица” високо в скалите над Янтра край старата столица. Приема монашески обет в Иван-Александровия Преображенски манастир, както и творческото си прозвище оттам. Слугува изестно време в Дряновския манастир, който след години съдбата преръща в жертвено средище на единствена по рода си битка през бунтовната пролет на 1876-а. Бил е и в Рилската света обител. Учителствал е в търновското село Ветренци. Ходи е и до Божи гроб, ала нито веднъж не се нарича хаджия; по-често  изявява открита неприязън спрямо онези свои сънародници, които всекидневно прехвърлят ерусалимска броеница и се бавят да отделят от жълтиците си за народното дело. Най-важното: получава сериозно за времето си образование в манастирсите библиотеки на Света гора, където престоява с прекъсвания десетина години. Зад гърба му е неуспешният опит да построи „морска мелница” на Бяло море, бденията му над съчиненията на Диокурит с наследени от древноегипетската медицина рецепти. Тревожат го недовършени спорове с наши възрожденски дейци в Цариград относно българските работи.  В сънищата му се явяват глаголически букви от пергаментови листове, скрити от векове в  Синайския манастир. По дрехите му  личи масло от машинариите на пампора, с който преплава Черно море на път за Одеса. В ушите му звучат тъжни български песни от Бесарабско.

Карловецът Васил Иванов е с девет години по-млад от Матея, но и той вече е бил усетил манастира тесен за душата си. Произволно ли е да допуснем, че  в някоя от вечерите преди щурма на Белградската крепост  легистите са били запознати донякъде по атонски източници с идеята за вечен двигател, наричан побългарено „перипетомобил”? Сигурно на мнозина това е изглеждало чудновото и смешно, но не на всички. Може би синеокият карловец най-ясно  е усетил в светкащите очи на Преображенеца извечния порив да се обръща времето.

И когато Левски отива за пръв път в старата столица Търново, първата му работа  е да издири Матея. По време на  неколкодневното им общуване в пещерата над Пеображенския манастир духовното им единение  става напълно естествено. „Перипетомобилът” на Отче Матея придобива  невидими очертания. Той се оказва най-близко до гениалното прозрение на Дякона за изграждане на тайна комитетска мрежа върху принципи, непознати за тогавашните европейски революционни движения. И следва ли да се търси за такива големи дела непременно примерът на Европа, след като балканските кръстопътища предлагат вековен човешки опит? В първоосновите на Организацията ляга една по своему осветена двоица, която напомня ни повече, ни по-малко за двамата славянски първоучители, дали начало на революционни преобразования в ранното Средновековие чрез сътворените от тях писмена.

След повторната си среща с Левски Отец Матей не се връща повече към строежа  на модели за „вечен двигател”, вдава се докрай и неотстъпно в изграждането на съзаклятието от комитети в градове и села. Наред с  „Горски пътник” на  Раковки и „Сънищата на Света Богордица” в кожените си дисаги – една пътуваща книжарница той носи тайно под расото си не един, ами по няколко пищова. /Наричали са ги свойски с имената на светии дори./ Ала нека видим нещата в дълбочина.

Нито Левски, нито пък Матей са имали революционното насилие като главно средство на борбата за освобождение. Убийството на момчето в Ловеч е било в неизбежна отбрана. Какво би станало, ако Левски тогава се е оставил да бъде заловен? Сетне той непрестанно изразява съжаление за станалото. Били са готови двамата с Христо Иванов Големия – най-довереният човек на комитетската тайна полиция, безкрайно невъздържан по природа, да приложат Устава - Нареда спрямо дякона Паисий от Етрополе заради доказано негово предателство към Организацията. Дори и за Димитър Общи са мислили същото, с което са щели да предвардят Арабаконашката авантюра и последвалия разгром на комитетската мрежа. Ала са се въздържали.

Всичко това предизвиква исторически паралели. Революционният терор, който Болшевишката партия предприема, според най-нови доказателства, още  самия Ленин, довежда до невероятните Сталинови изстъпления спрямо собствения народ, каквито дотогавашната история не познава. Ето една сложна и пространна тема за друго обсъждане.

Нашите първи народни дейци от Възраждането постъпват дргояче. Ако хората си останат същият добитък и след техните усилия за постигане на свобода, има ли смисъл от проливане на невинна кръв и изнурителен труд наистина? Духом озарени следва да  бъдат новоосвободените, не само външно разкрепостени от материалната опека на властимащите. Неслучайно Левски най-често пее от амвона на някоя селска или градска черква „Достойното есть” – възхвалата на Божията майка. За какво друго говори Отчематеевият акростих „Нравствеността вика”, вграден в книгата му с избрани беседи и „проповедки”? И са си попявали изглежда двамата в пристъп на душевна лекота някъде из поляните над Дряновския манастир, изпъстрени като черга с иглики, или сред букаците на път за върха „Свети Никола” и Шипка. Единствен по рода си двуглас пред олтара на Майка България. Не е нужно особено да насилваме въображението си, за да си го представим.

