Засаждане на дъб

по Климентовата заръка

              Ново село, от пратеника за в. „За буквите–О писменехь“

В Търновското Ново село – вдясно от магистралата от София за Варна – се е родил Преображенеца Отец Матей, довереник на Дякона Левски, една личност и от ХІХ-я, и от ХХІ-я век. През 1870 г. той слага там начало на читалище, като му дава името „Наука“. Да се знае, че преди да тръгне да гради комитетската мрежа, е основал около двадесетина огнища на знанието не само около старата ни столица, но и в Шуменско, та и в Казанлъшко. Макар и твърде оредели, днешните новоселчани не престават да се грижат за духа. Те направиха невероятен народен събор на храмовия празник на своята черква с патрон Св. Николай Летни. При мавзолея с паметника на Отец Матей редом със знамето на Европейския съюз и националния трибагреник вдигнаха флаг с емблемата на родното си място. Петима свещеници, изпратени от търновския митрополит, отслужиха молебен. Главното събитие беше засаждането на млад дъб при чешмата на площада, при стария студен извор, при корените на петвековен дъб, все още със зелени клони. Дядо Димитър, стар новоселчанин, и неговият внук Станислав извършиха това свещено дело. А кметът Христо Христов поясни в краткото си слово, че става дума за завещаното от първоучителя Св. Климент Охридски, който преди 11 века е учел стотиците си питомци да засаждат дъбове. И не го беше чул човекът от писателя Антон Дончев, а по-издълбоко се бе запознал със символа на славянския дух – нали дъбът е Перуново дърво и неслучайно в минали времена на много места е имало светилища с курбан на такова място. Например край годечкото село Чепърлянци... А който е ходил в Охрид, сигурно е видял край брега на Бялото езеро новия паметник на Св. Св. Кирил и Методий – те са поседнали край дъбов дънер с дълбоко впити в земята корени.

Сетне в читалището пяха и играха с нескриван мерак младежи от горнооряховския ансамбъл „Сидер войвода“, а тукашната фолклорна група развесели публиката с местната песен „Блазе на баба Ганюйца, че се е с шикер наяла“. Като се стъмни, започна аудио-визуалният спектакъл на площада. Компютърна програма, изработена от Тодор Кънчев от Телевизия „Царевец“ във Велико Търново, млад новоселец, изпъстри с подвижни светлини огромната черква. Зазвучаха хорова музика и рецитал, изпълнен от търновския актьор Сава Димитров. Стана по-интересно дори от панорамата на хълма Царевец. В ролята на Отче Матея се показа в расо дългогодишният директор на местното училище Мошо Мошев. Стихове от търновския писател Христо Медникаров, почетен гражданин на възрожденска Елена, придадоха емоционална свежест на празника със своята злободневност.

Гърмежите и пироефектите бяха дело на момчета турчета. В селото открай време живеят до една трета турци, имат си и джамия – тя също беше подходящо осветена. Диалогът между християнството и исляма намираше днешни продължения – без разпри и кръвопролития, причинявани от политици. А един истински български празник винаги завършва с хоро. Заловиха се на него и млади, и стари, деца също. Под звуците на Дико-Илиевото Дунавско хоро разбира се.

Тези дни кметът Христо Христов потвърди по телефона: „Дъбчето се хвана, въпреки че мнозина лесовъди не вярваха да го бъде. А до него сега подновихме и стогодишната чешма, чиято вода никога не е спирала да тече. Мястото наистина е свещено. Духът на Отче Матея е жив“.

Климентовки, наумовки, матейки, каравеловки

Според Теофилактовото житие на Св. Климент ОхридскиСветителят е бил не само лекар предимно за душевни болести, но се е занимавал със селекционерство, като е учил хората да присаждат плодни дръвчета. Проф. Александър Милев, изследовател на Климентовото творчество, твърдеше, че и до днес в Охридско има сорт череши, наречени „климентовки“. Оказа се, че преди години те са били пренесени и в Плевенско, но за жалост вече са загубени. Известната македонска изследователка на фолклора за Свети Седмочисленици Вера Стойчевска-Антич разказва, че Св. Наум е поддържал същата традиция, като един сорт круши носят неговото име – „наумовки“.

Дейци на Българското възраждане продължават след векове същата традиция. Най-ярък пример е Отец Матей Преображенски, който разпространява по градове и села най-вече в Търновско сорт сладък пипер, наричан от народа „матейки“. През годините на кооперативното земеделие той преживява всякакви превратности, за да попадне чак в далечна Куба. Спасява семената един тракторист от с. Янтра, а баба Мара Гълъбова от софийското село Чепинци ги засади в домашната си градина. Нейният син Николай Ликовски ги разпрати на 40-ина градинари от страната.

В средата на ХІХ век Любен Каравелов донася от Анадола фиданка круша, която засажда в двора на родната си къща в Копривщица. Служителите от Градския исторически музей, който се помещава там, твърдят, че тя продължава да ражда вкусни плодове и днес (те могат да се нарекат „каравеловки“).

Възрожденските книжовници са били и лекари, и селекционери, и пътуващи книжари.

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

Бр. 33/НОЕМВРИ 2010 г.

Даскал с главна буква

Според житиеписеца на Св. Климент Охридски Теофилакт, Светителят е придържал ръката на детето, докато то свикне да изписва свещените кирилски букви. Същото са правели хилядолетие по-късно неизвестни учители из Българско, заслужили понятието „даскал“ да се представя с главна буква. До неотдавна... Същият е и роденият точно преди столетие учител Дойно Цанков от селото Върпища (между Царева ливада и Дряновския манастир, върху прочутата пещера). През 30-те години на отминалия век той завършва с отличие Учителския институт в Казанлък „Св. Св. Кирил и Методий“, в чийто двор по това време е издигнат от местното население първият паметник на славянските първоучители от Солун. Сетне става учител в училище „Поп Харитон“ в родното си село, кмет на Царева ливада (наричана тогава Върбаново – на политкомисаря на Горнооряховския партизански отряд д-р Върбан Генчев), секретар на дряновското читалище, учител в училище „Бачо Киро“ на Царева ливада. През периода 1940 – 1941 г. учителства и в град Щип, Македония. Починал е през октомври 1964 година. Следвайки Климентовата заръка, той присажда плодни дръвчета из овощните градини в околността. Възрастните хора го помнят и досега с добро, наричайки го свойски „Дойно Даскала“. Неговата дъщеря Николина Цанкова е дълги години е начална учителка в габровското училище „Райчо Каролев“ и училище „Св. Св. Кирил и Методий“. Децата я имат като родна майка. Тя също им е придържала ръката, докато изписват кирилските букви.

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

Бр. 33/НОЕМВРИ 2010 г.

