Прощално за Валентин Распутин

Отиде си талантливият писател, изобразил руския живот такъв, какъвто е...

21. Март 2015 , брой: 64   202   0

Валентин Распутин заедно с Александър Солженицин по време на награждаването му със Солженициновата награда "за изобразяване на поезията и трагедията в народния живот и неговата неразделна връзка с руската природа и реч, душевност и целомъдрие за възкресение на доброто начало", 4 май 2002 г.

в. Дума,  Илия Пехливанов

В книжарниците най-новите руски издания с повестите на Валентин Распутин - макар да са вече отпечатани само в 5-хиляден тираж - са поставени до романите на провидеца Достоевски.
В своята програмна статия за 1000-годишнината от Покръстването на Русия  в сп. "Иностранная литература" акад. Дмитрий Лихачов представи седмина днешни руски писатели, които  продължават пряко и най-вярно традициите на древноруската литература: Виктор Астафиев, Василий Белов, Фьодор Абрамов, Васил Биков, Юрий Трифонов, Чингиз Айтматов. На първо място сред тях той постави Валентин Распутин. Българолюбецът споделяше в разговор, че е обмислял дълго и отговорно горната поредица.
Когато Александър Солженицин сложи начало на литературна награда на негово име, той също я присъди първом на Валентин Распутин. В своето слово при връчването й той заяви, че през втората половина на ХХ век са се появили писатели, които тихомълком, без официални заклинания, отхвърлят с творчеството си догмата на социалистическия реализъм, прогласен навремето от Максим Горки, според която писателят следва да представя живота не какъвто е с неговата суровост и разнообразие, а какъвто той следва да бъде по повелята на властителите.
Отличен по достойнство с най-висока и държавна, и патриаршеска награда писателят бе изпратен с  внушително народно поклонение и прощален религиозен ритуал във величествения московски храм "Христос Спасител", воден лично от самия руски патриарх Кирил. Подобна висша почит  другиму сред пишещите събратя не е оказвана и надали ще бъде оказана въобще.
Това стана в официално обявената Година на руската литература, която съвпада с обявената от ЮНЕСКО - Година на славянския първоучител Методий.
Десетина книги на Распутин са издадени в превод на немски език. Благодарение на редакцията на берлинския седмичник "Хорицонт" преди години се срещнах и разговарях с техния преводач Екарт Тиле. Той беше деятел на дружество за немско-руски връзки, което уреждаше екскурзии с родственици на хитлеристки воини по местата, където са се сражавали или загинали те в Русия. Тиле потвърди, че в Распутиновите повести и разкази немците откриват свои чувства и преживявания, сродни с изпитанията на обикновените руски жени, деца и старци по време на войната.
Читатели поканили тогава гостуващия в Берлин Распутин да изнесе слово пред тях в някаква зала, като сам прочете на руски език откъс от своя творба. Той избрал оня епизод от повестта "Прощаване с Матьора", в който се разказва как старици от насилствено обезлюденото древно селище всред река Ангара бият с дървени кръстове по главата бандитите - рушители, настояващи да бъдат заличени дори и гробищата им. Същият епизод бе заснет във филм под това заглавие. Ключова сцена в него бяха безуспешните опити на неканените пришълци да отсекат с брадва вековно дърво лиственица.
В горното откриваме ярки символи за срещата между миналото и настоящето - съдбовна не само за славяните.
През отминалите години се изяви някаква особена вътрешна близост между сибирския творец и България. Откри го край езерото Байкал и гостува в дома му Милко Кръстев като пратеник на седмичника "Антени". Сетне Валентин Распутин дойде в Перущица заедно с Виктор Астафиев, когато благодарение на министър Георги Йорданов двамата прекараха един месец в творческия дом на писателите в Хисаря. Тогава гърмяхме с черешово топче на мегдана пред историческата черква "Св. Архангел Михаил". Слушахме древнославянски песнопения на камерния хор "Ортодокс". Пихме наздравица на богата трапеза с вино мавруд.
Българският Кирило-Методиевски вестник намери  у него един от най-възторжените си съратници още с появата на началния брой. Распутин  го сравняваше с народен празник. Удивляваше се от съчетанието на слово и образ върху неговите страници. Твърдеше, че и в Русия познават и ценят изданието. По достойнство той беше вписан сред членовете на международния редакционен комитет от видни учени-слависти и българисти, писатели, художници, певци, публицисти и общественици. Неведнъж той се появи като автор и върху страниците му.  
Распутин подкрепи своевременно групата  писатели, които на 24 май 1986 г. - съвсем по военному направиха десант и добавиха в Мурманск към традиционните Дни на Баренцово море и Ден на славянската писменост. Радиостанцията на първия атомен ледоразбивач "Ленин" по повеление свише бе уловила Апологията на загадъчния преславски книжовник Черноризец Храбър "За буквите", която се появи върху страниците на корабната многотиражка. Оттам неочаквано бързо празникът тръгна по широката руска земя, за да бъде официално обявен с президентски указ за общодържавен. Имаше предложение той да съвпадне с рождения ден на Пушкин - 6 юни, но мурманчани твърдо предпочетоха българската дата. А нали древните Евтимиеви книги достигат преди столетия именно до Северния ледовит океан (според уверенията на Григорий Цамблак, родом българин).
Валентин Распутин е инициаторът за издигането на новия паметник на Св. св. Кирил и Методий на "Славянския площад" в центъра на Москва, който извая скулпторът Вячеслав Кликов.
Няколко месеца Валентин Распутин чете лекции по руска литератера в един американски университет. Но не пожела като Евгений Евтушенко да се застои там по-задълго, нито като Василий Аксьонов - гуруто на "шестидесетилетниците" или евреина, съден за "тунеядство" Йосиф Бродски. Заявяваше, че е "еднолюб" - има само едно отечество. И едно любимо издание - списание "Наш современник".
В неговия роден град Иркутск има паметник на Григорий Шелихов, наричан "Руският Колумб". Той е роден в град Рилск, който според легендата е свързан със свети Иван Рилски. Проправя път в Северния ледовит океан със своя кораб, именуван на общославянския светител, като изгражда параклиси в негова чест чак до полуостров Аляска. Распутин проучваше неговото дело. А дали нещо цялостно е успял да напише на тази тема засега остава неизвестно.
Неговото последно пътешествие беше до монашеската република Атон. В манастира "Св. Пантелеймон" беше приет като свой човек и той се отсрами с пространен очерк за срещите си с руските свещенослужители в него.
Втълпява се накрая едно особено заключение:
Споменът за загадъчния мистик Григорий Распутин може да бъде обезсилен и подменен само чрез едно наистина значимо творческо дело на страдалеца-праведник Валентин Распутин, когото в Русия наричаха "Духовният губернатор на Сибир".
Достойно есть!
Вечная память!

