петък, 25 май 2012 г.

СИМВОЛ НА НОВА ЕВРОПА


България с делото на светите братя Кирил и Методий е вградена в духовността на стария континент
"Духовните корени на Европа са християнски" - често повтаряше първият папа славянин в историята Йоан Павел II, добавяйки евангелското "Светлината на вярата идва от Изтока". Нему дължим провъзгласяването на славянските първоучители Св. св. Кирил и Методий за покровители на цяла християнска Европа, редом със Св. Бенедикт Нурсийски - основателя на западното монашество.
Именно Кирило-Методиевото наследство  неотменно е вградено в първоосновите на европейската духовност. Това заключение огласява на тържество в ЮНЕСКО бележитият славист проф. Роже Бернар, наричайки техния принос "грандиозна културна епопея, каквато подобна човечеството не познава".
Напоследък настъпва оживление в попрището на славистиката. Това е свързано с предстоящата 1700-годишнина на Миланския едикт, с който през 313 г. импертор Константин Велики обявява християнството за равноправно вероизповедание на Византия. Неговият царствен указ всъщност препотвърждава едикта на император Галерий, издаден две години по-рано в Сердика. Един странно премълчаван досега исторически факт. А и двамата властители са по потекло тракийци.

София повежда хорото
Международна научна конференция, посветена на Сердикийския едикт (311 г.), уредена в края на април в София, обсъди тази тема с участието на учени от България, Гърция, Италия, Румъния, САЩ. Всеобщо е удивлението, че тези факти остават и до днес почти напълно неизвестни. А под софийските тротоари продължават да се появяват останки от античен форум, древни черкви и улици, дворци, крепостни стени. Жив свидетел е раннохристиянската базилика "Св. София", чиито катакобмби на четири нива под земята разгледаха с любопитство гости и домакини. Професор Александру Маджару от Букурещкия университет донесе току-що излязла книга за император Галерий. Българското изследване по темата все още не е видяло бял свят. А няма време за бавене - историчката от Перуджа Рита Лици Теста разказа за скорошна конференция във Ватиканската библиотека. През март 2013 г. в Милано се свиква световен форум с участието на духовни първенци от Изток и Запад. Очаква се да има научно събитие и в близкия нам град Ниш, родното място на император Константин.
Двадесет и пет годишнината от създаването на Научния център за славяно-византийски проучвания "Проф. Иван Дуйчев" събра в София учени от България, Германия, Австрия, Италия. Конференцията  бе организирана съвместно с Института за източна философия в Токио. Неговият директор проф. Йоичи Камада бе удостоен с титлата почетен доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Издадена е на японски език книгата "Духът на лъва" - диалог на проф. Аксиния Джурова с проф. Дайсаку Икеда, основателя на института, която съдържа разказ за единствени по рода си срещи по Пътя на коприната от Тихия океан до Балканите. Докторът на библиотека "Амброзиана" в Милано дон Франческо Браски разказа за ръководената от него Комисия по славистика, в която участват видни европейски слависти като Кристиан Ханик, Хайнц Миклас, Роланд Марти, Йоханес Райнхарт.
Тези дни стана известно, че от 23 до 26 май 2013 г. в София се свиква Третият международен конгрес по българистика.

Солун- градът на първоучителите
За първи път в родния град на двамата братя бе уредена научна конференция, чиято тема бе обсъждане на Кирило-Методиевото дело като обединяващ фактор за сближението между народите на Югоизточна Европа. В нея участваха учени от Гърция, България, Сърбия, Черна гора, Италия и Албания. Неин организатор е проф. Константинос Нихоритис, който преди години защити научна дисертация с ръководител проф. Петър Динеков върху неизвестни български ръкописи от книгохранилищата на Света гора в Атон. С прякото съдействие на своята съпруга българка и българистка Мариана, той разгръща плодотворна дейност по изучаването и на старобългарски, и на съвременен български език в Солунския университет "Аристотел" и в град Флорина. Издават учебници и учебни помагала за десетки свои студенти. Издирват неизвестни икони, стенописи, черкви, старопечатни книги за единствена по рода си пътуваща изложба. Голяма част от материалите са издадени в самостоятелен сборник, озаглавен "Славистични и българистчини проучвания" (2005).
Тези дни последва научна конференция, посветена на кирилицата, в която участваха и български учени от Центъра за славяно-византийски проучвания "Иван Дуйчев". Тя бе уредена от Гръцката асоциация по славистика, оглавявяна от проф. Йоанис Тарнанидис, почетен доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски".

