Солунска балканистика

Международен научен семинар

„Наследството на кирилската азбука“

Центърът за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ съвместно с Катедрата по балканистика и славистика на Университета „Македония“ в Солун уреди на 24 април 2012 г. научен семинар за млади учени, докторанти и студенти, изучаващи български език и история на българската култура. Той се организира по инициатива на лектора по български език Стефания Мердзимеки и бе подпомогнат от Българското генерално консулство в Солун. На откриването бяха поднесени приветствия от Ректора на Университета „Македония“, от проф. Антоан-Емил Тахиаос, световноизвестен палеославист и председател на Сдружението за кирило-методиевски изследвания в Солун, и от Генералния консул на Република България в Солун Васил Вълчев.

Бяха изнесени пет лекции, свързани с различни аспекти на изучаването на феномена „кирилица“. От гръцка страна участваха проф. Яна Коцовска Малингуди от университета „Аристотел“ в Солун с лекция на тема „Използването на двете славянски азбуки в славянския свят“. В нея тя проследи разпространението на кирилицата и глаголицата през Средновековието, както и съдбата на кирилицата в модерния свят. Проф. Елени Иконому от Солунския университет „Аристотел“ представи своята лекция „Глаголицата и кирилицата – две азбуки за един език с различни цели“, в която разгледа причините за доминирането на кирилицата в славянския свят. Г-жа Лакрима-Мадилена Михаил от Университета „Македония“ прочете лекция на тема „Значението на кирилицата за развитието на румънската писменост“. От българска страна бяха изнесени две лекции. Чл.-кор. Аксиния Джурова представи темата „Значението на създаването на кирилицата в общоевропейски контекст“.Тя очерта културно-историческите параметри на Кирило-Методиевото дело и го анализира като фактор за духовното обединяване на славяните.

В лекцията си на тема „Писмеността, създадена от солунските просветители – основа на нов литургичен език в Средновековна Европа“ доц. Вася Велинова –директор на Научния център „Проф. Иван Дуйчев“разгледанай-важните резултати от създаването на славянската писменост в контекста на литературно-книжовния процес, преводите и формирането на богословската култура на славяните. Беше показана и презентацията на доц. Гергана Дачева от Катедра „Съвременен български език“ къмСУ „Св. Климент Охридски“, проследяваща развитието на писмеността и езика до наши дни. Лекциите бяха посрещнати с голям интерес както от студентите, докторантите и младите учени, така и от повечето колеги, работещи в областта на славистиката и културната история на Балканите.

Сред гостите на конференцията бяха проф. Василис Кацарос, проф. Ангелики Костандакопуло, проф. Ангелики Деликари, проф. Николаос Мердзимекис и др.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

 БРОЙ 38/НОЕМВРИ 2012 Г.

Slavimo slavno, Slaveni!

Химн за Кирил и Методий от Ференц Лист (1863)

През 1863 г. просветеното човечество празнува 1000-годишнината от Моравската мисия на Кирил и Методий. През тази година, освен в Прага и Виена, празненства по повод Милениума се провеждат също в Рим и Брюн (дн. Бърно).

Композираният по този повод тържествен химн на Ференц Лист „Slavimo slavno, Slaveni“ („Възславяме славно, славяни!“) е създаден за мъжки хор със съпровод на орган. Той е изпълнен за първи път на 3 юли 1863 г. в римския храм „Сан Джироламо“, носещ името на големия славянски духовник Св. Йероним, роден в Далмация. Това не е случайно: тази църква е основана през 1566 г. по времето на папа Пий V с цел да се отвори дом за славянската (главно хърватска) католическа общност във Вечния град. От 1632 до 1637 г. кардинал в храма е големият унгарски книжовник и църковен риторик Петер Пазман.

Оригиналният ръкопис на партитурата съдържа 3 страници и се съхранява понастоящем във Ваймар. Текстът е написан на хърватски език. Негов автор е видният възрожденец граф Урсо Пуцич (Орсато Пуца) от Рагуза (дн. Дубровник) – далматински град в Австро-Унгарската монархия. Той носи посвещение „За 1000-годишнината на Св. Св. Кирил и Методий – апостоли панонски и на всички славяни“. Преводът на немски език е направен от Стефан Млинарчик, архипрезвитер на църквата „Св. Йероним“. На унгарски език химнът е със заглавие „Кирил и Методий – апостоли на славяните“. Непозната практика за онова време е да се пее в католически храм на славянски език. Два дни след премиерата Лист преработва творбата за пиано, а по-късно и за орган. Транскрипцията за пиано е издадена през 1902 г., а тази за орган е публикувана през 1911 г. И Източната, и Римската църква почитат двамата славянски апостоли Кирил и Методий като мисионери на Източна Европа. Лист счита за своя родина Панония, където през 866 г. двамата братяпокръстват жителите на тези станали по-късно западноунгарски територии чак до кончината на Св. Кирил, когато папата назначава Методий за панонски архиепископ. Изглежда тези обстоятелства подхранват интереса на Лист към Милениума. Интерес към химна проявява също чешкият композитор Бедржих Сметана, комуто Лист изпраща своевременно нотите. Оригиналната хорова творба дълго време е почти напълно забравена. Първото изпълнение на аранжимента за пиано е през октомври 1986 г. за 100-годишнината от смъртта на Ференц Лист.