Хеский булгар

Ангел Кънчев в Табор – хубавият българин

Ангел Кънчев – един от най-доверените съдейници на Васил Левски при изграждането на Вътрешната революционна организация, постъпва като ученик в Областното земеделско и земеделско-индустриално училище на град Табор, Чехия, през учебната 1870/1871 година като „редовен слушател“. Заедно с него са учили българските младежи Димитър М. Наумов и Стефан Стоянов от Стара Загора, Христо Баларев от Калофер, Юрдан М. Симеонов от Русе. Общо в Табор – според писаното от самия Ангел Кънчев – са учили тогава „52 българановци“. Следва добавката: „Вървим добре и се надяваме да засрамим чесите...“. Той учи само една година, като взема всички годишни изпити върху изучаваните предмети с отличен успех и става първенец на випуска. Изнася сказки по различнитеми. Става любимец на млади и стари. Наричат го „хеский булгар“, сиреч хубавият българин. Без да дочака официалната церемония по закриването на учебната година, заминава за Белград и на 29 септември 1871 г. в Ловеч се среща с Левски.

Един негов съученик от Табор си спомня: „Ние, чешките студенти, обичахме веселите български младежи и често привечер в прекрасната долина на река Лужнице кънтяха „Шуми Марица“ и „Сутрин рано“, пеяни не само от български студенти, но и от чешките им колеги“. На 6 октомври 1870 г. Ангел Кънчев пише на Никола Обретенов в Русе:

„Вземеш ли в ръцете си някоя зоология, ботаника, геология или пък минералогия, ще видиш сума области и градове, в които казва да се намира този или онзи минерал, тази или онази билка или пък животно и др., а за България ни спомен. Защо ли? Дали е лишена тя от различни животни, скъпоценни камъни и от хубави и важни билки и цветя? Дали и тя няма хубави и потребни за человечеството неща, два пръста място в гореказаните книги? Не, братко, не е, не е лишена от нищо тя и е богата и пребогата, но кой е написал и изнесъл пред света европски нейните богатства? Кой е рекъл барем две словца за красното желязо и за красния мермер, що се намира в Рила и за богатата азиатска флора на южната страна на Балкана – никой, никой. Чия длъжност е да направи и извърши казаните работи – дали на европейците или на нас? Трябва да ни е срам...“.

Горното писмо има за повод един прелюбопитен случай. Учителят по зоология показва на учениците си някакви пеперуди и други животинки, като подчертава, че те се срещат само в Чешко. Нашите момчета се засягат отвътре. Те помолват своя приятел Обретенов да събере разни буболечки и да им ги изпрати. Учителят щял да полудее от радост, като ги видял. Синът на Баба Тонка пък впоследствие се обижда за тази далечна от революционното дело поръчка. Налага се Ангел Кънчев да го успокоява:

„Туй ще ти бъде доста, мисля, да се увериш, че не се подиграваме с тебе, но вършим това, което трябва като българи да вършиме“.

Е, да се попитаме ние днес: вършим ли онова,което като българи следва да извършим.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

Бр. 33/НОЕМВРИ 2010 г.

По-тихо, бе, Тихо!

Габровец изпреварва бележития европейски астроном Тихо Брахе с един месец

В записките на първия български космонавт полк. Георги Иванов, отпечатани в книга под заглавие „Полети“ (Военно издателство, София, 1981), се споменава за „безименен наш мил сънародник, който на 8 октомври 1577 г. е открил комета, която месец и нещо по-късно наблюдавали последователно Местлин (учителят на Кеплер) и Тихо Брахе“.

В сп. „Историски часопис“, орган на Историческия институт на Сръбската академия на науките, книга IV, 1952-53 г., е отпечатана статията „Йедан наш посматрач први йе видео комету од 1577 и нову звезду од 1578 године“ с автор Ненад Янкович (стр. 71-81). Ето нейното резюме:

„Общоприето е, че кометата от 1577 г. е открита от Тихо Брахе на 13 ноември същата година, а Местлин я забелязва няколко дни по-рано, на 7 ноември. Но в един Сръбски летопис от Габрово е записано, че тази комета е била вече открита на 8 октомври 1577г., преди тя да премине своя перихелий (на 26 октомври), така че очевидно е била наблюдавана месец и повече порано. Безименният летописец е видял кометата за последен път на 14 декември същата година и отбелязва, че нейната опашка наподобява въже. Историческите и хронологичните проучвания доказват, че годината е отбелязана съвсем точно. Следователно няма никакво съмнение, че летописецът пръв е видял кометата. Неговото сравнение на опашката на кометата с въже е още едно доказателство за това, понеже в запазените нейни рисунки тя е по-широка към своя край, отколкото към главата си. Това показва, че е била наблюдавана през различно време“ (стр. 81).

На новобългарски език бележката за това събитие гласи:

„В лято 7086 (1577) се появи опашата звезда. И се движеше като въже. И с главата си беше наведена на запад, а с опашката към Цариград. И на опашката имаше малка звезда, а пред нея три звезди наред. И сия от 8 октомври до 14 декември вечерта и отиде в облаците.“

Преводът е направен от проф. Боню Ангелов, известен изследовател на средновековната и възрожденската българска книжнина. Той отново изчисли годината по съвременното летоброене – грешка няма! Даде и допълнителни пояснения относно ръкописния сборник със смесено съдържание от ХVІ век, открит от бележития руски, учен и пътешественик по нашите земи Виктор Григорович. Последният го публикува през 1859 г. в своята много ценна, но малко използвана в науката книга „О Сербии в ея отношениях къ соседнимъ державамъ преимуществено в XIV и XV столетияхъ“, отпечатана в Казан, в типографията на местния университет. По указанието на самия Григорович, ръкописът бива наречен Габровски „по месту приобретения“. Днес той се съхранява в Държавната научна библиотека „А. М Горки“ в Одеса под № 415.

Според проф. Боню Ангелов, летописът в сборника е сръбско съчинение, но е поместен в български ръкопис, тъй като съдържа данни, свързани с историята на всички балкански народи. Бележките в него от 1566 г. нататък обаче са дописвани – от други хора, с друг почерк, по-небрежно – и това е очевидно. Затова Григорович не е успял да ги разчете и на тяхно място в публикацията си поставя многоточие. Разчита ги по-късно сръбският учен А. Белич. Известният изследовател Люба Стоянович ги обнародва през 1926 г. в „Неколико старих српских летописа. Споменик, кн. I XVI“, издадена в Земун, (стр. 232-233), също наричайки летописа Габровски. Езиковият анализ на приписката за кометата от 1577 г. доказва, че тя е дело на български книжовник. В нея има само една сръбска дума – „напореду“. Но справката с диалектния архив на Института за български език при БАН показва, че същата дума съществува и в българските диалекти, и то чак в района на Странджа, в говора на село Българи.

