четвъртък, 27 февруари 2020 г.


Разтуряне на магии
Край храма – хоро
Съчетанието между езичество и християнство е главна отлика на българската и балканската духовност от памтивека до наши дни. Не само за нас е съществено да се знае какво в крайна сметка е направил за 11 века българинът от християнството. То го е променяло – но и той го е променял посвоему. И не е ли непрестанното превръщане на езичеството в християнство и на християнството в езичество разгадката за нашето необичайно дълголетие на този пренаселен човешки кръстопът?
Големият български учен проф. Стоян Джуджев, от бунтовен панагюрски род, защищава с пълен успех през 30-те години на отминалия век докторска дисертация в Парижката Сорбона върху особеностите на българската народна музика. Той продължава да работи дейно през следващите години, като се обявява рязко срещу обработките на фолклора, считайки, че държавата заплаща щедро унищожаването на скъпоценни образци, надживели столетия. През 1978 г. проф. Стоян Джуджев е удостоен с Хердерова награда заради изследване върху музиката на Йоан Кукузел първия български композитор, живял през ХІІІ век. Той открива, че в Кукузелеви песнопения са вградени елементи от български народни мелодии. Примерно в „Голямото исо на пападическото пеене“, наричано „бич за певците“, той разпознава части от българската народна песен „Я разтуряй, Цвето моме, магиите“. А в друга Кукузелева творба, изпълнявана при най-тържествени церемонии в императорския двор на Константинопол, звучи нашето Петрунино хоро. Изглежда тези езически примеси в християнската музика, доловени от вещи тогавашни познавачи на изкуството, са станали причина Кукузел да бъде насилствено отстранен от столицата и да се усамотява във Великата лавра на Света гора като обикновен козар... Изследването на Джуджев прави силно впечатление в столицата на европейската музика Виена и е издадено на немски език със съответни илюстрации. Очаквано бе, че човек от новото поколение, при това с име на цвете, ще възприеме отвътре тази главна отлика на нашата музика.
Една от най-даровитите студентки по етномузикология на акад. Николай Кауфман от Музикалната академия Цвети Радева още в началото на своята кариера като водещ на фолклорно предаване по програма „Хоризонт“ на Българското национално радио почна да разработва горната тема. Под ключовото понятие „Богородичен хляб“ бяха представени редки образци от фолклорното християнство, което има по-голям живот от каноничното поне при нашите условия и ражда личности като Дякона Левски, Преображенеца Матей, поп Минчо Кънчев и други възрожденски черноризци, чели евангелието с пищови на кръста, усетили манастира тесен за душата си. Поредицата намери съмишленици сред създателите и съдейниците на Кирило-Методиевския вестник. Последваха поредица дискусии в ефира по темата. Роди се цял фестивал-надпяване край Петропавловския манастир, между Велико Търново, Горна Оряховица и Лясковец, под девиза „Хоро се вие край манастира“, който за кратко време привлече участници от цялата страна. Неотдавна от Прага, сърцето на Европа, при разговор с тамошни българи, които търсят духовни устои във фолклора при настъпващата глобализация, бе употребена мисълта за „пробуждане на генетичната памет у подрастващите“ – съвременно научно понятие, представено неколкократно върху страниците на вестника „За буквите – О писменехь“. Напоследък социолози отбелязват, че в цял свят се засилва ролята на фолклора като противостояние на американизацията и глобализацията. А българският фолклор категорично се счита за първа наша ценност и визитка пред света. Защо той е наистина невероятен? Не е ли защото тук, на нашите географски ширини, християнството заварва мощно езичество, като известно време се стреми да го обезсили и подчини, но скоро се отказва от това желание? И постепенно се осъществява рядко съчетание между тях: след сутрешната литургия в черквата или манастира следват кръшно хоро и веселби до късно вечерта, та и няколко дни поред. Когато за векове наред азиатски нашественик унищожава българската блестяща средновековна култура, цялата духовна енергия се съсредоточава в устното народно творчество. Няма друг подобен случай, който да предлага бисери на словото и музиката като нашите. Поради горната историческа причина. Неслучайно Каравелов сравнява една стара народна песен с цяла библиотека! Всичко това: като материал за размишление – по ефира и извън ефира.
Я разтуряй, Цвето моме, магиите, Цвето моме, върла магьоснице, от Бога да найдеш!...
Народна песен, обнародвана от Любен Каравелов.
Изследвана от Васил Стоин и Михаил Арнаудов.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

                Бр. 29/ноември 2008 г.




