ЗА ПУБЛИЦИСТИКАТА

Петър Динеков

Някога се смяташе, че публицистиката е свързана с появата на периодичния печат. Всъщност тя е много по-ранно явление. Иначе би трябвало да изключим от този жанр писатели като Еразъм Ротердамски с неговата „Похвала на глупостта“, Джон Милтън с „Ареопагитика“.

Можем с основание да говорим за българска публицистика в епохата на Средновековието от IХ и Х век насам. Тази тема аз поставих в доклада си „Особености на старобългарската публицистика през IХ – ХII век“ на V международен славистичен конгрес в София през 1963 година. Разбира се, тя продължава да се развива и през следващите векове. Да припомним посланията на Евтимий Търновски от ХVI в., много произведения на дамаскинарите от ХVII-ХVIII век и др.

Ранната българска публицистика има две основни теми: защитата на славянската писменост и култура и критиката на феодалното общество. И двете теми са изключително актуални за своята епоха – а актуалността е основният белег на публицистиката. Първите прояви на публицистика откриваме още в делото на Константин-Кирил Философ – в неговите спорове и полемики по време на мисиите му. Те са били произнасяни главно на гръцки език, но ние ги познаваме от неговото „Пространно житие“, написано от учениците му на старобългарски език след смъртта му. Забележителна е речта, произнесена на Събора във Венеция.

Типично публицистично произведение е „Сказание за буквите“ на Черноризец Храбър – страстен спор с противниците на славянската култура. Издига се до най-силните, най-острите, най-добре написаните творби на старобългарската литература.

„Беседа против богомилите“ също е ярък публицистичен труд. Идейните позиции на Козма са твърде сложни, за да бъдат определени само като консервативни. Извънредно силни са страниците, посветени на недъзите на монашеството.

В „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски също има части, които са изградени като публицистика. Това са двата предговора, особено вторият: „Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Публицистични елементи могат да се открият в целия исторически разказ. Дори, ако щете, целият патос на Паисий съдържа публицистични черти. Това е присъщо не само на писателската природа и темперамента на Паисий, но и на особеностите на епохата, на нейните изисквания и нужди. Публицистиката най-вече помага за решаване на актуалните национални проблеми в този най-ранен период на нашето Възраждане.

Още преди появата на печата функцията на публицистика често изпълнява кореспонденцията на възрожденските дейци като Васил Априлов, Неофит Рилски, Райно Попович и др. Следователно можем да говорим и за писмовна (епистоларна) публицистика.

Каравелов и Ботев създават революционната публицистика, която представя върха на развитието на този жанр през Възраждането.

Петър Динеков. Литературни въпроси. София, 1963 г.

*  *  *

Додатък. Лич­на­та биб­ли­о­те­ка на акад. Пе­тър Ди­не­ков е да­ре­на безвъзмез­д­но на На­род­на­та биб­ли­о­те­ка „Иван Ва­зов“ в Плов­див спо­ред него­во­то пис­ме­но за­ве­ща­ние. Тя съ­дър­жа: 11 472 кни­ги на ки­ри­ли­ца и 3455 кни­ги на ла­ти­ни­ца; 684 спи­са­ния на ки­ри­ли­ца и 363 – на ла­ти­ни­ца; 3959 от­пе­чат­ъци и ав­то­ре­фе­ра­ти. При­е­ти са от ди­рек­тор­ка­та Рад­ка Ко­ле­ва с про­то­кол от 29 май 1992 г. Биб­ли­о­те­ка­та е по­е­ла за­дъл­же­ние да из­ра­бо­ти и из­да­де пе­ча­тен ка­та­лог на да­ре­ни­е­то. То бе из­ло­же­но от­дел­но, без да се раз­п­ре­де­ля по от­де­ли. Има го­лям пор­т­рет на Ди­не­ков.

Ком­п­лек­ту­ва­не­то и пре­да­ва­не­то на биб­ли­о­те­ка­та са нап­ра­ве­ни с чув­с­т­во на от­го­вор­ност и гри­жов­ност от сем. Са­во­ви, ко­и­то оби­та­ват се­га апартамен­та на ул. „Лю­бен Ка­ра­ве­лов“ 11.

