понеделник, 17 август 2015 г.

ИВАН КОЛЕВ

(2 септември 1928 - 7 август 2015)

Той изпълни докрай своя дълг на художник и българин. Извая от камък Св. Св. Кирил и Методий, Св. Климент Охридски, Св. Йоан Кукузел, Св. Паисий Хилендарски, Преп. Висарион Смолянски, Захари Зограф, Петко Рачов Славейков, Първомайстор Колю Фичето, Ванга Пророчица. Създаде единствени по рода си пластични форми на глаголицата и кирилицата. Негови модерни композиции получиха признание в странство. Вълнуваха го и загадките на Космоса.
По достойнство бе вписан от самото начало в международния редакционен комитет на Кирило-Методиевския вестник.
                                     ДОСТОЙНО ЕСТЬ! ВЕЧНАЯ ПАМЯТЬ!
                                                                                       „За буквите – О писменехь"
                  


Кирило-Методиевският вестник подкрепя идеята на свои съмишленици буквите /теракота/ - единствени по рода си творби на именития български скулптор Иван Колев да бъдат поставени като километрични знаци между древните столици Плиска и Велики Преслав.

  
Паметник на Колю Фичето при моста в гр. Бяла

Паметник на Св. Климент Охридски - Преслав

Паметник на Петко Рачов Славейков - Трявна

неделя, 9 август 2015 г.

Методий или Страхота

Рожденото светско име на славянския първоучител
Иван Г. Панчовски

/Божидар Димитров „Страхота , честният Меодей”. Факсимиле от бр. 1 на в. „За буквите”, 24 май 1979 г.
Появата на българския Кирило-Методиевски вестник в навечерието на 24 май 1979 г. предизвика необичайно  оживление редом с други материали и с публикувания   в него откъс от ръкописна хроника на италиански език, писана  през ХVІІ в. вероятно от архиепископа на София и България Петър Богдан Бакшев, къдeто Методий е наречен СТРАХОТА.
Във в. „Литератерен фронт” акад. Владимир Георгиев своевременно изрази своето мнение, че може би става дума за славянското име на Методий.
 В. „За буквите” продължи темата в бр. 2 от декември 1979 г. със статия на Иван Павлов „ЦЪРХО И СТРАХОТА”.
Писателят Стефан Продев написа есе под заглавие „Нашият Страхота”, което в. „За буквите” препечата от горната статия.
Обзор на предишни и нови публикации по случай 1100-годишнината  от Успението на Св. Методий Славянобългарски направи проф. д-р Иван Г. Панчовски   в „Годишник на Духовната академия”, том ХХVІІІ (LІV), София, 1986.
Предлагаме на читателите най-същевената част от горната статия.