Времена песенни

Неоценима стойност имат песнопенията, пети от Васил Левски според спомени на съвременници и писмени сведения.
Свещеникът Найден Панчев от Клисура съобщава, че въстаниците през 1876 г. са отивали на бойните позиции край града с песента „Возбранной воеводе победительная“ – древен християнски химн, свързан с победата на Византия над арабите при обсадата на Константинопол. Клисурци, приемани като московци, променят финала на песнопението с възгласа: „Радуйся, Болгарио!“.
В Панагюрище Апостола венчава младо семейство с „Ликуй, Исайе, дева“. Левски е обичал да пее Охридското „Достойно есть“.
Дядо Згуро Згуровски от Широка лъка е запомнил (без магнетофон!) от учителя си как е пеел Карловеца .„Достойното“ на пети глас. Записано е още едно подобно песнопение, произхождащо от Троянско.
В Карловско пеят песента „Отдавна ли си, момне ле, калугерица“ и като хороводна с напомняне за четническа веселба.
Въстаниците в Дряновския манастир в решаващия момент след подпалването на светилището от круповите снаряди на Втора Дунавска армия, командвана от Фазлъ паша, пеят химна „Господи сил, с нами буди“.
Бачо Киро повежда навръх празника Преполовение своите ученици към Балкана с песента „С нами Бог, разумейте язици“.
Когато четниците развяват въстаническото знаме на път за манастира, председателят на комитета в село Михалци свещеникът Стефан Трифонов подема песента „Нине отпущаещи яко раба твоего, Владико“ с думите: „Живи бяхме, храбри момчета, да се видим под българско знаме!“. Горните песнопения, особено „Достойното“, са пети не само в черква, а и при семейни празници, общоградски и общоселски веселби, при завършване на училище 

              "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

                Бр. 29/ноември 2008 г.

Цяровете на св. Козма
Най-старият славянски лековник

За церене на оток – листа от голям репей, ще ги скълцаш, а на рана – коренищата му, като скълцаш кочана, цукай надълбоко, а слуз от главичката му – за треска. Но когато треската ходи по децата, кръв да не се пуска. На големия магарешки бодил семето е в главичката, та ще скълцаш 30 главички във вино и ще дадеш да се изпият.
Когато ухапе бясно куче или вълк – коренчета от змийска млечка.
Ако ти тежи на стомаха или пък имаш оток или запек, свари коренчетата във вино и изпий една чаша. И да знаеш, че ако запекът ти мине бързо, ще трябва да свариш буца сол с мед и да сложиш в задния проход.
Из най-стариямедицински паметник на славянски език, писан през Х-ХІ в. на глаголица, старобългарски псалтир от манастира „Св. Екатерина“ на Синайския полуостров. Съставен от монаси възоснова на проверени в житейската практика знания с предпочитание към билките, за разлика от византийските лековници.

               "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

                Бр. 29/ноември 2008 г.






Общобалканска почит
И гърците славят Рилския чудотворец
Изследванията на проф. Димитриос Гонис

