Калин Николов
"За буквите" - четиридесет години от идаването на първия брой на вестника

Този вестник, дълго списван от журналиста Илия Пехливанов и когато бе списван от него притежаваше заслужената слава и тежест на много повече от вестник, Събираха го световни библиотеки и научни центрове; хора , свързали съдбата си с ролята на културите в историята. Той бе основан преди 40 години. На изданието са сътрудничили невероятно големи имена, писатели и учени с истинска тежест в съвременната световна култура.

 Илия Пехливанов е автор на забележителна книга за Матей Преображенски. И като него будител. Истински и различен от наричани и наричащи се за такива. Днешният празничен ден е на такива хора - учители, редактори, хора на книгите, на пренасяне знания... Познание, предизвиквало любопитството на Умберто Еко и за което той казва следното: 

„Изпитвам голямо любопитство към древните български букви. Поразен съм от графическото съвършенство на глаголицата. Нейната символика – ТРИЪГЪЛНИК, КРЪГ, КРЪСТ – е твърде многозначителна. Това не може да бъде случайно."

Вестникът имаше сътрудничество и подкрепа от много хора, между които Валентин Разпутин, Дмитрий Лихачов, Рикардо Пикио, Умберто Еко, Мартин Наг, Хартмут Хербат, Святослав Рьорих, Мерсия Макдермот, Роже Бернар, Джуничи Сато, Ян Йендзие, Сьоичи Кимура , Норберт Рандов......

 / от страницата на Калин във фейсбук/

40 г. вестник на българското слово: „За буквите – О писменехъ“ Розалина Евдокимава

В тези толкова земетръсни и метежни за българската култура и знание години един вестник успя да издържи на бурите и ветрищата на промените, и то само защото е вестникът на българското слово, поел на плещите си кармата да носи името на незабравимите писания на Черноризец Храбър „За буквите“. 40 години вестникът „За буквите – О писменехъ“ е чакан около Деня на славянската писменост и култура и Деня на народните будители с нетърпение от всички, които „любят, тачат и милеят“ за българското слово и култура.

В далечната 1979 г. той се появява на бял свят, а за това раждане идеята тръгва от големия будител  Петко Тотев. Кирило-Методиевият вестник прави първите си крачки като издание на СБЖ, чийто председател по това време е Веселин Йосифов. И ако го нямаше друг един влюбен в българщината журналист - Илия Пехливанов, едва ли днес тези, които разполагат с много пари и връзки, щяха да могат да сътворят такова издание. Сигурна съм, че през годините имената на наследниците на първопроходците  ще избледнеят и едвали някой ще си спомняза тях, но Петко Тотев, Илия Пехливанов, Калина Канева, Веселин Йосифов ще се помнят.

Не бих пропуснала и едно друго име: на един от емблематичните български художници, за който, уви, днес малцина си спомнят. Евгений Босяцки, който е оформител и илюстратор на първите броеве, изглеждащи по-скоро като  произведение на изкуството, отколкото обикновен вестник. Ще ми се да припомня и още няколко имена, дали своята енергия за Кирило-Методиевия вестник.

В началото в редакционното каре са написани като главен редактор Веселин Йосифов и за негов заместник Илия Пехливанов, който по-късно ще поеме кормилото и ще го държи до преди няколко лета. За него вестникът се превръща в съдба и като един Матей Миткалото той броди през годините и трудностите, за да го има изданието в онзи си респектиращо красив и пораждащ само възхищение вид.

„Благодарение на всеотдайния труд на Илия Пехливанов вестникът преодоля перипетиите на новото време, оцеля и постигна световна известност под крилото на Университета по библиотекознание и информационни технологии – пише журналистката Калина Канева. - Какви само хоризонти откри в духовното поле, с какви личности ни сближи! Да припомним дори само акад. Дмитрий Лихачов, който стана за нас авторитетен сътрудник и почитател, съветник, нравствен камертон, дългогодишен автор и член на Международния редакционен съвет на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехъ“. Чрез страниците на нашите издания достигаха до читателите неговата висока оценка на старобългарската литература и култура – „българското чудо“, определението му на България като „Държава на духа.“   

В редакционния комитет са изброени имена, като акад. Петър Динеков, професорите Боню Ангелов, Асен Василиев, Иван Дуйчев, Куйо Куев, Александър Милев, чуждестранните учени проф. Роже Бернар и акад. Дмитрий Лихачов, а също Петко Тотев, Николай Кукушев. На страниците на вестника се появяват автори, които респектират - Аксиния Джурова, Умберто Еко и още много световноизвестни учени и писатели, за които българската писменост и култура и делото на равноапостолните братя Кирил и Методий са все отворените прозорци назад към славната ни история и духовно дело.