За първи път в България химнът прозвучава през април 1985 г. в Народния театър „Иван Вазов“ на тържество по случай 1100-годишнината от смъртта на Св. Методий в изпълнение на младежки мъжки хор „София“ под диригентството на Валентин Бобевски.

На 5 декември 2011 г. в Националната музикална академия химнът е изпълнен в оригиналния си вид за мъжки хор и орган от академичния мъжки хор „Гусла“ в съпровод на органиста Стефан Далчев пред отбрана публика от музиканти, дипломати, политици и поклонници на унгарската класика. Тогава е приключен и клавирният конкурс на името на Бела Барток с рецитал на председателя на журито Арпад Соколай – именит унгарски композитор.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

БРОЙ 37/МАЙ 2012 Г.

От Регенсбург до Райхенау

Най-старата немска изповедна молитва –

дословен преводот старобългарски език,

бележи пътя на Методий и неговите ученици

Не само прочутото Реймско евангелие, над което векове наред са полагали клетва френски крале, носи далечни следи от Преславската книжовна школа. Когато солунските братя Кирил и Методий пристигат заедно със свои ученици във Велика Моравия като византийски мисионери при княз Ростислав по негова молба, те съставят изповедна молитва за целите на славянското богослужение. Скоро след това този славянски образец е преведен на старонемски език. През същия този век немската църква отменя строгото изискване всички проповеди да се произнасят единствено на латински език. За първи път вярващите християни, които скоро са приели човеколюбивата Христова вяра, получават възможност да търсят упование на своя роден немски език с изповедта си в неделната литургия.

Оказва се, че тази изповедна молитва всъщност е дословен превод от старобългарски. Нейните слова са били произнасяни и под сводовете на черквите във Велики Преслав в присъствието на книжовници от Симеоновата школа.

Горното става известно в резултат на дългогодишни проучвания на слависти от различни страни – най-вече на българския изследовател на европейската старина от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ доц. Боян Джонов, работил в сътрудничество с учени от Германия и Швейцария. Те откриват съвпадения с молитва от Синайския требник – един от най-старите книжовни паметници, писан на глаголица върху пергамент, който представя най-архаичния тип на славянската богослужебна книжнина и включва обреди и молитви и други текстове, близки със сходни текстове от други глаголически ръкописи, стигнали до нас. Преписи от тази молитва са намерени в манастира „Обералтайх“ в Бавария в един кодекс с молитви, посветени на крал Лудвиг Немски (828–876), а същои в манастира „Сент Емерам“. И двата преписа са от втората половина на ІХ век. Сент-Емерамската молитва се нарича още „Баварска изповед“. Препис от нейната изповедна част е открит в манастира „Сан Фльори“ в Средна Франция. Друг неин препис произхожда от старинния манастир на о-в Райхенау в Боденското езеро. Подобно на „белязан атом“ най-старите преписи на тази молитва документират пътя на Моравския архиепископ Методий и неколцината негови ученици в немски и френски манастири след произнесената над тях присъда по време на процеса в Регенсбург през 870 г. В кондиките на манастирите „Райхенау“ и „Обералтайх“ в Немско, френските „Сан Фльори“ и „Люксьой“ са запазени имената на Св. Методий и неговите придружители Игнатий, Лео (Лъв), Лазар и Симеон, изписани с гръцки и латински букви. Сред тях е автентичният подпис на самия Методий, вероятно изписан с неговата ръка, без указание на църковния му сан. Това сочи, че Св. Методий е освободен от заточение през май 873 г. благодарение на застъпничеството от страна на папа Николай І. На път за Велика Моравия обаче той не минава отново през Швабско, а заобикаля през Северна Франция. Монаси от посетените тогава манастири правят преписи от изповедната молитва, предоставяйки убежище на преследваните Кирило-Методиеви ученици.

Когато Климент, Наум, Сава и Ангеларий пристигат в Плиска, призовани от българския княз Борис І, те донасят със себе си, наред с други начални творби на славянската книжнина, и изповедната молитва от Синайския требник. Още в края на ІХ век тя е внедрена на старобългарски език в богослужебната практика на новосъздадената българска християнска църква.

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник
БРОЙ 37/МАЙ 2012 Г.

Личност с европейско значение

„История славяноболгарская“ на немски език

Разговор с проф. Норберт Рандов

Президиумът на Българската академия на науките и Академическият съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ удостоиха с Кирило-Методиевска награда за 1984 г. Норберт Рандов – за превод, послеслов и коментар към „История славяноболгарская“ от Паисий Хилендарски, издадена на немски език. Сигнален екземпляр на изданието бе донесен в редакцията на в. „За буквите – О писменехь“ лично от преводача, който отговори на няколко въпроса специално за читателите на Кирило-Методиевския вестник.