В дните около Рождество Христово през 2001 г. Свети-Климентовият университет в София удостои с научната степен „доктор хонорис кауза“ атинския богослов Димитриос Гонис. Неговото академично слово на промоцията бе на тема „Св. Йоан Рилски и гръцката агиографска и литургическа практика“. Проф. Димитриос Гонис чете лекции в Атинския университет по история на православните славянски църкви. Изследва книжовните връзки между славяните и гърците през Средновековието и Възраждането. Автор е на повече от 80 книги и статии в тази научна област. Чрез тях за първи път са представени светците на Българската православна църква.
Св. Йоан Рилски е първият български светец, комуто е посветена книга в Гърция, издадена през 1996 г. В същото време за руски и сръбски светци на гръцки език са отпечатани десетки книги. Редом с тях книгата за Св. Йоан Рилски се превръща и в учебник за богословите в университета. Почитта към Рилския пустиножител започва през XIX в. В 1819 г. той е включен в сборник с жития на светци (синаксар), съставен от св. Никодим Светогорец. През 1895 г. е включен във Великия синаксарий на Константин Дукакис; също и във Великия синаксарий на Виктор Матеус през 1950 г., а в наши дни – в сборник на архимандрит Николай Протопапас. В школата на о-в Халки йеромонах Дамаскин Рилски превежда житието на св. Йоан Рилски от изданието на Неофит Рилски, осъществено през 1836 г. в Белград.
Три служби са посветени на св. Йоан Рилски. Първата слухба е смесена – гръцка и църковнославянска. Създадена е от митрополит Константин Типалдос-Яковатос, директор на школата на о-в Халки от 1844 до 1864 г. Той има слабост към църковнославянския език и поканва Неофит Рилски да чете лекции в школата. Там е традиция да се води съвместна литургия – от едната страна на църквата пее хор на гръцки език, а от другата – хор на църковнославянски език. Тази служба е съхранена в родината на Яковатос – о-в Кефалония в Йонийско море, близо до о-в Керкира (Корфу), където той се премества да живее, след като е бил принуден да напусне школата. Очевидно е взел със себе си архивите. Втората служба е написана през 1860 г. в манастира „Ватопед“ на Атон, където е на покой бившият одрински митрополит Григорий Византиец. Той също има голяма слабост спрямо Св. Йоан Рилски. По-рано той е митрополит на Тивериупол (Струмица) и оттам изглежда познава българската православна традиция. Следва да се подчертае, че тази служба се създава след събитията във Вселенската патриаршия през 1860 г. Автор  е монахът Яков Неаскитски.
Третата служба е написана от Александър Мореатидис през 1917 г., по време на Първата световна война. В нея се подчертава българският произход на св. Йоан Рилски, докато в службата на Неаскитски се споменава само планината Рила. В синаксария на Дукакис е предадено величание за  вси светии, които по православния календар се почитат на 19 октомври. От своя страна Виктор Матеус включва в синаксария си тропар за св. Йоан Рилски в неговото първо издание, а във второто – друг тропар. Те са написани от йеромонах Герасим Микрагонянид. Проф. Димитриос Гонис въвежда в научно обращение неизвестни материали от архива на о-в Кефалония. Той приканва български изследователи да го посетят, понеже е напълно достъпен и предлага поле за плодотворни изследвания.
А къде в съвременността може да се чуе наживо величание за св. Йоан Рилски в Гърция? Може да се чуе величание за св. Йоан Рилски в манастира „Кехровуни“ на о-в Тинос, на Цикладите. Това е важно място за поклонение в Гърция, посещавано от хора от целия свят. Всяка година на 19 октомври има бдение, посветено нему. В това светилище днес се съхраняват свети мощи на Рилския светец – неговата дясна ръка. Как е попаднала тя там, по какви пътища и в какво време, си остава загадъчно и недоизяснено.
Проф. Димитриос Гонис е роден в същинска Гърция, далеч от границите с България. Не е обременен от исторически вражди и предразсъдъци. Смее да твърди, че е сравнително най-обективен в представянето на вековните връзки между българската и гръцката църква. Подготвил е книга със съчиненията на д-р Иван Селимински в техния гръцки текст, които се съхраняват в Народната библиотека на Атина. Тя включвапространна студия за неговото творчество и подробен коментар на публикуваните съчинения. Представата за т.нар. „битово“, „фолклорно“ или „простонародно християнство“, също е част от културното наследство на балканските народи. В Гърция „богородичен хляб“ наричат питата, която жените носят при родилката три дни след появата на детето, като я назовават „Св. Богородица“. В нощта след Рождество Христово гърците правят бдение, като сядат на трапеза и вярват, че при тях в този момент седи и самата Божиямайка. Атинският учен е привлечен от делото на пътуващите проповедници, наричани таксидиоти – черноработниците на духовното поприще, без които проповядването на словото Божие и животът на балканските църкви и манастири биха били невъзможни. Негов студент проучва Охридската архиепископия и открива техните значими приноси за укрепване на духовността.

             "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

                Бр. 29/ноември 2008 г.


