ДОСТОЙНО ЕСТЬ!

                                  Паисий списан в Календара на ЮНЕСКО

В края на отминалата година в Париж заседава ХХVІ сесия на Генералната конференция на ЮНЕСКО. В нея взе участие официална делегация на Република България,  водена от министъра на образованието, науката и младежта проф. Сергей Игнатов, в която влизаха също заместник-министърът на външните работи Димитър Цанчев и председателят на Националната комисия за ЮНЕСКО Виолета Цанкова.

Конференцията прие българското предложение в двегодишния  официален календар на Световната културна общност за 2012 г. да бъде вписана 250-та годишнина от появата на „История славяноболгарская" от Паисий Хилендарски. Това вменява като обезателство в страните – членки нашият първобудител, с когото започва Българското възраждане – едно от чудесата на ХІХ век,  да бъде почетен  по подобаващ начин.

Според този календар през следващата 2013 г. ще бъде чествана 1150-та годишнина от Моравската мисия на Кирил и Методий по предложение на Република Чехия и Словакия с подкрепата на България, Сърбия, Хърватия, Македония и  Полша.

Информация от Министерството на външните работи

Додатък

За първи път съобщи тази единствена по рода си новина в. „100 вести”- Габрово навръх 1 ноември 2011 г. – Деня на народните будители  в бр.251/4405, Приложение за култура, стр. 5. Редактор Велизар Велчев; Седмичното издание на Съюза на българските писатели „Словото днес” отпечата в бр. 31 /692/ от 22 декември 2011 г. на страница първа под заглавието „250 години „История славяноболгарская”: „О, неразумне и юроде! Поради что ся срамиш да ся наречеш болгарин!” публицшстична статия от Илия Пехливанов „Хилендарецът”. Илюстрация: Паметникът на Паисий Хилендарски в Алеята на Възраждането, Варна, Морската градина, открит на 24 май 1927 г. Скулптор Кирил Шиваров. Редактор - водещ броя Виолета Станиславова./ Българското национално родио, Програма „Хоризонт” в предаването „Имат ли песните спиране” с водещ Цвети Радева по повод излизането на Паисиевски брой на Кирило-Методиевския вестник „За буквите-О писменехь” на 21 януари 2012 г.

Кирило-Мeтодиевският календар за 2012 г . разпространи вестта в 1000-ен тираж и по Интернет.

В официалния календар на ЮНЕСКО беше вписана и 1100-та гадишнина от Преславския събор /893/, който въздига старобългарския език като официален език на държавта и църквата.

Дали ще зачетат Паисий в Зимбабве или Чили не е никак сигурно; но в Германия и Полша, където е издадена в превод „Славянобългарска история”, в Института по славянозание при Руската академия, в университета на Венеция и Пиза, където преподават Джузепе дел, Агата и Александър Наумов също и най-вече в 140-те български училища по света по програмата за роден език и култура.В крайна сметка признанието на Световната културна общност е доказателство, че Паисий е не само  личност с  балканско, но с  европейско и световно значение.  

ЗЛАТОРЪКИЯТ ОТ БУСИНЦИ

Двадесет години от кончината на бележития майстор-грънчар Петър Гигов

„В първата странична долина на южните поли на Знеполе се вижда село Бусинци - център на особена грънчарска индустрия, която изработва зелено гледжосани съдове по форма и орнаментика съвършено старинни.”

Константин Иречек

                                  Из книгата „Пътувания по България /1899/

Преди години няколко пъти ходи доБусинци японският професор Бониширо Моришита – изследовател на керамичното изкуство. Бусинската керамична школа е най-автентична не само за Европа – според неговата оценка. Той уреди в Токио  изложба  с подбрани образци.

 Минават оттука много американци, французи, италианци, коитомогат да видят същите грънчарски изделия и в града, но предпочитат да си ги закупят от самото място, като разгледат и специализирания музей съседно с родната къща на Петър Гигов.

Бусинска керамика има в нй-престижни световни хранилища на паметта: Лувъра и Музея на човика в Париж,  Британския музей в Лондон, различни музеи в Япония и Китай, Япония и Индия, Италия и Австралия, дори на Канарските острови. Има я и в нашия Национален исторически музей под Витоша.

Централна фигура на Бусинската школа е Майстор Петър Гигов.

В Бусинци отново запя грънчарското колело. В сградата на някогашното керамично училище -  най-голямото в България, създадено в края на ХІХ в. от австриеца Франц Урбан,  Александър Кожухаров – братов син на Петър Гигов, по професия авиатор, сега пенсионер, създаде работилница „Бусинска керамика”.  В нея започна производство на местна керамика. Отскоро в нея работи с истинско вдъхновение   Захари Благоев – възпитаник на специализираното училище в Троян, участник в състезание  по време на Международния панаир на занаятите в Етнографския парк на открито „Етъра” край Габрово.