– Разкажете по-подробно за издателската поредица, в която се появява „История славяноболгарская“.

– Става дума за библиотека „Инзел“ (остров) на издателство със същото наименование в Лайпциг. Тя съществува от началото на ХХ век. Представя само шедьоври на световната литература и култура в много спретнат вид. Предназначена е за широк кръг читатели. Книгите от тази поредица се издават обикновено в 15 000-ен тираж (понякога и повече) и не се задържат по-дълго от три дни в книжарниците. За пример мога да посоча биографията на Микеланджело Буонароти от неговия ученик Кондиви, биографията на Данте Алигиери, написана от Джовани Бокачо. Нерядко авторитетът на тази библиотека спомага да се извади от забвение някой значителен автор, какъвто е примерът с Щритбергер, участвал в битката срещу султан Баязид при Никопол през 1394 г. Показателен е случаят и с „Житието“ на Софроний Врачански, което излезе също в мой превод и претърпя досега две издания по 10 000-ен тираж, като възбуди необикновен интерес.

– А защо избрахте Паисий Хилендарски?

– Както съм написал в послеслова на изданието, Паисий е личност с европейско значение. Европейската култура се заражда на Балканския полуостров. По-насетне България става възел на новата европейска история. По времето на Паисий се повишава интересът към тази част на континента. Например немският историк Щрител издава три тома документи за Османската империя. Енгел пише „История на българите в Мизия“. Появяват се история на Дубровник, първата история на Украйна. Паисий не е познавал споменатите издания, но усеща този нов общоевропейски интерес и става един от първите негови изразители. От друга страна, Паисий стои в основата на много силно и много характерно течение в българската книжовност – онова, което засяга реалната съдба на народа. Именно в това най-ярко се изразява българската душевност – в усета към реалното, което Боян Пенев критикува. В българската литература няма стремеж към идеални, в смисъл ефимерни неща. Боян Пенев го приема за недостатък, но по моему това е нещо положително.

– Как според Вас се пише история „по български“?

– Паисий иска да привлече историческата истина в полза на своя народ. Неговата задача е да опровергае изопачаванията в нея. Като че ли „българският начин“ за писане на история е най-често очистването ѝ от фалшификациите на някои чужди летописци. Само че в същото време следва да се имат предвид и ограничените средства, с които е разполагал Хилендареца. Той не е имал достъп до важни исторически източници. Паисий е самосъздаден човек. Неточностите, които допуска, се дължат главно на изворите, които той ползва – главно на Мавро Орбини и даже на Цезар Бароний, макар последният да се счита за един от най-големите представители на историографията отпреди Европейското просвещение.

– Какво означаваше за Вас работата над превода на Паисиевата история?

– Девет пъти поред съм я превеждал дума по дума! Спорил съм с български езиковеди относно отделни части от нея. Дълги часове например съм говорил с Ангелина Минчева и накрая тя се съгласи с мен. Занимавам се с „История славяноболгарская“ цели 20 години. И все си имах наум, че някой ден трябва да я видя на немски език. Началния подтик за товаполучих от една забележителна жена – Жана Николова, учителка по български език в София. Живях една година у тях по време на своята специализация. Паисий бе за нея най-интимна любов. Тя ми подари екземпляр от изданието, осъществено от Александър Теодоров-Балан като първи том на поредицата „Трем на българската книжнина“ през 1898 година. Сега съм длъжен да изразя най-голяма почит към тази жена – ако не беше тя, може би аз нямаше въобще да се занимавам с българистика.

– Какви особености на Паисиевия текст преодолявахте при предаването му на немски език?

– Стремях се той да звучи малко странно, но не архаично. Това е доста тънка работа. Дума по дума съм проверявал превода на няколко пъти. Помагах си с „Историята“ на Енгел. Тя съдържа изрази, характерни за немската историография на ХVІІІ век, и аз ги възприех. Днес никой от тях не се употребява, но те се подразбират по смисъл. Има също особености в подреждането и съчетаването на отделните думи. Два пъти сверявахме превода дословно: първия път с Кирил Костов (комуто също изказвам своята благодарност) – той следеше българския текст, а аз – немския; втория път българския текст следеше моята съпруга, а аз проследявах немския.

– Коментарът към Паисиевата творба обема почти половината от изданието...

– Заради него доста дълго време се рових в разни книги, правих десетки най-различни справки и уточнения. Считам, че той има приносен характер. В досегашните български издания много споменати от Паисий личности и събития са оставени без коментар или са недоизяснени. Като имах за цел да представя на немския читател възможността да получи по-цялостна представа за българската история и да вникне по-дълбоко в миналото на цяла Югоизточна Европа, аз смятам, че подобен коментар е напълно необходим.