Какво е било светското име  на св. Методий Славянобългарски? 
Бележитите изследователи Дионисий Попович /1750-1828/, Н. П. Туницки и С. В. Троицк предполагат, че светското име на св. Методий било МИХАИЛ.
Това предположение се счита за правдоподобно и се основава на обичая да се дават монашески имена, които да заповат със същата буква с която започва светското име на подстригвания. По-нататък се допуска, че името Михаил било дадено при кръщението на св. Методий в чест на визанийския император Михаил І Рангаве /811-813/, който както е известно от историята на Византия, бил голям почитател на монашеството и ревностен защитник на иконопочитанието; това ще да е инпонирало на благочестивите роднтели на св. Методий.
Въз основа на чешки и италиански документи в най-ново време се предполага, че рожденото име на Св. Методий Славянобългарски е било „СТРАХОТА”. Безспорно е, че в редица документи от ХІV до ХVІ в. монашеските имена на св. Кирил и св. Методий са предадени на славянски, респ. чешки език, с „ЦЪРХО” и „СТРАХОТА”. Ето някои свидетелства:
Може би най-старият подобен чешки източник е „Легенда за св. Людмила” от ХІІІ или ХІV век. В него славянското име „Страхота” се среща редом с Методий за обозначаване на славянския първоучител и просветител от Солун.
В едно съобщение от 1421 г. очевидец разказва, че на 9 март с.г. „денят на светите Страхота и Църхо”, бил екзекутиран свещ. Ан Желиевски, представител на радикалното хусистко крило. Документалният тон на това съобщение свидетелства, чеэ 9 март отдавна е бил утвърден в чешкото съзнание като ден на славянските просветители Страхота и Църхо, отбелязван в католическите чешки календари предимно с имената на светите Кирил и Методий. Тъждеството на Страхота с Методий и на Църхо с Кирил е очевидно.
Известно е съставеното в 1495  г. съчинение „Животът на св. Църхо и Страхота”, което представлява компилация на  по-стари латински легенди.
Известният писател Хавел Жалански (1567-1621) в проповедта си за Ян Хус казва, че Бог е изпратил на чехите „двама апостоли – Църхо и Страхота”.
Недвусмислено са засвидетелствани славянските имена Църхо и Страхота за обозначаване на светите Кирил и Методий от изтъкнатия чешки учен и писател Павел Странски (1538-1657). В своето незагубило научна стойност и до днес съчинение от 1634 г. „Чешката държава”, в неговата шеста глава под надслов „За религиозните промени в църковното управление в Чехия” споменава за св. Методий следното: „епископ с гръцко вероизповедание Страхота, т.е. Метудиус или Методиус” (стр. 168). По-нататък Странски  твърди, че най-старото църковно управление, още от времето на св. Кирил, е по „гръцка или което е същото БЪЛГАРСКА насока” (стр. 189).
Великият педагог Ян Амос Коменски (1592-1670), автор на световно  известната „  „Didactica magna” (”Велика дидактика”), но и на исторически съчинения, в известното си произведение „История на  тежките стълкновения на Чешката църква” споменава още в първата глава Страхота-Методиус като един от основоположниците на Чешката църква. 
В чешките канционали (сборници с духовни песнопения) се среща специален химн за светите  Църхо и Страхота. Има го в „Чешки канционал” от 1683 г., съставен от патриотично настроения свещеник Матей Вацлав Щейер, починал в 1692 г. Възможно е този химн да се е пеел много преди издаването на канционалите. Той е включен и в сборника на заклетия борец срещу Реформацията Антонин Кониаш (1691-1760) и в „Цитара новехо закона” от 1727 г., издаден в Храдец Кралеве (стр. 455-46). В този химн Църхо и Страхота са наречени „патриоти на Чехия и Моравия”, тъй като те първи пренасят от Изтока новата вяра. Подчертано е, че „те много са работили, когато са учели народа” и че духовната им сила ще предпазва хората от всякакви злини.
По повод на публикуванана  от Божидар Димитров ръкописна хроника за Моравската мисия от ХVІ в. акад. Владимир Георгиев писа, че „достоверността на името Страхота получава много по-голяма убедителност и има сериозни основания да се смята, че Кирил и Методий са били български славяни по произход, но византийци по образование”.
Разбира се, не е изключено като вероятно и друго обяснение за обозначаване на името Страхота, употребявано предимно в чешки извори за обозначаване на св. Методий Славянобългарски. „Страхота” може да е превод на славянски език на гръцкото име „Методий” – естествено този превод е неприемлив.
В това отношение от научен интерес е филологическото обяснение на Ян Свобода в речника му  „Старочешките лични имена и нашите фамилии” от 1954 г., в който Страхота е посочен като вариант за превод от латинското „ metus” - страх.


                       „Годишник на Духовната академия”, том ХХVІІІ (LІV), София (1986)

сряда, 5 август 2015 г.