В неразчетените навремето от Григорович приписки към летописа има и други изненадващи сведения за небесни явления. Непосредствено след приписката за споменатата комета е отбелязано (в превод на новобългарски): „Тогава се появи голяма светла звезда на 13 февруари, когато имаше сняг“. Тук вече не става дума за комета, а за звезда! В китайските летописи е отбелязано, че по време на династията Шин Цунг, на 22 февруари 1578 г. на запад се е появила голяма звезда, „ярка като слънцето и придружена с известен брой звезди по-малки“. Сведението е взето от съчинението на Джон Уйлямс „Наблюдения на кометите от 611 г. пр н е., до 1640 г. сл.н.е., извлечени от китайски летописи“, Лондон, 1871 г., стр. 92. На същата звезда са посветили изследвания астрономите Хумболд и Фламарион. Следователно, нашият безименен сънародник е открил и звездата – девет дни преди китайците!

Датският астроном Тихо Брахе (1546-1601), когато е тридесетгодишен, с щедрата помощ на крал Фредерик І, построява на малкия остров Вен в протока Йоресун между Дания и Швеция, обсерваторията Ураниборг (наричана „Небесният замък“ в чест на богинята на астрономията Урания). Повече от 20 години той провежда систематични наблюдения чрез конструирани от самия него уреди и приспособления. Съставя каталог на почти 1000 звезди с точните им небесни дължини и ширини. Изследва кометите, отричайки космологичното учение на Аристотел, че те са огнени феномени в поднебесните области. На 11 ноември 1572 г. за пръв път вижда избухването на Свръхнова звезда в съзвездието Касиопея, което нарича „най-великото от чудесата, които някога са се случвали, откакто свят светува“. Сетне се премества да живее в Прага при двора на император Рудолф, където също изгражда обсерватория.

Стр.12

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

Бр. 33/НОЕМВРИ 2010 г.

С ДАЛ­НО­ВИД­НОСТ И СИС­ТЕМ­НОСТ

Как в на­ши дни проф. Иван Доб­рев про­дъл­жа­ва – ду­хом и тя­лом –ап­ри­лов­с­ка­та про­зор­ли­вост

В Ка­тед­ра­та по ки­ри­ломе­то­ди­е­вис­ти­ка на Свети-Кли­мен­то­вия уни­вер­си­тет в Со­фия проф. Иван Доб­рев оби­та­ва  ка­би­не­та, в кой­то пре­ди не­го са ра­бо­ти­ли го­ди­ни на­ред про­фе­со­ри­те Лю­бо­мир Ан­д­рей­чин и Стой­ко Стой­ков – уче­ни мъ­же с го­ле­ми зас­лу­ги към бъл­гар­с­кия език. Пре­по­да­ва ста­ро­бъл­гар­с­ки език на сту­ден­ти­те фи­ло­ло­зи. По­гъл­нат е все­ця­ло от жаж­да­та да про­уч­ва първоизво­ри­те на на­ша­та ду­хов­ност. И то­ва във вис­ша сте­пен не е слу­чай­но.

Вмес­то ви­зит­ка – пог­лед в статията за него в Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та ен­цик­ло­пе­дия.

Ро­ден е през 1938 г. в Сли­вен. За­вър­ш­ва сред­но об­ра­зо­ва­ние в род­ния си град и бъл­гар­с­ка фи­ло­ло­гия в Со­фийс­кия уни­вер­си­тет. Асис­тент и до­цент във Фа­кул­те­та по сла­вян­с­ки фи­ло­ло­гии. Спе­ци­а­ли­зи­рал в Мос­к­ва и Санкт Петербург. Ста­ва про­фе­сор през 1986 г.

Ези­ко­вед и па­ле­ог­раф, спе­ци­а­лист по ста­ро­бъл­гар­с­ки език и ис­то­рия на бъл­гар­с­кия език. Из­да­ва Зог­раф­с­кия и Бо­ян­с­кия па­лим­п­сест. Из­с­лед­ва глаголица­та, ка­то от­х­вър­ля хи­по­те­зата на Тей­лър–Ягич–Лес­кин за ней­ния прототип. Под­чер­та­ва на­род­нос­т­на­та при­над­леж­ност на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­вия език. Тру­до­ве­те му се от­ли­ча­ват с ори­ги­нал­ност и са за­щи­те­ни с бо­га­та еруди­ция. При­веж­да но­ви до­ка­за­тел­с­т­ва за бъл­гар­с­кия пър­во­об­раз на „Изборни­ка“ от 1073 го­ди­на – де­ло на цар Си­ме­он, и на „Ма­ке­дон­с­кия ки­рил­с­ки лист“ – мно­го ра­нен па­мет­ник, създаден в Плис­ка или Прес­лав в края на ІХ век.

– Пър­во да по­тър­сим ду­хов­но­то род­с­т­во с Васил Ап­ри­лов.

– Ап­ри­лов си ос­та­ва ще­дър да­ри­тел и мно­го дал­но­ви­ден чо­век. Ако се изра­зим с днеш­ни ду­ми, но­во­то бъл­гар­с­ко об­ра­зо­ва­ние е не­гов ин­те­лек­ту­а­лен про­дукт. Той не са­мо е проз­рял пол­за­та от свет­с­ка прос­ве­та, но е нап­ра­вил всич­ко, ко­е­то е би­ло въз­мож­но, за да дой­де тя при нас, бъл­га­ри­те. Ка­то го­рещ ро­до­лю­бец, естес­т­ве­но е да по­мис­ли пър­во за род­ния си град Габ­ро­во. Но не са­мо за­що­то там е ро­ден той са­ми­ят, а по­не­же там жи­вее мно­го буд­но балканд­жийс­ко на­се­ле­ние с от­во­ре­ни очи за но­во­то. Ап­ри­лов да­ва фи­нан­со­ви сред­с­т­ва не са­мо за пос­т­ро­я­ва­не на сгра­да­та на учи­ли­ще­то, но е мис­лил сериоз­но и за пре­по­да­ва­те­ли­те в не­го, за учеб­ни­те прог­ра­ми. Щас­т­ли­во обсто­я­тел­с­т­во е, че в Габ­ро­во от по-ново вре­ме е има­ло ме­тох на Рил­с­кия манас­тир (още рус­ките мо­на­си са оце­ни­ли пре­ди не­го Габ­ро­во) – там имен­но поч­ва Въз­раж­да­не­то. Да спо­ме­нем гра­до­ве ка­то Бан­с­ко, Са­мо­ков, Копривщица и дру­ги. Жи­ва­та връз­ка с ма­нас­ти­ра в Ри­ла осъ­щес­т­вя­ва Не­о­фит Рил­с­ки, кой­то, ма­кар и в ра­со, е учи­тел от свет­с­ки тип. Пос­лед­ни­ят при­те­жа­ва вро­ден усет къ­де ще бъ­де люл­ка­та на но­ва­та бъл­гар­с­ка ду­хов­ност. За­ха­рий Зог­раф го ри­су­ва с гло­бус в ръ­ка, не с еван­ге­лие и кръст.

Две са пър­ви­те сре­ди­ща на но­во­бъл­гар­с­ка­та прос­ве­та: Ап­ри­лов­с­ка­та гимна­зия и – кол­ко­то и да е не­ве­ро­ят­но – учи­ли­ще­то на Не­о­фит до Рил­с­кия ма­нас­тир.