Въпроситезададе Илия Пехливанов (в. „Антени“, бр. 51, 1984)

Проф. Норберт Рандов е удостоен със званието „Почетен доктор“ на Югозападния университет „Неофит Рилски“ и на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. 

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

  БРОЙ 36/ЯНУАРИ 2012 Г.

Не искуса ради, а люби ради

„История во кратце о болгарском народе славенском“ –

написана 1792 година от йеросхимонах Спиридон

Кой е йеросхимонах Спиридон? Не е известна годината на неговото раждане, но тя може да се отнесе към втората четвърт на ХVІІ век. След като е починал през 1824 г., ако е живял 90 години, би трябвало да е роден през 1734 г. Млад, но вероятно вече женен, той напуска родното си място и отива в Света гора. Там приема монашески чин, а животът му следва жизнения път на видния украински книжовник от тази епоха Паисий Величковски (1722–1794). След смъртта на Паисий Величковски, която се отнася към 15 октомври 1794 г., всичките му ученици славяни се разпръснали, като повечето отишли в Русия. По това време и Спиридон ще да е напуснал манастира. Не е известно ходил ли е в Русия, но от предисловието към „Служба преподобнаго отца нашего отца Теодосия Терновскаго, постившагося в пустини Килифарстей“, написана пред житието на Св. Теодосий, става известно, че той е писал службата в Рилския манастир.

Според проф. Златарски след краткото си пребиваване в Рилския манастир Спиридон се завръща в Света гора. Съгласно поменик на Илинския скит, както и според устното удостоверение на тамошните монаси, трети настоятел след Величковски става през 1815г.йеросхимонах Спиридон. Съхранените до днес два Спиридонови ръкописа се отнасят към началото на ХІХ век и са писани в скита Черней. Единият е превод на пророчествата на йероним Агатангел, другият е повече свързан с историографските интереси на книжовника – „Видение Амфилога царя Аравие“, където са тълкувани данни от историческото съчинение на Цезар Бароний. В същия ръкопис е поместен и откъс от книгата на Симеон Солунски за проскомодията. Боряна Христова съобщи за друг ръкопис на Спиридон, открит в сбирката на проф. Иван Дуйчев. „История во кратце...“ е писана само 30 години след Паисиевата. През 1865 г. Георги Раковски публикува откъс от нея в сп. „Българска старина“. За Спиридон са писали Боян Пенев, Юрий Трифонов, Стефан Кожухаров, Божидар Райков.

На 19 и 20 ноември 1992 г. в Габрово се състоя Национална научна конференция за Паисий и Спиридон. Бе издадено и луксозно фототипно издание на оригинала от издателство „ГАЛ-ИКО“ в София с предговор от Боряна Христова. За Спиридоновата история писаха след това Дочо Леков, Галина Илиева, Русин Русинов, Димитър Ангелов, Николай Дилевски, Асен Василиев, Николай Аретов, Анчо Калоянов, Иван Радев.

Предисловие

На когото се случи, най-много от очакване, да вникне в моя беден ръкопис, да чете или да преписва, моля смирено да ми прости, ако открие погрешност в него, или погрешност в ръкописането, или в граматиката, да не хули, нито да укорява, понеже не владея художественото писане; и не писах аз с намерението да поучавам или да показвам моя художествен разум и да получа за това похвала. Но като виждах, че този славен преди това народ, сиреч царски и патриаршески, както и чадата му апостолски, бе доведен до такова крайно забвение и унижение, че нито един, и не само от простите, а и от учените хора не знаеше за това. И нито се споменава за българското царство или патриаршество в сегашните векове. Поради това аз съжалих своя народ, и макар да не съм учен, дръзнах и написах кротко и малко, за да не остане той в забвение докрай. И не се удивлява: за нашия славянобългарски народ е много трудно да се узнае истината и да се намери коренът на рода му и от кое племе идва. И не само българите, а и целият славянски род, понеже те в древните времена на своя език писание не са имали, но писания от чужди езици намираме, сиреч от чуждите летописи. На чуждите езици са писали за своите, и само за някои случки са писали за нашите, и ако са писали, не всичко е вярно, затова казах, че е много трудно наистина...

Този летопис се съчини и написа в лято 7300 (1792) в земята Молдовлахийска, в манастира Нямца Спиридоном Йеросхимонахом

     "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

                    

                       БРОЙ 36/ЯНУАРИ 2012 Г.

Душеспасения ради

Божията светлина в православното византийско изкуство

Д-р Таня Велманс пред в. „За буквите – О писменехь“

Д-р Таня Велманс беше сред най-видните участници в Конгреса по византология. Тя е носител на най-високия орден за наука и изкуство, кавалер на Ордена на изкуствата и литературата, член-кореспондент на Европейската академия на науките и литературата, ръководи отдел в Националния център за научни изследвания. Петнадесет години сътрудничи на престижното издание на Лувъра сп. „Кайе археоложик“, директор е на сп. „Балкански тетрадки – история на изкуството“. Създава Националния институт за писмеността и цивилизацията на Изтока, където е и преподавател, преподава и в Школата по социални науки. Изнася лекции в големи университети на САЩ и други страни. Нейните научни публикации обемат повече от 6000 печатни страници.

