вторник, 17 декември 2019 г.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

                Бр. 20/април – май 2005 г.

Даскал Васил
Хората от карловското село Войнягово почитат Левски
като най-близък родственик

Апостолът на българската свобода Васил Левски е почитан от Българската православна църква с монашеското си име йеродякон Игнатий. След като се включил в Първата българска легия в Белград, оглавявана от народния войвода Георги Раковски, на Великден 1864 г. той се разкалугерил, сам отрязал косите си пред приятели и решил да се посвети на учителското поприще. На Гергьовден Левски се условил за учител в близкото до Карлово село Войнягово. Скоро спечелил обичта и на учениците си, и на по-будните младежи, и на възрастните. Учил децата на четмо и писмо, устройвал с тях игри и упражнения; събирал младежите и ги обучавал тайно на военен ред и гимнастика, препоръчвал да се набавят оръжия и боеприпаси. Даскал Васил поддържал връзки с бродещите в планините хайдути, посещавал Карлово и околните му селища, общувал с близки, приятели и съмишленици. Познавал местна девойка на име Йова: зарекъл се да помисли за семейно огнище, след като се освободи отечеството. След време признал пред нея: „Свободата закъсня...“. Изминали две години и в началото на пролетта даскал Васил неочаквано напуснал селото. Повикан от  Г. С. Раковски, той се озовал в Букурещ.
Когато войняговци узнали за гибелта на Даскала, местните жени захвърлили цветните си забрадки и дълго време го жалеели с черни кърпи като най-близък родственик.
А черковната камбана, помнят, в онези черни февруарски дни била цяла седмица. На всеки Гергьовден в селото става събор. Старото училище възстановява възрожденските класни стаи. В тях има чин пясъчник, на който даскал Васил учил децата на кирилскотописмо.

(Стр. 26)


"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

  Бр. 20/април – май 2005 г.

  

                                 Писа монах Симон
Четириевангелието на цар Иван-Александър 
в българско-италианскинаучен проект

Четириевангелието на цар Иван-Александър, известно също и като Лондонско четириевангелие, е важен писмен паметник на българската култура отпреди падането на Второто българско царство. Днес се съхранява сред богатите сбирки на Британския музей в Лондон. На два пъти оригиналът е излаган в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски“ и в Националния исторически музей. Евангелието се откроява с прецизно графично оформление и богата украса. То съдържа 366 миниатюри, обагрени с различни цветове и злато, които издават изключителното майсторство на своя създател. В началото му върху две съседни страници е изобразено царското семейство в целия му блясък. Останалите миниатюри представят евангелски сцени, като в края на всяко от четирите благовестия е нарисуван царят със съответния евангелист.
От приписката на монах Симон е известно, че ръкописът е създаден през 1355-1356 г. по лична заръка на прочутия с книголюбието си цар Иван-Александър и вероятно е бил предназначен за дворцова църква или параклис. След разгрома на българското царство ръкописът странства из балканските земи, попада в атонския гръцки манастир „Св. Павел“, а оттам като дарение в колекцията на английския пътешественик лорд Робърт Кързън. Вече век и половина Лондонското евангелие привлича интереса на ценителите на старината и на научната общност като паметник на българското и византийското изкуство. Фототипно са издадени обаче само илюстрованите части. Ръкописът предоставя важни данни за историята на славянския средновековен текст на Евангелието.
Необходимостта от комплексно проучване обединибългарски изследователи от Кирило-Методиевския научен център при Българската академия на науките и италиански учени от Университета във Флоренция да формират екип за работа по съвместен проект. Представители от българска страна са Екатерина Дограмаджиева, Светлина Николова, Таня Попова, Мария Йовчева, Елка Бакалова и Елисавета Мусакова, а от италианска Марчело Гардзанити и Алберто Алберти. Проектът ще разкрие мястото на Лондонското евангелие в развитието и разпространението на евангелския текст в района на Slavia Orthodoxa (Православна Славия), ще изясни значението му при създаването на църковнославянския език, залегнал в старопечатните книги, които се употребяват и до днес в широк по обхват славянски регион. Подготвя се за печат и първото пълно издание на текста. Това ще осигури достъпност на всички изследователи на българската културна история до Лондонското евангелие.
(Стр. 15)





"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 


                Бр. 20/април – май 2005 г.

Кой е Черноризец Храбър

Научните схващания за личността на автора на апологията „За буквите“ се разделят още през втората половина на XIX век на две основни групи. Едните приемат, че Черноризец Храбър е лично име, а другите - псевдоним на определена историческа личност. Двете становища изясняват от различна гледна точка делото на големия средновековен автор и на неговата апология, респективно световноисторическата роля на старобългарската книжовност и култура, които имат непреходна актуалност за мястото на съвременна България в Европа и света.
Привържениците на мнението, че Черноризец Храбър е лично име, са В. Ягич, изказал се по въпроса през XIX в., Ив. Дуйчев, изразил становището си през 1943 г., П. Динеков, В. Сл. Киселков, Ив. Снегаров, К. Куев. Главният им аргумент е липсата на убедителни доказателства, че зад името на Черноризец Храбър се крие друго лице. К. Куев изтъква, че въпросът „не е лек за разрешение и при днешното състояние на науката той не може да бъде разрешен окончателно“.
През 1859 г. Я. Хануш за пръв път изказва хипотеза, че Храбър е псевдоним. Той се опитва да разкрие кое лице се крие зад псевдонима, като приема, че това е създателят на славянската писменост Константин-Кирил Философ. Я. Хануш се основава на пълното заглавие на апологията „О писменех черноризца Храбра“, тълкувайки, че Храбър е името на създателя на азбуката, а не на автора на съчинението „За буквите“. Но К. Куев изтъква, че в текста на апологията нееднократно е изписано името на създателя на азбуката и е нелогично в заглавието то да се скрива чрез псевдоним. През 1917 г. Г. А. Илински излага обосновка по проблема, аналогична на тази на Я. Хануш, но приема, че автор на апологията е Йоан Екзарх. Фр. Снопек смята, че Храбър е псевдоним на Климент Охридски, а М. Вайнгард и А. Мазон намират, че става дума за псевдоним на Кирило-Методиевия ученик Наум. Специфично е становището на Ив.Гошев и други учени, според които Храбър е прилагателно за „свят човек“ и зад него се крие неизвестен монах. Близки до такова схващане идеи представят изтъкнатите учени Ф. Дворник, А. П. Власто, Д. Оболенски, Б. Мартин-Инсард. Ем. Георгиев смята, че Черноризец Храбър е псевдоним на брата на князБорисДокс.
Пръв В. Златарски лансира през 1927 г. хипотезата, че Черноризец Храбър е псевдоним на цар Симеон. Главните му доводи са, че Храбър е работил в Североизточна България и е получил високо образование в Магнаурската школа в Константинопол, а съчинението му „За буквите“ е писано в навечерието на официализирането на българския език в Църквата и държавата. Всичко това съвпада с данните за живота, творчеството и държавническата дейност на цар Симеон. Становището на В. Златарски е обсъждано от ред изследователи, в това число от К. Куев един от най-големите познавачи на Черноризец Храбър, както и от В. Велчев, Д.Петканова и др. Някои от тези учени, какъвто е К. Куев, подчертават положителните страни на това схващане на В. Златарски, но все пак изтъкват, че то не е напълно доказано.
(Стр. 9)



"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

  Бр. 20/април – май 2005 г.