– А как­во зна­че­ние има Ап­ри­лов ка­то учен-сла­вист?“ – попитах.

– Не­го­ва­та „Ден­ни­ца“ е ед­на ве­ли­ко­леп­на кни­га. Нея след­ва по-чес­то да я раз­г­ръ­щат до­ри ис­то­ри­ци­те на Бъл­гар­с­ко­то сред­но­ве­ко­вие. От нея мо­же да се на­у­чи нап­ри­мер дос­та под­роб­но за съд­ба­та на Прес­лав­с­ка­та биб­ли­о­те­ка. Раз­ка­за­но е и за „Рейм­с­ко­то еван­ге­лие“, над ко­е­то в про­дъл­же­ние на це­ли векове са се кле­ли френ­с­ки­те кра­ле при ко­ро­на­ци­я­та им. Ап­ри­лов жи­во е следял как­во се пи­ше за бъл­га­ри­те глав­но в Ру­сия, бил е в те­че­ние на българска­та прос­вет­на ми­съл.

И не е слу­чай­но, че тък­мо си­нът на не­го­вия съ­миш­ле­ник Ни­ко­лай Палаузов Спи­ри­дон ста­ва пър­ви­ят бъл­гар­с­ки учен-ис­то­рик в ев­ро­пейс­ки смисъл. С не­го­ва­та ди­сер­та­ция, за­щи­те­на през 1852 г. в Санкт Пе­тер­бург, е въ­ве­де­но по­ня­ти­е­то „Си­ме­о­нов век“. То­ва не са ис­то­ри­чес­ки слу­чай­нос­ти. Ако Въз­раж­да­не­то ни не бе де­ло на най-буд­ни­те то­га­ваш­ни бъл­га­ри, България ед­ва ли ще­ше да я има изоб­що. След­ват ги уче­ни-ис­то­ри­ци ка­то Марин Дри­нов и Ва­сил Зла­тар­с­ки, а в об­ласттта на ези­коз­на­ни­е­то – Сте­фан Мла­де­нов. Тях­но­то го­ре­що ро­до­лю­бие е под­п­ла­те­но със здра­ва ев­ро­пейс­ка на­уч­на под­го­тов­ка.

По­доб­ни лич­нос­ти не се по­би­рат в на­ши­те из­д­реб­не­ли днеш­ни пред­с­та­ви за мяс­то и ро­ля в ис­то­ри­я­та. То­ва са хо­ра, ко­и­то са зна­е­ли как­во да нап­ра­вят, как да го нап­ра­вят и за­що да го нап­ра­вят.

Чу­дя се ед­но – за­що Габ­ро­во не е да­ло кни­жов­ни­ци от ве­ли­чи­на­та на Соф­ро­ний или Ра­ков­с­ки ка­то Ко­тел нап­ри­мер, или Бо­тев ка­то Ка­ло­фер, или Ва­зов ка­то Со­пот. Ос­та­ва ед­на за­гад­ка.

– А как­во оз­на­ча­ва Ап­ри­ло­вият из­раз „при­ро­ден бъл­га­рин“?

– Чо­век, кой­то си ос­та­ва с ми­съл и чув­с­т­во за ро­да си, къ­де­то и да се намира по све­та.

Стиг­нах­ме до кръв­на­та ро­до­ва връз­ка на проф. Доб­рев с Габ­ро­во. Майката на не­го­ва­та пра­ба­ба на име Иван­ка е каз­ва­ла „вуй­чо“ на Ва­сил Апри­лов. Той е би­вал у до­ма им, ко­га­то е по­се­ща­вал гра­да. Ней­на­та май­ка е мо­же би Ке­ра, сес­т­ра­та на Ап­ри­лов, ко­я­то е под­дър­жа­ла пис­мов­на връз­ка с не­го. А дъ­ще­ря ѝ Ки­на е же­не­на за Еким Гун­чев, тър­го­вец и ин­дус­т­ри­а­лец. Имат шест дъ­ще­ри, две от ко­и­то уми­рат не­о­мъ­же­ни. Вну­ци­те на ос­та­на­ли­те че­ти­ри са бра­тов­че­ди на про­фе­со­ра.

Най-го­ля­ма­та от дъ­ще­ри­те на ба­ба Ки­на на име Ган­ка е учи­ла фи­ло­со­фия в Швей­ца­рия. Дру­га се каз­ва Йор­дан­ка. Трета на име Иван­ка, кръс­те­на на ба­ба си, е же­не­на за проф. Сте­фан Бон­чев, един от на­ши­те пър­ви ге­о­ло­зи. Не­ин син е акад. Еким Бон­чев.

Дру­гата дъ­ще­ря на име Ма­рия има от своя стра­на три де­ца: най-го­ля­ма­та ѝ дъ­ще­ря Бой­ка е май­ка на проф. Доб­рев, кой­то има брат Ди­ми­тър, до­цент в Ма­те­ма­ти­чес­кия фа­кул­тет. Бой­ка има сес­т­ра Ка­тя с дъ­ще­ря Ма­рия Са­мо­ков­ли­е­ва, му­зи­ко­вед и про­фе­сор в Плов­див­с­кия уни­вер­си­тет. Бра­тът на Бой­ка е Бра­ни­мир Па­па­зов, про­фе­сор по ме­ди­ци­на. Не­го­ви­ят син Бо­ян Па­па­зов е ки­нос­це­на­рист – бе­ше на­пос­ле­дък в кул­тур­на­та служ­ба на на­ше­то по­сол­с­т­во във Ва­шин­г­тон.

Нас­лед­ни­кът на Ап­ри­лов не прес­та­ва из­дир­ва­ни­я­та си над древ­ни­те кирил­с­ки тек­с­то­ве. Тру­па но­ви от­к­ри­тия и до­гад­ки с на­деж­да ня­кой да от­де­ли вре­ме и сред­с­т­ва за тях­но­то об­на­род­ва­не, имай­ки ка­то жив при­мер Ва­сил Ап­ри­лов.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник Бр. 32/Май 2010 г.

            ЛЕСТВИЦА КЪМ САМАРГАТХА

„Самаргатха“ е местното непалско название на най-високия връх на света; а „лествица“ на старобългарски език се нарича въображаема стълба, по която земните хора се изкачват към небето в стремежа си към духовно съвършенство.

В анкета на Българската национална телевизия неотавна зрителите отсъдиха, със значителна преднина пред други предложения, на първо място, като българско спортно събитие на ХХ век да се приемат изкачването на връх Еверeст от българската експедиция през 1984 г. и подвигът на алпиниста Христо Проданов.

Остава си нелека загадка за социолози и несоциолози: защо този резултат бе постигнат предимно с участието на млади хора. Зрителите в напреднала възраст нито знаят що е това „ес-ем-ес“, нито имат мобилни телефони, за да боравят с тях всекичасно и всекидневно. Катeгорично бяха отграничени чисто спортните постижения от незрелищните други постижения като алпинизма и толкова други победи на българския творчески ген. Все пак шампионите – олимпийски, световни, национални, дълго време се радват на слава, пари и обществено положение. Докато Христо Проданов остана в ледената прегръдка на Хималаите завинаги, следвайки своята съкровена мечта.