„Πολἱτeζ“, не „ἰδιὡτηζ“
В идеалната система на ценностите
усетът за история има най-важно място
Проф. Джанкарло Джираудо

Как стигахте до необходимостта да работите върху материал от балканската и българската история и култура?
Пътищата на различните народи се кръстосват и за мен е особено интересно да изследвам техните взаимоотношения, най-общо казано, историческата съдба на народите, които живеят на кръстопът.
– България в това отношение предлага наистина обилен материал от всякакво естество...
– Една от моите ранни работи е посветена на „ Повест за Дракула“, известна в цяла Европа. Тя беше публикувана през 1972 г. и често се цитира в различни научни съчинения. Дракула ме заинтересува не като национален герой на Румъния, а като човек на Европа. В миналото той е предизвиквал интереса и на немските летописци, и на италиански, на английски, на холандски, на тюрколози, на различни пътешественици.
– Каква друга подобна личност познавате, която олицетворява с деятелността си строежа на духовни мостове между Изтока и Запада?
– Например хърватският доминиканец Вениамин. В края на ХV век той попада в Новгород. През 1499 г. се появява пълната руска Библия, редактирана от него. Творбите му са ценни със съчетанието между католическия и православния светоглед. През 1986 г. аз отпечатах в един сборник, посветен на италианския историк Ренато Джусти, обширна статия на тема „Френският и венецианският превод на „История государства Российского“ на Николай Карамзин. Косвено се занимавах и с Максим Грек, който от Флоренция отива да живее и работи в Русия, като прекарва дълго време там в тъмница.
– В една своя лекция в София Вие сравнихте сегашното положение в света с времето при разпадането на Римската империя...
– Бележитият английски историк от края на миналия век Едуард Гибън е написал пространно изследване, озаглавено „Възход и падение на Римската империя“. Той смята, че първата Римска империя е разрушена отвътре от християните и отвън от варварите. Оказва се обаче, че те са искали не да я унищожат, а да я завладеят. Империята пада, но в същото време се възражда и обновява. Според мен цялата история на Европа и Западна,и Източна чак до наши дни, може да се чете върху основата на тези базисни категории: смърт, обновление и преобразуване на империите. В историята на човечеството обаче съществуват универсални идеи, които имат непреходно значение. Една от тях е римската идея за всемирна вселенска империя. Митрополит Дамаскин православен духовник от Швейцария, написа ценна статия, посветена насъвместимостта на универсалното и частното, по-точно на несъвместимостта на частното и универсалното. Той пише, че от гледна точка на църковната дейност това трябва да се приложи в реалната политическа практика. Иначе се появяват явления като разкола в Българската православна църква, разкола в църквата на Украйна, войната в Кавказ, Босна и пр. Преобладаващото мнение на Запад е, че бившата съветска империя е била стабилна благодарение на това, че образно казано тенджерата е имала похлупак, който сега е изхвръкнал, сиреч само насилието е крепяло държавата. Сега с особена острота се чувства нуждата от нова обединяваща идея, но не като „реалния социализъм“ и не като „единното християнско царство“. Трябва да се намери наистина нещо ново, но то още не е измислено.
– Следователно трябва да се познава добре миналото...
Всяка човешка общност живее благодарение на своето минало. Който няма минало – той няма и бъдеще. Това американците никак не искат да го разберат... Идвам до извода, че в страните от Запада постепенно се губи чувството за история. В този смисъл най-голямото предимство на българите е тъкмо в живото чувство на хората за история. Аз преподавах 17 години история на Източна Европа в Университета на Венеция. Имах възможност да следя как се развиват възприятията на студентите. Както съществува перспектива в пространството, така съществува и перспектива във времето. Ако тази перспектива бъде разрушена, не може изобщо да има човешко общество, поне в този смисъл, в какъвто е съществувало досега. В идеалната система на ценностите, която все още не е изградена, чувството за история заема най-важното място.
Но във времена, когато се разпадат империи, настъпва неизбежна преоценка на ценностите и това най-силно засяга младите хора...Сектите, които идват от Америка, намират прием сред младите хора именно поради търсенето на нова система на ценности и наличието на явен вакуум. Но какво пише върху банкнотата на американския долар: „Ние вярваме в Бога“. Бизнес плюс религия. С добавка от секс и насилие. Подобно съчетание за нас е неприемливо.
Сектите всъщност представляват икономически интереси, които са зле прикрити. За да завладеят икономическото пространство, някои сили старателно се стремят да внесат душевен смут и объркване сред хората и главно сред младежите. В Италия подобна ситуация като у вас съществува от 20-ина години. Една частна телевизия излъчва среднощно предаване подназвание „Плейбой шоу“. На него се показва нова издание на Библията на италиански. И „Плейбой“ се продава, и Библията се продава. Всичко се прави, за да върви продажбата. Ала не всичко на този свят се купува и продава! За мен лично подобно съчетание е доста странно.
– Какъв е Вашият опит в диалога със сектите?
– Заради особеностите на нашия италиански темперамент те имаха по-малък успех, отколкото във Франция например или напоследък в източноевропейските страни. Помогна ни чувството за история. Ние в Италия сме виждали всичко и не приемаме всичко насериозно, а с лек присмех: „Хайде де, това вече сме го виждали неведнъж...“. Известно е, че италианският фашизъм не е като немския. У нас капиталистическият ред съдържа ясни следи от реалния социализъм в държавната администрация. В Древния Рим е имало всякакви религии и поклонници, но те съжителствали мирно. Традицията на търпимостта е наше историческо достояние.
– Гостите на София се удивяват, че в центъра на днешния град, както се разхождат по улицата, изведнъж на няколко метра под земята, преминавайки през подлеза, пристъпват само десетина крачки и попадат в Древна Сердика. Разлика във времето от 14 столетия!
Струва ми се, че и у нас претенциите на сектите бързо предизвикват у нашите младежи пробуждане на тяхната генетична памет. На младите почва да им се струва, че всичко, което им говорят, е познато, унаследено. Те не го чуват за първи път, а си го спомнят... Преди няколко години в Италия имаше предложение до Висшия съвет на народното просвещение да се отмени преподаването на история в училищата. Да бъде изучавана само съвременността. Това предложение бе отхвърлено, но само с няколко гласа разлика при обсъждането. Обичам да обяснявам на своите студенти, че в Древна Гърция има две сродни понятия: „политес“ (гражданин човек, който живее съобразно изискванията на обществото) и „идиотес“ (частно лице, отделен гражданин, несведущ човек)