СВЕЩЕНАТА СВЕТЛИНА

Най-яркият образ на Православната общност е общото празнуване на Източнохристиянската Пасха по Юлианския календар.
В церемонията около получаването на Свещената светлина /Благодатния огън на Велика събота срещу Великден в Йерусалимския храм „Възкресение”/ още от ХІV-ХV в. са ангажирани както самият Йерусалимски патриарх /традиционно ортодоксален/, така и предстоятелите на Арменската, Якобитската /монофизитска/ и Коптскота църква Това е повтарящ се всяка година своеобразен Събор на Ортодоксията.
Ритуалът е подробно описан в книгата на Адловский Ф. М. „Святий огонь, исходящий от Гроба Господа Бога и Спаса нашего Иисуса Христа в день Великой Субботы  в Иерусалиме по сказаниям древных и новых путешественников”. Москва /1887/ и в книгата на Дмитриевский А.Я. „Благодать святого Огня на Живоносном Гробе Господнем в Великую Субботу”. Санкт Петербург /1908/. Първото описание на чудото е в книгата на Томас Райт и Хенри Бон „Ранни пътешествия в Палестина”. Лондон /1848/.

Из книгата на Веселина Вачкова „Сердикийският събор: 1670 години история и тълкувания”. Изд. „Златен змей”, София /2013/.

БЛАГОДАТНИЯТ ОГЪН В ИЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ СЕ СПУЩА САМО НА ВЕЛИКДЕН  ПО ПРАВОСЛАВНИЯ КАЛЕНДАР.



УРОК ПО НЕБЕСНА МЕХАНИКА

 Министерският съвет на Франция изчаква лекция на Кирил Попов

Българският математик Кирил Попов пише в своята автобиография:
„ Първите ми лекции по небесна механика бяха посетени от много дами, седнали на първите чинове с надежда да чуят нещо ново за небесните хармонии. 
Някои от лекциите ми по небесна механика, в които използвах някои резултати от стокхолмските лекции на Пенлеве, бяха посетени от самия Пенлеве – тогава военен министър. Веднъж  той дойде в професорската ми стая да ме поздрави и говори  дълго с мен  върху моите математически работи и върху политическите събития в България.
Тези мои лекции бяха хроникирани в големия вестник  „Temps”.
Проф. Кретиен ми каза, че в часа на моята лекция  бил свикан Министерският съвет под председателството на председателя на Републиката, на  който съвет Пенлеве е трябвало да докладва един от своите проекти. Министрите дълго чакали Пенлеве. През това време той слушал моята лекция. Най-сетне се явил и заседанието на Министерския съвет се  състояло.”
Българският писател и енциклопедист Георги Ст. Георгиев добавяше към горното сведение думите на френския министър към членовете на кабинета:
-Господа, моля да бъда извинен за закъснението си, но трябваше на всяка цена да изслушам една лекция на българския математик Кирил Попов.
(Наистина една българска  работа може да се  счита за узряла, само  ако бъде доведена до анекдот.)
През 1925 г. Кирил Попов чете лекции в Берлинския университет едновременно с Алберт Айнщайн. Двамата са  фотографирани на стълбището пред университета. Единствената по рода си фотография се появява върху страниците на няколко тогавашни немски издания.Това потвърждва сам българският учен в спомените си, без да ги  посочи точно.
Ето неотложна задача за издирване пред десетките български студенти, които обитават понастоящем немската столица.


Автобиографията на Кирил Попов е издадена от Университетското издателство „Св. Климент Охридски” през 1992 година.

събота, 1 август 2015 г.

Урок по зоология в Табор

Една многозначителна случка в Областното земеделско училище
през учебната 1870-71 година