И всичко това стана на 20 АПРИЛ! А това е датата, записана със златни букви в българския календар и е незаличима следа в българската душевност. Случайно ли беше...

По същото време екип на Кирило-Методиевския вестник обикаляше страната с пътуващата книжарница „Матей Преображенски“. Периодично в предавания по ефира и върху страниците на седмичника „Антени“ се споделяха впечатления от непредполагани срещи с различни хора на различна възраст. Стана веднъж дума и за Христо Проданов. Тогава се обади по телефона от карловското село Войняговци млад човек по време на предаване, необичайно развълнуван. Той потвърди, че Проданов, родом карловец, е носел заедно със себе си снимка на дъщеря си и малък портрет на Васил Левски. Като почва да слиза от върха, той отделя в раницата си всичко ненужно, заедно с кинокамерата, и го изоставя. Следващите български алпинисти намират тази раница. В нея обаче те не откриват портрета на Левски. Следователно Христо Проданов го е взел за последно със себе си. Духът на Апостола го е карал да се стреми нагоре към върха. И по такъв начин Левски достига до границата между земята и небесата.

А една работическа бригада от Карлово събираше тогава пари за билет до България на Чованг Ринджи – шерпа, който съпроводи донякъде Проданов, изплаши се и се върна обратно. Всъщност причината за това отвежда към религията на хималайците. Според нея те не могат да се появяват при боговете горе на самия връх. Противно на това нашите българи с невиждан устрем към висините искаха сами да посетят живелището на боговете и да оставят там свой знак.

Нека припомним и сентенцията на английския поет от началото на отминалия век Робърт Браунинг:„Човек трябва да се опита да надмогне собствените си възможности – иначе защо са небесата!...“.

Българският април – и през 1876-а, и през 1984-та е съкровена приписка към горното.

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник Бр. 32/Май 2010 г.

Похвално слово за Словото

Старинният театър представя драма-ритуал

на Радко Радков във Ватикана

През 1978 г., в навечерието на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България, по идея на Людмила Живкова към Комитета по култура е основан Старинен театър. През м. юни с.г. той представя за първи път в Криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски“ с много голям успех нарочно написаната за него литургична драма-ритуал „Похвално слово за Словото“ от Радко Радков със сюжет от посещението на Константин-Кирил Философ и Методий в Рим. Ролите изпълняват: Константин-Кирил Философ – Илия Караиванов; Методий – Кирил Янев; Папата – Димитър Милев; Триезичната ерес – Цветана Дякова; Премъдростта – Меди Димитрова-Вуцова; цар Борис І – Любен Чаталов; Кирил (дете) – Ерофим Христов; Методий (дете) – Ивайло Попов. Режисьор-постановчик Александър Попов; сценография Нено Гюлев; костюми Венера Наследникова; пластика Асен Гаврилов. Хор – камерен ансамбъл „Йоан Кукузел Ангелогласния“. Худ. ръководител Димитър Димитров. Музикално оформление Юлия Христова. Помощник-режисьор Георги Везев.

Още същата година на 24 май, по случай празника на Светата двоица, драмата е показана по покана на Ватикана в базиликата „Сан Джорджо ин Велабро“ на римския форум. Тя предизвиква оживление сред ватиканското духовенство и италианската публика. На следващата година също по покана на Ватикана Старинният театър има турне в базиликите на Рим, Неапол, Сполето, Асизи и американската църква в Париж.

На 12 октомври 1985 г. във Ватикана е свикано тържествено заседание по повод 5-ата годишнина от провъзгласяването за вечни времена на Св. Св. Кирил и Методий за съпокровители на Европа редом със Св. Бенедикт Нурсийски. Спектакълът „Похвално слово за Словото“ е представен в залата „Папа Павел VІ“ пред папата, всички кардинали, духовни князе, владици от целия католически свят и хилядна космополитна публика. Драмата е играна на български език със симултанен превод на италиански. Главата на Римокатолическата църква е силно впечатлен от действото. Когато авторът заговорва с него на латински език, той остава изненадан – уверен бил, че е видял творба на неизвестен средновековен писател, а не на негов съвременник. …

Радко Радков (31.01.1940 – 1.09.2009). Роден в старата столица Търново, приел своето кръщение в историческия Дряновски манастир, прекарал детството и юношеството си в старинния квартал на Габрово Бичкинята, завършил Духовната семинария „Св. Иван Рилски“ и класическа филология в Свети-Климентовия университет, Радко Радков сътвори – по шекспировски – неповторимите „Византийски запеви“, заслужили авторитетни оценки като единствени по рода си за славянските литератури, поредица драми, посветени на цар Симеон Велики, Патриарх Евтимий Търновски, Балдуин Фландърски, „Всенародно бдение за Апостола Левски“, като по изключение дважди бе награден с престижната френска награда „Солензара“ и стана Кавалер на френската култура.

Достойно есть! Вечная память!

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестни

Бр. 31/ ноември 2009 г.

р. 31/ ноември 2009 г.

Кръстове навръх Балкана

Новопостроен параклис припомня пренасянето

на мощите на Рилския светител от Средец в Търновград

Българската държава е била най-силна, когато светската и духовната власт са живели в единство. Ярък пример за това са оставили за потомството още в началото на Второто българско царство.

Преди повече от осем столетия е решено да се отдаде почит към светия Рилски светител, първия южнославянски светец, като се пренесат неговите свети мощи от Средец в столнината Търновград. Тогава самият владетел цар Асен І заедно с патриарха Василий, игумена Йоаникий, с всички боляри, знатни хора и цяло множество столичани се изкачват на билото на Стара планина. Понеже новата черква на хълма Трапезица не била още довършена, наложило се търновци да престоят на Балкана цяла седмица. Друг подобен случай наистина няма и той е останал в паметта чрез назоваването на това място – между върховете Шипка и Българка – връх Голям Кръстец. Горното представя самият Патриарх Евтимий в своето „Пространно житие на преподобния отец Иван Рилски“– художествена кулминация на агиографската традиция, известно не само в България, а и в Сърбия, Молдова и Влашко.