Будапеща - със сензационно откритие
Единствената научна конференция, посветена на 1100-годишнината от кончината на Св. Наум Седмочисленик, уреди в Будапеща Българският културен форум благодарение на д-р Тошо Дончев. Дългогодишен представител на българското малцинство в парламента, настоящ директор на Унгарския културен институт в София и съветник в посолството на Унгария. В конференцията участваха унгарски и български учени. Сензационно е откриването на десетки неизвестни български икони с образа на Св. Наум, пренесени през ХVIII век от Мосхополе - Албания в областта на град Дебрецен. Сборник с материали от конференцията на унгарски и български език бе представен преди месец в академическата зала на Софийския университет "Св. Климент Охридски" със слово на проф. д-р Анна-Мария Тотоманова - ръководител на единствената по рода си катедра по кирило-методиевистика.
През територията на днешна Унгария преминава "нулевият меридиан" между източното и западното християнство и вековното общуване между тях заслужава задълбочено проучване. А наследеното от Кирило-Методиевия ученик Наум и неговите съратници става необходимо актуално в градежа на нова Европа - подобно заключение правят и унгарски, и български изследователи на старината. По повеление свише от древни книгохранилища извират неизвестни творби на Св. Седмочисленици, белязани с техен авторски акростих.

Лодз почита Св. Седмочисленци
Деен център по българистика се оформя през последните години в Университета на град Лодз в  Полша. Негов двигател е проф. Георги Минчев. За Наумовата годишнина там бе подготвен и издаден сборник с творби на Св. Седмочисленици, преведени за първи път на полски език. Негов съставител е д-р  Малгожата Сковронек. Лодзски българисти взеха участие с доклади на ХХII международен конгрес за византийски проучвания в София, на конференция за Търновската книжовна школа в старата ни престолнина Велико Търново, на летни школи по българистика в Трявна и Банско.
Отново подбудите са свързани с търсене на основания за съжителство в общия европейски дом. Това е поприще за изява и кариера на ново поколение българисти. Нека го имат предвид конкретно организаторите на предстоящия пореден конгрес през следващата пролет в София.

Наследство, спасено от българите

Проф. Димитри Оболенски /1918 – 2001/ "Наследството на Кирил и Методий, претърпяло крушение в Моравия, бива спасено от българския народ. Като дават убежище на техните ученици, и на първо място на Климент и Наум, българите съумяват да осигурят по-нататашно развитие на това наследство и сетне да предадат неговите духовни и културни плодове на другите славянски народи от Югоизточна и Източна Европа. Славистите и византинистите от много страни се радват, като виждат как се възражда в България това велико наследство. София, 19 септември 1989 г."
  
Св. Св. Кирил и Методий, миниатюра в летопис от XV в.
в. "Дума", 19 май 2012г.
приложениа "Пегас"

неделя, 13 май 2012 г.

136 години Априлска епопея в Дряновския манастир


ХЕРОИКА
ЗА  ДРЯНОВСКИЯ МАНАСТИР
                   Радко Радков

Клисурата пушеци бълва,
бушува пожарният ад,
там дето над плочника кървав
висеше се райски палат.

Домът на губител архангел
за всяка престъпна душа.
На ръта побил си е флагът
пияният турски паша.

Той гледа настръхнал отгоре
последния пристъп и сеч.
Архангелът божи се бори
с обнажен сред чадове меч.

Пропуква му пламък крилете
и драконска паплач реве,
но той си зове синовете,
юначната чета зове.