А ето какво е написал в редакционната си статия „Най-прекият път“ Веселин Йосифов: „Ние неслучайно нарекохме настоящия Кирило-Методиевски вестник с названието на бележитата творба на Черноризец Храбър. Това не е просто от любов към старината. Не е увлечение, а убеждение, че през миналото минава най-прекият път към бъдещето! Тежко и горко на този народ, чиито поколения отиват към бъдещето, отхвърляйки като ненужен товар знанието за миналото на техните бащи и майки. Тези поколения неизбежно ще се превърнат в телесни роботи, които имат запаметяващи устройства единствено за заобикалящите ги вещи на преходния ден... Словото е паметта на народите. Останали безкнижни, те се превръщат в стада за заколение“.  

Нямам амбицията да пиша историята на „За буквите – О писменехъ“, защото това са направили неговите създатели чрез своя уникален и търпящ само и единствено респект и преклонение труд. Аз само реших да припомня на своите забързани и обсебени от всякаквите дребнотемия, събития и персони, които утре няма да се помнят, че има едни малки парченца от съвременната история на българската журналистика и имена на техните съзидатели, които трябва да се помнят, защото всички си спомняме изреченото от монахът Паисий, че народ без история не е народ.

А на днешния толкова хубав и светъл празник, когато преди 40 г. е излязъл първият брой на „За буквите – О писменехъ“, не трябва да забравяме за неговия неоценим принос, за да имаме бъдеще.

ПАПА ЙОАН ХХIII И БЪЛГАРИЯ

На Парижката мирна конференция през 1946 г. за пореден път съдбините на България са поставени на обсъждане пред Великите сили.

В залата за заседания влиза българската делегация.

Никой не им обръща никакво внимание.

Неочаквано един от присъстващите официални лица се провиква на висок глас:

„Ето ги българите. Да живее България!“

Тези думи произнася монсиньор Анджело Ронкали. По онова време той е папски нунций в Париж. Преди това прекарва девет години като апостолически делегат в София за Балканите. Общувал е и с обикновени българи, и с официални лица, като научава и български език.

Доколкото е било възможно в случая, монсиньор Ронкали се опитва да повлияе върху решенията на конференцията в полза на България.

*  *  *

На 28 октомври 1958 г. монсиньор Анджело Ронкали е избран за папа Йоан ХХIII.

В своето ритуално слово при приемането на поста като глава на Римокатолическата църква той заявява и следното:

„Има в Европа един народ...“.

Изрежда седем качества на този народ: „древен“, „мъдър“, „доброжелателен“, „трудолюбив“, „находчив“ и под.

Всички приемат, че той говори за италианския народ, понеже сам по рождение е италианец от селско потекло.

Неочаквано новоизбраният папа уточнява:

„Този народ е българският“.

През 1942 г.той свиква Втория Ватикански събор, в който, преодолявайки силна вътрешна съпротива, налага бъдеща политика за общуване със страните от Източния блок и си спечелва прозвището „Червения папа“.

*  *  *

Тези новоиздирени сведения съобщи

апостолическият нунций в София
монсиньор Марио Рици

по време на Панаира на книгата
в Националния дворец на културата

през декември 1994 г.
след свое неотдавнашно посещение в Рим

и разговори в Секретариата на Ватикана

БЪЛГАРИН РОДОМ

Или как не­раз­б­ран и оху­лен от съв­ре­мен­ни­ци­те си,

Гри­го­рий Цам­б­лак ду­хом се връ­ща при нас

в го­ди­ни на но­ви из­пи­та­ния

Име­ни­ти­ят тър­но­вец от ро­да Цам­б­лак не е пър­ви­ят, ни­то пос­лед­ни­ят пророк, кой­то не е чут и пос­лу­шан не са­мо в оте­чес­т­во­то си. Ала сгъс­те­но­то вре­ме в на­ча­ло­то на тре­то­то хи­ля­до­ле­ние в съв­ре­мен­ния ка­лен­дар ни ка­ра да из­ви­ка­ме в под­к­ре­па ду­ха му, по­не се­га да се опи­та­ме да го раз­бе­рем, най-мал­ко­то да го оне­ви­ним.