Кирилицата – една от трите азбуки на Европейския съюз
С България в ЕС влиза още една древна писменост

През далечния девети век двамата славянски първоучители Светите братя Кирил и Методий, родом от Солун, отнасят в Рим откритите от тях в морето край Херсон мощи на римския епископ Климент (92 101). Попътно водят разгорещен спор във Венеция с привържениците на триезичната догма, според които Бог може да бъде прославян само на три езика – еврейски, старогръцки и латински. В словото си пред тях Константин-Кирил Философ, завършил школата Магнаура в Константинопол, заявява:
„Бог не изпраща ли дъжд еднакво на всички? Също тъй и слънцето не свети ли на всички? Не дишаме ли еднакво всички въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи?“.
Двамата братя са посрещнати с големи почести в Рим от папа Адриан ІІ. Той одобрява славянския превод на богослужебните книги, полага тържествено славянското евангелие в олтара на черквата „Св. Петър“ и позволява на Константин-Кирил Философ да отслужи божествена служба в няколко римски черкви с участието на латински духовници. По такъв начин папа Адриан ІІ осъжда противниците на славянското богослужение.
По-късно като Моравски архиепископ Методий продължава да служи на славянски език във Велика Моравия. Подир кончината му немските феодали грубо нападат и прогонват неговите ученици, за което днес Баварската църква официално изрази съжаление.
Младата по онова време държава България, която вече била привлякла вниманието на средновековния свят с военните си победи, постъпва благородно и мъдро, когато избира да приюти прогонените ученици на Кирил.
Княз Борис Първи вече е покръстил българския народ. Както потвърждават именити съвременни изследователи на старината, наследството на Кирил и Методий, претърпяло крушение във Велика Моравия, бива спасено в България. Младата държава приема да съхранява и да подклажда пламъка, който двамата братя са запалили. Върху Кирило-Методиевото наследство се развива първата литература на славянството, тя се разраства и усъвършенства на българска земя. Учениците на двамата братя създават азбуката кирилица, с която днес си служат около 10 процента от народите на земята. Така се осигурява последващо развитие на книжовното наследство, за да се предадат неговите духовни и културни плодове на другите славянски народи от Югоизточна и Източна Европа. С далновидната си политика княз Борис І съумява да запази независимостта на държавата, да предаде този пламък на останалите славянски народи и на бъдещите поколения чак до днес. С благородното си поведение и поради значимостта на наследството, което спасява, България си спечелва неувяхващата благодарност на другите славянски народи и уважението на славянския свят.
В наши дни делото на Светите братя Кирил и Методий се оценява като грандиозна културна епопея, която човечеството помни и от която се удивява.
С пълно основание в навечерието на 1981 г. папа Йоан Павел II – първият папа славянин в историята – провъзгласява за вечни времена славянските апостоли Светите Кирил и Методий за съпокровители на цяла Европа редом със свети Бенедикт, основателя на западното монашество. Разположена географски на оживен кръстопът, България е съчетала ценности от тракийската, гръко-римската, прабългарската и славянската култура. Тя оцелява през дълги векове, лишена от политическа самостоятелност, и се възражда за нов живот. Историческите превратности в съдбата на България дават основания на учени и от Запад, и от Изток да я нарекат Държава на духа. България заслужава уважението на цивилизования свят или понеq докато човечеството влага истински смисъл в понятията култура, равноправие и човечност.
Написано по официални слова на учените слависти проф. Роже Бернар, проф. Димитри Оболенски, проф. Санте Грачиоти и акад. Дмитрий Лихачов, обнародвани в Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“.
(Стр.4)






неделя, 8 декември 2019 г.


Малко известно за "яковерците" от Цариград


Преди 145 години под носа на Високата порта родолюбиви българи откриват първото читалище в столицата на Османската империя
Календарът затова е и измислен - да направи неотменима нашата почит спрямо значими събития от миналото, върху които се е градила духовността ни въпреки всякакви превратности и препятствия. Едно подобно събитие е създаването на българско читалище в столицата на Отоманската империя. Ако Българското възраждане наистина е едно от чудесата на деветнайстото столетие за Европа, то имаме в случая пример, как е било постигнато това.

Завещал ни е рядката дума "яковерец" търновецът Даскал Петко поп Николов, учителят на  Петко Рачов Славейков. Попаднал всред вавилонското стълпотворние от хора край Босфора, той не е изкушен от пищните пазарища и великолепните здания, които бележат срещата на Изтока и Запада. Обладан изцяло от мисълта за отечеството си, той пише изповедни писма до своите съграждани, за да сподели с тях как устоява на съблазните от гърчеене и потурчване.
Както се знае, Цариград е най-големият български град отпреди Освобождението. В него са живели около 30 000 българи: търговци, абаджии, мутафчии, градинари, хлебари, риболовци, кожухари, сеизи, готвачи, овчари, говедари, ратаи по чифлиците. Само лодкарите, тогавашните таксиджии около Златния рог, са били близо хиляда.
Генетичната памет у природно изявените северняци извиквала спомена за Магнаурската школа и нейния библиотекар, дарил славяните с букви-семена, за твореца на Златния век, наричан Книголюбец, за преславските книжовници, чиито имена не сме узнали и до днес.
Датата 11 май, която бележи Кирило-Методиевския празник, всъщност припомня обявяването на Константинопол за столица през далечната 330 година (и не е нужно да се търсят други произволни обяснения за това). Оттам именно искрата прескача в Пловдив, като бързо обзема  цяло Българско.
Преди да се появи българското читалище в Цариград вече е съществувала централата на гръцкия фило
логически силогос, чиято задача е била да наводни всички български земи, включая Македония, с гръцка книжнина. Нещо като читалище са имали дори турците. Откриват свое читалище австрийските славяни, щедро подпомогнати от вездесъщия руски консул Граф Игнатиев.
Обаче идеята за чисто българско читалище бива дадена по-рано - през 1860 година. Скоро се съставя общност, повечето от млади хора на около 18-20 години. Начело е д-р Христо Стомболски, а негови другари са Георги Золотович, Димитър Гешоглу, Георги Груев, Иван Найденов, Атанасаки Стоянович, хаджи Мина Пашов, Станчо Брадински, Христо Такев, Йосиф Дайнелов, Сава Стоянов
, Тодор Бурмов. Като най-ревностен проповедник на читалищната идея се проявява Стефан Илич. Напразно обаче ще търсим имената им в днешните български енциклопедии...
На 27 февруари 1866 г. младежите се явяват в метоха при българската черква "Св. Стефан" при Иларион Макариополски с молба той да вземе почина за читалището в свои ръце, като оглави читалището. Еленчанинът горещо подкрепя идеята, но внимателно отказва да стане читалищен председател. Четиримата - хаджи Мина Пашов, Тодор Бурмов, Христо Танев и Георги Груев, се заемат да съставят проектоустав. Събралите се в уречения ден - 22 март, отново в метоха, 50-60 души, след кратки спорове приемат този устав, подписан от 43 души. Тогава избират и настоятелство: хаджи Мина Пашов-председател, Георги Груев-подпредседател, Станчо Брадински-секретар, Никола Бракалов-писар, Николчо Тъпчилещов-касиер. Говорил тогава и Петко Рачов Славейков. За библиотекар е избран Лука Моравенов. Членовете са напълно равноправни. Различават се само по членските вноски - от 50 до 200 и повече гроша годишно. За читалищен благодетел се считал онзи, който внесе 500 гроша в пари или в книги.
Значи имало е и такива...
Ето ти го праобразът на днешното гражданско общество!
След две години за председател на българското читалище е избран Петко Р. Славейков.
Появява се и списание "Читалище", което разпространява читалищната идея нашироко из Българско. То става поле за изява на най-доброто от тогавашната ни интелигенция. Негов главен редактор е и Лазар Йовчев, завършил право в Сорбоната - бъдещият Екзарх Йосиф I.
/Информацията е извлечена от единствения по рода си енциклопедичен сборник "Български читалища преди Освобождението. Принос към историята на Българското възраждане.", съставен от Стилиян Чилингиров и издаден  през 1930 г. от Министерството на народното просвещение в памет на проф. д-р Иван Д. Шишманов - ревностен изследвач на нашето Възраждане, благодетел и учител на автора./

Послепис на автора

И нещо лично накрая. Поканвам читателя да минем някой път по стария път от Габрово за Дряново, но не по магистралата край Манастира, а през Белия мост за Царева ливада. Като отминем разклона за Боженците и поемем към Върпища, вляво всред букова гора ще видим селце, прочуто със своите бели мъже. Те са били все майстори-дюлгери с колюфичевска закваска. Един от тях е ходил с волска кола на север чак до Балтийско море по търговия, за да се запомни с прякора си Балтията. Други са градили железопътни гари из Турция, та чак в Персия - има ги по пожълтели стари фотографии.
Черква, училище, община  в селото няма. Има читалище! Не много голямо, близо до студен несекващ извор. Единствената обществена сграда тук. И най-необходимата.