Защото помазал е с миро
за жертва пред жертвеник трон
момците на Даскала Киро
и снажния поп Харитон.

Заклел ги е в бой за Олтаря
душите си да му дадат -
душата на Майка България.
от иго и срам да спасят.

Безсрамен колач на Пророка,
с конячена пот по тила,
от шатъра свой, отвисоко
злорадства пашата Фазлъ.

С извития нож кърджалийски
пожарния вятър лови.
На френски кълне, на английски
и чака юнашки глави.

Далеч е любимата Франция,
студентската младост далеч.
Под него - обител сред пламъци,
от изстрели пукот и сеч...

Познатият блясък на Тартъра,
познатият мирис на леш..
Въвеждат му пленник във шатъра,
от треската зъзнещ младеж.

Неуки, слугите пашови
го тласкат, а учен и благ,
пашата в брадата си рови
и смуче французски коняк.

Безкнижното племе поганово
прослави се с книжен човек.
Гори манастирът на Дряново
и викот отеква и звек.

Пашата, засмян кръвопийски:
„Ти кой си?”- попита. „Младеж
от четата.”- чу на английски.
„Завърших английски колеж.

Париж ти е второ отечество,
на мен  Манчестър, Албион
и знаеш какво е човечество,
какво е човешки закон.

И аз знам, затуй величаво
живея без робски хомот
живот за свещеното право
на всеки човек и народ.

Да бъде свободен в родина
свободна, а тя е една
за мене. С любов ще загина
за нея. За мойта страна.

Пет века й стига теглото,
Пет века й стигат на плен.
Виж долу, паша, заревото,
погледай го с взор просветлен.

Не те ли е срам от Европа,
от тебе не те ли е срам?
През дулото гледаш на топа
към мен, но не ще се предам.
          
Безпомощен в храста намерен,
аз имам по-истинска мощ.
Аз, четникът Тодор Лефтеров,
нехая пред турския нож.

Фазлъ, и след твоята Франция
оставаш си само Фазлъ,
на челото с кръв на въстаници,
с конячена пот по тила.

Едната си чест да заслужа,
получих най-страшния пай.
Знай, аз предпочитам край с ужаси,
отколкото ужас без край.

Залитна Фазлъ и съсече
юнака. Повърна коняк...
Далече Париж е, далече,
дивакът остава дивак.

И в искри живот от пожарния
въртоп, в манастира извил,
с душите, деца на България,
възлита Свети Михаил.

/Поемата е изградена върху очерка за Тодор Лефтеров „С диплома на Оуенз колидж” от книгата на Илия Пехливанов „Преображения Матееви”. Радко Радков е имал намерение да напише цяла драма, посветена на битката в Дряновския манастир. Той e роден във Велико Търново на 31 януари 1940 г., където неговият баща е служел като трудов офицер. Той решава да кръсти сина си в историческата обител край  Дряново. Десетина негови колеги - офицери отиват с файтони дотам, за да участват в ритуала. Те правят шпалир пред черквата, за да бъде пренесен кръщелникът между тях. Жалко, че не е имало тогава фотоапарат, за  да се запечата тази рядка сцена./



Четирите заповеди на Апостола


РАЗСЪДИТЕЛНИ – ПОСТОЯННИ – БЕЗСТРАШЛИВИ – ВЕЛИКОДУШНИ 

Десетте Божи заповеди отдавна са намалени през вековното битие на българина, внушавани от Светото писание – част от тя няма как да се спазват от жив човек в живия живот. Но четирите заповеди от Евангелието на Апостола Левски са неотменно задължителни за  един водач на святата народна работа, инак той ще „улайневи” всяко дело, каквото и да е.

Тези известни думи следва често да се припомнят. Те са като негово завещание: „Длъжност ми е да го кажа, защото можа да умра. Внимавайте!”
Неслучайно те са споделени в писмо от 16 септември 1872 г. до Любен Каравелов - пръв водач в освободителните борби, сподвижник и съратник, уважаван списател и неповторим редактор на вестници под заглавие „Свобода” и „Независимост”.