С проф. Джираудо разговаря Илия Пехливанов




              "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

                Бр. 29/ноември 2008 г.
       


Осмият седмочисленик

В календара на Българската православна църква като първи светци са вписани равноапостолните братя Кирил и Методий, редом с техните първи довереници Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава – всичките вкупом наричани Свети Седмочисленици и почитани на 27 юли, в деня на Св. Пантелеймон и кончината на Св. Климент.
Ала учениците естествено не са били само седмина. Нали в Охридската книжовна школа са обучени 3500 проповедници на старобългарското слово. И да е съзнателно преувеличен техният брой, те са били стотици. И са работили здравата с европейски значима мисия. В случая е уважено Светото писание, според което числото „седем“ е свещено и много лица и събития в него са отброени до седем. Кой тогава е осмият сред Седмочислениците?
Неговото име е Лаврентий. През ХІ в. Охридският архиепископ Теофилакт в Житието на Св. Климент пръв известява за него:
„И мнозина пили от този учителен извор, между които корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава“ – пише византийският писател отначало, а сетне, като изброява отново най-близките ученици на славянските първоучители, заменя името на Сава с Лаврентий. Това дава повод на изследователите на старината да приемат, че става дума за едно и също лице, като в житието са предадени редом неговото светско и монашеско име. Два века по-късно Синодикът на цар Борил споменава само Сава.В „Сказание за превода на Светото писание“, съставено в Атон през ХV или ХVІ в. въз основа на „Сказание за буквите“ на Константин Костенечки, Светите Седмочисленици са представени по следния начин:
„Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Ангеларий, Лаврентий на брой седмина по Божия промисъл“
Да се позовем обаче на свидетелството на Черноризец Храбър от времето на Преславската книжовна школа. Един от най-старите преписи на неговата единствена и ненадмината творба „За буквите“ е направен през ХVІ век. Той е включен в сборник, който произхожда от Почаевската лавра в Западна Украйна и е писан през ХІІІ век. Този ръкопис се съхранява в Централната научна библиотека на Украинската академия на науките в Киев. На обратната страна на лист 208, в самия край на Храбъровото „Сказание“, са изброени учениците на двамата солунски братя:
„Кирил и брат му Методие, Гораздо, Климент, Наум, Ангеларие, Сава, Лаврентие“
Почаевският препис на „О писменех Черноризца Храбра“ е обнародван през 1912 г. от руския учен А. Багрин. Страстният изследвач на старобългарската книжнина проф. Куйо Куев го включва с факсимиле от оригинала в своето пространно изследване на Черноризец Храбър, издадено през 1967 година. Горното сведение подкрепя предположението, че всъщност Лаврентий е бил също в най-тесния кръг от учениците на двамата братя, работил е почти наравно с тях върху превода на Свещеното писание от гръцки на старобългарски език наред с превеждането на други литургични книги, необходими за всекидневната практика на Българската църква, преживял е божествени мигове на духовна радост...
(Стр.7)

               "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

                Бр. 29/ноември 2008 г.