събота, 14 Май 2011 / брой: 109
в. Дума

 


На Еньовден - венци от 77 билки и половина


Тържествата в чест на св. Йоан Кръстител са най-ярък пример за съчетаване на езичество с християнство по българските земи
В календара на Българската православна църква 24 юни е празникът "Събор на Свети Пророк, Предтеча и Кръстител Господен Йоан". Тогава всички вярващи са призовани да се съберат за молитвена прослава на този "най-голям между родените от жени", както го нарича Евангелистът Матей. Най-тържествено паметта на Божия праведник се чества на 7 януари (Ивановден) и още пет пъти в годината. 
Между евангелските личности, които са обкръжавали Спасителя, великият му Предтеча заема наистина изключително място. Неговата гибел на 34-годишна възраст в окървавената тъмница на Махеронската крепост в угода на сатрапа Ирод, танцът на Саломе с неговата отсечена глава, ангелската нравствена чистота са тема на многобройни произведения на изкуството и за православни, и за католици.
Обикновено светецът е изобразяван в пустинническо облекло от камилска вълна, препасано с кожен ремък и с крила. Неговата доблестна смърт вдъхновява мъчениците по време на гоненията срещу християнската вяра.
Денят на лятното слънцестоене по всички паралели и меридиани от памтивека е почитан с разнообразни ритуали. В северните скандинавски страни той се нарича "Мидсъмърдей" (Средлято), когато на зелени поляни с венци от цветя хората играят танци по цял ден.
Гениалният руски писател Николай Гогол създава повест на тази тема под заглавие "Нощ срещу Еньовден". По нея режисьорът Юрий Илиенко преди години засне игрален филм.
В Украйна светецът е назоваван по народному Янка Купала.
Мозайка с лика на Кръстителя създава във Франция световноизвестният художник от руски произход Марк Шагал.
Вече 20 години Еньовден е най-големият празник в Етнографския музей "Етъра" край Габрово - единствения действащ музей на открито в Европа. Главен организатор е Съюзът на билкарите в България и неговият председател, писателят Емил Елмазов, член-кореспондент на Академията по информатизация в Москва.
В българския фолклор Кръстителя е наричан Иван Билобер. Тогава именно се берат най-ценните билки - рано преди изгрев слънце. Вият се венци от 77 различни билки. И още половин билка отгоре, която винаги остава неизвестна предварително и е лек за някаква нова неизвестна болест.
Заслужава си да се отбие човек в "Етъра" него ден. Стига да не вали продължителен дъжд като миналата година. Но и да вали, на зелената поляна край бистрата река Сивек се събират много хора - и стари, и млади. Идват и много чужденци. През окачените в редица новоизплетени венци от еньовденски билки можеш да се провреш за здраве. Проврях се и аз, следвайки две френски момичета, които не пропуснаха да се фотографират с усмика за спомен от този рядък ритуал.
На дъсчената естрада, която отскоро вече е покрита заради климатичните изненади, една след друга пеят и танцуват групи за автентичен фолклор от близките селища.

Жури с председател Емил Елмазов прави преглед на еньовденските венци и дава награда на най-богатите от тях. Те остават окачени при каменната пътека пред хилядите посетители в музея чак до следващата година, за да бъдат подменени тогава с нови.
Елмазов свещенодейства заедно със свои помощници в приготовляването на магически лекове от билки. Той представя и хляба от дива пшеница, наречен лимец. Правят го по запазена древна рецепта с уверението, че той е бил храна в продължение на векове за древните българи и заслужава да подмени днешните ГМО-храни, с които се тровим всекидневно.
На естрадата се явяват и много деца. Постоянен участник в празника е целодневната детска градина "Явор" при железопътната гара Габрово. Както разказва нейната директорка Вяра Кирова, в учебната програма от години наред е вписано изучаването на местни билки с помощта на възрастни жени. Преди две години техният венец заслужи първата награда. С венчета от цветя на главите децата танцуват в упоение пред всички. И са повече от щастливи наистина!
Според поверието срещу Еньовден просветлява заровеното под земята имане и който не спи нея нощ, може с очите си да го види. Само че то си остава недостъпно и носи нещастие на онзи, който посегне да го обсеби.
Лечебните треви, които растат единствено по нашата земя, под нашето слънце и при нашия въздух, съдържат такива съставки, каквито сродни тям растения по други географски ширини нямат. Неслучайно богомилите, които разнасят из половин Европа книги със своето тайно учение, за да подготвят по такъв начин Реформацията, са пазели в торбите си и нашенски билки като прочути лечители. Откритият преди време в Киево-Печорската лавра техен лековник "Зелейник" предлага облекчение и на днешните хора. Народният лекар Петър Димков  твърди, че средствата, които той прилага в своята дългогодишна практика, са онаследени от богомилите и не преставаше да обсъжда тяхната философия като изконно българска.
Еньовден е най-ярък пример за съчетаването на древно езичество с християнство по българските земи, в което може би се крие разгадката за нашето вековно присъствие на този пренаселен човешки кръстопът
.

събота, 18 Юни 2011 / брой: 137
в. Дума





Пет години Левски гради тайната организация с отворена тежка рана

Февруари месец на 1868 година. Белград. Участниците във Втората българска легия са хвърлени в тревога:
- Разболе ся Левски - ще напише по-късно Христо Иванов Големия, когато стане време за спомени - и за малко щеши да умре, но сполучихми и чрез министера, чи го извадихми на особна къща и тамо го лечиха двама доктори, но неговата болест беши опасна, щото на сърцето; но заеха са двама доктори да го излечат като им са предложи, ако би искат да го уморят и те с него ша последоват смъртта си; и зеха и го разпраха и сполучиха, та го оздравиха и си зеха заплатата напълно, но той лижа много...
(Оригиналът на записките на Хр. Ив. Големия се съхранява в Българския исторически архив на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий")

Изтръпваме при мисълта, че Дякона Левски е можел да прекрати без време земния си път - още преди да е изпълнил своята единствена мисия, за която е бил изпратен!
Всъщност младият карловец бил получил някакъв абсцес или гнойник в стомаха, както предполага известният в миналото наш хирург и историк Парашкев Стоянов, родом от Ловеч. Любопитно е да се види статията на П.Г.Алтънков "За какво е опериран Васил Левски" в Годишник на Висшия медицински институт - Варна, том VI, свитък първи, издаден през 1967 г., на стр. 67-70.

През 1883 г. е отпечатана книгата "Васил Левски (Дякона). Чърти из живота му" от Захари Стоянов, още преди да се появи на следната година първият том на неговите знаменити "Записки по българските въстания". В едно писмо до българския Тукидит от 24 април 1884 г. най-довереният човек на комитетската тайна полиция съобщава сведения, достатъчно съществени за бъдещето:
- Той беше все весел... И главното: пееше и то все юнашки песни! Той имаше добър глас преди 67 година, но после като са поболе в Белград в 68 година, та го разпраха, отслабна му гласа... Той влачи раната си 68-69-70-71 и чак 72 година я затвори. Сами си пъхаши фитилите, сами са мияши...
Цели пет години - тъкмо по времето, когато гради единствената по рода си за ХIХ-то столетие тайна революционна организация - Апостола на българската свобода носи тежка незатворена рана на корема. И е все весел!