– Преди години превеждах на Тодор Живков по време на неговото посещение във Франция. Десет дни обикаляхме из страната. На срещата с генерал Де Гол присъстваха 10 български министри... Аз бях непрекъснато с тях. А на приема в Ке д‘Орсе премиерът Помпиду от скука си бъбреше с мен, разпитваше ме за богомилите и също твърдеше, че е катар, понеже е родом от град Оверн, също в Южна Франция.

– Работили сте с големия византолог Андрей Грабар. Какви теми наследихте от него?

– Бях при него един ден преди да почине. Лежеше облечен в леглото. Поиска да му купя петифури. Отидох до една близка сладкарничка, за да изпълня желанието му... Неговата съпруга Юлия беше българка. Беше нещо обидена на България и никога не беше идвала тук.От Грабар възприех не конкретни теми за изследвания, а преди всичко начин на мислене и научен подход, които съм следвала през годините: какво може да се извлече от едно произведение на изкуството...

– Коя е най-характерната отлика на византийското изкуство?

– От VІ в. до ХІІ в. византийското изкуство е напълно кохерентно. В иконите и стенописите има много злато, което е символ на Божията светлина. В тях фигурите са дематериализирани, повече анфас, и тази светлина въздига общуването с тях до святост. Йоан Дамаскин твърди, че не трябва светците да се изобразяват плътски; а трябва да насочват към божествената светлина. Те не се движат. Времето е спряно – това е вечността. Но през ХІІ в. като последица от доктрината на защитниците на иконите се утвърждава въплътяванетона образите. Времената се менят. Във Византия се заражда един нов хуманизъм и това прави фигурите по-близки до хората, без да са статични, както по-рано, неизразяващи никаква емоция. Появява се нов интерес към античността. Ражда се нов Ренесанс, фигурите на светците стават обемни. Възприемат се съществени елементи от античното изкуство. На Запад религиозните изображения не са сакрализирани и свободно копират древните модели. Византийците постъпват обратно на това. Такава беше, най-общо казано, темата на моя доклад на конгреса. В него цитирам светите отци, особено Теодор Студит. Наблягам върху светогледа на византийците. Платон пише: „Иконата е въплъщение на идеята върху материална основа“. А Св. Йоан Дамаскин заявява: „Видях образа на Бога и душата ми биде спасена“. Иконата наистина ни доближава до божественото, става мост между видимото и невидимото. В готическите църкви на Запад има най-различни персонификации на образите. В Мезоле например може да се види една разголена жена да лежи до Христос, а един дявол да го дърпа за косите.

Това е немислимо във византийското изкуство! На Запад рисуват всякакви страшни животни, влечуги, разни дяволски сили. Във Византия дяволът се изобразява доста рядко, предимно в сцените със Страшния съд. През Средновековието дяволите най-често са рисувани като красавци, най-често те са просто черни ангели. Според византийците красотата е израз на доброто, а злото е хаос и безредие.

– Разглеждали ли сте други българистични теми?

– Френският поет Люк Андре Марсел преведе десетина български народни песни, а аз написах есе върху тях. Консултирах се с Николай Дончев. Това изследване бе отпечатано в сп. „Кайе дьо Сюд“. Въздържала съм се да разработвам български теми – преди всичко поради дългото си отсъствие от България, а и да не отнемам теми за изследвания на българските учени.

Сд-р Таня Велманс по време на конгреса разговаря Илия Пехливанов.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

                      БРОЙ 35/НОЕМВРИ 2011 Г.

Непресъхващ извор

Спиридон Палаузов –

родоначалник на модерната българска медиевистика

Спиридон Палаузов е син на Николай Степанович Палаузов, родом габровец, търговец в Одеса. Той престоява 4 години в Бон, Хайделберг и Мюнхен. На 24 август 1843 г. става доктор по икономика след защита на дисертация, написана на латински език. Общува с видни руски историци и езиковеди. По предложение на О.М. Бодянски през 1846 г. е избран за действителен член на Московското дружество по история и старини. През 1852 г. получава научната степен „магистър по славянска филология“ на Санкт-Петербургския университет за своята монография на тема „Век болгарского царя Симеона“, с която въвежда в науката понятието „Симеонов век“ и спечелва изключителна популярност не само сред руската научна общественост, но и сред българските възрожденски дейци. Този труд на Спиридон Палаузов е първото сериозно изследване върху историята на Средновековна България, което полага здрави основи на модерната българска медиевистика и чертае насоките на нейното развитие.

Следват други проучвания върху историята на Европейския югоизток.