Писателите Виктор Астафев, Марк Сергеев и Валентин Распутин,  1987 година

"Бедността не е грях" - казваше приживе Валентин Распутин 

(Личен архив на Калина Канева)

НА ГОСТИ В ТЕШОВО

Михаил Стефанов

В далечното село Тешово на южната граница и в една далечната 1979 година се случи нещо, което едва сега се опитвам да опиша. Тогава не беше възможно. Хората, които събрахме за пътешествието, бяха нещо като патриарси на българската култура, по чудо оцелели в условията на див атеизъм.

На първо място стоеше народният лечител Петър Димков. Тогава беше над 90 години, обичаше да си  пийва по чашка червено вино. Не ракията, казваше, а виното дава здраве и енергия; сега българите пият повече ракия и затова са нефелни и ходят в непрестанен махмурлук.  Скулпторът Любомир Далчев тръгна със своя бял мерцедес, с жена си, сина Любчо и помощникът му Пепи, който беше и шофьор.  На маестрото му се говореше и пътуваше, защото беше завършил произведението на живота си –  “Самуиловите войници” и фигурата на Свети Климент Охридски. Но, когато го помолих до него да се настани друг професор – художникът Асен Василиев, той не се съгласи. Нямало място за двама такива известни творци, а още по-малко за  критици на “Климент Охридски”. Както и да е – настанихме бай Асен в друга кола до друг почитан човек от музикалната академия – професор Стоян Джуджев, който преподаваше фолклор и православно пеене. Не можеше без такъв българин. Бяхме открили народни песни за Левски. С нас тръгнаха и певците отансамбъл “Кукузел” за  черковни песнопения и неговата художествена ръководителка Таня Христова. В едно предно пътуване бяхме проучили Тешово само с проф. Асен Василиев.  Там старият изследовател на българската иконна живопис  ме въведе в черквата “Св. Димитър”. Прекръстихме се пред иконата на Цар Борис – покръстителя и се качихме по едни скърцащи, дървени стълби на тавана. Бай Асен (така искаше да го наричаме понякога) ахна от почуда –  малките прозорчета бяха затулени със стари икони, които дори и той не познаваше. Казахме това на тогавашния кмет на Тешово, отковахме ценните  прозорци и му препоръчахме да ги пази като зениците на очите си. Бяха икони от 16-и и 17- век. Кметът помоли да доведем тука една чета от големи хора, които биха могли да защитят порутената черква и да помогнат на селото и хората. Така решихме с проф. Асен Василиев да докараме една чета не от комити, а от хора на културата и духа. Но да обявим намеренията си тогава беше невъзможно. Трябваше да действаме хитро, под прикритие. Все пак с нашият приятел и колега Димитър Кехайов от Банско се разбрахме поживо поздраво да си свършим работата. Той щял да покани доста хора да дойдат в Тешово. По пътя не щеш ли певците се разболяха от някакво разстройство. Д-р Еленa Тодорова – асистентка и последователка на Петър Димков, им даде по няколко листенца здравец и те се оправиха.

На 28 април надвечер пристигнахме в Тешово. Посрещна ни кметът Петър Тешовски. Деца закичиха гостите със здравец. Кметът по едно време не се сдържа и викна: “Цяло Тешово днес се радва! За нас това е празник. Толкова много професори на куп не сме виждали. Елате, елате в нашата черква!”

На портите на черквата “Св. Димитър” ни посрещна с жезъл в ръка Неврокопският митрополит Пимен. Въведе ни в храма, застана пред олтара и ни благослови.Защракаха фотоапарати и се понесе свистенето на филмовите камери. Телевизията от Благоевград снимаше на цветен филм събитието. Микрофоните на радиото бяха пуснати, изглеждаше, че всичко, което се случва, ще бъде съхранено или пък докладвано където трябва.  Бяха дошли всички партийни секретари и партийни работници, както наричаха тогава, пристигнаха и председателите на народните съвети от окръга и гр. Гоце Делчев, от селца и махали. И влязоха в черквата. ЖурналистътИлия Пехливанов шепнешком обясняваше православната думичка “съборност”. В храма найстина се събраха българи – от мало до голямо, родолюбци, партийци, властници, духовни люде – истински народни будители, художници, писатели, журналисти, овчари, майки и баби. Клисарят вървеше между нас зарадван на това множество, което владиката Пимен благослови с кръст и слово. И повечето се прекръстиха. Другите  се страхуваха, защото беше време на официален атеизъм, преследваха хората, които влизаха в черквите, отнемаха им работата… Партийните секретари и “работници” стояха като на тръни, но знаеха, че началникът от окръга ги е”поканил”.

Митрополитът пък подкани певците от ансамбъла “Йоан Кукузел”. Пред олтара, облечени в черни рединготи се наредиха момчетата на Таня Христова, която беше основала групата още през 1967 г. и им стана художествен ръководител. Тишината в храма беше необикновена. Илия Пехливанов ми прошепна думичката “съборност”, аз му отвърнах: “народът е тук”. Само пукотът на свещите съпроводи началото на първото песнопение.  И се огласи черквата от “Господи сил, с нами буди”/ Сили Господни бъдете с нас/, “Владико и Свещеноначалнико”, “ Разбойника благоразумнаго”… Дойде ред и на “Полиелей на българката” от българския композитор от 13 век Йоан Кукузел.  Последваха “Смерию смерть поправ”, “Молитва” и  “Достойно есть” – обичаната от Левски прослава на Богородица. За завършек пропяха и народна песен за Дякона Левски.