Знак за това единствено по рода си събитие е изграденият с усилията на туристи от дружество „Академик“ при Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ и планинските жители нов параклис на самия връх – сред вековна букова гора, до масивна скала, между прости пътеки, утъпкани от стотици посетители. Главен подбудител на идеята е Борис Иванов– 77-годишен запален турист, родом от близката железопътна спирка Бъзовец, живущ в Стара Загора. Той създава проекта и ръководи строежа в съдружие с кметския наместник при община Трявна Иван Петков. Без бавене студенти зографи под ръководството на свои преподаватели създават за три години подобаващи за случая стенописи: посрещане на мощите на Рилския Чудотворец на върха, сцени от неговото житие, образи на Св. Евтимий патриарх Търновски, Св. Михаил Воин, Св. Ангел Воин, Св. Николай Воин, на местните новомъченици Св. Димитър Сливенски, Св. Лазар Дебелдялски, Св. Онуфрий Габровски. В олтара на параклиса са изобразени не според канона Светите Седмочисленици. Мястото е осветено от Великотърновския митрополит Григорий още при започване на строежа, като е поставен на скалата железен кръст, висок три метра. В неговата основа е вградена частица от мощите на светеца, нарочно донесени от Рилския манастир. Освещаването е направено с изворна вода, също донесена от пещерата, където е живял светецът в Рилската пустиня. След завършването на стенописите параклисът е повторно осветен от митрополит Григорий. Параклисът е построен главно с дарения на хора от цялата страна, най-вече от Стара Загора. Всяка година тъдява се прави празничен водосвет с курбан, на който идват стари и млади отразни български градове. Курбан правят и на съседния параклис „Св. София, Вяра, Надежда и Любов“ при железопътната спирка Бъзовец. В Книгата за отзиви има подписи на посетители от разни места, включително и на англичанин от Лондон.

За Буквите" Кирило-Методиевски вестник Бр. 31/ ноември 2009 г.

Защо Кирило-Методиевският празник е на 11 май

В края на ІІ в. и началото на ІІІ в. при управлението на Северите се осъзнава необходимостта от втори административен център на Римската империя поради смесването на понятията „грък“ и „римлянин“, останало от времето на Платон и Цицерон. Отначало е предвиден гр. Никомидия в Мала Азия за нова столица. Сетне император Константин І решава да обяви за столица град Византион на Проливите. Това става с тържествен ритуал на 11 май 330 г. с участието на майка му Елена. Тя вече е християнка. Самият Константин, без да е покръстен, също е изповядвал Христовата вяра. За да укрепи властта си, Констандин дава на новата столица своето име – Константинопол. През 325 г. император Константин свиква в Никея Първия вселенски събор, който приема някои основни постулати на християнството. През 391–395 г., при управлението на император Валентиан, християнството става официално вероизповедание на Източната Римска империя. През 381 г., по време на Втория вселенски събор в Константинопол, император Теодосий І Грациан сваля тогата на върховен жрец, което е символ на отказ от езичеството.

През Възраждането многобройните българи в Цариград (така се нарича от 1853 г.) решават да бъде отдавана чест всяка година на славянските първоучители Св.Св. Кирил и Методий в определен празничен ден. За тази цел те избират датата 11 май – обявяването на Константинопол за столица.
(Стр.17)

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник  Бр. 30/май 2009 г

             ПОСВЕЩЕНИЕ С КНИГА ВЪРХУ ГЛАВАТА                                                                              

Акад. Жан Дю­вер­нуа,дъл­го­го­ди­шен из­с­ле­до­ва­телна ка­та­риз­ма,

пот­вър­ди не­го­вия бъл­гар­с­ки про­из­ход

През 1982 г. плов­див­с­ки­ят аг­ро­ном Ата­нас Ан­д­ре­ев, об­зет от неп­рес­тан­на мисъл за бъл­гар­с­ка­та съд­ба по вре­ме на сво­и­те гур­бет­чийс­ки ски­та­ния из Север­на Франция, се озо­ва и в Ту­лу­за при дъл­го­го­диш­ния из­с­ле­до­ва­тел на ката­риз­ма акад. Жан Дю­вер­нуа. На­ред с дру­ги да­ро­ве той му от­не­се и поредния брой 6 на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник „За бук­ви­те – О писменехь“.

В съ­щия брой на из­да­ни­е­то бе от­пе­ча­та­но пис­мо­то на Ро­ман Якоб­сон от Хар­вар­д­с­кия уни­вер­си­тет в САЩ – бе­ле­жит съв­ре­ме­нен сла­вист, от­п­ра­ве­но до Меж­ду­на­род­ния ре­дак­ци­о­нен ко­ми­тет. Не­ка го при­ве­дем из­ця­ло:

„В от­го­вор на Ва­ше­то пис­мо от 12 фев­ру­а­ри т.г. бих ис­кал да Ви съобщя, че шес­ти том на мо­и­те „Из­б­ра­ни съ­чи­не­ния“, пос­ве­те­ни на Славянс­ко­то сред­но­ве­ко­вие и озаг­ла­ве­ни „Ран­ни сла­вян­с­ки пъ­ти­ща и кръсто­пъ­ти­ща“, ще из­ле­зе от пе­чат след ня­кол­ко ме­се­ца. То­зи том завършва с раз­съж­де­ния за ми­на­ло­то и аз с ра­дост Ви пре­дос­та­вям след­ния от­къс от тях, кой­то, съ­дей­ки по пис­мо­то Ви, ще Ви за­ин­те­ре­су­ва:

„Пре­ди че­ти­ри де­се­ти­ле­тия, по вре­ме на пър­ви­те си лек­ции в Аме­ри­ка, аз под­чер­тах, как­то под­чер­та­вам и се­га, фи­ло­соф­с­ка­та зна­чи­мост на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло, да­ло ре­ши­те­лен тла­сък в ис­то­ри­чес­ки­те съд­би­ни на славян­с­ки­те, а до­ри и на ня­кои нес­ла­вян­с­ки на­ро­ди. По оно­ва вре­ме стремежът към рав­ноп­ра­вие бър­зо над­рас­т­ва цър­ков­на­та сфе­ра и об­х­ва­ща свет­с­ка­та, от ду­хов­ни­те цен­нос­ти пре­ми­на­ва към ма­те­ри­ал­ни­те. Кол­ко­то и раз­но­об­раз­ни пред­пос­тав­ки да са съ­щес­т­ву­ва­ли за по­я­ва­та на богомилското и ху­сис­т­ко­то дви­же­ние, те си­гур­но са би­ли под­си­ле­ни от Кири­ло-Ме­то­ди­е­ви­те идеи за рав­ноп­ра­вие, ко­и­то би­ли съх­ра­не­ни в па­мет­та на сла­вя­ни­те“.

Ка­то поз­д­рав пис­мо­то но­се­ше соб­с­т­ве­но­ръч­ния под­пис на големия учен, из­пи­сан  вър­ху блан­ка­та на Фа­кул­те­та по сла­вян­с­ки ези­ци и ли­те­ра­ту­ри на пър­вия и най-ав­то­ри­те­тен аме­ри­кан­с­ки уни­вер­си­тет.

Аг­ро­но­мът Ата­нас Ан­д­ре­ев до­не­се то­га­ва от Ту­лу­за пис­мо на акад. Жан Дю­вер­нуа до Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник. По раз­лич­ни при­чи­ни то ос­та­на не­пуб­ли­ку­ва­но. Ето не­го­ви­я текст:

„За­поз­нах се с го­лям ин­те­рес с Ва­ше­то из­да­ние, пос­ве­те­но на Ки­рил и Ме­то­дий, и по-точ­но със ста­но­ви­ще­то на проф. Ро­ман Якоб­сон.