Идва ред да се припомни предисловието към горното, свързано със отвъддунавските българи от писмото до Иван П. Кършовски, писано на 20 юни 1871 година:

„Брате! Тамкашние ви работи като ма смутиха и за мен друто нямаше какво, защото аз там между всички ви бях най-простият! И с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да си се върна в Българско и да си работим ккто ни стига умът, че от вас комуто са хареса да върви с нас, той  ще ни са обади и ний ще го приемнем...”

Повторено е същото и в писмото до плоещките българи, писано в същия ден, със заключението, че поради несъгласия и разпри народната работа върви „като жаба през угар”
.
Хоругвоносецът на Панайотхитовата чета  изповядва пред  нейния славен войвода  още през пролетта на 1868 г. своето верую: „Ако спечеля печели цял народ, ако изгубя – губя само мене си”, което се налага напоследък все по-често да бъде споменавано, въпреки неговата озадачаваща граматична особеност.

 Спрямо Народния войвода Георги Раковски участникът в двете белградски легии изразява своето най-истинско уважение с порива да  се надмогне четническата тактика за освобождение, създавайки комитетска мрежа вътре в страната – единствената по рода си за ХІХ столетие в Европа тайна революционна организация от революционно.-демократически тип.

За да постигне това Дяконът от Карлово съчетава клетвените думи над кръстосони евангелие и револвер, произнесени  в потайни сбирки, със своето ангелогласно пеене, по което са  го разпознавали по черкви и манастири хора, които никога не са го виждали отблизо.

И  застават един до  друг до него СЪДЕЙНИЦИ  /понятие от речника на Апостола/:

ИВАН АРАБАДЖИЯТА от пловдивското село Царацово – който през пролетта на 1876-а отказва да бъде закълнаван повторно от Георги Бенковски с думите : „Аз съм се клел веднъж пред  Левски и то стига и за тук – на земята и за горе – на небето!”

ХРИСТО ИВАНОВ ГОЛЕМИЯ – изоставил книговезството в Белград , за да попадне и на строежа на Суецкия канал, търсейки параход да отпътува  за  Новия свят, където насъне неговият другар от Легията му заповядва: „Ставай и върви с мен!”. И той израства като най-доверения човек на комитетската тайна полиция – въпреки буйния си нрав той не си позволява авантюлристични действия.

ОТЕЦ МАТЕЙ ПРЕОБРАЖЕНЕЦ – друг негов съдейник от Легията, пред когото в една пещерка над Търновския Дервент той първом споделя гениалната си идея за Организацията още при първата си обиколка из Българско. Като народин лечител, придобил медицински познания по време на дължолетното си пребиваване в Света гора, той лично се грижи за Левски заради незарасналата  му рана след операцията в Белград. И да го занимава попътно с опитите да построи „перипетомобил[U1] ”...Специален куриер на БРЦК.

ПЕТЪР БОНЕВ ОТ ПЕРУЩИЦА – също участник в Легията, завършил гимназия в Белград, загинал при отбраната на селото крой черквата „Св. Архангел Михаил”.

ПОП МИНЧО КЪНЧЕВ ОТ АРАБАДЖИЕВО –  двамата са учили заедно в Свещеническото училище на Стара Загора, градил комитетската мрежа в Старозагорско, прочут гуляйджия и песнопоец,  невероятен възрожденски книжовник, правил опити да опитомява скорпиони в диарбекирската тъмница.

ГЕОРГИ ДАНЧОВ ЗОГРАФИНА  ОТ ЧИРПАН – даровит живописец и иконописец, изобразил с Майстор Алекси Зограф в Араповския манастир край Асеновград житието на славянските първоучители Кирил и Методий, съхровождал Апостола из Тракия, оставил за поколенията единствен по рода си негов документален портрет, правен /според уверения на  родственици/ още приживе на Левски и останал недовършен.