Българската държава, основана в Мизия от пришълци из Велика Скития, имала своята блестяща епоха, която продължила, за съжаление, не повече от половин столетие. Приемането на християнството от Борис, разширяването на пределите на държавата и развитието на славянобългарската писменост при цар Симеон – ето най-важните събития, с които българите се нареждат в редицата на другите народи на нова Европа в първите времена на християнската им образованост... Домашни български ръкописи няма. Повече внимание на българите обръщали техните културни съседи. Бедността на българската историческа литература се допълва от чуждоезичните летописи, които остават единственият проводник към отдавна миналите времена на българския народ. Тези летописи, съставени от византийски, германски, арабски и арменски писатели, представляват онзи извор на събитията, откъдето учените почерпили по-голямата част от някои отделни факти. Този извор не е пресъхнал: той е богат на такива данни, че без да се гледа на едностранчивостта, с която се ползвали от него съставителите на историята на българите, въпреки привидната неяснота относно родословието на царуващите личности, на хронологията и събитията, историкът може да обясни много неща, които до този момент си остават неизяснени.

Държавната самостоятелност на България още повече се затвърждава при управлението на Борис (843 – 888), което е забележително в историята на българите с двете събития: приемането на християнството и разширяването на границите на българското царство. Характерът на този държавник като езичник изцяло се изявява в неговите военни операции, в неговата страст към завоевания... В палатите на Велики Преслав, в тишината на нощта, тайно от поданиците си, Борис приел заедно с двамата си синове Владимир и Симеон Св. кръщение и бил наречен Михаил – т.е. по името на императора. Поради това и в кирилските ръкописи той обикновено бива наричан Михаил...

Тържеството на Римската църква в Горна Моравия, започнало след смъртта на Методий (885), заставя славянското духовенство и учениците на Кирил и Методий да се оттеглят в България. Там те пренасят цялата си ревност към разпространението на православието; тук започва развитието на славянската писменост. Усилията на папите да върнат България били напразни и последната надежда трябвало да изчезне, когато Фотий тържествено през 880 г. отделил Източната от Западната църква.

Славянобългарската писменост при цар Симеон представлява, собствено казано, втори период в умственото развитие на славяните, който идва като следствие от въвеждането на християнството. Светите Седмочисленици, начело на които стоят славянските първоучители Кирил и Методий, като първи поборници на Христовата религия и ревностни разпространители на просветата сред славяните, са един вид предшественици на онова преобразование, което се извършва при Симеон. Следвайки общоприетото положение, че древнославянската писменост започва със Солунските братя и техните ученици,  ще разгледам отначало накратко живота и литературните заслуги на тези незабравими мъже. Известно е, че славянските поселения далеч преди появата на Кирил и Методий са пуснали вече дълбоки корени на византийска почва. Християнската религия много преди нашите първоучители е проникнала в някои от тези племена, по-близки в своите отношения до Византийската империя. Ако този факт сам по себе си е верен, приобщените към християнството славяни би трябвало да имат своя писменост. Това изглежда толкова правдоподобно, като се има предвид, че съществуват даже някои свидетелства. Но на какъв език е била тази писменост, въпросът си остава още нерешен.

Като се връщам отново към книжовната литература на българите от века на българския цар Симеон, надявам се да бъда безпристрастен, ако кажа, че българите имат право да се гордеят с тази епоха, еднакво забележителна както с политическите успехи на техните прадеди, така и с тяхната литературно-научна дейност. Бъдещите открития и търсения на филолозите, да даде Бог, ще докажат това с несравнимо по-разнообразни сведения, отколкото това е възможно сега, когато разработката на българските паметници едва е започната с усилията на малцина труженици на младата славянска наука.

Из „Векът на българския цар Симеон“ (1852)

Проф. Петър Мутафчиев

„Византия съвсем не представяше общество, прогнило от пороци, и държава, която държеше съществуването си на сляпото щастие или на ненадминатото лукавство на своите представители. Тя бе световна, културна, военна и политическа сила; нейните средства бяха неизмеримо по-големи от тия, с които българите разполагат. Поради това истинско недоразумение представят въпросите, които понякога се чуват у нас: защо във вековната борба с нея ние не успяхме да преодолеем своя противник; защо Цариград, химерата, заради която някои български царе напразно хабяха силите на своя народ, си остана византийски; защо най-сетне всички наши успехи в един или друг период на тая борба свършваха винаги с това, че бивахме отхвърляни на север и границите на нашата държава се връщаха отново към Балкана, там следователно, гдето те бяха сложени още при нейното начало. Уместни в случая биха били въпроси тъкмо противоположни на горното.“

Из „Книга за българите“. Отг. редактор проф. Васил Гюзелев. София, Издателство на БАН, 1987.

    
"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

                  БРОЙ 35/НОЕМВРИ 2011 Г.