Спо­де­лям из­ця­ло не­го­ви­те зак­лю­че­ния.

Оно­ва, ко­е­то, на­ред с дру­го­то, ха­рак­те­ри­зи­ра ка­та­рис­т­ко­то дви­же­ние в Сред­но­ве­ков­на За­пад­на Ев­ро­па, е про­по­вед­та, ос­но­ва­ва­ща се на Еван­ге­ли­е­то или на ня­кои апок­ри­фи с из­то­чен про­из­ход, на­пи­са­ни на го­во­рим на­ро­ден език. Връз­ки­те меж­ду ка­та­риз­ма и бо­го­мил­с­т­во­то оба­че е ис­то­ри­чес­ки уста­но­ве­на.

Не се съм­ня­вам, че два­ма­та го­ле­ми прос­ве­ти­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий, създа­вай­ки сла­вян­с­ка­та аз­бу­ка, ко­я­то поз­во­ля­ва пре­во­да на ви­зан­тийс­ки рели­ги­оз­ни съ­чи­не­ния за це­ли­те на бо­гос­лу­же­ни­е­то, пос­та­вят на­ча­ло­то на ед­на кул­тур­на ре­во­лю­ция, над­х­вър­ля­ща гра­ни­ци­те на сла­вян­с­кия свят“.

Та­ка бе осъ­щес­т­вен през Ат­лан­ти­ка ла­ко­ни­чен ди­а­лог вър­ху цен­нос­ти­те на ев­ро­пейс­ка­та ци­ви­ли­за­ция, кой­то да­ва под­тик за но­ви про­уч­ва­ния и размиш­ле­ния на след­ва­щи по­ко­ле­ния уче­ни от раз­лич­ни стра­ни. Ос­та­ва да уточ­ним, че про­фе­со­рът от Ту­лу­за ка­то юрист е пос­ве­тил де­се­ти­ле­тия на сред­но­ве­ков­ни­те ере­си и има ос­но­во­по­ла­га­щи тру­до­ве вър­ху същ­ност­та на Ин­к­ви­зи­ци­я­та.

Из­пит­вал с го­ди­ни вът­реш­но вле­че­ние към Бъл­га­рия, до 75-а­та си го­ди­на акад. Дю­вер­нуа не бе я ви­дял с очи­те си. Се­га бе до­шъл за на­уч­на­та конферен­ция „Бо­го­мил­с­т­во­то и сред­но­ве­ков­на­та ев­ро­пейс­ка кул­ту­ра“, уредена в края на сеп­тем­в­ри 1991 г. от Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те съвмес­т­но с Цен­тъ­ра за ка­тар­с­ки про­уч­ва­ния „Рьо­не Не­ли“ в Юж­на Фран­ция.

В смут­ни­те дни на ста­на­ли и очак­ва­ни про­ме­ни сре­ща­та пре­ми­на с настроени­е­то, че „вну­ше­ни­е­то, че Бъл­га­рия те­пър­ва тряб­ва да оти­ва в Европа, всъщ­ност из­да­ва лип­са­та на за­дъл­бо­че­но поз­на­ние и за Бъл­га­рия, и за Ев­ро­па“и да­де цен­ни те­о­ре­тич­ни и наг­лед­ни до­ка­за­тел­с­т­ва в та­зи на­со­ка.

Ака­де­мик Дю­вер­нуа с ра­дост прие да от­го­во­ри на ня­кол­ко въп­ро­са специал­но за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник.

По­мо­лих го да уточ­ни съ­об­ще­ни­е­то, из­не­се­но за пър­ви път в не­го­вия доклад пред сим­по­зи­у­ма, спо­ред ко­е­то пос­ве­ще­ни­е­то на ка­та­ри­те с кни­га върху гла­ва­та из­да­ва бъл­гар­с­кия про­из­ход на то­ва ре­ли­ги­оз­но уче­ние.

– Ка­та­ри­те и бо­го­ми­ли­те са има­ли ри­ту­ал, кой­то за тях е но­сел значени­е­то на пок­ръс­т­ва­не­то. Как­то е ка­за­но спо­ред апос­то­ли­те, при то­зи ри­ту­ал Све­ти­ят дух се пре­да­ва чрез пос­та­вя­не на ръ­ка­та на про­по­вед­ни­ка вър­ху гла­ва­та на но­во­пос­ве­те­ния, ка­то съ­щев­ре­мен­но са пос­та­вя­ли вър­ху гла­ва­та му и кни­га – Но­вия за­вет.

В тър­се­не­то на евен­ту­ал­ния про­из­ход на то­зи ри­ту­ал е ус­та­но­ве­но, че поч­ти всич­ки­те не­го­ви със­тав­ки са поч­ти на­пъл­но иден­тич­ни с по­до­бен риту­ал за пок­ръс­т­ва­не в пра­вос­лав­ни­те цър­к­ви и ма­нас­ти­ри. Из­вес­т­но е, че та­къв ри­ту­ал с пос­та­вя­не на кни­га вър­ху гла­ва­та при пос­ве­ще­ни­е­то не е същес­т­ву­вал в гръц­ка­та цър­к­ва, ма­кар и пра­вос­лав­на, а го има в старославян­с­ка­та или из­точ­нос­ла­вян­с­ка­та цър­к­ва. Пос­лед­но­то е си­гур­но до­ка­за­тел­с­т­во за бъл­гар­с­кия про­из­ход на ка­та­риз­ма.

То­зи из­вод от­на­ча­ло е нап­ра­вен през ХІХ в. от един сър­бин на име Петра­но­вич, кой­то срав­ня­ва Ка­тар­с­кия треб­ник с юж­нос­ла­вян­с­ки и гръц­ки треб­ни­ци. През 50-те го­ди­ни на ми­на­лия век друг сръб­с­ки учен – Мая Милетич, в пис­мо на ита­ли­ан­с­ки език пре­да­ва опи­са­ние на то­зи ри­ту­ал, изследвай­ки бос­нен­с­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во. Босненецът Ра­дос­лав съ­що об­съж­да то­зи ри­ту­ал в срав­не­ние с ка­та­лан­с­кия и ок­си­дан­с­кия ри­ту­а­л, разпростране­ни в Юж­на Фран­ция.

(Ста­ва ду­ма за съ­чи­не­ни­е­то „Апо­ка­лип­сис“, на­пи­сано на на­ро­ден бо­снен­с­ки език от Ра­дос­лав за Го­ис­лав по вре­ме­то на крал Сте­фан То­маш (1443 – 1416) и епис­ко­па на па­та­ре­ни­те Рат­ко, по сла­вян­с­ки ръ­ко­пи­си във Ватикана.Б.м., Ил. П.)

– Доб­ре, в ка­къв сми­съл то­ва пос­ве­ще­ние с кни­га вър­ху гла­ва­та от­веж­да към Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то нас­лед­с­т­во?– по­пи­тах.

