Светата книга

Разказва правнукът на Геню Светогореца от Дряново

Генчо Генев

Знатният майстор Геню Белчев Светогорецът, дарен с бистър ум,  златни ръце  и завидно дълголетие, е един от бележитите3възрожденски строители, донесли славата на Дряновския край. Той е роден през 1781 г. в малкото планинско селце Долни Върпища над Дряновския манастир, в семейството на потомствени строители. На младини гради къщи и черкви в Добруджа и Троянско. Когато строи манастира в Калофер, научава четмо и писмо. През 1845 г. изгражда черквата в Дряновския манастир - цялата от камък, с три кубета, по-широка и по-висока от старата, която била вкопана 20 стъпки в земята според официалното разрешение на властта.

През 1854 г. Майстор Геню завежда 3 000 зидари дряновци на строежа на Силистренската крепост да работят ангария. След завършването й валията Ибрям паша му подарява врано конче и го препоръчва на Високата порта за градежа на нова крепост в Цариград. Там той отвежда на работа пак 3 000 строители. Движи се из столицата със „султанска тояга” – вид пропуск, с който получава всичко необходимо. Прибира се в родния край само с триста души – останалите измират от холера. Повече от 70 години Майстор Геню строи къщи, черкви, манастири и крепости из цялата Османска империя. Няколко години гради манастири и в Света гора, откъдето идва и прозвището му „Светогорецът”.

Идва бунтовната 1876-а. Четниците на Поп Харитон и Бачо Киро превръщат светилището край Дряново в крепост, която девет дни поред се сражава срещу Втора Дунавска армия на Фазлъ паша от Шуменската крепост, въоръжена с нови крупови топове. Манастирът е сринат със земята. Поругаването и опожаряването му от турците хвърля в ужас хората от околността. След битката дядо Геню отива да види с очите си  какво е останало от манастира. Застава на височината „Боруна” да разгледа отвисоко местността. Потресаващата гледка го прави безпомощен и той се свлича със сълзи на земята. Когато се съвзема, коленичи и вдига ръце към небето с молитва към Бога да му даде сили отново да съгради манастира. Измежду гъстите облаци се появява слънчев лъч и осветява  останките от светилището. „Това било знамение Божие – казваше ми моят дядо Генчо, внукът на Геню Белчев.- Той живя цели 120 години, почина чак през 1932 година.”

По поръка на игумена Пахомий Стоянов заедно със своя син Георги Майстор Геню се заема да съгради наново манастира. Когато след две години той е осветен, игуменът му подарява една „свята” – по неговите думи – Библия, преживяла опожаряването, с пожелание тя да се предава на всяко поколение от фамилията. Става дума за цариградско издание на Свещеното писание в превода на Петко Рачов Славейков от 1875 година

А как е спасена тази Библия по време на битката научих след много време от моя дядо Генчо:

„Когато Поп Харитон бива ослепен от взрив на барут в една манастирска килия, мнозина от въстаниците изпадат в униние. Игуменът Пахомий разбира, че няма да има спасение за никого.  Целува майка си за сбогом и през нощта на 3 май – четвъртият ден от началото на битката, завързан с въже се спуща в придошлите води на реката.”

От записките на Пахомий, писани скоро подир въстанието, научаваме, че тогава той се бил договорил в черквата скришом с Христо Габровчето да бягат като по даден знак сетне да се срещнат на определено място. Турците ги усещат и засипват с куршуми долината. Няколко пъти Пахомий отива на мястото на срещата, ала от Габровчето нямало никаква следа. Той излиза през манастирското лозе и стига до Дряново. На другия ден се среща с тукашните чорбаджии, които решават да го укрият. Тогава Пахомий узнава, че и Христо Габровчето се е явил при тях.

Според дядо ми Габровчето – наричаше го „дамаскинар”, сиреч грамотен човек – спасява пет книги и други ценности от черквата „Св. Богородица”: споменатата Библия, препис от Паисиевата история – също „света книга” – и руски книги с религиозно съдържание, изглежда ползвани при литургията.

Малко преди да почине дядо Генчо ми подари Библията, един вечен календар и една тетрадка с твърди корици, в която през 1920 г. бе започнал родословното дърво на фамилията с думите: „Няма какво друго да ти завещая – няма ниви, няма гори, добитъка го взеха в текезето...” Считаше ме за най-близък – нали нося неговото име.

След дълги вътрешни колебания през 1988 г. аз подарих тази Библия на новооткрития исторически музей в Дряновския манастир и сега тя е изложена там в стъклена витрина. Вярвам, че нейното място е именно там и завръщането й в нейния предишен дом е най-вярното решение.