Големия пише тогава на Захари Стоянов:
- За такива работи трябва да питаш най-първо мене - аз съм най-старият сред комитите.
Той намира доста неточности и непълноти в писаното за Левски и Вътрешната организация. Бързал е наистина Летописецът по горещите следи на великото време и не е много-много издирял за подробностите. Ала така е и пропуснал доста важни неща.
Горните данни Христо Иванов е изписал надълго и ситно-ситно отстрани на писмото си като добавка, която е решил да съобщи като нещо най-съкровено. Откри ги историчката Огняна Маждракова-Чавдарова при дългогодишните си проучвания на възрожденските ни борби. А се появиха за пръв път през 1981 г. в страниците на документалния роман "Преображения Матееви" с факсимиле от горното писмо, редом с други скъпоценни сведения за човешкото у Дякона.
В същото това писмо Големия добавя:
- Той си носеши един бурен в дисагите и като слези от коня ша го натопи - и водата за малко време са угорчева... И пиеши от нея... Същата вода съм пил и ази, додето стоях в Лович по въстанието.  
Питахме двамата с Милко Кръстев десетина днешни билкари какъв ще да е бил този "бурен", потърсихме мнението и на народния лечител Петър Димков при едно посещение при него, докато ни разказваше за богомилите-лечители. И дойдохме до заключението, че в случая става дума най-вероятно за т. нар. "хайдушко биле" или "ранилист" - една от ценните лековити треви по нашата земя, за щастие все още със значителни запаси.
За пълнота на разказа ни има значение и друга подробност относно споменатото растение, която издава Големия:
"Изнамерено от Отче Матея - той го даваши по народа вместо солфато..."
Ето едно безценно доказателство за съкровената близост на Преображенеца до Апостола! Изглежда това е една от главните причини за нея: най-изпитаният лекар сред комитетските хора по разпореждане на организацията лично и непрестанно се грижи за здравето на нейния създател. 
Тук ще добавя, че писмото на Христо Иванов Големия до Захари Стоянов се съхранява също в Българския исторически архив на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий".

Двамата с отец Матей Преображенски обръщат времето

Раздяченият български дякон, приел името Левски, гради своята действена философия върху онаследена от древността максима. И обикаля денонощно градове и села в търсене на помощници за обръщане на времето - както то хората обръща. Защо тъкмо Отец Матей той допуща толкова близо до себе си, като го прави един от първите си довереници?
Бунтовният монах от Първата българска легия в Белград има при срещата на двамата завидна за своите 34 години животопис. Дишал е въздуха на Евтимиевия манастир "Св. Троица" високо в скалите над Янтра край старата столица. Приема монашески обет в Иван-Александровия Преображенски манастир, както и творческото си прозвище оттам. Слугува известно време в Дряновския манастир, който след години съдбата превръща в жертвено средище на единствена по рода си битка през бунтовната пролет на 1876-а. Бил е и в Рилската света обител. Учителствал е в търновското село Ветренци. Ходил е и до Божи гроб, ала нито веднъж не се нарича хаджия; по-често изявява открита неприязън спрямо онези свои сънародници, които всекидневно прехвърлят ерусалимска броеница и се бавят да отделят от жълтиците си за народното дело. Най-важното: получава сериозно за времето си образование в манастирските библиотеки на Света гора, където престоява с прекъсвания десетина години. Зад гърба му е неуспешният опит да построи "морска мелница" на Бяло море, бденията му над съчиненията на Диокурит с наследени от древноегипетската медицина рецепти. Тревожат го недовършени спорове с наши възрожденски дейци в Цариград относно българските работи. В сънищата му се явяват глаголически букви от пергаментови листове, скрити от векове в Синайския манастир. По дрехите му личи масло от машинариите на пампора, с който преплава Черно море на път за Одеса. В ушите му звучат тъжни български песни от Бесарабско.
Карловецът Васил Иванов е с девет години по-млад от Матея, но и той вече е усетил манастира тесен за душата си. Произволно ли е да допуснем, че в някоя от вечерите преди щурма на Белградската крепост легистите са запознати донякъде по атонски източници с идеята за вечен двигател, наричан побългарено "перипетомобил"? Сигурно на мнозина това е изглеждало чудновото и смешно, но не на всички. Може би синеокият карловец най-ясно е усетил в светкащите очи на Преображенеца извечния порив да се обръща времето.
И когато Левски отива за пръв път в старата столица Търново, първата му работа е да издири Матея. По време на неколкодневното им общуване в пещерата над Преображенския манастир духовното им единение става напълно естествено. "Перипетомобилът" на Отче Матея придобива  невидими очертания. Той се оказва най-близко до гениалното прозрение на Дякона за изграждане на тайна комитетска мрежа върху принципи, непознати за тогавашните европейски революционни движения. И следва ли да се търси за такива големи дела непременно примерът на Европа, след като балканските кръстопътища предлагат вековен човешки опит? В първоосновите на Организацията ляга една по своему осветена двоица, която напомня ни повече, ни по-малко за двамата славянски първоучители, дали начало на революционни преобразования в ранното Средновековие чрез сътворените от тях писмена.
След повторната си среща с Левски Отец Матей не се връща повече към строежа на модели за "вечен двигател", вдава се докрай и неотстъпно в изграждането на съзаклятието от комитети в градове и села. Наред с "Горски пътник" на Раковски и "Сънищата на Света Богордица" в кожените си дисаги - една пътуваща книжарница
.
Интересно е да се запитаме откъде идва тази неизтощима енергия у Преображенеца да обрече толкова време на всевъзможни срещи и в турски одаи, и в цигански катуни, сред посветени в делото хора, а трижди сред непосветени; в раздаване на мехлеми за изгоряло и семена от пипер; в поучителни разкази и за деца, и за възрастни; в попътни кръщавки на новородени български юнаци; в невероятни преображения сред живия театър на живота по конспиративни и неконспиративни съображения; в унесено пеене на Ботеви песни край среднощни трапези някъде из гънките на Предбалкана...
Всъщност Левски и Отец Матей вграждат духовни ценности от първите столетия на българската държава във възрожденското битие на народа ни. Само по такъв начин са можели те да го изведат от "гроба на преминалото". И само така са можели да набележат вярно пътя за бъдното му израстване.
Обръщането на времето придобива смисъл на ускорение, на преодоляване на една вековна изостаналост поради превратностите на историческата ни съдба, на съкращаване на цели столетия.
Изглежда ни странно например позоваването на чушките "матейки", които се връщат сега към нов живот от покълнали семена в най-съкровени запаси на търновски градинари. Но от житието на светителя Климент знаем, че той обучава млади и стари да присаждат дръвчета, като и днес в околностите на Охрид могат да се опитат плодове от сорт череши, наричани "климентовки". Там има също круши "наумовки"- по името на Седмочисленика Св. Наум.
Отец Матей, оказва се, извежда до върха на Възраждането ни традицията на първите Кирило-Методиеви ученици да съчетават проповедите в черква с всекидневна практическа човеколюбива работа. Да добавяме ли, че средновековните книжовници са били по призвание и по дълг прочути лечители. Матей - също...
Не чисто по конспиративни подбуди Преображенеца обитава пещери в околностите на Търново и не само поради неразбирателство с манастирската управа. Той всъщност следва традицията на исихазма - философската сърцевина на Търновската книжовна школа, който според най-нови схващания далеч не е примирение и бездействие пред световното зло.
Във времена на скорозрейни приспособявания към европейските книжовни новости Отец Матей неистово държи на Евтимиевото наследство - това личи в ръкописния му сборник от 1855 г. Неговият консерватизъм е прогресивен - това противоречиво на пръв поглед определение утвърдиха в наши дни водещи учени слависти и българисти. Колко века - да си дадем сметка - съкращава с това усилие за възраждането на народа си Отец Матей?
Според свидетелство на един комитетски член от Ново село в началото на май 1873 г. Отец Матей отива с него в Ловеч да провери как е станало залавянето на Левски. Той отвежда тогава поп Кръстя в черквата и го заставя да се закълне пред евангелието с думите:
- Отче, говори се, че ти си го предал... 
Ловчалията отвръща:
 - Отче, мнозина се оправдаха с мене.
Отец Матей заключава:
- Ще дойде други Левски! А на обесения - вечна му памет...
Не е известно друг да е изрекъл подобно пророчество. Изрича го съкровеният душеприказчик на Апостола.
Нека отдадем прочее дължимото внимание към действената по български философия на вездесъщия Отец Матей с удивлението, че с годините той ни става все по-нужен. Поне дотогава, докогато ще ни бъде нужен и Апостола Левски!
Защото най-голямото покушение над Апостола е да го отделяме от неговите верни сподвижници в  изграждането на Вътрешната революционна организация, като по такъв начин го превръщаме  в икона, а не в пример за следване. Всякога и във всичко.