– Оче­вид­но е, че уче­ни­е­то на ка­та­ри­те, ко­е­то с­ти­га до Атлантическия оке­ан, тръг­ва нав­ре­ме­то от Бъл­га­рия. Но не мо­жем да се вър­нем по-на­зад от През­ви­тер Коз­ма и не­го­ва­та „Бе­се­да про­тив бо­го­ми­ли­те“, си­реч сре­да­та на Х век. Сле­до­ва­тел­но пря­ка връз­ка с епо­ха­та, ко­га­то са жи­ве­ли и тво­ри­ли Ки­рил и Ме­то­дий и тех­ни­те пър­ви уче­ни­ци, не мо­же да се нап­ра­ви. Ко­га­то се по­я­вя­ва бо­го­мил­с­т­во­то, в Бъл­га­рия ве­че съ­щес­т­ву­ва разви­та ре­ли­ги­оз­но-ли­те­ра­тур­на тра­ди­ция, чи­я­то ос­но­ва по­ла­гат имен­но два­ма­та бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий.

Всич­ки с­тиг­на­ли до нас си­гур­ни ис­то­ри­чес­ки фак­ти до­каз­ват единство­то меж­ду ка­тар­с­т­во­то и бо­го­мил­с­т­во­то. Бъл­гар­с­ки­ят про­из­ход на та­зи един­с­т­ве­на по ро­да си ре­ли­гия се пот­вър­ж­да­ва от пред­ход­ност­та на бо­го­мил­с­кия фе­но­мен, а съ­що чрез до­ве­ря­ва­не­то на ка­тар­с­ки­те връз­ки с Бъл­га­рия, не­за­ви­си­мо да­ли те са на­уч­ни или фол­к­лор­ни (ка­къв­то е нап­ри­мер про­из­хо­дът на френ­с­ка­та ду­ма „бугр“)“.

Не­що важ­но: спо­ред акад. Дю­вер­нуа от­на­ча­ло ду­ма­та „бугр“ не е би­ла ругат­ня, в как­ва­то впос­лед­с­т­вие се прев­ръ­ща. Тя прос­то оз­на­ча­ва „бъл­га­рин“. По вре­ме на кръс­то­нос­ния по­ход сре­щу ал­би­гой­ци­те, кой­то па­па Ино­кен­тий ІІІ пред­п­ри­е­ма в на­ча­ло­то на ХІІІ век, на­шес­т­ве­ни­ци­те са пе­ли пе­сен на староф­рен­с­ки език, ко­я­то в на­ча­ло­то си съ­дър­жа по­зо­ва­ва­не на „оне­зи от Бълга­рия“. Та­ка са на­ри­ча­ни ка­та­ри­те.

Оча­ро­ва­тел­на­та ди­рек­тор­ка на Цен­тъ­ра за ка­тар­с­ки про­уч­ва­ния д-р Ан Брьо­нон спе­ци­ал­но за учас­т­ни­ци­те в сим­по­зи­у­ма пус­на за­пис на та­зи пе­сен. Нез­на­ни­е­то на ста­роф­рен­с­ки не поп­ре­чи да се въз­хи­тим на сре­ща­та с далечно­то ми­на­ло, в ко­е­то сме ос­та­ви­ли сле­да, как­то и на не­ве­ро­ят­ни­те цветни ди­а­по­зи­ти­ви от ка­тар­с­ки­те ма­нас­ти­ри из Юж­на Фран­ция. Ви­дях­ме наг­лед­но как же­ни­те пос­лед­ни са за­щи­та­ва­ли кре­пос­ти­те на ка­та­ри­те, понеже спо­ред пос­ту­ла­ти­те на то­ва уче­ние те имат пра­во да бъ­дат проповедни­ци на­рав­но с мъ­же­те.

Пот­вър­ж­де­ние на гор­ни­те раз­съж­де­ния да­ва и проф. Ро­же Бер­нар, дългогодиш­ни­ят гла­ва на бъл­га­рис­тич­на­та ка­тед­ра в Сор­бо­на­та, в един свойдок­лад за 1300-го­диш­ни­на­та на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва. Сам той на­ ше­га-наисти­на счи­та се­бе си за дне­шен ка­тар-бо­го­мил, ро­дом от об­ласт­та До­фи­не в Юж­на Фран­ция.

Сеп­тем­в­ри 1991 г. 

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник  Бр. 30/май 2009 г. 

Господнята нива

Ето отломка от много стар апокриф, излязъл изпод перото на старобългарския книжовник от X в. поп Йеремия, съвременник на Симеоновия Златен век:

„Един ден Иисус отиваше във Витлеем и намери човек, че оре и отхвърля пръстта и обикаля нивата. И видя Господ, че денят минава напразно и взе ралото в ръцете си, та изора три бразди, па обърна, даде му ралото и рече: „Сбогом, ори, брате!“. Чрез Повестта за кръстното дърво тази сцена достига източни и западни земи с добавката: „Как Христос орал с плуг е лъгано“ или „Как Христос с плуг орал, това излъга Йеремия, български поп, бил е между навите на дяволското хоро“.А Йеремия продължава:

„О, дивно чудо! Как дойде Господ и не отмина своя народ, но се яви орач! О, блажено дърво, което Господ взе в ръцете си! О, блажено рало и блажен остен! О, блажени волове, които вървяха пред Господа! О, блажена земя, която Господ ора! О, блажено семе, което Господ пося с ръката си! О, блажена нива! О, блажен път, по който Господ дойде! О, блажена е тая земя, по която Господ ходи с нозете си! О, блажено стадо, от което са тия волове, с които Господ ора! О, блажен орач, когото Господ видя и който отмени Бога!“.

И добавя някогашният ни прадядо с предчувствие за голяма беда:

„По-сетне ще кажем какво стана с нивата, която Господ ора“.

Изследователите твърдят, че подобна сцена, в която сам Бог застава след ралото като орач, не се среща никъде другаде тъдява, като изключим някои по-ранни творби, в които са представени Христовите апостоли как се трудят на нивата. А напоследък бяха открити дори рисунки върху керамични плочки чак оттатък Ламанша.

Е, и какво стана пред очите ни с тази десеторно блажена земя под древното ни небе? Ще понечи ли ръката ни да добави към прастария апокриф днешна приписка като тази:

„И дойде най-сетне една есен и една пролет, когато сред оглушителни препирни и несъгласия българската нива остана комай половината незасята“?

Впрочем такава е и Йеремиевата прокоба. В добавка към своята апокрифна повест нашият книжовник пише в края на X век:

„Да кажем сега какво стана с нивата, която Господ ора. Някой от силните отне това място и направи кошара за добитъка си, която съществува и до днес, ще бъде и до века. Амин“.

Прочете и преписа горното Илия Пехливанов в началото на XXІ век – отново с мисъл за кръстното дърво.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник  Бр. 30/май 2009 г.