Митрополит Пимен, облечен празнично и с жезъла в ръка, застана по средата на хора и всички запяха “Многая лета”. Мълчаха само някой от партийните секретари и властници. Просто не знаеха, какво да правят, навели глави.

Песнопенията бяха отвели присъствуващите в най-потайните и скрити кътчета на душите. Никой не продумваше.  Дядо Пимен изрече думи на благодарност: “Благодаря от името на нашата православна църква за това религиозно празненство!” И пак мълчание. Тогава Таня Христова излезе пред певците и доколкото си спомням, каза, че това е необикновено приключение за нея и за хор “Кукузел” . Били по света, пеели по велики катедрали и в работния кабинет на австрийския президент, но това, което се случило в Тешово, щели да запомнят за цял живот като едно необикновено преживяване. Тя не го назова, не го дефинира…

Подадоха микрофона на Петър Димков. Той каза: “Нашият род е един от най-старите в този край. Началото му е още в кръстоносните походи. По линията на баща ми родът е Хаджидимови, а майка ми е от Халембаковите. Наш зет е прочутият войвода Зюмбюлев. Нашето село е Горно Броди – само на няколко километра от мястото, където сме сега. При една служба в черквата моят дядо като свещеник тогава е изгонилил гръцкия владика и се започнала борбата за черковна независимост. Баща  ми  завършва Серската семинария и също става свещеник.Той отслужил службата на български език и бил осъден на смърт, трябвало да се крие в Атонския манастир. След Освобождението довел семейството си в България. Та искам да кажа, че ние се намираме в свещената земя на моите деди, които са били едни от първите борци за духовна независимост на българите. Тази черква в Тешово, всички тези икони и стенописа трябва да се опазят, защото в тях е заложено нашето достойнство и духовното ни здраве. Като гледам сега хората страдат от най-лошите болести. За да не страдат, за да сме здрави , трябва да опазим българската си душа и свещения дух на българи.”

Скулторът Любомир Далчев каза, че е роден недалеч от Тешово, в град Солун. Спомни си детството, гръцките издевателства над българите. Спомни си и онази икона на Свети Атанас, която дядо му носил. Тя го спасила от гръцки куршум. По-сетне иконата на Богородица става закрилница на всички от Далчевия род.

И  дойде един момент, когато никому не се искаше да излезе от черквата.

Стояха, приказваха си, разглеждаха стенописи и икони…И тези стенописи и икони оживяваха, наранени от нехайство, влага и човешки устни. Някои се молеха и кръстиха, палиха свещи, други стояха  и не знаеха какво ще произлезе от всичко това, как ще ги посрещнат утре на работата, по учреждения и партийни комитети. Притесняваха се хората, защото между тях непременно имаше доносници в онова време, когато първите ни български политици и ръководители ни предлагаха да станем поредната съветска република, а посещението в черквите се преследваше.

Все пак в храма се бяха събрали преди всичко българи и преживяха един час или не знам колко време в състояние на “съборност”.  Преживяха наедно със своя Бог Христос, наедно с Богородицата, Свети цар Борис – Михаил, с другите светии български и главно усетиха, че между живите има духовни будители, подобни на онези от стените на черквата. Не случайно на другия ден един, който беше изпратен да гледа и слуша, казал пред началството: “Всичко беше много тържествено и много божествено!”

Но в края на тази 1979 г. дойдоха и последствията. Имаше уволнени журналисти, скулпторът Далчев замина за Америка и го обявиха за невъзвръщенец, някой скри филма от събитието, а народният лечител Петър Димков се зае още по-усърдно да лекува народа и застарелите партийни ръководители на държавата и империята.

http://vek21press.com/index.php/2015/11/15/teshovo/

В. „ЗА БУКВИТЕ – О ПИСМЕНЕХЬ”

Кирило-Методиевски вестник

Бр. 46-А/октомври 2015 г.

Университетът по библитекознание и информационни технологии издава бр. 46-А на Кирило-Методиевския вестник изцяло на френски език, посветен на 70-годишнината на ЮНЕСКО.

Поместени са официални поздравления от вицепрезидeнта на Република България Маргарита Попова, от министър - председателя Бойко Борисов, от министъра няа културата Вежди Рашидов, от министъра на образованието и науката проф. Тодор Танев, от председателя на Комисията по култура и медии в 43-о Народно събрание Полина Карастоянова, от председателя няа Българската академия на науките акад. Стефан Воденичаров, от заместник – министъра на външните работи Христо Ангеличин, от главния секретар на Националната комисия за ЮНЕСКО Мария Донска, от проф. Мила Сантова, национален екперт по нематериално културно наследство, от Българския патриарх Неофит, от Главния мюфтия ня България д-р Мустафа Хаджи, от ректора на УниБИТ проф. Стоян Денчев.

Централно място в броя заема пространно интервю на генералния директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова, дадено специално за този брой на изданието.

Певиците от Бистрица, народната певица Валя Балканска, обявена от ЮНЕСКО за „Гражданка на планетата”, прочутия кавалджия Теодосий Спасов – обявен за „Артист на ЮНЕСКО за мир за 2015-2017 г.”

Представени са 9-те български  културни обекта от Листата на Световното културно наследство, поставени под закрилата на Световната културна общност, както и образци на нематериалното културно наследство.

Единствената по рода си Катедра ЮНЕСКО на УниБИТ също е  представена подробно.

Дейността на Фондация „Созопол” на свой ред е намерила място в броя.

Броят завършва с българския възрожденски химн „Върви, народе възродени”.

Изданието ще бъде разпростанявано на юбилейната конференция на ЮНЕСКО в Париж.