Многочисленици на старобългарски

В най-хубавите дни от лятото, цяла седмица от 10 до 16 септември 2008 г., в древната Лихнида край брега на Бялото езеро, 800 учени от 40 страни на света обсъждаха бъдещето на науката славистика, като дойдоха до извода, че и в условията на глобализация писмеността и културата на славяните имат своето неотменимо място. Едно общо наследство, наченато от първоучителите Св. Св. Кирил и Методий, предполага естествено спорове всякакви за заслуги към неговото натрупване и за подялба на ценностите. Надделява обаче очевидната необходимост от широко международно сътрудничество между учени от различни страни, понеже старите ръкописи, книги и документи поради превратностите на историята са разпръснати в различни книгохранилища и могат да се проучват резултатно само с общи усилия. Българското присъствие в Свети-Климентовата книжовна школа, която някои с известно основание определят като първия славянски университет, беше внушително. Учени – млади и не съвсем млади – от Българската академия на науките, Софийския Свети-Климентов университет, университетите в Шумен, Велико Търново и Пловдив, изложиха резултати от свои най-нови проучвания на старината. Те намериха общ език със свои колеги от други страни не само от Европа, но и от Америка. Проф. Георги Попов преди три десетилетия извести за свое откритие, което по оценката на вещи специалисти става веднъж на столетие и продължава проучванията на слависти от далечния ХІХ век. Той разпозна в известни на науката ръкописи акростихове на Климент Охридски и Константин Преславски от тяхната съвместна книжовна дейност в Плиска и Преслав, което оспорва тезата за противоречия между Преславската и Охридската школа. Подкрепи го московският учен проф. Анатолий Турилов, който откри от своя страна в руски ръкописи продължение на автентичните оригинални творби на първите Кирило-Методиеви ученици. Друга руска славистка Мая Момина публикува в Германия нови подобни творби. Далеч остава в миналото пренебрежението, че нашата стара литература уж била малоценна поради изцяло преводния си характер. Древните книжовници са изобретили ключ за свое ярко присъствие в богослужебните византийски канони. Истинско знамение е наистина, че десет века по-късно този ключ беше най-сетне намерен!
Споменатите открития бяха дотолкова безспорни, че не предизвикаха никакви дискусии в секцията, която обсъждаше епохата на Кирил и Методий, създаването наславянската писменост и Охридската книжовна школа в техните лингвистични, литературни и исторически аспекти. Известният белгийски славист проф. Франсис Томсън от Университета в Амстердам проучва Изборника на цар Симеон и по-специално Кирило-Белозерския препис, в който единствено е съхранено името на твореца на Златния век. Скоро ще се появи негова публикация по въпроса. На конгреса той представи славянския превод на Манасиевата молитва, сродна с Острожката руска библия. Проф. Джорджо Дзифер от Университета в Удине, Италия, проучва задълбочено бележитото сказание „За буквите“ на Черноризец Храбър и очаква в скоро време да издаде монография за него. Италианският проф. Марчело Гардзанити от Университета във Флоренция съвместно с Кирило-Методиевския център при БАН подготвят издание на текста на Четвероевангелието на цар Иван Александър, като са убедени, че то ще се превърне в крупно събитие за цялата славистика.
И не са ли всички теднешните ученици на светите братя Кирил и Методий не петочисленици, не седмочисленици, а многочисленици: речено на старобългарски „достохвалници“.

               "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

                Бр. 29/ноември 2008 г.


