СИМЕОНОВ ВЕК
Спиридон
Палаузов и неговата дисертация
Понятието „Симеонов век“ създава българинът
Спиридон Палаузов. Наследник на голям род търговци от Габрово, заселени
в Одеса, той е едновременно крупен предприемач и родоначалник на новата
българска историческа наука за Средновековието (медиевистика)
.
В средата на миналия век Палаузов учи икономика в Бон, Хайделберг
и Мюнхен. В Германия става доктор по икономически науки. Занимава
се усърдно с търговска дейност.
През 1852 г. Палаузов защищава с пълен успех докторска дисертация
по славянска филология в Историко-филологическия факултет на университета
в Петербург. Тя има заглавие „Векът на българския цар Симеон“ и е отпечатана
под същото заглавие в типографията на Петербургската академия на науките.
Основни
положения в дисертацията
I. Приобщаването
на волжките и волжко-дунавските българи, а след това приемането на
християнството от Борис и неговия двор окончателно утвърждават политическата
самостоятелност на България като славянска държава.
II.Личността
на Симеон и политическото състояние на съседните държави стават
причина за особения възход на България в началото на Х век.
III.Създаването
на църковнославянска писменост става чрез трудовете на славянските
първоучители Кирил и Методий, написани извън България; но нейното
ускоряване и по-нататъшно развитие се извършва в България, особено
при мъдрия приемник на Борис – Симеон.
IV.Църковнославянската
писменост в България придобива особен характер, който откриваме в
най-древните ръкописи.
V. Глаголическата
писменост в онзи вид, в който я познаваме по най-древните книжовни
паметници, получава своето начало в България през царуването на
Симеон. От България тя преминава в други земи.
Заключение
„Като оставям
настрана народната словесност и като се връщам отново към книжнината
на българите от века на българския цар Симеон, надявам се да остана
безпристрастен, ако заявя, че българите имат право да се гордеят с тази
епоха, еднакво достопаметна и с политическите постижения на техните
предци, и с тяхната литературно-научна дейност.
Бъдещите
открития и изследвания на филолозите – дай Боже! –
ще докажат това с несравнимо по-разнообразни сведения, отколкото
това е възможно сега, когато проучването на българските древни паметници
едва е започнато с усилията на малцина труженици на младата
славянска наука.“
Магистърската
дисертация е подготвена под прякото ръководство на руския
учен-славист Измаил Срезневски. Тя е защитена на 2 май – денят на кончината
на княз Борис-Михаил. Палаузов има невероятна не само за времето
си ерудиция. Той ползва старогръцки, латински, немски, френски,
италиански и всички славянски езици. Неговата книга попада в големите
библиотеки на Европа, а също и в поробена България. Неколкократно
„Цариградски вестник“ известява за появата й:
„Това сочинение
превозхожда всяко похваление. Оно содержава едно историческо описание
върху Болгарската наша писменост, при царствованието на Симеона,
царя Болгарскаго, с разни отлични замечания“ (бр. 93, 94 и 100 от
1852 г.).
***
Додатък. Европа
друг подобен случай не познава. Известният български интелектуалец
Петър Увалиев, живял години наред в изгнание оттатък Ламанша и обхванат
в края на своя живот от тревожен размисъл за съдбата на родната малка
България, намира душевна опора във възроденото Априлово заглавие
„Денница“ – като название на списание, списвано от учители и ученици
на Априловската гимназия. В свое предаване на български език по Би Би Си
той дава висока оценка на първото светско училище. По този повод припомня
свой разговор с Роман Якобсон, руски евреин, заселен в САЩ, един от
знаменитите слависти на ХХ век, оглавявал дълги години катедра в
Харвардския университет. Якобсон казва на Увалиев:
„Вие, българите,
трябва да имате ясно съзнание какво означава още през десетия век
глава на българската държава да бъде един човек като цар Симеон, завършил
школата Магнаура в Цариград.
Това е възможно
най-високото образование за времето си. Европаот онова време и дълго
след това друг подобен случай не познава“.