Да добавим КОЛЮ ГАНЧЕВ, ръководител на Старозагорския окръжен революционен център, ВАСИЛ ЙОНКОВ ГЛОЖЕНЕЦА, главен организатор на първия окръжен революционен окръг в Голям Извор, ПОП СТEФАН ТРИФОНОВ от търновското село Михалци, прeдседател на частния революционен комитет в селото, загинал в деветдневната битка при Дряновския манастир през май 1876-а, ОТОН ИВАНОВ от Асеноград – деец на комитетската тайна поща, ГЕНЧО ДИНЧОВ ДЖУМАЙОВ –председател на реворлюционния комитет в село Елешница, участник в Априлското въстание

И още други – знайни и незнайни от градове и села.

Зазвучава  любимото песнопение на Левски „ДОСТОЙНО ЕСТЬ ЯКО ВОИСТИНУ”, което също като песента за Делю Хайдутин заслужава да полети в търсене на  братя по разум в безкрайната Вселена.

 [U1]ец

събота, 5 май 2012 г.

БЪЛГАРСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ

Вътрешната революционна организация – единствена по рода си за ХІХ столетие

Ако Българското възраждане е сред чудесата на  ХІХ век, то неговият връх – Априлската епопея е чудото на чудесата. Нам ни е днeс като хляб насъщно да осъзнаем как тогава наtите деди са сторили възможно невъзможното. Ние сме им длъжници: по думите на Рабиндранат  Тагоре всяка нация е длъжна да изяви пред света същността си – ако нищо не е дала на света, това е национално престъпление, което човешката история никога не прощава. Дедите ни по мъжки  са  изпълнили дълга си пред отечеството  и  историята. Остава ние да изпълним своя...

Преди да се отдаде на записките си по българските въстания Захарий Стоянов най.-първо от всичко създава биографията на Васил Левски, в която още в края на 1883 г. той пише:

„Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон – бащата на апостолите. В ІV въстанически окръг /Панагюрище/ апостолите през 1876 г. тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона.”

Историците са натрупали немалко материал в изследванията си върху Вътрешната революционна организация – единствена по рода си за  ХІХ век. Но те все още не са намерили ясен отговор на въпроса откъде идват нейните дълбоки корени в  душевността на българина, не са погледнали на нея като додатък от вековния опит на народа ни в борбите му за свобода и социална справедливост. Някои ранни записки на дейци от освободителното движение, които се появиха на бял свят през последните десетилетия, предлагат скъпоценен материал за размисъл, позволяват да се възприеме  Организацията чрез възлови съобития в живота на някои от нейните главни осъществители, чрез извисяването на техния характер заедно с растежа на освободителната идея.

По време на Първата легия в Белград през 1862 г. Георги Раковски сплотява боен отряд от млади българи, които са призвани през следващите години да преодолеят четническата тактика. Сред тях е Отец Матей, монах от Преображенския манастир, който вече е пребродил Йерусалим, Южна Русия, Бесарабия, Влашко и е бдял с години в книгохранилищата на Света гора. Новооткритите летописни бележки на монаха Димитрий върху корицата на стар черковен требник от Разбоишкия манастир край Нишава немногословно представят следващ момент от неговите странствания. Той хайдутува с малка четица из Западна Стара планина и след неуспешни сблъсъци с поробителя изрича  спонтанното прозрение „Дърво на дърво се обляга и человек на человека!”, придружено с едно „Ох!”, което е откъртено от дълбините на изстрадалата народна душа.

 
Друг участник в Легията – учителят Петър Бонев от Перущица скита  близо година по Влашко сред хъшовете и сетне се завръща в Българско, за да просвещава млади и стари, като ги  готви за  въоръжена борба.

Буйният търновeц Христо Иванов, наричан Големия, изоставя книговезството при белградски майстор, и се озовава през Марсилия  при строежа на Суецкия канал на път за Америка, където насъне карловският дякон го призовава  властно с думите: ”Ставай и върви с мен!”

В Старозагорско свещенодейства невероятният Поп Минчо Кънчев от Арабаджиево  - песнопоец, гуляйджия и всякакъв, учил богословие  заедно с Васил Иванов Кунчев  в  заарското школо  за  свещеници.