Броят е отпечатан в 1000 бройки тираж на най-високо полиграфично равнище от Печатница „Демакс” и се разпространява като дарение по училища, читалища, университети, държавни и културни институции, както и чрез Глобалната мрежа „Интернет” на адрес:

WWW.ZABUKVITE.ORG

Мерсия Макдермот - по паисиевски

През далечната 1979 г. в своето ответно слово в Института по история на Българската академия на науките при удостояването й с титлата "доктор на историческите науки" Мерсия Макдермот признава:
"Преди много години в Лондон имах възможност да защитя дисертация за докторска степен, но отказах, защото от темата, която ми бе предложена, там се интересуват съвсем тесен кръг специалисти. Аз исках да просвещавам моя народ върху българската история. Затова реших, че няма смисъл да си губя времето с подобна работа, и се заех с книга за българската история. Сега именно  в страната на Паисий Хилендарски имам възможност да защитя дисертация, написана  според моите разбирания.
Прибягнах до белетристичния стил, понеже исках книгата ми да бъде привлекателна за много хора. Надявам се, че това няма да попречи и на онези, които не са свикнали един академичен труд да започва с откъси от народни песни. Но тя е написана не за дисертация, а за осведомление на моя народ.
Когато пишех за Гоце, исках читателите не само да знаят датата, на която той е роден и на която е загинал. Исках те да плачат за него: този прекрасен млад човек - жертва на империалистическия егоизъм! Когато пишех подробно за целите на Великите сили, исках читателите не само да знаят какво точно съдържа член 23 на Берлинския договор. Исках те да проклинат Великите сили, да направят връзка между трагедията на Макeдония и трагедията на Виетнам, на Чили, на Северна Ирландия.
Но понеже публицистиката е най-ефикасна, когато е документално вярна, моята книга въпреки белетристичния си стил е създадена с много строго съблюдаване на правилата на науката. Дори когато пиша прослава на Македония - като земя, в която орлите бдят над гробовете на героите - това не е измислено. Аз съм ходила на Мечкин камен, където е загинал Питу Гули, и видях със собствените си очи да се вият орли над гроба му.
Дори на онези места в книгата ми, при които читателите биха сметнали, че има повече въображение, отколкото наука, те се лъжат. Почти всичко съм видяла със собствените си очи!"
Наистина създадените от нея биографични книги не са строго научни според някои наши представи, а съчетават историческото изложение с романистиката, без да има в тях фактически неточности, и се четат с увлечение от специалисти и неспециалисти на всякаква възраст.
Поради това те бяха посрещани с открита или зле прикрита неприязън от нейните колеги, включая и от самия Николай Генчев - най-видния наш изследовател на възрожденската история и култура. Тя отвръщаше на това с горчивото признание: "Вие, българите, не се нуждаете от врагове - най-големите врагове сте си вие самите..."
В първото българско издание на своята бележита книга за Васил Левски авторката постави епиграф:
"На българския народ, който ми даде повече, отколкото аз мога да му се отблагодаря."
Съдено било впоследствие да изпита върху себе си и отровата на нашенското злоезичие - това бе проверката на съдбата.
Всъщност Макдермот не само продължи в условията на ХХ столетие защитата на българската кауза от страна на английските политици и писатели по време на Априлското въстание. Като цяло тя представи особеностите на английската романистика, ярко изразена от автори като Андре Мороа и Анри Троайа (както е известен руският писател Лев Тарасов, живял в Париж и създал поредица романи за Франция и Русия).
Без да се впуска излишно в обстоятелствени пояснения и без да използва нарочно стари езикови форми, авторката се съсредоточава към основната характеристика на съответната историческа личност с оглед да бъде представена тя пред чуждестранния читател. Характерно е, че Макдермот поставя като епиграф към отделните глави откъси от непознати народни песни, български пословици и поговорки. Отбягва бележките под линия или ги ползва само когато те са крайно необходими.
Към общата "История на България (1393-1885)", биографиите на Васил Левски, Гоце Делчев, Яне Сандански, тя прибави и биография на Димитър Благоев, издадена неотдавна на английски език в Лондон.
Тези книги са осъществени от големи лондонски издателства и са разпространени по най-големите световни библиотеки.
На своята 85-а годишнина Макдермот съхранява в архива си нереализирани творби за България:
- разсъждения за богомилството, предназначени за английския читател;
- пространни "Български дневници", с обилен фотодокументален материал от дългогодишното й пребиваване у нас - разказ за разнообразни срещи и разговори с всякакви хора по градове и села;
- описание на българските народни обичаи - книга, издадена на английски език (у нас понастоящем няма нито един екземпляр).
                                              

В Европейския парламент
На 3 март 2009 г., в Дeня на Освобождението на България, Мерсия Макдермот произнесе слово "Левски и днешният свят" в Европейския парламент в Страсбург. Представено бе ново издание на книгата "Апостолът на свободата" на английски език. На 9 юни с.г. подобно представяне бе направено и в Лондон.
"Моята цел беше да направя нещо полезно за България, понеже ние, англичаните, сме й сторили доста злини. И да представя най-хубавите български качества пред целия свят като залог за едно по-добро мирно бъдеще."

"ПЕГАС" предлага 
Мерсия Макдермот да бъде удостоена като
"почетен член на Съюза на българските писатели" заради нейния забележителен принос в съвременната българистика и литература.

 в. Дума - 07.11.2015г.

ИВАН КОЛЕВ

(2 септември 1928 - 7 август 2015)

Той изпълни докрай своя дълг на художник и българин. Извая от камък Св. Св. Кирил и Методий, Св. Климент Охридски, Св. Йоан Кукузел, Св. Паисий Хилендарски, Преп. Висарион Смолянски, Захари Зограф, Петко Рачов Славейков, Първомайстор Колю Фичето, Ванга Пророчица. Създаде единствени по рода си пластични форми на глаголицата и кирилицата. Негови модерни композиции получиха признание в странство. Вълнуваха го и загадките на Космоса.

По достойнство бе вписан от самото начало в международния редакционен комитет на Кирило-Методиевския вестник.

                                     ДОСТОЙНО ЕСТЬ! ВЕЧНАЯ ПАМЯТЬ!

                                                                                       „За буквите – О писменехь"

                  

Кирило-Методиевският вестник подкрепя идеята на свои съмишленици буквите /теракота/ - единствени по рода си творби на именития български скулптор Иван Колев да бъдат поставени като километрични знаци между древните столици Плиска и Велики Преслав.