Школата Магнаура

Константин Философ като библиотекар

Средновековното учебно заведение е средище за висши науки и обучение при императорския двор на Константинопол. Неговото название произхожда от названието на дворцовата сграда, в която то се е помещавало през ІХ век. Началото на Школата е поставено по времето на император Константин Велики през 425 година. По-късно императорите Теодосий ІІ и Валентин ІІІ регламентират тази институция. Отначало тя се нарича „Аудитория“ и разполага с 31 преподаватели, повечето от които водят обучение по старогръцки и латински език. Когато през 529 г. император Юстиниан І закрива Атинския университет, значението на Константинополската школа значително нараства. През VІ в. в нея преподава Георги Хировоск. Хрониката на Георги Амартол съдържа сведения за Школата по времето на император Теофил (829– 842). Около 842 г. регентите на Михаил ІІІ Теоктист и Варда ѝ дават ранг на университет. През 863 г. Школата отново е реорганизирана от кесаря Варда, като за неин ректор е назначен Лъв Математик. По средата на ІХ в. Магнаура преживява подем. В нея са застъпени главно светски науки (граматика, реторика, диалектика, аритметика, геометрия, астрономия, музика). Те са разпределени в две степени – тривиум и квадриум. Преподават се антични знания, като преподаватели са едни от най-добрите теолози на времето – Фотий и Лъв Математик. Около 843–846 г. в Школата учи Константин-Кирил, който се отличава с бързина и прилежание в усвояването на всички науки и добива титлата „Философ“. По-късно той става преподавател по философия и библиотекар.

В Школата усвоява знания и българският княз Симеон. От Магнаурската школа излизат хора, подготвени за висшите духовни и светски длъжности в Империята. В средата на ХІ в. в Школата се обособяват два факултета – юридически и философски. През следващия век нейното значение почва да отслабва, понеже образованието се съсредоточава в други образователни центрове.

  "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

                    БРОЙ 35/НОЕМВРИ 2011 Г.

 Обожение на човека
Бъдещите задачи на византологията в условията на глобализация

Проф. Игор Шевченко пред в. „За буквите – О писменехь“

– Какви са отличителните черти на школата по славяно-византийски проучвания на Иван Дуйчев?

– Безспорно такава научна школа съществува чрез непосредствените и опосредствените ученици на Иван Дуйчев като Васил Гюзелев, Аксиния Джурова и др. Тя успя да се създаде благодарение на три фактора: Първо, Дуйчев е голям български патриот и в същото време голям европейски учен. Второ, Дуйчев има широк научен кръгозор и е твърде осведомен какво става в световната византология и славистика. Трето, Дуйчев изпитва особена симпатия към руската наука и култура, въпреки известни разминавания с господстващите по онова време схващания. Има отлично и успешно сътрудничество например с проф. Марфа Вячеславовна Шчепкина, благодарение на което и самият аз получих възможност да работя в Ръкописния отдел на Държавния исторически музей в Москва. Въпреки всякакви ограничения той работи резултатно с учени и от Запада, и от Изтока.

– В какво се състои главната роля на Кирило-Методиевото дело?

– Мисионерската дейност на Кирил и Методий започва сред население, което е християнизирано преди българите. Значението на тяхната дейност за културата и самосъзнанието на южните и сетне на източните славяни чрез създадената от тях азбука спомага тяхната върхушка да се почувства равноценна с останалите народи, които вече са имали писменост. За Кирил и Методий като просветители западните книжовници са знаели от ІХ век насам, както и средновековните хронисти в Киевска Рус. Най-значителна културно-политическа роля обаче те изиграват чрез техните ученици в България.

– А какви задачи стоят пред византологията в бъдеще като част от хуманитаристиката?

– Промените в началото на ХХІ век доведоха до създаването на един нов елит. Бил Гейтс например с неговото богатство от 50-ина милиарда долара не е завършил дори първи курс на някой голям университет. Ценностите на съвременната елитарна култура се маргинализират, а това се отразява върху престижа и оттам върху финансирането на науки като византинистиката. Изключение правят зоните, където Византия и нейната култура са част от националната история и култура. Към тези страни принадлежи и България. Понастоящем пред византологията се появява един остър проблем – идеите да се възприеме латиницата във всички страни на Европейския съюз. Според моето скромно мнение нищо страшноняма да произлезе, ако някои от тях използват кирилицата. В същото време глобалната компютърна комуникация поставя нови проблеми пред китайците, японците, арабите. За първи път един език се налага като световно средство за общуване не по пътя на военни завоевания, а чрез съвременната техника, какъвто е случаят с английския.

В София през май 2006 г. проф. Шевченко изнесе доклад на международната конференция по византология, която беше посветена на проф. Иван Дуйчев. По време на конференцията той сподели с наши и чуждестранни учени изводите от своята дългогодишна научна дейност.

Представителят на Кирило-Методиевския вестник Илия Пехливанов разговаря пространно с него в хотел „Рила“.

Проф. Игор Шевченко (1922 – 2009)

Бидейки американски византолог и палеославист, по потекло украинец, чрез своите дългогодишни изследвания проф. Игор Шевченко съгради мост между науката от Европа и науката отвъд Атлантика. Той оглавяваше по достойнство Международната асоциация за византийски проучвания като неин президент от 1986 до 1995 г. и сетне бе избран за неин почетен президент,като отличен познавач на славянските езици и славянската книжовна традиция.