През пролетта на 1869 г. Васил Левски, преминал като знаменосец с Панайотхитовата чета по билото на Балкана, вече се е отказал да тръгне с четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджа - също се прибира в България. В главата му зрее идеята за комитетска  мрежа от съмишленици и съдейници /дума от неговия  речник/ вътре в страната и той търси да я сподели с най-близки нему другари. В манастира „Св. Преображение” намира Матея. Двамата прекарват няколко дни в една пещерка над дефилето на Янтра. Матей схваща веднага гениалния замисъл на Левски, изоставя опитите си за  вечен двигател, наречен от него „перипетомобил”, и тръгва с Дякона по прашните пътища на Тракия.

В края  на същата пролет Левски се среща в Перущица с Петър Бонев и основава  един от първите комитети. Все по онова време благодарение на бай Иван Арабаджията пловдивското село Царацово става сигурна опора на изграждащата се комитетска мрежа.

В един късен октомврийски ден на следващата година в Панагюрище пристигат Левски, Отче Матей и Георги Данчов Зографина от Чирпан. Дякона се главява за даскал и черковен псалт с годишна плата от 2000 гроша. Георги Данчов се наема да зографиса новото училище. А Отче Матей скита из града с книги, като събира подаяния за някакъв нов манастир „Св. Георги Победоносец”, измислен от самия него с тайни лаборатории за странни опити. В хана на Найден Дринов се съставен 
частен  комитет, на който  през 1876-а е съдено да изиграе  една от главните роли.
В продължеие само на няколко години Апостолът е неговиите най-верни хора изгрждат тайна комитетска организация, която тепърва предстои да бъде обследвана и оценявана истински в подробности като самостоятелен български принос в историята на революционните движения не само в Европа. Неслучайно основоположникът на научния социализъм у нас Димитър Благоев я определя като „революционна партия със забележителни агитатори и организатори”.

„Революционно-демократична народна партия” я нарича и украинският историк  проф. Степан Сиделников – проникновен изследовател на Българското възраждане от Мариндриновия университет в Харков, който съставя подробна картотека на революционните комитети, каквато наши историци  все ще не са създали.
До същото убеждение достига и английската историчка Мерсия Макдермот, която със своята книга „Апостолът на свободата. Портрет на Васил Левски на фона на България през ХІХ век.”, издадена на английски език през 1967 г. в Лондон и разпространена по цял свят, поставя  начало на международното признание на Васил Левски. Преповтори горното на немски език и Алфред Ото Шведе от Бранденбург със своя книга, издадена от берлинско духовно издателство.

А споменатият вече Поп Минчо Кънчев в качеството си на строител на тази Организация в своя дневник, писан в душвните соби на диарбекирската тъмница с опити за опитомяване на скорпиони, я нарича „БЪЛГАРСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ”.
Ето ключът за разгадаване на чудото!

Защитниците на Манастира край Дряново в деветдневната майска битка с Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, предвождана от генерал Фазлъ паша, до един признават, че са посветени в делото от довереника на Апостола  Отец Матей.

Да не премълчаваме странно и Деветдневната народна република в троянското Ново село /главното селище на новия град Априлци/, обявена на 2 май 1876-а от севлиевския учител Никола Дабев, учил в Париж, сред многолюдно множество на селския площад. Тукашният комитет е основан пак от самия Левски, за втори път е потвърден от Отец Матей. А  е подновен за трети път в крепостта на Фамагуста в Кипър където са заточени след погрома новоселски въстаници, и Поп Атанас Гъбенски ги заклева  с молитви, дъхтещи на барут – единствен случай в животописа на Организацията. Заклева се тогава и Драгню Стойчев – член на комитета, чийто внук Георги Иванов подир столетие пръв сред сънародниците си видя  планетата  от Космоса, преодолявайки единствен сред всички космонавти и астронавти непредвидена техническа авария със 72 удара в минута пулс.