Ръ­ко­пис­но­то нас­лед­с­т­во на Пе­тър Ди­не­ков е пре­да­де­но в Цен­т­рал­ния дър­жа­вен ис­то­ри­чес­ки ар­хив с дей­но­то съ­у­час­тие на проф. Дой­но Дой­нов. То­га­ваш­ни­ят ди­рек­тор Кръс­тю Гер­ги­нов ид­ва лич­но в до­ма на Ди­не­ко­ви да при­бе­ре де­сет­ки­те ар­хив­ни еди­ни­ци.

По ини­ци­а­ти­ва на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия на­у­чен цен­тър при БАН през 2001 г. бе из­да­ден обе­мист сбор­ник под заг­ла­вие „Тра­ди­ции, приемственост, но­ва­тор­с­т­во“ в па­мет на акад. Пе­тър Ди­не­ков. Той включва спо­ме­ни от близ­ки уче­ни­ци и сът­руд­ни­ци, на­уч­ни съ­об­ще­ния, ста­тии и об­зо­ри вър­ху проб­ле­ми от бъ­лг­арис­ти­ка­та.

ОТ ОРЛОВА ВИСИНА

Прощално слово за Петър Динеков (1910 – 1992)

Петър Увалиев

Почетен доктор на Софийския университет
„Св. Климент Охридски“

Когато стигна до Лондон вестта за внезапната смърт на Петър Динеков, някак си ми се стори неуместно да промърморя стародавното „Бог да го прости“. Така и така, Бог няма да му прости по простата причина, че няма какво да му прощава. За по-безгрешен учен от него не ми идва на ум. Затова пък душата ми прелива от благодарност към благотворната дейност на академика Петър Динеков, приятел и много повече от приятел, просветител и пътеводител. И каквото и да мислят честни, но тесногръди политици, които оспорват правото ни да изживяваме и в чужбина страстите български, ние – насилствено откъснатите от българското всекидневие, най-дълбоко усещаме какво дължим на учени като Петър Динеков, Иван Дуйчев или Тончо Жечев. Дължим им откриването на България, това е истината. Политиците измислят България, учените я откриват.

Но този своего рода Христофор-Колумбов подвиг е възможен само за онези избраници, чието научно верую е изтъкано от къртовски труд и неподкупна съвест, от смирение и вглъбение. Измежду тях най-благо­въз­питано ненатрапчив и най-кротко неотклоним беше монашески всеотдайният Петър Динеков, който нямаше ни жена, ни куче. Познаваме се отдавна, защото и двамата сме родени, кажи-речи, по едно и също време и под едно и също небе и със същата неутолима жажда от младини втренчено се взирахме в необозримите кръгозори на културата не за да отречем българското у нас, а за да го затвърдим. Но погледите ни бяха различни. Аз се напрягах да зърна едва покаралите върхари на задграничната съвременност. Погледът на бъдещия академик се впиваше в миналото, за да достигне корените на българското.

Така Динеков очерта основните отлики на старата българска литература и неподозираната публицистика от IХ до ХII век. Отграничи Преславската от Търновската книжовна школа, зачете католическата книжнина в нашето минало, изтъкна отношението на забравения проф. Петър Мутафчиев към проблемите на стародавната ни писменост. Проучи нейния естетически живец и взаимодействието и с националната историческа съдба, описа до най-малки подробности книжовния живот в „София – ХVI век“, а от орлова висина обхвана хилядолетното единство на българската култура.

Чел съм го, колкото съм могъл, и в черни, и в светли времена. Така и писанията му, и годините ми ме научиха на една велика истина – в културното битие върхари без корени са сухи. Сега благодарение на Петър Динеков и на шепа благодетели като него знам, че животворната струя на българското достойнство иде отдалече и е от дълбоко, от подмолите на времето, до които Петър Динеков, библиотечен Орфей, има доблестта и смелостта да се спусне, без ни веднъж да се унижи угоднически, да спомене имената на отбор суетни властници, безбуквени и затова голтаци. Години наред това културно иманярство е било Динековото хождение по мъките. Но той безропотно ги понесе, за да изнесе на бял свят родословието на българската мисловност. Малко чудо, което заслужава голяма почит и още по-голяма признателност.