 Бусинци лежи върху глина. На метър под повърхността на земята десетилетия наред се копае глина с най-различни качества, на цвят червена, синя, бяла, която няма свършване. Умели ръце я превръщат в единствени по рода си съдове –стомна дудулка с къркавче, стомна любеничарка / вид на диня/, крондир за ракия, стомна – геврек,  съдове за печене на гювеч, за варене на боб чорба. Младият майстор почва да си измисля нови предмети за бита и разни сувенири. Правят се вече и керамични фенери за комин, каквито никъде другаде не се правят и предизвикват доста поръчки.

С природният си ум и вродена интелигентност трънчанинът е успял през столетията да вземе онова, което му е дадено от Бога, и да му вдъхне душа. Урок по оцеляване не  само за българи и балканци.

Додатък

Запазен е керамичен бокал за вино  -  спомен за Майстор Ваклин от 1907 година.

Неврокопският зограф Сергий  Георгиевич е оставил надпис върху нарисувана от него през  август 1869 г . икона с имената  на десетина изкусни ваятели на глина – равноценни на другите възрожденски творци.

В Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” се съхранява Бусинското евангелие - илюстрован ръкопис от ХVІІІ век. В него е запазена летописна приписка на Велико Грънчар от 1784 година. Особеното е, че  миниатюрите, заставките и началките в ръкописа имат същия вид и цветове, както и по грънчарските изделия на местните майстори. Това отвежда към наследството на Преславската художествена школа от Златния век на българската култура през Х век. Рисувани керамични икони от това време във Византия няма. На конгрес по българистика в София археологът Тотю Тотев показа в цветни диапозитиви най-ценните от тях. Видя ги пратеничка на сп. „Кайе аршеоложик” – издание на Лувъра. В един от следващите броевена това списание  се появи статия, посветена на тях.

Тогавашният френски министър на културата Андре Малро нарече керамичния образ  на Св. Теодор Стратилат от Х век „Българската Джоконда”. Негово изображение стоя седмици наред на огромни билбордове по улицште на   Париж. Не се намери за жалост наш фотограф да документира тази единствена по рода си гледка.

А ББ - защитничката на мечките, като дойде скоро след това на нашето Черноморие, взе такси в един неделен ден и отиде в  Преслов да види с очите си нашенската Мона Лиза. Пазачът на музея бай Стайко обаче не остана впечатлен никак от Бридитката.

Или както казва художникът Никола Манев, чирпанлия по рождение, който от години обитава Париж, ЕВРОПА НЕ НИ ЗАСЛУЖАВА.

ЛАЛЕ ЛИ СИ, ЗЮМБЮЛ ЛИ СИ

„ЗЕМЯТА НА ДОБРУДЖА ДЪХТИ НА ТОПЪЛ ХЛЯБ”

За нейната 85-годишнина нардната певица Верка Сидерова бе наградена от Президента Първанов  с най-високия български орден – „Стара планина”. Получи и званието „Почетен гражданин на Добрич” на въодушевено общоградско тържество.

Удивителна бодрост и жизненост излъчва тази жена и в патриаршеската си вече възраст. Тя посреща гостите си с песен. Пя неотдавна и от екрана на БТВ.

С Румяна Цинцарска, дългогодишен режисьор и редактор в Българското национално радио и Българската национална телевизия, отидохме да й честитим високото държавно отличие.

- Твоята песeн „Лале ли си, зюмбюл” се възприема наместо химн...

- Научила съм я от моята баба, тя пък я знае от нейната баба. Идва от столетията назад наистина. Като си отида от тоя свят, нека на паметника ми я напишат, без да изписват името ми .  И без него ще се знае за кого става дума.

- А кои от героите на Йордан Йовков са ти най-близки?

- Сарандовица от Антимовския хан разбира се. Сали Яшар с неговите пеещи каруци също. Но най-ми е близък Серафим, който дава пари на нещастната жена да отведе мъжа си на болница, а си ходи все с окъсаното палто.

- Какво е за тебе Добруджа?

- Когато са ме питали откъде съм, отговарях: „Отам, където излиза хлябът на България. Там, където и земята дъхти на топъл хляб.” И днес казвам, че когато умра, искам в Добрич, в Добруджа да бъда погребана, защото там пръстта мирише на хляб и е лека. Искам да продължа да пея за хората. Над мене и цветенцата, и тревичките ще пеят.

- Нека не се бъркаме в работите на Господа! Кажи нещо за Вълкана Стоянова.

- Тя е недостижима. Всичките други певици като мене сме  все едно голяма кула. Тя е на кулата на върха. Над нея е само Господ.  С кавалджията Никола Ганчев са неотделими. Няма и едва ли ще има подобна двойка като тях двамата.

И аз като много други певци и певици, хореографи, композитори и танцьори съм горда, че бях сред апостолите на народната песен. Чрез родните ни песни и танци в чужбина ние ги накарахме да узнаят къде се намира България, за да достигнат дотам, че след години взеха да ни схващат като някаква мистерия.