Ос­та­ва вря­зан в па­мет­та един об­раз на А. И. Яци­мир­с­ки от кни­га­та му, пи­са­на в 1906 г. По мо­е­му той съ­дър­жа клю­ча към не­го­ва­та лич­ност, към харак­те­ра му и не­о­бик­но­ве­ни­те му зас­лу­ги. При­ел в ге­ни­те си си­ла­та и славата на Тър­нов­г­рад, пре­жи­вял ка­то лич­но не­щас­тие по­зо­ра от предателство­то пред тъл­пи­те на на­шес­т­ве­ни­ка, сет­не пре­не­съл тре­во­га­та за съд­ба­та на пра­вос­лав­ния свят в брат­с­ка­та ки­ев­с­ка зе­мя, той се мя­та на­ис­ти­на ка­то ра­нен лъв по Ев­ро­па с не­ис­то­вия по­рив да пре­диз­ви­ка спло­те­ност и едино­ду­шие сред то­га­ваш­ни­те вла­де­те­ли и на­ро­ди сре­щу опус­то­ша­ва­ща­та вар­вар­щи­на на Ос­ман­с­ка­та им­пе­рия. От­б­ля­съ­ци от по­жа­ри­ща­та на Ца­ре­вец са бляс­ка­ли ка­то свет­ка­ви­ци в очи­те му, ко­га­то е чел на ла­тин­с­ки сво­я­та реч пред съ­бо­ра в Кон­с­танц. Чрез лич­но во­де­на­та от не­го из­точ­ноп­ра­вос­лав­на литур­гия за учас­т­ни­ци­те в меж­ду­на­род­ния фо­рум той е це­лял да по­ка­же каква кра­со­та, ес­те­ти­чес­ко съ­вър­шен­с­т­во и доб­ро­та съ­дър­жа хрис­ти­ян­с­т­во­то във ви­зан­тийс­ко-бъл­гар­с­кия си ва­ри­ант, пред­по­че­те­ни още нав­ре­ме­то при пок­ръс­т­ва­не­то. В прос­ла­ва­та му на Св. Ди­ми­тър Со­лун­с­ки – пок­ро­ви­те­ля на сла­вян­с­т­во­то, в спо­ра му с ерес­та на Вар­ла­ам, в жи­ти­я­та на юж­нос­ла­вян­с­ки вла­де­те­ли и свет­ци той под­чер­та­ва неп­ре­ход­но­то в Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва­та тради­ция ка­то ду­хов­на опо­ра на бал­кан­с­ки­те на­ро­ди в неп­рес­тан­на­та им борба за оце­ля­ва­не. Един во­ин-храб­рец от чел­на­та от­б­ра­ни­тел­на ли­ния в държа­ва­та на бъл­гар­с­кия дух (по из­ра­за на ака­де­мик Ли­ха­чов) с иде­я­та си за еди­не­ние меж­ду Из­то­ка и За­па­да днес пот­вър­ж­да­ва пред­ни­на­та на общочовеш­ки­те цен­нос­ти.

Та­ка­ва е, по моeму, съ­щи­на­та на на­ши­те но­ви сре­щи с Цам­б­лак.

Бе­ше на­ча­ло­то на 1978 го­ди­на. В Ле­нин­г­рад, в ед­на от за­ли­те на Руския му­зей, бе под­ре­де­на из­лож­ба­та „Бъл­гар­с­ка ръ­ко­пис­на кни­га (Х – ХVIII в.)“. Тя бе при­е­та ка­то зна­ме­ние: за пър­ви път след ве­ко­ве в брат­с­ка­та се­вер­на стра­на оти­ва­ха ки­рил­с­ки кни­ги. В за­ла­та зву­чаха му­зи­ка на Ку­кузел, старинни чер­ков­ни пес­но­пе­ния, гла­сът на Бо­рис Хрис­тов. Не бе храм, а мнози­на се мо­ле­ха ка­то в храм…