С упоритото си прозрение Петър Динеков спомогна да се открие крайъгълният камък на една невидима, но величава сграда – дворецът на българското самочувствие, което не е наивна самоизмама, ни чардафонско патриотарство. Малцина у нас знаят как да се оправят из лабиринта на този дворец, в който Динеков беше у дома си.

Други – най-гръмогласните и най-голословните, дори и не са понечили да прекрачат неговия праг. Но за хората като мене, които вихрите на историята са отвели през девет страни в десета, това българско самочувствие беше и духовна опора, и пътеводна звезда. И нека самодоволни политици да отричат, колкото щат, волята ни посвоему да тачим България само защото сме живеели в чужбина и сме били бурени, изкоренени от родния ни чернозем. Те много ще ни огорчат, но малко ще ни повлияят. Благодарение на Петър Динеков и аз, и близките ми – набедени бивши българи, никога не сме се чувствували балкански джуджета, загубени сред западни великани, мъничета, които се напрягат да лаят в унисон с чуждоземни лъвове.

А това е така, защото нашият мерник за съотношението между българско и небългарско не ни е предписан от махленското самохвалство, че от Витоша по-високо няма. Той ни е наложен от духовни водачи с ръста на Петър Динеков, родени, за да проправят пътя към истинските междудържавни уравнения, които са не количествени, а качествени, не политически, а културни. За да стане и остане истински българин сред бури и премеждия, човек трябва да осъзнае какви са били дедите му, за да може да предугади какви могат да бъдат децата му. В това знание, което е и знамение, моето незначително житие се засича с неуязвимото дело на академика Петър Динеков.

Затова грамотните българи, разпилени като пилци по широкия божи свят, вчера хулени като невъзвращенци, а днес оплювани като безпочвеници, почтително се прекланят пред неговата памет. Политиците лумват и угасват, но Петър Динеков си остава български компас, който ни сочи безпогрешно световни посоки и ни овластява да плуваме с тиха самоувереност сред безпределните океани на световната култура.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

ХИЛЕНДАРЕЦът
И СПИРИДОН ГАБРОВСКИ СТИГНАХА
ДО ЩАТА ОХАЙО

Два­ма­та ав­то­ри на бъл­гар­с­ка ис­то­рия, с ко­и­то за­поч­ва Бъл­гар­с­ко­то възраж­да­не – Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки и йе­рос­хи­мо­нах Спи­ри­дон Габ­ров­с­ки, за пър­ви път са съб­ра­ни в общ сбор­ник. Той се съх­ра­ня­ва  в Хи­лен­дар­с­ка­та науч­ноиз­с­ле­до­ва­тел­с­ка стая на ща­та Оха­йо, град Ка­лъм­бъс, САЩ, съз­да­де­на и ръ­ко­во­де­на от проф. Ма­тея Ма­те­ич и не­го­вия син Пред­раг Ма­те­ич. Българка­та от Габ­ро­во Та­тя­на Ни­ко­ло­ва-Хюс­тън, ко­я­то жи­вее от  го­ди­ни в Аме­ри­ка, ка­то пре­по­да­ва бал­кан­с­ки тан­ци, из­с­лед­ва под­роб­но то­зи ръ­ко­пис и из­не­се пър­во съ­об­ще­ние за не­го на на­уч­на­та кон­фе­рен­ция „Ма­нас­тир­с­ка­та кул­ту­ра на Бал­ка­ни­те“, уре­де­на от На­уч­ния цен­тър „Иван Дуй­чев“ при Софийс­кия уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“.