Без гроб, но безсмъртен!

През 1967 г. голямото лондонско издателство "Джордж Алън енд Ънуин" отпечата на английски език книгата на Мерсия Макдермот "Апостолът на свободата. Един портрет на Васил Левски на фона на България от ХIХ век". Разпространена по цял свят, тя поставя начало на международното признание на Левски. Заслужава си да припомним заключителните редове на книгата по повод на периодично подновяваните спорове относно гроба на Апостола.

"Гробът на Левски и до днес не е открит. Но всъщност един гроб изглежда СЪВСЕМ НЕНУЖЕН за човек, останал толкова жив в паметта на народа си и толкова дълбоко обичан.
Историята справедливо отреди на Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещавал на онези, които са участвали в неговото дело: безсмъртие в паметта на бъдните поколения.
За тях Левски не само служи като неувяхващ пример на доблест и нравствена чистота - той е живо доказателство за безсилието на тираните, за неразрушимото достойнство на човека.
Защото какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години на робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?"

Защо търсите живия между мъртвите

Да, в първия ден на седмицата, много рано, носейки приготвените благовония, те (Магдалина Мария, и Йоана, и Мария, майка на Иакова) дойдоха при гроба, а заедно с тях и някои други, ала намериха камъка отвален от гроба.
И като влязоха, не намериха тялото на Господа Исуса. И докле недоумяваха за това, ето, изправиха се пред тях двама мъже в бляскави дрехи.
И както бяха уплашени и навели лице към земята, мъжете им рекоха:
- Защо търсите живия между мъртвите?

(Този откъс "От Лука Свето евангелие" авторката цитираше като свое мнение за напразното и безсмислено търсене на костите на Левски)

 Балканът стене

Кажи ми, горо, кажи на мене
защо Балканът сърдито стене.
Там буря вие и кърши клони.
Защо жалее и сълзи рони.
Юнак ли някой там е погинал
или тук храбро той е загинал?...

Юначе младо, какво да кажа,
та мойта болка да си изкажа...
Аскер ми страшен тук снощи беше,
юнак в окови напред вървеше
мойте буки кога погледна
на мене тихом той си прошепна:

Прощавай, горо, недей ти плака,
бесило черно мен утре чака.
Кажи на всички, че тук аз минах,
за родни братя и род загинах...

И нивга Левски веч се не върна.
(Неизвестна народна песен за Васил Левски,  пята из селцата на Еленския балкан през първата половина на ХХ век)


събота, 16 Юли 2011 / брой: 161
в..Дума



Керамични творби на бележития майстор-грънчар Петър Гигов се съхраняват и в Лувъра

"В първата странична долина на южните поли на Знеполе се вижда село Бусинци - център на особена грънчарска индустрия, която изработва зелено гледжосани съдове по форма и орнаментика съвършено старинни."
                Константин Иречек
(Из книгата "Пътувания по България, 1899 г.)

Пътека направи до това трънско село Бусинци преди години японският професор Бониширо Моришита - изследовател на керамичното изкуство. Според неговата веща оценка бусинската керамична школа е най-автентична не само за Европа. Той отнесе в страната на изгряващото слънце подбрани образци от нея за нарочна изложба в Токио.
Напоследък минават оттук много американци, французи, италианци. Те имат възможност да видят същите грънчарски изделия и в града, но предпочитат да си ги купят от самото място, като разгледат и музея, близо до родната къща на Петър Гигов.
Бусинска керамика има в най-престижни световни хранилища на паметта: Лувъра и Музея на човека в Париж, Британския музей в Лондон, различни музеи в Япония, Китай и Индия, Италия и Австралия, дори на Канарските острови. Има я и в нашия Национален исторически музей под Витоша.
Централна фигура на Бусинската школа е майстор Петър Гигов.
В Бусинци отново запя грънчарското колело. В сградата на някогашното керамично училище - най-голямото в България, създадено в края на ХIХ век от австриеца Франц Урбан, Александър Кожухаров - братов син на Петър Гигов, по професия авиатор, сега пенсионер, създаде работилница "Бусинска керамика". В нея започна производство на местна керамика.

Отскоро тук работи с истинско вдъхновение Захари Благоев - възпитаник на специализираното училище в Троян, участник в състезание по време на Международния панаир на занаятите в Етнографския парк на открито "Етъра" край Габрово.
В деня, когато Българската православна църква почита паметта на св
.Спиридон - покровителя на грънчарите, по повод 20-годишнината от кончината на Петър Гигов в Бусинци имаше малобройно, но въодушевено празненство. Не дойде трънският свещеник, както бе идвал друг път, но имаше вкусен курбан, сварен от човек, учил германците на балканска кулинария. Звучеше граовска музика от кларинет и тъпан, която вдигна на хоро осемдесетгодишни жители на селото и гости от столицата. Свидетелка на всичко стана и 2-годишната чаровница Ивайла, доведена от баба си.
Припомнено бе, че Бусинци лежи върху глина. На метър под повърхността на земята десетилетия наред се копае глина с най-различни качества, на цвят червена, синя, бяла, която няма свършване. Умели ръце я превръщат в единствени по рода си съдове - стомна дудулка с къркавче, стомна любеничарка (във вид на диня), крондир за ракия, стомна-геврек, съдове за печене на гювеч, за варене на боб чорба.
Младият майстор започва да си измисля нови предмети за бита и разни сувенири. Майстори вече и керамични фенери за комин, каквито никъде другаде не се правят и получава доста поръчки за тях.
С природния си ум и вродена интелигентност трънчанинът е успял през столетията да вземе онова, което му е дадено от Бога, и да му вдъхне душа. Урок по оцеляване не само за българи и балканци.
------
Запазен е керамичен бокал за вино от 1907 г. - спомен за Майстор Ваклин.
Неврокопският зограф Сергий Георгиевич е оставил надпис върху нарисувана от него през август 1869 г. икона с имената на десетина изкусни ваятели на глина - равноценни на другите възрожденски творци.
В археографската комисия на Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" се съхранява Бусинското евангелие - илюстрован ръкопис от ХVIII век. В него е запазена летописна приписка на Велико Грънчар от 1784 г. Особеното е, че миниатюрите, заставките и началките в евангелието имат същия вид и цветове, както и по грънчарските изделия на местните майстори. Това отвежда към наследството на Преславската художествена школа от Златния век на българската култура през Х век.
Кой е свети Спиридон

Свети Спиридон е един от великите светители и чудотворци на IV век. Роден на остров Кипър от прости родители. Взема участие в Първия вселенски събор през 325 г. в Никея като горещ противник на арианската ерес. Византийският император Константин Велики го поставя епископ на град Тримитунт. Умира през 350 г. В средата на VII век мощите му са пренесени в Цариград, а след турското завоевание са преместени в Керкира (о. Корфу), където се съхраняват и днес.