 В Америка, в Япония или където и да е по света, ако имаха нашето народно творчество, нашата народна музика и песен, щяха да направят много пари. Българските бизнесмени днес не знаят как да ползват този безценен капитал. Излизайки от България, ние разнасяхме частици от истинската българска съкровищница по света. А аз винаги съм пяла и разказвала за моята Добруджая. Всичко, което съм изпяла досега, е от огнището, от мама и баба, от нейната майка, от прастари времена.

- Възмущава ли те чалгата?

- Жалко е, че сред фолкпевиците има такива, които са завършили училище в Котел или Широка лъка. На това ли са ги учили там – да се кълчат и да си показват голотиите? А ги показват денем и нощем всякакви телевизии, защото са подчинили програмата си на парите. Нищо добро не носи парата! Власите имат пословица: „Парата е окото на дявола.” Децата гледат и като им направиш бележка веднага скачат срещу тебе: по телевизията го видяхме, по радиото го чухме...

- Как караш зимата?

- Вече шеста година нямам парно в апартамента. Вечер хората се събличат да си лягат – аз се обличам с топли дрехи. Някой път и палтото си дори навличам...Получавам 146 лв пенсия. Нека ми каже финансовия министър как се живее с тези пари!

 - Учила си и класически езици в гимназията...

 - Имахме чудесен учител, казваше се Кузманов. Като влизаше в клас, всички му        ставахме на крака. Десетки древни сентенции съм си записала в тетрадка от него: „Човек почва да върви нагоре, след като е стигнал върха”; „Съвършенството е път, който никога не може да бъде извървян докрай”; „Колко струваш личи не когато си на върха, а по пътя към него.”

- Като си отида от тоя свят, искам на паметничето ми да напишат „Лале ли си, зюмбюл ли си”. И да няма името ми – всички ще знаят за кого става дума. И отгоре да има  едно птиченце с отворена човчица. И да бъде на място, където минават много хора, та да им пея. В Добруджа, в Добрич искам да бъда погребана – там пръстта е най-лека.  

                                                   „Лале ли си, зюмбюл ли си"

ЧАСОВНИКЪТ НА БОТЕВ

 Привечер на 2 юни 1876-а, на югоизточния склон на Камарата над падината Йолковица край връх Околчица във Врачанския балкан неприятелски куршум, изстрелян от опитна турска ръка, улучва право в сърцето войводата Ботев. Неговите другари  Георги Апостолов, Сава Пенев, Никола Обретенов, Димитър Тодоров /Димитрото/ и Перо Македонеца го целуват плачейки по челото. Изваждат от дрехата му окървавена карта на Европейска Турция, бинокъл, компас, портмоне с 5 наполеона и часовник.

Ботевият часовник може да се види  днес в музея на Калофер, който се помещава в реставрираната родна къща на поета.

Часовникът продължава да отмерва времето!

Нарича се това знамение.

Страшно е да си помислиш какво означава то. Както точно го написа  поетът Рашко Стойков: нямаме право да живеем така – сякаш Ботев не е съществувал.

РождествоХристово

7 януари 2012 г.

В родния град на Христо Ботев Калофер този ден е наричан „Христовден”

До 60-те години на миналия век в дните около 2 юни – гибелта на поета-войвода – в селата от Калофер до Карлово преминаваше група мъже, облечени като четници. Предвождаше ги млад с черна брада, чиито черти удивително напомняха Ботевите. Виждал съм това с очите си като войник на летището в Марино поле.

Ето  как го изрече Рашко Стойков:

„От всяка корист, подлост, лъжа

кръвта се ядно в жили вълнува.

Нямаме право да живеем така,

сякаш Ботев не е съществувал!

....

Още са нужни мъжки сърца.

Още България правда жадува.

Нямаме право да умрем така,

сякаш Ботев не е съществувал!

НАИСТИНА НЯМАМЕ ТОВА ПРАВО!

Стихотворението е написано през 1973 г. и препечатано във в. „За буквите-О писменехь”, бр. 29/ноември 2008 г.

В същия брой  е отпечатана неизвестна фотография с Христо Ботев, който плава по Дунава  между 17 и 20 април 1876 г. Художникът Калин Николов представя рисунка на полския художник Хенрих Дембицки, „Идванието на новий управител в Русчук”, отпечатана в Ботевия вестник  „Тъпан”, бр. от февруари 1869 г., на която е изобразен корабът „Радецки”.

ЧЕСТИТА ДА НИ Е НОВАТА 2012-а!

ЖИВО-ЗДРАВО ДОГОДИНА, ДО АМИНА!

„До амина” значи „до свършека на света”...

Маите дават в календара си и точната дата – 23 декември.

На Страшния съд ние, българите, ще се явим с Дякона Левски – сами поотделно, и като цял народ.

А да не би вече да е започнал Страшният съд?! Изрече го преди години писателят Чингиз Айтматов. И като виждаме какви цунами ни връхлетяха, какви вулкани с трудни имена изригнаха за смущение на самолетите, какви озонови дупки се отвориха и прочие,  духовното падение, обезверяване, морално израждане, които ни обзеха, можем да се съгласим с него.

Добър е Господ, че ни още търпи! Както казваше моята баба Ирина. Ала докога ли?...