  

Паметник на Колю Фичето при моста в гр. Бяла

Паметник на Св. Климент Охридски - Преслав

Паметник на Петко Рачов Славейков - Трявна

Методий или Страхота

Рожденото светско име на славянския първоучител

Иван Г. Панчовски

/Божидар Димитров „Страхота , честният Меодей”. Факсимиле от бр. 1 на в. „За буквите”, 24 май 1979 г.

Появата на българския Кирило-Методиевски вестник в навечерието на 24 май 1979 г. предизвика необичайно  оживление редом с други материали и с публикувания   в него откъс от ръкописна хроника на италиански език, писана  през ХVІІ в. вероятно от архиепископа на София и България Петър Богдан Бакшев, къдeто Методий е наречен СТРАХОТА.

Във в. „Литератерен фронт” акад. Владимир Георгиев своевременно изрази своето мнение, че може би става дума за славянското име на Методий.

 В. „За буквите” продължи темата в бр. 2 от декември 1979 г. със статия на Иван Павлов „ЦЪРХО И СТРАХОТА”.

Писателят Стефан Продев написа есе под заглавие „Нашият Страхота”, което в. „За буквите” препечата от горната статия.

Обзор на предишни и нови публикации по случай 1100-годишнината  от Успението на Св. Методий Славянобългарски направи проф. д-р Иван Г. Панчовски   в „Годишник на Духовната академия”, том ХХVІІІ (LІV), София, 1986.

Предлагаме на читателите най-същевената част от горната статия.

Какво е било светското име  на св. Методий Славянобългарски? 

Бележитите изследователи Дионисий Попович /1750-1828/, Н. П. Туницки и С. В. Троицк предполагат, че светското име на св. Методий било МИХАИЛ.

Това предположение се счита за правдоподобно и се основава на обичая да се дават монашески имена, които да заповат със същата буква с която започва светското име на подстригвания. По-нататък се допуска, че името Михаил било дадено при кръщението на св. Методий в чест на визанийския император Михаил І Рангаве /811-813/, който както е известно от историята на Византия, бил голям почитател на монашеството и ревностен защитник на иконопочитанието; това ще да е инпонирало на благочестивите роднтели на св. Методий.

Въз основа на чешки и италиански документи в най-ново време се предполага, че рожденото име на Св. Методий Славянобългарски е било „СТРАХОТА”. Безспорно е, че в редица документи от ХІV до ХVІ в. монашеските имена на св. Кирил и св. Методий са предадени на славянски, респ. чешки език, с „ЦЪРХО” и „СТРАХОТА”. Ето някои свидетелства:

Може би най-старият подобен чешки източник е „Легенда за св. Людмила” от ХІІІ или ХІV век. В него славянското име „Страхота” се среща редом с Методий за обозначаване на славянския първоучител и просветител от Солун.

В едно съобщение от 1421 г. очевидец разказва, че на 9 март с.г. „денят на светите Страхота и Църхо”, бил екзекутиран свещ. Ан Желиевски, представител на радикалното хусистко крило. Документалният тон на това съобщение свидетелства, чеэ 9 март отдавна е бил утвърден в чешкото съзнание като ден на славянските просветители Страхота и Църхо, отбелязван в католическите чешки календари предимно с имената на светите Кирил и Методий. Тъждеството на Страхота с Методий и на Църхо с Кирил е очевидно.

Известно е съставеното в 1495  г. съчинение „Животът на св. Църхо и Страхота”, което представлява компилация на  по-стари латински легенди.

Известният писател Хавел Жалански (1567-1621) в проповедта си за Ян Хус казва, че Бог е изпратил на чехите „двама апостоли – Църхо и Страхота”.

Недвусмислено са засвидетелствани славянските имена Църхо и Страхота за обозначаване на светите Кирил и Методий от изтъкнатия чешки учен и писател Павел Странски (1538-1657). В своето незагубило научна стойност и до днес съчинение от 1634 г. „Чешката държава”, в неговата шеста глава под надслов „За религиозните промени в църковното управление в Чехия” споменава за св. Методий следното: „епископ с гръцко вероизповедание Страхота, т.е. Метудиус или Методиус” (стр. 168). По-нататък Странски  твърди, че най-старото църковно управление, още от времето на св. Кирил, е по „гръцка или което е същото БЪЛГАРСКА насока” (стр. 189).

Великият педагог Ян Амос Коменски (1592-1670), автор на световно  известната „  „Didactica magna” (”Велика дидактика”), но и на исторически съчинения, в известното си произведение „История на  тежките стълкновения на Чешката църква” споменава още в първата глава Страхота-Методиус като един от основоположниците на Чешката църква. 

В чешките канционали (сборници с духовни песнопения) се среща специален химн за светите  Църхо и Страхота. Има го в „Чешки канционал” от 1683 г., съставен от патриотично настроения свещеник Матей Вацлав Щейер, починал в 1692 г. Възможно е този химн да се е пеел много преди издаването на канционалите. Той е включен и в сборника на заклетия борец срещу Реформацията Антонин Кониаш (1691-1760) и в „Цитара новехо закона” от 1727 г., издаден в Храдец Кралеве (стр. 455-46). В този химн Църхо и Страхота са наречени „патриоти на Чехия и Моравия”, тъй като те първи пренасят от Изтока новата вяра. Подчертано е, че „те много са работили, когато са учели народа” и че духовната им сила ще предпазва хората от всякакви злини.

По повод на публикуванана  от Божидар Димитров ръкописна хроника за Моравската мисия от ХVІ в. акад. Владимир Георгиев писа, че „достоверността на името Страхота получава много по-голяма убедителност и има сериозни основания да се смята, че Кирил и Методий са били български славяни по произход, но византийци по образование”.

Разбира се, не е изключено като вероятно и друго обяснение за обозначаване на името Страхота, употребявано предимно в чешки извори за обозначаване на св. Методий Славянобългарски. „Страхота” може да е превод на славянски език на гръцкото име „Методий” – естествено този превод е неприемлив.