събота, 07 Януари 2012 / брой: 5
 в. Дума





Една ябълка за дъщерята на Британия

85-годишни от рождението на Мерсия Макдермот

Цели 40 години ( ни повече - ни по-малко )  трима габровски работници ваяха паметник на Левски в гората между парка "Етъра" и Соколския манастир. Вървиш нагоре край реката - и изведнъж до изоставена сграда на някогашна гайтанджийница, под дървен навес, съзираш голяма бяла фигура на Апостола! По пътя минаваха много хора - луди, пияни заляни, всякакви. Никой не хвърли камък към него. Нито да го одраска или да го нацапа с нещо. Невероятно по рода си допитване водеше до разни отговори, от които най-запомнящ е следният:
"Тези хора или са много луди - или са прави! Едно от двете..."
Двамата братя Кою и Любен Янкови, подпомагани от Тодор Ташков, родом ямболия, търсеха помощ отвсякъде. Дадоха им гипс безплатно от една фабрика: "Щом е за Левски...". Арматура дадоха други. Турци, копаещи канавка край пътя, помогнаха да се пренесе едно скеле. След голямо колебание окръжния комитет на БКП в Габрово отпусна дребна сума за купувате на материали.
Академичните скулптори възприемаха съвсем високомерно тези усилия. А без височайше разрешение на Съюза на българските художници паметникът не можеше да оживее в камък или бронз под букаците при манастира, какъвто беше меракът на недипломираните ваятели.
Отиде да види Габровския Левски, без да се бави много, Мерсия Макдермот, англичанката, чужденката. Сетне на чист български език тя написа:
"Подобен паметник с подобна история няма никъде по света! Тримата габровски работници са истински свещенослужители на най-българската вяра."
( Факсимиле от това изявление отпечата навремето седмичникът "Антени", бр. 12 от  21 май 1984 г., стр. 16.)
Тримата ваятели преживяха тогава звезден миг на признание. Те подариха на Мерсия един кавал, с изписан грижливо върху него благодарствен надпис.
Същият този кавал понастоящем се пази в хранилищата на Британския музей. Единственото по рода си свирило край египетските мумии и шумерските клинописи, където се пази и Четвероевангелието на Цар Иван Александър. Предаде го заедно с богата колекция от български шевици
. По същото време стана и чуждестранен член на Българската академия на науките.
Няколко години по-късно по решение на Академичния съвет с пълно единодушие докторът на историческите науки Мерсия Макдермот бе провъзгласена за "почетен доктор" ("хонорис кауза") заради нейните изключителни заслуги в  българистиката. Само че и досега не е намерен начин да й бъде връчено лично това отличие като документ.
 А преди три години навръх Трети март в Европейския парламент се състоя тържество, на което бе представена програмата "Европейски измерения на делото на Васил Левски", а авторката на лондонската книга произнесе вълнуващо слово на английски език.
Мерсия Макдермот следваше традициите на английската наука, според която историята се пише не сухо, академично, строго документално, както я схващат учени от немската школа - а нашите хора са повечето нейни възпитаници. Отделните ключови личности следва да се представят върху фона на определен исторически период под формата на документално повествование - четивно, завладяващо, без никакво отстъпление от наличните архивни документи и прочие. Така пишат примерно Андре Мороа и Анри Троая и техните биографични романи
- синтез между литература и публицистика са намерили своите благодарни почитатели. Да припомним и съждението  на Дмитрий Лихачов, наричан Българолюбец:"Превърне ли се историята в строга наука - и хората престават да я четат."
 Книгата Апостолът на свободата,  издадена през 1967 г. на английски език  от голямото лондонско издателство "Джордж Алън енд Ънуин", което се намира точно срещу централния вход на Бритиш музеум, има подзаглавие "Портрет на Васил Левски върху фона на България от ХIХ век."  Тя съдържа епиграфи от пословици и народни песни за всяка отделна глава. Разпространена бе в много страни и реално е най-авторитетната книга, която представя България като цяло пред чуждия свят.
Българските читатели на тази книга с вроден безпогрешен рефлекс изявиха също своите предпочитания. Ето някои примери.
Обядвахме с Мерсия и дъщеря й Александра в страноприемницата на Боженците.
Учителка от Трявна, приветлива жена на средна  възраст, близка на келнера, разпозна гостенката и спонтанно се впусна да я разцелува. Тя бе вече прочела книгата й. В отговор Мерсия отвори медалиона, който носеше винаги на шията си, и показа в него къдрица от косите на Левски, подарена й от Бочо Загорски, родственик на разстригания Дякон.
Ватман на столичен трамвай целува ръка на Мерсия, вече прочел книгата й. Друг негов колега,  като минава навремето край паметника на Левски, слиза от трамвая, оставяйки пътниците да чакат, за да попита лично за становището й относно гроба на Левски. А един млад човек в трамвай около Халите също разпознава англичанката, слиза от него - а сетне тича запъхтян до следващата спирка да догони трамвая, и се качва отново, за да й целуне ръка. На улицата са я спирали непознати хора, за да споделят нещо за себе си и да попитат нещо за Левски. Можеш ли всичко това да го измислиш?
В близкото до Карлово село Войнягово Васил Иванов бива учител за две години след като се разкалугерява. Става любимец и на млади, и на стари. Дори успява да сдобри куче, котка и агне за почуда на всички. Когато войняговци узнават за гибелта му, жените в селото слагат на главите си черни забрадки, както се жалее най-близък роднина.
 На среща с Мерсия в местното читалище идва цялото с
ело. Тукашните хора не й задават разни въпроси - просто искат да я видят отблизо. Подаряват й куп цветя, деца й поднасят стотици кокичета едно по едно, шевици, други подаръци. Най - последна от всички си тръгва възрастна жена, цялата в черно облечена, класическа българска майка. Приличала на Гина Кунчева. Тя й казва смутено: "Чедо, вдовица съм, нямам какво друго  да ти дам. Ето ти една ябълка..."  Тогава  двете се прегръщат и разридават.
Поканихме Мерсия с Петко Тотев и Петранка Колева на вечеря в Г
орублянското ханче. Подарихме й един хубав букет. В полунощ, като я изращах до хотела, случайно или неслучайно, минахме край паметника на Левски. Тя за малко поспря: "Защо да ги нося тия цветя със себе си - ще ги оставя на Левски..." И тръгна към паметника, полюшвайки широката си дълга рокля, подгъна царствено крак като една дъщеря на Британия и замря в мълчание с наведена глава пред бюста на Апостола.
Отказвам се да търся думи за стойността на този миг.

Писателката за Дякона                                                                    

 Гробът на Левски и до днес не е открит. Но всъщност един гроб изглежда съвсем ненужен за човек, останал толкова жив в паметта на народа си и толкова дълбоко обичан.
 Историята справедливо отреди на Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещавал на онези, които са участвали в неговото дело: безсмъртие в паметта на бъдните поколения.
 За тях Левски не само служи като неувяхващ пример на доблест и нравствена чистота - той е живо доказателство за безсилието на тираните, за неразрушимото достойнсгво на човека. Защото какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години на робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?