Зазвучава любимото песнопение на Левски „ДОСТОЙНО ЕСТЬ” – въпреки всякакви опити да бъде заглушавано. И от наши, и от чужди...

Като заключение: Най-голямото покушение спрямо Васил Левски правим като го отделяме всячески от останалите строители на Организацията и го въздигаме неестествено като един самотник над тях, превръщайки го в някаква  икона.

Писано на Великата събота  в 2012-о лято


Заб. Редакторът Богдан Иванов постави  като заглавие на фолиото своя коментар
 „Камбанен звън за възкресение на Апостола. От него много българи погълнаха духа на свободата, той ни напътстваше как да се приготовляваме за общо въстание.”
Публикацията съдържа материали от рубриката „Разкази на очевидци” на седмичника „Антени”, разпространени по време на 100-годишнината на Априлското въстание.

В. „ДУМА”
Приложение „Неделник”
Бр. 104/5-6 май 2012 г.

вторник, 1 май 2012 г.

РУСКИЯТ ПАТРИАРХ КИРИЛ В БЪЛГАРИЯ


Малцина духовни водачи има съвременният свят. Патриарх Кирил безспорно е един от тях. Честити бяхме да го видим отблизо, да чуем от самия него „Христос воскресе”  на мек руски говор. Пловдивчани пощуряха при срещата си с него – видяхме това благодарение на ТВ 7 по време на едночасово предаване на живо от хълма на Альоша и черквата „Св. Марина”. Една жена каза по радиото, че бил „изключително привлекателен”. Най-важно от всичко остава за размисъл и ключ за поведение – лично и обществено - неговото слово, произнесено в Университета по библиотекознание – високи философски категории, изречени  просто и ясно като тълкуване на съвременни проблеми на духовността.

По време на молебен в синодалния параклис Българският патриарх Максим връчи на Патриарх Кирил орден „Св. Цар Борис” – най-високото отличие на Българската православна църква. Ето основанията за това:

„Българската църква прие учениците на светите братя Кирил и Методий, а сетне български свещеници с български книги  дойдоха в Русия по време на покръстването ни. Ние съхраняваме в паметта си този духовен, интелектуален принос, който имат българите, православните българи, за християнизацията на Русия.
Решението на цар Алeксандър ІІ да започне Освободителната война до голяма степен е предопределено от позицията на Руската църква. Нашите войници отиват на Балканите , за да освободят своите единоверни братя. Понятието „ЕДИНОВЕРНИ” е на първо място в този исторически случай. Това е проява на духовна  солидарност към хора, които са обединени в Православната църква. И разбира се, в по-късен период, след Освобождението на България, православните руси остават тясно свързани със своите български братя  и сестри, като с всички сили се опитват да възстановят църковния живот, включвайки и такива важни сфери на живота като признаването на независимостта на Българската православна църква.
И в сложното следвоенно време сме били заедно, поддържали сме се едни други, обменяли сме делегации и всичко това продължава. Ние редовно се срещаме с пратеници на Българската църква, наши представители идват в България, между нас има обмен на студенти, заедно размшляваме по темите за православното единство, за многото предизвикателства, пред които е изправен в наши дни православният свят. Българската православна църква е много близка до сърцето ни. Близка е до  всеки православен руски гражданин.
Нито един политик, ако всичко е наред с неговата логика и историческа памет, не може да игнорира факта, че сме народи от една вяра, че имаме общи страници от героичната ни история, които не могат да бъдат зачеркнати или забравени. Дълбоко съм убеден в това, че те трябва да бъдат използвани. Тази наша общност, откритост един към друг, тази симпатия, която е толкова дълбоко в душите на руси и българи. Всичко това трябва да се познава, за да можем наистина да надграждаме новите отношения на здрав исторически фундамент. Дълбоко съм убеден, че именно така ще се случи!”

Из интервю пред Светлана Шаренкова /”в. „Русия днес”, в. „Земя”/, Николай Бареков /ТВ 7/ и Васко Михайлов /БНР/. Препечатано във в. ”Стандарт” на 26 април 2012 г.