Български Великден

Една дългогодишна начална учителка, която е прекарала своите детски години в Добруджа, по-точно в град Балчик, разказва, че най-тържествените дни са били около празника на Св. Св. Кирил и Методий през май. Приготовленията за него са започвали във всеки дом, още щом се запролети. Почиствал се целият град, всяка къща и двор. Повторно след Великден са се месили козунаци и са се боядисвали яйца. Смятало се е, че това е истинският български Великден. Него ден хората се поздравявали с думите „Честит празник!“ и „Честит Св. Св. Кирил и Методий!“. В училищния двор се слагала обща трапеза, вкъщи също е имало празнично угощение, а сетне всички са се събирали на градския площад за веселие. Съобщи го Веселина Василиева, съпругата на известния изследовател на Българското възраждане проф. Асен Василиев.
Петър Т. Корунов строителен работник от с. Добърско, Разложко, краевед, извести, че като деца всяка година за празника на Кирил и Методий учителите ги завеждали в гората да си наберат здравец, с който окичвали образите на славянските първоучители, поставени над училищния вход. Още от 1860 г. местното училище носи името на Св. Климент Охридски, а в старата черква, строена през 1614 г., е изографисан стенописен образ на Св. Константин Философ Кирил, който е най-отдавнашният в сегашните български предели редом с образите на Св. Климент Охридски, Св. Иван Рилски и други светители. В селото са били настанени ослепени воини на цар Самуил след битката с Василий ІІ при Беласица, които дават начало на Добърската певческа школа.
Под заглавие „България остана вярна. Новоиздирени свидетелства за народна почит към делото на великите славянски първоучители в Търновско“ етнографът Васил Мутафов от Окръжния исторически музей – Велико Търново, публикува оброчни паметници от Средния Балкан, единствени доказателства за съседството на езичество и християнство. Край с. Големаните, в околностите на историческия Килифаревски манастир и Килифарската исихастка школа на Теодосий Търновски, е поставена пясъчникова плоча с размери 65/95/15 см. Върху нея са изобразени равнораменен кръст и надпис „СТИ КИРИЛА И МЕТОДИЯ, сене 1867“ и имената на 23 местни ктитори (дарители). Автор на плочата е каменоделецът Васил Марков, изградил и други подобни паметници в Средния Балкан. По народно предание на 11 май 1866 г. паднала голяма градушка, която унищожила всички посеви и тогава стареите на селото решават, че това е заради незачитането на Кирило-Методиевския празник, като решават да бъде поставена плоча на древно оброчище. Свещеник от Килифаревския манастир освещава плочата, вари се курбан на празника. Оттогава насетне всяка година на 11 май селските учители водели децата с цветя и песни на празника.
В с. Куцаровци, Еленско, е поставен през 1874 г. сив пясъчник с размери 130/50/18 см, върху който са изобразени наивистични образи на Кирил и Методий с цветя в саксии до тях. Надписът върху плочата гласи: „Знайну да бъде как направемъ Цоню Райю този камак“. Каменоделецът Цоню Раев е построил десетки оброчни плочи през 18711824 година.

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

                   Бр. 27/Май  2008 г.




Зажъдица по Климентовата пътека

По пътя от град Петрич към Охрид и до днес съществува редица от едри дървета чинари, които според народното предание бележат пътеката на Св. Климент, изпратен от княз Борис І Покръстител в югозападните предели на отечеството да обедини в едно ценностите на Преславската книжовна школа с Охридската. Най-новите открития на български учени категорично потвърждават единството на двете просветни школи, градени по общи принципи и създавали творби с обща насоченост.
През 1916 г. на датата 27 юли – деня, в който се почитат Светите Седмочисленици, се навършват „Хилядо години от смъртта на Св. Климент Охридски и хилядо години българска просвета“, като официалният календар на държавата изисква тяхната българска прослава. Подпоручикът от 22.полк, 2.дружина, 8. рота на Седма тракийска дивизия Димчо Дебелянов говори пред войниците си за Кирило-Методиевите ученици, като ползва познанията им за местата, където те са воювали и където преди хилядолетие е минавала пътеката на Св. Климент. Това става под връх Карталтепе, източно от връх Дебелар, където полкът престоява в спокойствие. В писмата си Димчо се жалва пред близките си, че войниците нямат цигари, а им се пуши много – от мъка ли, от скука ли; пише, че е намерил цветенца в шубраките край пътя, оплаква се, че повечето офицери са си ходили вече в домашен отпуск по два и по три пъти, а за него все не идвало ред... и на едно място въздъхва: „Каква е зажъдица за писма по тия чукари...“. Нова дума създава – няма я в Речника на Найден Геров, нито в Речника на остарели и изоставени думи, съставен от академични стилисти.
Д-р Николай Сиклунов, доайенът на стоматолозите в България, живущ в София (ул. „Хан Аспарух“ 34-А), писа преди години:
„Не помня къде бях чел, че на Южния фронт Димчо е щял да бъде убит по-рано. Когато е спокойно, сиреч, между две сражения или нощем, поетът превежда сонетите на Шекспир. За да бъде винаги на разположение книгата с текста им, той я сгъва на четири и я слага в левия горен джоб на куртката си. Един куршум удря точно книгата, пробива почти всички нейни страници, но спира там, без да пробие сърцето на подпоручика...“.
А пада убит от английски куршум!