В това отношение от научен интерес е филологическото обяснение на Ян Свобода в речника му  „Старочешките лични имена и нашите фамилии” от 1954 г., в който Страхота е посочен като вариант за превод от латинското „ metus” - страх.

                       „Годишник на Духовната академия”, том ХХVІІІ (LІV), София (1986)

СВЕЩЕНАТА СВЕТЛИНА

Най-яркият образ на Православната общност е общото празнуване на Източнохристиянската Пасха по Юлианския календар.

В церемонията около получаването на Свещената светлина /Благодатния огън на Велика събота срещу Великден в Йерусалимския храм „Възкресение”/ още от ХІV-ХV в. са ангажирани както самият Йерусалимски патриарх /традиционно ортодоксален/, така и предстоятелите на Арменската, Якобитската /монофизитска/ и Коптскота църква Това е повтарящ се всяка година своеобразен Събор на Ортодоксията.

Ритуалът е подробно описан в книгата на Адловский Ф. М. „Святий огонь, исходящий от Гроба Господа Бога и Спаса нашего Иисуса Христа в день Великой Субботы  в Иерусалиме по сказаниям древных и новых путешественников”. Москва /1887/ и в книгата на Дмитриевский А.Я. „Благодать святого Огня на Живоносном Гробе Господнем в Великую Субботу”. Санкт Петербург /1908/. Първото описание на чудото е в книгата на Томас Райт и Хенри Бон „Ранни пътешествия в Палестина”. Лондон /1848/.

Из книгата на Веселина Вачкова „Сердикийският събор: 1670 години история и тълкувания”. Изд. „Златен змей”, София /2013/.

БЛАГОДАТНИЯТ ОГЪН В ИЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ СЕ СПУЩА САМО НА ВЕЛИКДЕН  ПО ПРАВОСЛАВНИЯ КАЛЕНДАР.

УРОК ПО НЕБЕСНА МЕХАНИКА

 Министерският съвет на Франция изчаква лекция на Кирил Попов

Българският математик Кирил Попов пише в своята автобиография:

„ Първите ми лекции по небесна механика бяха посетени от много дами, седнали на първите чинове с надежда да чуят нещо ново за небесните хармонии. 

Някои от лекциите ми по небесна механика, в които използвах някои резултати от стокхолмските лекции на Пенлеве, бяха посетени от самия Пенлеве – тогава военен министър. Веднъж  той дойде в професорската ми стая да ме поздрави и говори  дълго с мен  върху моите математически работи и върху политическите събития в България.

Тези мои лекции бяха хроникирани в големия вестник  „Temps”.

Проф. Кретиен ми каза, че в часа на моята лекция  бил свикан Министерският съвет под председателството на председателя на Републиката, на  който съвет Пенлеве е трябвало да докладва един от своите проекти. Министрите дълго чакали Пенлеве. През това време той слушал моята лекция. Най-сетне се явил и заседанието на Министерския съвет се  състояло.”

Българският писател и енциклопедист Георги Ст. Георгиев добавяше към горното сведение думите на френския министър към членовете на кабинета:

-Господа, моля да бъда извинен за закъснението си, но трябваше на всяка цена да изслушам една лекция на българския математик Кирил Попов.

(Наистина една българска  работа може да се  счита за узряла, само  ако бъде доведена до анекдот.)

През 1925 г. Кирил Попов чете лекции в Берлинския университет едновременно с Алберт Айнщайн. Двамата са  фотографирани на стълбището пред университета. Единствената по рода си фотография се появява върху страниците на няколко тогавашни немски издания.Това потвърждва сам българският учен в спомените си, без да ги  посочи точно.

Ето неотложна задача за издирване пред десетките български студенти, които обитават понастоящем немската столица.

Автобиографията на Кирил Попов е издадена от Университетското издателство „Св. Климент Охридски” през 1992 година.

Урок по зоология в Табор

Една многозначителна случка в Областното земеделско училище

през учебната 1870-71 година

Няколко десетки български младежи  учат през 70-те години на ХІХ в. Табор. Неоспорван първенец на своя курс е  Ангел Кънчев, отличаващ се с бърз и дълбок ум. Останал е от това време в документи един епизод, отминаван от българските историци. В нeго е запазена чиста следа от родолюбивото въодушевление на нашите младежи.

.

Българите-ученици в Табор поддържали редовна писмовна връзка с Никола Обретенов, библиотекаря на русенското читалище „Зора”. Споделяли с него мъката си по бащината земя, разказвали му за живота си в странство и все  питали какво става с читалището – някои от тях били сред неговите основатели. Обретенов ги абонирал за ”Периодическо списание”, което излизало в Браила, и за българските издания в Царигрод „Македония”, „Право”, „Зорница”, „Читалище”. Белите полета по тях той нашарвал с новини от Русчук и цяло Българско. От Чехия летели обратно нови писма.

Така на 9 август 1870 г. един от първите ученици в Табор Юрдан Симеонов пише:

„Кардашчим Тихо /така са наричали Обретенов/, моля те, адаш взезмете труда отгоре си с Гергя /става дума за Тома Кърджиев, съзаклятник по делото/, че ни наберете малко /ако щете и много/ буболечки: бръмбари, скакалци, паяци, въобще всякакви насекоми. Аз писах на Гергя надълго по тази работа, затуй виж, приятелю, споразумейте се с Гергя и дано ни зарадвате...Как е читалището?”

В час по зоология млад запален учител, като преподавал за някакви насекоми, казал, че те се срещат само на юг в топлите страни – из Африка, а в Европа ги нямало. Бълчарчетата скочили. У тях образът на отечеството живеел с всичките му подробности и те казали в един глас: „В България таквиз животинки има колкото щеш!...” И за да бъдат докрай убедителни, обещали да доставят образци от тях.

Така в един горещ августовски следобед няколцина членове на Русенския революционен комитет се втурват в една от първите си акции край река  Лом и нагоре по хълма „Текето” на лов за гущери, буболечки и пеперуди. Хващат и една зелена жаба, та дори и една змия спиртосват, като заедно  с шишето, без никакво бавене, ги пращат по доверен човек в Табор. Чешкият даскал щял да се подрищи от радост, че ще онагледи невероятно своя урок по зоология.