Няколко десетки български младежи  учат през 70-те години на ХІХ в. Табор. Неоспорван първенец на своя курс е  Ангел Кънчев, отличаващ се с бърз и дълбок ум. Останал е от това време в документи един епизод, отминаван от българските историци. В нeго е запазена чиста следа от родолюбивото въодушевление на нашите младежи.
.
Българите-ученици в Табор поддържали редовна писмовна връзка с Никола Обретенов, библиотекаря на русенското читалище „Зора”. Споделяли с него мъката си по бащината земя, разказвали му за живота си в странство и все  питали какво става с читалището – някои от тях били сред неговите основатели. Обретенов ги абонирал за ”Периодическо списание”, което излизало в Браила, и за българските издания в Царигрод „Македония”, „Право”, „Зорница”, „Читалище”. Белите полета по тях той нашарвал с новини от Русчук и цяло Българско. От Чехия летели обратно нови писма.
Така на 9 август 1870 г. един от първите ученици в Табор Юрдан Симеонов пише:
„Кардашчим Тихо /така са наричали Обретенов/, моля те, адаш взезмете труда отгоре си с Гергя /става дума за Тома Кърджиев, съзаклятник по делото/, че ни наберете малко /ако щете и много/ буболечки: бръмбари, скакалци, паяци, въобще всякакви насекоми. Аз писах на Гергя надълго по тази работа, затуй виж, приятелю, споразумейте се с Гергя и дано ни зарадвате...Как е читалището?”
В час по зоология млад запален учител, като преподавал за някакви насекоми, казал, че те се срещат само на юг в топлите страни – из Африка, а в Европа ги нямало. Бълчарчетата скочили. У тях образът на отечеството живеел с всичките му подробности и те казали в един глас: „В България таквиз животинки има колкото щеш!...” И за да бъдат докрай убедителни, обещали да доставят образци от тях.
Така в един горещ августовски следобед няколцина членове на Русенския революционен комитет се втурват в една от първите си акции край река  Лом и нагоре по хълма „Текето” на лов за гущери, буболечки и пеперуди. Хващат и една зелена жаба, та дори и една змия спиртосват, като заедно  с шишето, без никакво бавене, ги пращат по доверен човек в Табор. Чешкият даскал щял да се подрищи от радост, че ще онагледи невероятно своя урок по зоология.
Всъщност главното свършва Обретенов. А че той е изпълнил поръката по най-бързия начин личи от следващото писмо на Юрдан Симеонов – то е писано на 15 август, само шест дена след първото:
„Тихо, аркадаш! Буболечките, гущера и всичките със стъклото № Г приех...Тежко ми е, брате, тежко ми е, бей! Като си помисля за там, иде ми тъй да прехвръкна, че да кацна чак  у дома, ама се не може...”
По-късно обаче Обретенов се е докачил от необичйното искане на таборци. (”Как им понесох аз на акъла на тия хлапаци, да си оставя комитетските дела – гущери и паяци да им събирам!...” – може би е казвал той в яда си.) Написва сърдито писмо до Юрдан Симеонов в не само го гълчал, а го направил на бъзе и коприва, та оня се поболял от притеснение.
Налага се Ангел Кънчев сериозно да се намеси в тази свада, за да помири и сдобри двамата. На 6 октомври 1870 г. той праща писмо до  Обретенов, което започва с думите:
„Тихо, пикай се в буболечките Юрданови!...”
Следващите редове в това писмо имат стойност на първокласна публицистика, която има и съвременно звучене:

„Нека ти се изясня. Вземи в ръцете си някоя зоология, ботаника, геология или пък минералогия – ще видиш в тях сума градове и области, в които се казва где се намира този или онзи минерал, тази или оназе билка или пък животно и прочие, а за България ни спомен. Защо ли?
Дали е лишена нашата България от различни животни, скъпоценни камъни и хубави и важни билки и цветя! Дали и тя няма хубави и потребни за човечеството неща, та да заслужи поне два пръста място в гореказаните книги?
Не, братко, не е лишена тя от нищо, тя е богата и пребогата, но кой е написал и изнесъл пред света европейски нейните богаства...
Кой е изрекъл барем две словца за красното желязо, за красния мермер, що се намира в Рила, за богатата азиатска флора от южната страна на Балкана. Никой, никой.
Чия длъжност е да направи и извърши казаните работи – дали на европейците или на нас? Трябва да ни е срам...
Туй ще ти бъде доста, мисля, да се увериш, че не се подиграваме с тебе, а вършим туй, което трябва като българи да вършим...
Поздрави баща ми, ако го видиш, кажи му, че съм здрав като камък.”

След всичко това става напълно ясно защо Ангел Кънчев не дочаква да завърши официално учебната година в Табор и заминава за Белград, където взема две австрийски жълтици от Панайот Хитов и оттам отива при хъшовете в Браила, а на 29 септември 1871  г. в Ловеч се среща с Левски. И Дякона още същият ден го удостоява с най-голямоо доверие:
„Отсега нататък остава в нашата работа и докрай!”

Ангел Кънчев