четвъртък, 31 май 2018 г.


ЗА ПУБЛИЦИСТИКАТА
Петър Динеков


Някога се смяташе, че публицистиката е свързана с появата на периодичния печат. Всъщност тя е много по-ранно явление. Иначе би трябвало да изключим от този жанр писатели като Еразъм Ротердамски с неговото “Похвала на глупостта”, Джон Милтън с “Ареопагитика”.
Можем с основание да говорим за българска публицистика в епохата на Средновековието от IХ и Х век насам. Тази тема аз поставих в доклада си “Особености на старобългарската публицистика през IХ-ХII век” на V международен славистичен конгрес в София през 1963 година. Разбира се, тя продължава да се развива и през следващите векове. Да припомним посланията на Евтимий Търновски от ХVI в., много произведения на дамаскинарите от ХVII-ХVIII век и др.
Ранната българска публицистика има две основни теми: защитата на славянската писменост и култура и критиката на феодалното общество. И двете теми са изключително актуални за своята епоха – а актуалността е основният белег на публицистиката. Първите прояви на публицистика откриваме още в делото на Константин-Кирил Философ – в неговите спорове и полемики по време на мисиите му. Те са били произнасяни главно на гръцки език, но ние ги познаваме от неговото Пространно житие, написано от учениците му на старобългарски език след смъртта му. Забележителна е речта, произнесена на Събора във Венеция.
 Типично публицистично произведение е “Сказание за буквите” на Черноризец Храбър – страстен спор с противниците на славянската култура. Издига се до най-силните, най-острите, най-добре написаните творби на старобългарската литература.
 “Беседа против богомилите” също е ярък публицистичен труд. Идейните позиции на Козма са твърде сложни, за да бъдат определени само като консервативни. Извънредно силни са страниците, посветени на недъзите на монашеството.
В “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски също има части, които са изградени като публицистика. Това са двата предговора, особено вторият: “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”. Публицистични елементи могат да се открият в целия исторически разказ. Дори, ако щете, целият патос на Паисий съдържа публицистични черти. Това е присъщо не само на писателската природа и темперамента на Паисий, но и на особеностите на епохата, на нейните изисквания и нужди. Публицистиката най-вече помага за решаване на актуалните национални проблеми в този най-ранен период на нашето Възраждане.
Още преди появата на печата функцията на публицистика често изпълнява кореспонденцията на възрожденските дейци като Васил Априлов, Неофит Рилски, Райно Попович и др. Следователно можем да говорим и за писмовна /епистоларна/ публицистика.
Каравелов и Ботев създават революционната публицистика,
която представя върха на развитието на този жанр
през Възраждането.

Петър Динеков  „Литературни въпроси” 1963 г.


Додатък. Личната библиотека на акад. Петър Динеков е дарена безвъзмездно на Народната библиотека “Иван Вазов” в Пловдив според неговото писмено завещание. Тя съдържа: 11 472 книги на кирилица и 3 455 книги на латиница; 684 списания на кирилица и 363 – на латиница; 3 959 отпечатки и автореферати. Приети са от директорката Радка Колева с протокол от 29 май 1992 г. Библиотеката е поела задължение да изработи и издаде печатен каталог на дарението. То бе изложено отделно, без да се разпределя по отдели. Има голям портрет на Динеков.
Комплектуването и предаването на библиотеката е направено с чувство на отговорност и грижовност от сем. Савови, които обитават сега апартамента на ул. “Любен Каравелов” 11.
Ръкописното наследство на Петър Динеков е предадено в Централния държавен исторически архив с дейното съучастие на проф. Дойно Дойнов. Тогавашният директор Кръстю Гергинов идва лично в дома на Динекови да прибере десетките архивни единици.
По инициатива на Кирило-Методиевския научен център при БАН през 2001 г. бе издаден обемист сборник под заглавие “Традиции, приемственост, новаторство” в памет на акад. Петър Динеков. Той включва спомени от близки ученици и сътрудници, научни съобщения, статии и обзори върху проблеми от българистиката.





ХИЛЕНДАРЕЦЪТ И СПИРИДОН ГАБРОВСКИ
СТИГНАХА ДО ЩАТА ОХАЙО

Двамата автори на българска история, с които започва Българското Възраждане — Паисий Хилендарски и йеросхимонах Спиридон Габровски за първи път са събрани в общ сборник. Той се съхранява  в Хилендарската научно-изследователска стая на щата Охайо, град Калъмбъс, САЩ, създадена и ръководена от проф. Матея Матеич и неговия син Предраг Матеич. Българката от Габрово Татяна Николова-Хюстън, която живее от  години в Америка, като преподава балкански танци, изследва подробно този ръкопис и изнесе първо съобщение за него на научната конференция “Манастирската култура на Балканите”, уредена от Научния център “Иван Дуйчев” при Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
Сборникът е открит през 1932 г. в Болград от Джеймс Кларк — внук на един от американските мисионери, които повторно се опитват да християнизират българите още по време на Възраждането ни. До края на живота си обаче той не известява за него, нито се заема с проучването му. Намират го след смъртта му...
Сборникът е създаден между 1807 и 1825 г. от двамина писачи. Съчетава т.нар. Рилска преправка на “История славяноболгарская” с откъси от Спиридоновата “История во кратце о болгарском народе славенском”. По-емоционалните публицистични страници на Хилендареца са заменени с по-рационално поднесените Спиридонови страници. С това “Историята” става по-близка на нашия съвременник.