Всъщност главното свършва Обретенов. А че той е изпълнил поръката по най-бързия начин личи от следващото писмо на Юрдан Симеонов – то е писано на 15 август, само шест дена след първото:

„Тихо, аркадаш! Буболечките, гущера и всичките със стъклото № Г приех...Тежко ми е, брате, тежко ми е, бей! Като си помисля за там, иде ми тъй да прехвръкна, че да кацна чак  у дома, ама се не може...”

По-късно обаче Обретенов се е докачил от необичйното искане на таборци. (”Как им понесох аз на акъла на тия хлапаци, да си оставя комитетските дела – гущери и паяци да им събирам!...” – може би е казвал той в яда си.) Написва сърдито писмо до Юрдан Симеонов – в не само го гълчал, а го направил на бъзе и коприва, та оня се поболял от притеснение.

Налага се Ангел Кънчев сериозно да се намеси в тази свада, за да помири и сдобри двамата. На 6 октомври 1870 г. той праща писмо до  Обретенов, което започва с думите:

„Тихо, пикай се в буболечките Юрданови!...”

Следващите редове в това писмо имат стойност на първокласна публицистика, която има и съвременно звучене:

„Нека ти се изясня. Вземи в ръцете си някоя зоология, ботаника, геология или пък минералогия – ще видиш в тях сума градове и области, в които се казва где се намира този или онзи минерал, тази или оназе билка или пък животно и прочие, а за България ни спомен. Защо ли?

Дали е лишена нашата България от различни животни, скъпоценни камъни и хубави и важни билки и цветя! Дали и тя няма хубави и потребни за човечеството неща, та да заслужи поне два пръста място в гореказаните книги?

Не, братко, не е лишена тя от нищо, тя е богата и пребогата, но кой е написал и изнесъл пред света европейски нейните богаства...

Кой е изрекъл барем две словца за красното желязо, за красния мермер, що се намира в Рила, за богатата азиатска флора от южната страна на Балкана. Никой, никой.

Чия длъжност е да направи и извърши казаните работи – дали на европейците или на нас? Трябва да ни е срам...

Туй ще ти бъде доста, мисля, да се увериш, че не се подиграваме с тебе, а вършим туй, което трябва като българи да вършим...

Поздрави баща ми, ако го видиш, кажи му, че съм здрав като камък.”

След всичко това става напълно ясно защо Ангел Кънчев не дочаква да завърши официално учебната година в Табор и заминава за Белград, където взема две австрийски жълтици от Панайот Хитов и оттам отива при хъшовете в Браила, а на 29 септември 1871  г. в Ловеч се среща с Левски. И Дякона още същият ден го удостоява с най-голямоо доверие:

„Отсега нататък остава в нашата работа и докрай!”

Ангел Кънчев

ЯКО ЗАПОМНИЛИ КАЛОЯНА

Малко се знае

На 27 ноември  1919 г. в парижкото предградие Ньои  /правилно е ударението да се поставя на втората сричка/ министър председателят на България Александър Стамболийски подписва  заедно с предстявители на съюзните и обединени държави мирен договор, който бележи Втората ни национална  катастрофа.

При това в пристъп на гняв той строшава демонстративно перодръжката , която му поднасят.

Всички  парижки вестници с едри букви оповестяват събитието. В тях обаче няма нито дума за България! Все едно, че тя изобщо не съществува...

Българският  селянин от Славовица се принуждава да стори нещо неочаквано. Той заставя неговия шофьор да предизвика мнима улична  катастрофа. И тогава вестниците се обаждат пестеливо: така и така премиерът на България за малко да загине.

Но има и нещо далеч по-многозначително.

Гробокопачът ни – френският министър - председател Жорж Клемансо /1841-1929/  урежда  официалното подписване на Договора да стане в огромна зала, върху чиято стена е изобразена битката при Одрин на 14 април 1205 г., когато  многобройните войски на цар Калоян заедно с 4000 кумани на  коне унищожават  цвета на западното рицарство, предвождано от император Балдуин Фландърски, и по такъв начин слагат край  на кръстоносните походи за завладяване на  Божи гроб.

Колко века им е държала ситост на големците от Версай тази разгромна среща, за да жадуват неотменно възмездие!

Нека се помни и припомня горното.

 А пропо: пее ли се все още в днешната  стара столнина старата градска  песен

 „ТАЗИ ВЕЧЕР КАЛОЯН ПИРУВА”?

https://www.youtube.com/watch?v=o6DACqW9J5w

пръстена на Цар Калоян

                                                          Песен за Цар Калоян   

Молитвена възхвала към Свв. Седмочисленици

Теофилакт Охридски

О, добри пастири, положили светите си души за нас, вашите овци, и усъвършенствали за Бога стадото си с много пот, които ни поселихте в злачното място на обяснените с вашия език Писания и които ни откърмихте при тихата вода на божественото кръщение и насочихте към пътеката на праведността чрез вършенето на добродетелта!

Благодарение на вас цялата българска страна позна Бога, Църквата се украси с песни и псалмопения, празниците с обясниха  с вашите четива.

Благодарение на вас монасите се наставляват на подвиг чрез житията на светците. Благодарение на вас свещениците са наставени да живеят благочестиво според свещените канони.

О, вие земни ангели и небесни човеци, които сте приготвили на Господа народ избран, ревнители към добри дела, каквито видяха във ваше лице! Пак и пак наглеждайте своето наследие, понеже сега можете  повече, отколкото някога, когато бяхте в тяло и отгонихте лошата ерес, които подир вашето в Христа успение като гибелна болест разорява вашето стадо, разпръсва и погубва овците на вашето пасбище.

Свети и добри пастири, запазете от варварски нападеия нас, вашите неопитни питомци, и постоянно ни наглеждайте, и най-вече сега, когато „скръбта е близо, а помощник няма”. Когато скитският меч пие българска кръв, когато ръцете на безбожните, които пречупихте с десницата на Бога, на когото вие служехте  предадоха труповете  на вашите чада за храна на небесните птици, дайте мир  на вашия народ, за да празнуваме вашата памет с голямо веселие чрез Отца и Сина и Светия Дух, Единия Бог, на Когото подобава всяка слава, чест и поклонение, сега и  всякога и във вечните векове.