Заключителни редове от книгата на Мерсия Макдермот "Апостолът на свободата"
-------------------
Мерсия Макдермот е родена на 7 април 1927 г. Неотклонна поклоничка на историческите факти и възторжена радетелка на България. Авторка е на отпечатани в Лондон на английски език книги "History of Bulgaria" (1962), "The Apostle of Freedom" (1967) и на български език: "Апостолът на свободата" (1970, 1973, 1977, 2008), "Свобода или смърт. Биография на Гоце Делчев" на английски и български език, "За свобода и съвършенство. Биография на Яне Сандански" (1987) и "Български народни обичаи" (1998) на английски език.

събота, 07 Април 2012 / брой: 83
в.ДУМА 





Камбанен звън за Апостола


От него много българи погълнаха духа на свободата, той напътваше как да се приготовляваме за общо въстание

Ако Българското възраждане е сред чудесата на  ХIХ век, то неговият връх - Априлската епопея, е чудото на чудесата.
Дедите ни по мъжки са изпълнили дълга си пред отечеството и историята.
Остава ние да изпълним своя...
Преди да се отдаде на записките си по българските въстания Захарий Стоянов най-първо от всичко създава биографията на Васил Левски, в която още в края на 1883 г. пише:
"Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон - Бащата на апостолите. В IV въстанически окръг (Панагюрище) апостолите през 1876 г. тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона."
Историците са натрупали немалко материал в изследванията си върху Вътрешната революционна организация - единствена по рода си за ХIХ век. Но те все още не са намерили ясен отговор на въпроса откъде идват нейните дълбоки корени в душевността на българина, не са погледнали на нея като додатък от вековния опит на народа ни в борбите му за свобода и социална справедливост. Някои ранни записки на дейци от освободителното движение, които се появиха на бял свят през последните десетилетия, предлагат скъпоценен материал за размисъл, позволяват да се възприеме  организацията чрез възлови събития в живота на някои от нейните главни осъществители, чрез извисяването на техния характер заедно с растежа на освободителната идея.
По време на Първата легия в Белград през 1862 г. Георги Раковски сплотява боен отряд от млади българи, които са призвани през следващите години да преодолеят четническата тактика. Сред тях е отец Матей, монах от Преображенския манастир, който вече е пребродил Йерусалим, Южна Русия, Бесарабия, Влашко и е бдял с години в книгохранилищата на Света гора. Новооткритите летописни бележки на монаха Димитрий върху корицата на стар черковен требник от Разбоишкия манастир край Нишава немногословно представят следващ момент от неговите странствания. Той хайдутува с малка четица из Западна Стара планина и след неуспешни сблъсъци с поробителя изрича  спонтанното прозрение: "Дърво на дърво се обляга и человек на человека!", придружено с едно "Ох!", което е откъртено от дълбините на изстрадалата народна душа.
Друг участник в легията - учителят Петър Бонев от Перущица, скита  близо година по Влашко сред хъшовете и сетне се завръща в Българско, за да просвещава млади и стари, като ги подготвя за  въоръжена борба.
Буйният търновeц Христо Иванов, наричан Големия, изоставя книговезтвото при белградски майстор и се озовава през Марсилия при строежа на Суецкия канал на път за Америка, където насъне карловският дякон го призовава властно с думите: "Ставай и върви с мен!"
В Старозагорско свещенодейства невероятният поп Минчо Кънчев от Арабаджиево - песнопоец, гуляйджия и всякакъв, учил богословие заедно с Васил Иванов Кунчев в заарското школо за свещеници.
През пролетта на 1869 г. Васил Левски, преминал като знаменосец с Панайот-Хитовата чета по билото на Балкана, вече се е отказал да тръгне с четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджа и също се прибира в България. В главата му зрее идеята за комитетска мрежа от съмишленици и съидейници (дума от неговия речник) вътре в страната и той търси да я сподели с най-близки нему другари. В манастира "Св. Преображение" намира Матея. Двамата прекарват няколко дни в една пещерка над дефилето на Янтра. Матей схваща веднага гениалния замисъл на Левски, изоставя опитите си за изобретяване на вечен двигател, наречен от него "перипетомобил", и тръгва с Дякона по прашните пътища на Тракия.
В края на същата пролет Левски се среща в Перущица с Петър Бонев и основава един от първите комитети. Все по онова време благодарение на бай Иван Арабаджията пловдивското село Царацово става сигурна опора на изграждащата се комитетска мрежа.
В един късен октомврийски ден на следващата година в Панагюрище пристигат Левски, отче Матей и Георги Данчов Зографина от Чирпан. Дякона се главява за даскал и черковен псалт с годишна плата от 2000 гроша. Георги Данчов се наема да зографиса новото училище. А отче Матей скита из града с книги, като събира подаяния за някакъв нов манастир "Св. Георги Победоносец", измислен от самия него, с тайни лаборатории за странни опити. В хана на Найден Дринов е съставен частен комитет, на който през 1876-а е съдено да изиграе една от главните роли.
В продължение само на няколко години Апостола и неговите най-верни хора изграждат тайна комитетска организация, която тепърва предстои да бъде обследвана и оценявана истински в подробности като самостоятелен български принос в историята на революционните движения не само в Европа. Неслучайно основоположникът на научния социализъм у нас Димитър Благоев я определя като "революционна партия със забележителни агитатори и организатори".
"Революционно-демократична народна партия"
я нарича и украинският историк проф. Степан Сиделников - проникновен изследовател на Българското възраждане от Марин-Дриновия университет в Харков, който съставя подробна картотека на революционните комитети, каквато наши историци все ще не са създали.
До същото убеждение достига и английската историчка Мерсия Макдермот, която със своята книга "Апостолът на свободата. Портрет на Васил Левски на фона на България през ХIХ век", издадена на английски език през 1967 г. в Лондон и разпространена по цял свят, поставя начало на международното признание на Васил Левски.
Преповтори горното на немски език и Алфред Ото Шведе от Бранденбург със своя книга, издадена от берлинско издателство.
А споменатият вече поп Минчо Кънчев в качеството си на строител на тази организация в своя дневник, писан в душните соби на диарбекирската тъмница, я нарича "Българско народно училище".
Ето ключът за разгадаване на чудото!
Защитниците на манастира край Дряново в деветдневната майска битка с Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, предвождана от генерал Фазлъ паша, до един признават, че са посветени в делото от довереника на Апостола отец Матей.
Да не премълчаваме  и Деветдневната народна република в троянското Ново село (главното селище на новия град Априлци), обявена на 2 май 1876-а от севлиевския учител Никола Дабев, учил в Париж, сред многолюдно множество на селския площад. Тукашният комитет е основан пак от самия Левски, за втори път е потвърден от отец Матей. А  е подновен за трети път в крепостта на Фамагуста в Кипър, където са заточени след погрома новоселски въстаници, и поп Атанас Гъбенски ги заклева с молитви, дъхтещи на барут - единствен случай в животописа на
Организацията.
Заклева се тогава и Драгню Стойчев - член на комитета, чийто внук Георги Иванов подир столетие пръв сред сънародниците си видя планетата от Космоса.

Като заключение: Най-голямото покушение спрямо Васил Левски правим, ако го отделяме от останалите строители на организацията и го въздигаме неестествено като един самотник над тях, превръщайки го в някаква икона.


Ще казвате, че комитетът ни е навсякъде и никъде!