Един цял ден след офи­ци­ал­но­то зак­ри­ва­не на из­лож­ба­та на­уч­ни работници от биб­ли­о­те­ка­та „М. Е. Сал­ти­ков-Шчед­рин“, от Биб­ли­о­те­ка­та на Акаде­ми­я­та на на­у­ки­те, от Ин­с­ти­ту­та по рус­ки език, от дру­ги биб­ли­о­те­ки и ин­с­ти­ту­ти по­лу­чи­ха ряд­ка­та въз­мож­ност да по­ра­бо­тят с ори­ги­на­ли­те на древни­те ръ­ко­пи­си от българската Националнабиб­ли­о­те­ка. Нап­ра­ве­ни бя­ха пълно­цен­ни наб­лю­де­ния.

В от­го­вор на та­зи въз­мож­ност на при­със­т­ва­щи­те по то­ва вре­ме бъл­га­ри бя­ха по­ка­за­ни на­ши кни­жов­ни па­мет­ни­ци, ко­и­то се съх­ра­ня­ват в тамошните кни­гох­ра­ни­ли­ща. За мно­зи­на от тях бях­ме чу­ва­ли. Но най-го­ля­мо­то ми прежи­вя­ва­не бе­ше сре­ща­та с Гри­го­рий Цам­б­лак. В Ръ­ко­пис­ния от­дел на Библи­о­те­ка­та на Академията на науките Мар­га­ри­та Вла­ди­ми­ров­на Ку­куш­ки­на ми по­ка­за то­га­ва то­мо­ве от „Илюс­т­ро­ва­ния ле­то­пи­сен свод“ от ХVІ век със сце­ни от бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия и рус­ко-бъл­гар­с­ки­те кул­тур­ни и по­ли­ти­чес­ки връз­ки. Яр­ки­те, ся­каш не­по­кът­на­ти от вре­ме­то, цве­то­ве на илюс­т­ра­ци­и­те, осо­бе­на­та им ком­по­зи­ция, ко­я­то вмес­т­ва по ня­кол­ко съ­щес­т­ве­ни съ­би­тия вър­ху ед­на стра­ни­ца, тържестве­ният текст, из­пи­сан с кра­си­ви ки­рил­с­ки бук­ви и най-ве­че непознатите за нас ис­то­ри­чес­ки све­де­ния по­ра­зя­ва­ха. Как­то нап­ри­мер свидетел­с­т­во­то за смърт­та на Цам­б­лак:

„… бъл­га­рин ро­дом…

изу­чен в книж­на­та мъд­рост

от ран­но дет­с­т­во…

и мно­го пи­са­ния ос­та­ви…“.

Професор Куев ме запозна в оне­зи дни с Юрий Кон­с­тан­ти­но­вич Бегунов, който ми каза: „Ако са ви нуж­ни те­зи не­ща, тър­се­те ги, от­к­рий­те ги…“. Ста­ва­ше ду­ма за изо­би­ли­е­то от не­из­вес­т­ни изоб­ра­же­ния, ко­и­то докумен­ти­рат об­щес­т­ве­на­та дей­ност на Цам­б­лак. Те­зи изоб­ра­же­ния са остана­ли из­вън полез­ре­ни­е­то на бъл­гар­с­ки и чуж­дес­т­ран­ни из­дир­ва­чи. Повече­то изследовате­ли, ко­и­то се до­кос­ват до де­ло­то на Цам­б­лак (ка­къв­то е и Бегунов), се зах­ва­щат с изяс­ня­ва­не на кни­жов­но­то му нас­лед­с­т­во. Там има изця­ло неп­ро­у­че­ни и не­поз­на­ти не­ща. Ми­ни­а­тю­ри­те ос­та­ват встра­ни от то­зи спе­ци­а­лен ин­те­рес. Та­къв е слу­ча­ят с „Хро­ни­ка­та на Кон­с­тан­ц­кия съ­бор“ от Ул­рих Ри­хен­тал. Бе­гу­нов бе по­пад­нал на све­де­ния за тях, пре­да­де ми ня­кол­ко чер­но-бе­ли ко­пия, сред ко­и­то и не­из­вес­тен пор­т­рет на Цам­б­лак. „Доб­ре ще е, ако ня­кой се за­е­ме спе­ци­ал­но с то­ва из­дир­ва­не…“, по­съ­вет­ва ме той.