"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 
 Бр. 27/Май  2008 г.

Звездоподобната Шипка
Подвигът на българските опълченци и руските воини во веки веков е отбелязан върху небето с астероид № 2530

В каталога на малките планети в Международния планетен център при Смитсъновата астрофизическа обсерватория в град Кеймбридж (САЩ) е вписан астероид, открит на 9 юли 1978 г. от астронома Людмила Черних в Кримската астрофизическа обсерватория по програмата на Института по теоретична астрономия към Руската академия на науките в Ленинград (дн. Санкт Петербург).Той се движи в центъра на астероидния пояс между планетите Марс и Юпитер отпреди четири и половина милиарда години. Може би той е отломка от някогашната планета Фаетон. Намира се на разстояние 453 милиона километра от Слънцето и прави една обиколка около него за 5 години и 3 месеца.Неговият диаметър е около14 километра. Наблюдаван е също на 11 юли и 9 август 1978 г. от астронома Николай Черних. Наименованието е одобрено според общоприетите правила по предложение на откривателите. То е вписано в каталога от астронома Брайън Марсден на 26 май 1983 г. и е задължително за употреба от всички „звездобройци“ по света. Астероидът е открит в съзвездието „Орел“. Не напомня ли това наистина за августовските боеве на Орлово гнездо, когато съдбата на България е била замряла в колебание между миналото и бъдещето... На старогръцки език „астероид“ ще рече „звездоподобен“.
"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

 Бр. 27/Май  2008 г.






Шуми Марица
Опълченците пеят при Стара Загора и на Шипка Чернаевия марш

Шуми Марица окървавена, плаче вдовица люто ранена. Марш! Марш! С генерала наш! Раз, два, три, марш, войници! Напред да ходим, войници мили, Тимок да бродим със всички сили!
Обучението на опълченците под вещото ръководство на руски офицери трае само 11 дни, от ранна утрин до късна вечер. Тогава българските доброволци чуват за пръв път маршови песни, които не са знаели. В техните редове е и младият учител Никола Атанасов Живков. Той е роден през 1847 г. в Търново. Учи при Петко Р. Славейков и Никола Михайловски, сетне при американски мисионери в Русчук, когато обхожда страната като представител на Дановата печатница. От 1872 до1873 г. Живков е натоварен от българското читалище в Цариград и Екзархията да открива читалища из Българско и да разпространява сп. „Читалище“. Учителства във Велес, Прилеп, Варна, Берковица, Свищов, Севлиево и Тулча. През 1875 г. отива в Берковица с революционни задачи, но е заловен и откаран във Видин, после в Русчук, откъдето успява да избяга в Гюргево. Тук се среща с Ботев и става сътрудник на неговия вестник „Нова България“. През лятото на 1876 г. взема участие в Сръбско-турската война (от юни до октомври) като доброволец. Тогава отряд българи под командването на ген. Чернаев се бият храбро с турците. След примирието българските доброволци през Зайчар се придвижват към България. Сетне мнозина от тях, и Никола Живков също, след обявяването на Руско-турската война се записват в опълчението. По-късно опълченците се придвижват към град Плоещ в Румъния. В този град те играят пиесата на Никола Живков „Илю войвода“, в която се пее създаденият от него „Чернаев марш“. В тази песен Живков има предвид народни песни и легенди за гибелта на цар Иван Шишман. В тях се разказва как тялото на умъртвения български владетел било хвърлено в бистрите води на Марица, която се развълнувала и зашумяла с окървавените си води. В друга легенда главата на пленения цар е захвърлена и на това място бликват три извора; всяка година при тях се явява сърна, която надава тъжен ревова била майката на цар Иван Шишман, преобразена като сърна. В боевете при Стара Загора и при защитата на Шипченския проход опълченците пеят „Шуми Марица“. Това известява и един френски вестник.
Информацията е извлечена от книгата на д-р Никола Русев „По следите на една безсмъртна песен“ (т. 1), издадена на български език в Париж през 1988 година.      

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 
 Бр. 27/Май  2008 г.