Генчо Динчов,
председател на революционния комитет в Елешница

Догдето бях учител, се запознах с бае Иван Атанасов Арабаджията от Царацово, който често минаваше през Елешница за Старо Ново село да си купува дървен материал за направа на кола. В същото време ние все споделяхме нещо за политиката и освобождението ни.
Един ден, като се връщах от Пловдив, по обичая ни азе се отбих у моя бае Иван в Царацово и той на драго сърце ми каза:
- Добре че дойде, защото е тук Левски!
Начаса Левски излезе изпод сайванта, гдето работеше бае Иван, и се поздравихме. Доста се разговаряхме, даде ни наставления как да работим и да се приготовляваме за общо въстание. Всеки беше облечен в потури, контош, пояс. Видях у него един револвер с десет патрона - отдоле с барут се пълнеше.
Аз постоях там един-два часа и си тръгнах. И като направихме сбогом, каза ми:
- Аз съм навсякъде и никъде - така ще знаете, и в случай на нужда пак ще казвате, че комитетът ни е навсякъде и никъде...
Аз си заминах, но вече от него погълнах духа на свободата и вече почнахме да работим и убеждаваме населението, като му предупредявахме, че в случай да изкаже някой, то той ще бъде убит даже със семейството си от тайната полиция.
И така за всичко, което искахме да узнаем, то го научавахме от Васил Караиванов от Карлово, братовчед на Левски, или чрез бае Иван Арабаджията. Доста време Левски не се яви при нас, но ние си работехме успешно.
Един ден, когато ни донесе бае Иван новината, че Левски е предаден от един поп и хванат, тогава ни беше малко страх, но мина, както мина и страхът по обира на тетевенската поща.
Както и да е, огънят от Левски ми гореше в сърцето и в околните села аз бях втора комитетска поща след бае Иван.

Октомври 1900 г.


След дълги разпити закле ма...       

Отон Иванов,
съзаклятник от Асеновградско


През време на пропагандата от Васил Левски бях съзаклятник, но не бях посветен в пловдивските комитетски действия, защото аз бях член на изпълнителната власт (комитетската тайна полиция), които лица не се свързваха с местните комитети, за да не се знаят. Виждах се само с Левски и поддържах връзка само с даскал Киро, учителстващ тогава в Араповския манастир, който тоже бе член на изпълнителната власт...
В Станимака, в къщата на Павел Костов, съставих комитет от Павел Костов, свещеник Матея Тодоров, хаджи Димитър Стоилов, Райчо хаджи Георгиев, Тодор Райчев, Юрдан хаджи Георгиев, Никола Вълчев и Желю Панов.
Един ден отидох в Араповския манастир и преспах там. Вечерта с поп Катрафил започнах с него темата за бунтовничеството, той се заинтересува и ми зададе някои въпроси. От отговорите ми той разбра, че аз съм чел букурещката бунтовническа литература и съм приготвен да бъда съзаклятник на Левски, та ми се откри, че като бил помагач на Левски, което се узнало, и се укрил тук. Най-после той ми каза в кой ден да дойда пак и ще се срещнем с Левски. В него ден бях пак на манастиря, гдето пристигна Левски и след дълги разпити закле ма...

                                                                                                                                              1883 г.

За да вървят народните работи, от едно място трябва да се свири

Иван Арабаджията,
"Бащата на апостолите"


Който го е запомнил, виждал ли го е някой път тъжен! Всякога беше засмян и радостен, като че ходеше да калесва за сватба. Вечер до късно, а сутрин аз още не съм станал, той вече ходи по двора... А какъв глас имаше! Като почне да пее, да му се ненаслушаш. Като ходим нанякъде заедно, той по пътя все си съчиняваше песнички. И ме питаше: "Тая бива ли я, Иване?" Отвръщах му: "Бива я, бива!"

х   х   х

На Бенковски в Оборище много му се противиха учените хора, когато искаше да му подпишат едно пълномощно. С тях той опря на нож, но ги победи с думи. Аз тогава го подкрепих, защото Левски ме беше научил, че за да вървят народните работи както подобава, от едно място трябва да се свири.

х   х   х

Аз съм се клел веднъж пред Левски и то стига и за тук - на земята, и за горе - на небето!

(С тези думи Арабаджията посреща Георги Бенковски, когато през февруари 1876 г. той отива  в Царацово и поисква да го закълне)

х   х   х

Арабаджията имал пет деца. Нямало с какво да ги изхрани. Левски му предлага да отидат в близкия чифлик на Гюмюшгердан и силом да вземат оттам жито. Бай Иван се съпротивил: "С кражба къща се не храни!"
Дяконът повече не умувал, изгубил се в тъмното и на няколко пъти донасял пълен чувал жито. Казвал: "Има кражба и кражба. Ние с тебе работим за народното дело и на нас ни е позволено."

Който краде за свой частен интерес, ще бъде прободен в гърдите!

Минко Марковски

Според спомените на Минко Иванов Марковски на заседание на Троянския революционен комитет Левски заявява:
- На моя лична отговорност ви заповядвам: Лъжете и крадете за народност! А който лъже и краде за свой частен интерес, той ще бъде прободен в гърдите с моята кама...
 (Камата на Левски се съхранява в Ловешкия градски музей)

х   х   х


Разкалугерен дякон събира хора юнаци за бунт

Поп Минчо Кънчев,
деятел на Старозагорския окръжен революционен център


Носеше се измежду народа, че един разкалугерен дякон обикаля по села и градове из Българско и подбужда народа за бунт. Това стигаше... Ето го Българското народно училище - БРЦК!
Страшен, но и величествен е часът, в който человек е възлюбил това добро и свято дело и който е посветил всичките си сили, готов е да жертва мило и драго, и самия си живот, и не може да остане спокоен при приближаването на онзи велик час, в който ще види свободна света майка България!
Дякон Васил Левски (Дервишоглу Аслан) и Колю Ганчев много ме обичаха и ми се радваха...
Достатъчно бе да съберeш в стаята си тайничко по-събудени селяни и да им разкажеш за нашето Крумовско, Симеоновско, въобще историческо минало, достатъчно да им напомниш Хаджи-Димитровите и Стефан-Караджовите подвизи и да им изпееш една-две бунтовнически песни, за да извика това в тях патриотическото чувство.
И след туй им разкажи, че из Българско ходи един разкалугерен дякон и събира хора юнаци за бунт, който трябва да направят българите едновременно по всичките части на отечеството, защото само тогава Дядо Иван ще се застъпи за нас, за нашето царство, за нашата политическа свобода...

(Из сборника "Видрица", писан през 1874 г. в Диарбекирската тъмница)

х   х   х

След като захвърля расото, през 1864 г. Васил Иванов става учител в карловското село Войнягово. Общува със стари и млади, урежда гимнастически упражнения. Когато узнават за неговата гибел, жените от цялото село се забраждат с черни кърпи, както се жалее най-близък човек.
х   х   х

Трима комитетски дейци от софийското село Биримирци ходят до Вакарел с намерение да нападнат влака, с който са очаквали Левски да бъде откаран в Цариград, и да го освободят.
На връщане присъстват на обесването му.
Като се прибират в селото си, те събират съзаклятниците в кръчмата. И в полунощ над селото се понася камбанен звън!
Левски е пял в местната черква "Св. Теодор Стратилат и св. Теодор Тирон" и на един Йордановден е носил менчето на свещеника да ръси по домовете според обичая.

 Не го видях, ала го чух и го познах


Спомени на негови съвременници

Някакъв селянин от пловдивските села дълго време молил комитетските дейци само веднъж да зърне с очите си Дякона. Той бил допуснат в един хан, където нея вечер тайно гостувал непознат "търговец на добитък". Застанал до вратата вцепенен, втрещен, без да отрони нито дума...
Десетки са били онези, които след една само среща с погледа на Левски били готови на всичко!

х   х   х

Друга жена, която чула как Левски пее ангелски в черква, изповядала пред близките си: "Не го видях, ала го чух и го познах!"

х   х   х

Жената на Ильо Стоянов от Панагюрище разказвала как една нощ мъжът й довел вкъщи непознат гостенин. Тя била лехуса, бебето й ревяло. Мъжът й рекъл: "Заради този човек аз и дете, и куче убивам! Хубаво да го знаеш..."
След време тя разбрала, че в къщата й идвал Дяконът.

събота, 05 Май 2012 / брой: 104
в..Дума