И откъде идва тази неизтощима енергия у Преораженеца да обрече толкова време на всевъзможни срещи и в турски одаи, и в цигански катуни, сред посветени в делото хора, а трижди сред непосветени; в раздаване на мехлеми за изгоряло и семена от пипер; в поучителни разкази и за деца, и за възрастни; в попътни кръщавки на новородени български юнаци; в невероятни преображения сред живия театър на живота по конспиративни и неконспиративни съображения; в унесено пеене на Ботеви песни край среднощни трапези някъде из гънките на Предбалкана...

Всъщност Левски и Отец Матей вграждат духовни ценности от първите столетия на българската държава във възрожденското битие на народа ни. Само по такъв начин са можели те да го изведат от „гроба на преминалото”. И само така са можели да набележат вярно пътя за бъдното му израстване. Толкова проникновено наистина...

Обръщането на времето придобива смисъл на ускорение, на преодоляване на една вековна изостналост поради превратностите на историческата ни съдба, на съкращаване на цели столетия.

Изглежда ни странно например позоваването на чушките „матейки”, които се връщат сега към нов живот от покълнали семена в най-съкровени запаси на търновски градинари. Но от житието на светителя Климент знаем, че той  обучава млади и стари да присаждат дръвчета, като и днес в околностите на Охрид могат да се опитат плодове от сорт череши, наричани „климентовки”. Там има също круши „наумовки”- по името на Седмочисленика Св. Наум. Отец Матей, оказва се, извежда до върха на Възраждането ни традицията на първите Кирило-Методиеви ученици да съчетават проповедите  в черква с всекидневна практическа човеколюбива работа. Да добавяме ли, че средновековните книжовници са били по призвание и по дълг прочути лечители. Матей- също...

Не чисто по конспиративни подбуди Преображенеца обитава пещери в околностите на Търново и не само поради неразбирателство с манастирската управа. Той всъщност следва традицията на исихазма – философската сърцевина на Търновската книжовна школа, който според най-нови схващания далеч не е примирение и бездействие пред световното зло.

Във времена на скорозрейни приспособявания към европейските книжовни новости Отец Матей неистово държи на Евтимиевото наследство – това личи в ръкописния му сборник от 1855 година /от преписите в него, и от отпечатаните му съчинения/. Неговият консерватизъм е ПРОГРЕСИВЕН – това противоречиво на пръв поглед определение утвърдиха в наши дни водещи учени слависти и българисти. Колко века – да си дадем  сметка – съкращава с това усилие за възраждането на народа си Отец  Матей? А сме склонни да го  укоряваме в изостаналост...


Според свидетелството на един комитетски член от Ново село в началото на май 1873 година Отец Матей отива  с него в Ловеч да провери как е станало залавянето на Левски. Той отвежда тогава поп Кръстя в черквата и го заставя да се закълне пред евангелието с думите: „Отче, говори се, че ти си  го предал...”  Ловчалията отвръща: „Отче, мнозина се оправдаха с мене.” Отец Матей заключава: „Ще дойде други Левски! А на обесения – вечна му памет...” Не е известно друг да е изрекъл подобно пророчество.  Изрича го съкровеният душеприказчик на Апостола.

Времето на безпросветния войнстващ атеизъм лека-полека изтича и като осъзнаваме пораженията от него в духовната ни нива длъжни сме все пак да проумеем  в крайна сметка какво е направил българският народ от християнството за 11 века и отгоре, как то го е обръщал, но  и той самият го е обръщал отвътре по своему.

Че сме безбожници – безбожници сме, каквито едва ли другаде има. Ала безверници ли сме? Не можем нито крачка напред в бъдното истински да направим, ако не си отговорим пред самите себе си в какво вярваме и в какво не вярваме, какво е нашето изстрадано през столетията вероизповедание.

Нека отдадем прочее дължимото внимание към действената по български философия на вездесъщия  Отец Матей с удивлението, че с годините той ни става все по-нужен. Поне  дотогава, докогато ще ни бъде нужен и Апостола Левски!

Защото най-гоямото покушение над Апостола е да го отделяме от неговите верни сподвижнцши в  изграждането на Вътрешната революционна организация, като по такъв начин го превръщаме  в икона, а не пример за следване. Всякога и във всичко.


/Горното е отпечатано първо във в. „Поглед”, бр. 48/28 ноември 1988 г., и допълнено през март 2011 г. след появата на нова истерия относно гроба на Апостола и книги за неговото масонство и детеубийство като сигурен знак за духовна развала от страна на некръстените потомци на ремсовите активисти отпреди половина век и по-късно./