Ли­кът на Цам­б­лак, из­п­лу­вал из не­би­ти­е­то (има ос­но­ва­ние да се при­е­ме за до­ку­мен­тал­но бли­зък до ис­тин­с­кия му об­раз), се по­я­ви за пър­ви път вър­ху стра­ни­ци­те на сед­мич­ни­ка „Ан­те­ни“(бр.6 от 6 фев­ру­а­ри 1980 г.) ка­то илюстра­ция към очер­ка на проф. Пе­ньо Ру­сев, съ­що зас­лу­жил из­с­лед­вач на Цам­б­ла­ко­во­то твор­чес­т­во.

Съ­ща­та есен, в сре­да­та на но­ем­в­ри, се със­тоя Тре­ти­ят меж­ду­на­ро­ден симпо­зи­ум „Тър­нов­с­ка кни­жов­на шко­ла“ във Великотърновския университет, пос­ве­тен на жи­во­та и твор­чес­т­во­то на бе­ле­жи­тия кни­жов­ник. Спо­ме­на­ти­ят пор­т­рет се по­я­ви вър­ху сце­на­та в аула­та на уни­вер­си­те­та при тър­жес­т­ве­но­то от­к­ри­ва­не на сим­по­зи­у­ма. А ве­чер­та Бъл­гар­с­ка­та те­ле­ви­зия го раз­п­рос­т­ра­ни ми­гом по род­на­та зе­мя. Не бе­ше ли то­ва зна­ме­ние?!

От име­то на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник „За бук­ви­те – О пис­ме­нехь“ из­меж­ду док­лад­чи­ци­те на сим­по­зи­у­ма съ­об­щих за те­зи не­из­вес­т­ни досега изображения. Ко­ле­га­та Ог­нян Грън­ча­ров про­жек­ти­ра ня­кои от тях. Тоз­час усе­тих не­о­бик­но­вен ин­те­рес към на­ход­ка­та. Най-ве­че от стра­на на д-р Хил­де Фай –­гер­ман­с­ка бъл­га­рис­т­ка, за­вър­ши­ла Со­фийс­кия уни­вер­си­тет.

Ка­то се има пред­вид, че „Хро­ни­ка­та на Кон­с­тан­ц­кия съ­бор“ се па­зи в труд­но­дос­тъп­ни за­пад­ни кни­гох­ра­ни­ли­ща, вклю­чи­тел­но и в Съ­е­ди­не­ни­те щати, как­то и в ня­кои час­т­ни ко­лек­ции, в раз­ни за­мъ­ци и час­т­ни до­мо­ве, издир­ва­не­то бе­ше по си­ли­те на­ис­ти­на са­мо на чо­век ка­то д-р Фай. От младини сро­де­на с Бъл­га­рия, с род­ни­ни в Мюн­хен, при­те­жа­ва­ща възможността да пре­би­ва­ва про­дъл­жи­тел­но вре­ме как­то у нас, та­ка и в родина­та си. Тя въз­п­рие из­дир­ва­чес­ка­та за­да­ча ка­то по­ръ­че­ние от ко­ле­ги­те си – учас­т­ни­ци в сим­по­зи­у­ма, и ка­то лич­на твор­чес­ка за­да­ча.

На Пър­вия меж­ду­на­ро­ден кон­г­рес по бъл­га­рис­ти­ка (май 1981 г.) д-р Хилде Фай се яви с док­лад за пър­ви­те свои на­ход­ки от­нос­но дей­ност­та на Гри­го­рий Цам­б­лак ка­то во­дач на 300-член­на де­ле­га­ция по вре­ме на Констанц­кия съ­бор (1418). Сам лич­но акад­. Дмит­рий Ли­ха­чов при­със­т­ва при из­на­ся­не­то на док­ла­да й за­ед­но с про­жек­ци­и­те. Той й да­де на­път­с­т­вия за про­дъл­жа­ва­не на из­дир­ва­не­то.

През Тър­но­во, Ки­ев и Кон­с­танц мит­ро­по­лит Гри­го­рий Цам­б­лак се завръща от­но­во при нас със сво­е­то пос­ла­ние от­п­ре­ди шест сто­ле­тия.

Да­но най-сет­не бъ­де чут! 

Из книгата "Веселете се небеса"- Илия Пеливанов