               "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

БРОЙ 35/НОЕМВРИ 2011 Г.

БУГАРКИ СТРАШНО ПЕВАТ!

Народната певица Людмила Радкова –
солистката на Брегович

„Българската култура е най-конвертируемата наша ценност за света. А сестрите Людмила и Даниела Радкови са българският талисман в оркестъра на Горан Брегович.”

С тези думи през 2010 г. президентът Георги Първанов по време на тържествена церемония в Президентството редом с високи отличия за десетина музикални дейци връчи на двете певици медал за заслуги „за развитието и популяризирането на българската култура по света“.

Просторната зала „Арена“ в Белград побира стотина хиляди души. Започва концертът на Оркестъра за сватби и погребения. Брегович обявява поименно българските певици сред артистите си. Запява Людмила.

Като пътуват двете за летището, шофьорът на таксито, преди да ги разпознае, възкликва: „Ей, тия бугарки страшно певат!“. Да предизвикаш подобно възхищение у един сърбин е изключително наистина.

Людмила е от онези наши сънароднички, които не помнят със сигурност дали първом са запели или първом са проговорили. Акушерът орисник, чул гласа на новороденото, предсказва: „Роди се голяма певица!...“. Тя пее, както диша. И вкарва песен в най-обикновен разговор вместо обяснение на всякакви теми.

А къде е опашката на крушката, да се попитаме по нашенски. Нейната баба е била прочута певица в плевенското село Градище. Селяните не я карали даработи, а я покачвали на купа сено да пее на косачите, докато те се борят с тревата в ливадата. Дъщеря ѝ повече от четири десетилетия е секретар на местното читалище и води група за изворен фолклор. Ходили са на много фестивали, награждавани са с медал и грамота на няколко копривщенски събора. По майчински тя счита за свой дълг да направи дъщерите си грамотни певици. Навреме ги води приучителка да ги подготви за кандидатстване в Котленското фолклорно училище. Людмила го завършва с пълно отличие. Учила е заедно с кавалджията Теодоси Спасов и други именити днешни изпълнители. Изпитва благодарност към своите учители по литература, пеене, танци.

След като завършва училище, Людмила постъпва в ансамбъла „Филип Кутев“. Заради нейния рядък по качества глас и творческа дисциплинираност бързо заема мястото на водеща изпълнителка в него.

Когато в Пловдив Емир Кустурица снима филма „Ъндърграунд“, тя се явява със сестра си на конкурс (кастинг, речено по купешки). Избрани са без никакви уговорки за оркестъра на Брегович, който озвучава филма. Пеят в него вече 16 години досега. „Не познаем по-ячий глас от тай на Людмила!“ – признава Брегович.

Многобройни концерти по целия свят изявяват едно съществено явление в съвременната култура. Ценностите на древната балканска култура престават да бъдат музейни и се вграждат по внушителен начин в днешната музика. Специалистите определят това като „етнофолк“ или „етноджаз“. И българското участие в този творчески процес е напълно закономерно и наложително.

По стотина концерта на година пред многолюдна публика по разни зали, стадиони и площади изнасят хората на Брегович. В паспорта на Людмила не остава място за презгранични печати. Всеки ден – в нов град. Най-топло ги посрещат в Испания. Стоплят с песни и свирни напоследък и северноевропейците на Световния фестивал на музиката в Осло. Пели са и в столицата на Сибир град Иркутск. Пет концерта в Германия следват Бирения фест. На международен фестивал в Анкара пеят заедно с гърци, македонци, сърби. Показват ги по разни телевизии.

Особено сърдечно ги посрещат италианците. През отминалия август в Сицилия участват във фестивал, наречен „Таранто“. Според едно предание паяк тарантула ухапва смъртоносно една южнячка, но тя не умира, а почва да танцува. Брегович пресъздава тези особени ритми заедно с местни танцьори. С духовия оркестър пеят и двете българки.

Най-новият компактдиск на Оркестъра носи названието „Шампанско за цигани“. Той прозвуча за пръв път преди два месеца по Българското национално радио в съботното предаване на Цвети Радева „Имат ли песните спиране“. В софийската зала „Арена“ ще прозвучат десетина песни от него и отново неизбежните хитове „Месечина“, „Калашников“, „Едерлези“. А на финала – нашата песен „Вечеряй, Радо“.

(Добавка. Веднъж на път от Чикаго за Ню Йорк ги преследва торнадо. А друг път се загубва куфарът ѝ по летищата. Добре, че тя винаги носи костюма си като ръчен багаж. Само китката ѝ трябвало да бъде прясно откъсната – подарили ѝ я. Горан ѝ казва: „И тако си убава!...“. Една сутрин намира на рецепцията в хотела бутилка марково вино от непознат почитател. Все странички от един ненаписан дневник.)

                 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

   Бр. 34/МАЙ 2011 г.