Амин!

                                                                                                                              ХІ в.

                                                                                                                 

ОТНОСНО ДИПЛОМАЦИЯТА НА ОТРЯЗАНАТА КОТЕШКА ОПАШКА

В ония години двата водещи седмичника „Поглед”  и „Антени”  излизаха в непрестанна плодотворна конкуренция. В някои случаи „Антени” оставаше с явно предимство.

Такъв бе случаят, когто в Клуба на журналстите се обсъждаше страницата под заглавие „Тъпкано ще ти го върна!” в току що излезлия брой на „Антени”.

Тогава сред официалните  гости на Габровския фестивал беше известният руски режисьор Вячеслав Котьоночкин – създателят на популярната филмова серия „Ну, погоди!”. Той разгледа града, беше на „Етъра” и Боженците, срещна се с председателя на градския народен съвет, присъства и на официалното откриване на Дома на хумора. Стана това през май 1975 година.

Скоро след това заминах в командировка за Москва. Още първия ден се озовах в светая светих на тогавашните „мультики” – студията „Союзмультфильм”, която се намираше близо до площад „Маяковски” и Кукления театър на Сергей Образцов. Бях уговорил по телефона среща и интервю с Котьоночкин.

Високият русоляв мъж ме посрещна с видима радост от срещата  си с габровци.

Попитах в упор:

-Как оцеляхте вие с това необичайно фамилно име в Габрово?

/”Котьоночкин” ще рече „Котарачкин” или нещо подобно.../

Последва мигновен отговор:

-Габровци ми отрязаха не опашката, а  късче от сърцето!

Разговаряхме над монтажната маса в студията, върху  която лежаха кадри от новата 7 серия на филма. В нея замисълът беше Вълкът и Заекът да се помирят. Пременен в морящка фланелка Вълкът предлагаше в знак на приятелство лулата си на Зайчето, а то в отговор му даваше да опита морковче. Само че вълк морков не яде и заек с лула не пуши... Освен това без да ще последният настъпи широкия моряшки панталон на партньора си и го скъса. Гоненицата между двамата продължи.

Отнесох със себе си няколко оригинални кадъра от филма, които украсиха страницата в „Антени”. Предложих и свой свободен превод на непреводимото  заглавие.

А дъщеричката си зарадвах с автограф върху касетка от серията:

 „Деляна, обещавам от името на всички художници, че Вълкът никога няма да хване Заека.”

Показаха ми освен това цял чувал с писма на зрители – деца и възрастни, които не даваха да се помене серията да завърши, както бе замислено. Тя и до днес продължава със сина на режисьора.

Роди се тогава идея: Вълкът пристига в Габрово като гост на фестивала и се сприятелява с Габровската котка.

„Какво може да произлезе при тази среща?”

Зададохме този въпрос на читателите на детския вестник „Септемрийче”. Пристигнаха много отговори в Студията за рисувани филми. Наши творци – до един руски възпитаници от Московската филмова академия осуетиха тази идея. Те се гордееха като създатели на свой стил в рисуваното кино с  международно признание. Той обаче не бе отправен към децата, а към възрастните с неясен философски подтекст  и не намери продължения.                                                                                                                                                                                                                                                        

/Не може да се намери това в книжката – анекдот „Габровски път от/към Европа”, издадена през 2014 г./

ЗАБРАВЕНИЯТ ЧЕРТЕЖ

Къде да се постави паметникът на Преображенеца Матей от Любомир Далчев

Малко преди да напусне България през пролетта на 1979 г. скулпторът Любомир Далчев извайва паметник на Отец Матей Преобрженски, именуем по народному Миткалото. Двамата с моя колега и приятел от Перущица Милко Кръстев видяхме неговото гипсово копие в ателието на квартал „Павлово”, изпълнено в размер едно към едно. Преображенецът е представен в неговия устрем да обиколи цялата ни родина - и не само нея - като  фигурата му наподобява  мечтания от него „перипетомобил”, чиято идея го владее години наред от пребиването му в Света гора, Батошевския и Преображенския манастир, скита „Св. Иван” край Троянския манастир.

Паметникът не е мислен като част от някаква градска среда. Такъв е и паметникът при мавзолея - костница на Отец Матей  до търновското Ново село край магистралата София - Варна.

Изследователят на Севлиевския край проф. Николай Ковачев, дългогодишен преподавател във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, бе запаметил един необикновен факт от животописа на Отец Матей. Като отивал един ден от Кръвеник към Ново село, където основава на два пъти революционния комитет на първата за Балканите деветдневна народна република от май 1876-а , той уж бил ЗАБРАВИЛ /!/ един чертеж на своя  „перипетомобил” в местността „Сухата  чешма” под махалата Шопите. Тукашни хора са прибрали този чертеж и години наред тайно се опитвали да го изпълнят. Преди време с неколцина читалищни дейци от Кръвеник открихме дървени останки от тази странна конструкцията в мазето на Петър Драгнев с  помощта на баба Мария. Предадох ги тогава в Националния политехнически музей в София и те бяха показани на една изложба в аулата на Софийския университет като предизвикаха необичаен интерес.

Ако питате мене, тъкмо на „Сухата чешма” може да се постави Далчевия паметник на Миткалото.

Останалото е във властта на севлиевци – съгражданите на Асен Пейков, изваял фигурата на великия Леонардо при летището Фиумичино във Вечния град Рим.

Самият Далчев е трайно свързан с нашия край. Малцина знаят, че той създава Рачо Ковача и фигурите на моста „Игото” в Габрово. Негов е паметникът на Майката пред общината в Дряново. Бюстът на Иван Владков в градинката при читалището също. Напоследък  бе разпознат и негов барелеф на една тукашна чешма.

Далчев почина в САЩ няколко месеца преди да закръгли столетието си. За последно той направи паметник на Макгахан при неговия гроб  в Ню Орлианс, щага Охайо.