Сборникът е от­к­рит през 1932 г. в Бол­г­рад от Джеймс Кларк – внук на един от аме­ри­кан­с­ки­те ми­си­о­не­ри, ко­и­то пов­тор­но се опит­ват да християнизи­рат бъл­га­ри­те още по вре­ме на Въз­раж­да­не­то ни. До края на живо­та си оба­че той не из­вес­тя­ва за не­го, ни­то се за­е­ма с про­уч­ва­не­то му. Нами­рат го след смърт­та му...

Сбор­ни­кът е съз­да­ден меж­ду 1807 и 1825 г. от два­ми­на пи­са­чи. Съ­че­та­ва т.нар. Рил­с­ка преп­рав­ка на „Ис­то­рия сла­вя­но­бол­гар­с­кая“ с от­къ­си от Спиридо­но­ва­та „Ис­то­рия во крат­це о бол­гар­с­ком на­ро­де сла­вен­с­ком“. По-емо­ци­о­нал­ни­те пуб­ли­цис­тич­ни стра­ни­ци на Хи­лен­да­ре­ца са за­ме­не­ни с по-ра­ци­о­нал­но под­не­се­ни­те Спи­ри­до­но­ви стра­ни­ци. С то­ва „Ис­то­ри­я­та“ ста­ва по-близ­ка на на­шия съв­ре­мен­ник.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

ПА­И­СИЙ – СВИ­ДЕ­ТЕЛ
В САН СТЕ­ФА­НО

Или как Елен­с­ки­ят пре­пис на „Ис­то­рия сла­вя­нобoлгар­с­кая“
се появя­ва при под­пис­ва­не­то на мир­ния до­го­вор
меж­ду Ру­сия и Тур­ция

Поп Дой­но Ста­нев от Еле­на, из­вес­тен въз­рож­ден­с­ки учи­тел и кни­жов­ник, е зас­лу­жил още при­жи­ве вис­ше приз­на­ние чрез ста­ро­бъл­гар­с­ка­та тит­ла „Грама­тик“. Ро­ден през вто­ра­та по­ло­ви­на на ХVІІІ в., той жи­вее до­към 1820 г. От­на­ча­ло е зла­тар, сет­не ста­ва учи­тел и све­ще­ник.

Не­го­ви­ят дом е ис­тин­с­ка кре­пост на ду­ха. Там се сла­га на­ча­ло на бо­га­та за вре­ме­то си биб­ли­о­те­ка. Сам Дой­но Гра­ма­тик съз­да­ва мно­го ръ­ко­пи­си. Дори пра­ви из­кус­но над­пи­си вър­ху ка­мен­ни пло­чи, ко­и­то днес про­дъл­жа­ват да удив­ля­ват по­се­ти­те­ли­те на гра­да. При­е­ма в до­ма си съ­зак­лят­ни­ци на Велчо­ва­та за­ве­ра, Не­о­фит Боз­ве­ли­я­та, Па­на­йот Хи­тов, Отец Ма­тей Преображен­с­ки, Васил Лев­с­ки, Ан­гел Кън­чев.

През 1784 г. Дой­но Гра­ма­тик пра­ви пре­пис на Па­и­си­е­ва­та „Ис­то­рия“. В него той пра­ви свои до­бав­ки за съ­би­тия, ко­и­то Хи­лен­да­ре­цът не е представил, въз ос­но­ва на не­поз­на­ти сбир­ки. Включ­ва и две пес­ни от хърватския по­ет – ра­де­тел за юж­нос­ла­вян­с­ко обе­ди­не­ние А. Ка­шич-Ми­о­шич: „Пе­сен за Вла­ди­ми­ра и Ко­са­ра“ (Са­му­и­ло­ва­та дъ­ще­ря) и „Пе­сен за цар Крум и цар Ни­ки­фор“. Об­що пре­пи­сът съ­дър­жа 112 лис­та. Кни­га­та е под­вър­за­на от съз­да­те­ля и за­ед­но със „Сте­ма­тог­ра­фи­я­та“ на Хрис­то­фор Же­фа­ро­вич (печатана във Ви­е­на през 1741 г.), ко­я­то пред­с­та­вя изоб­ра­же­ния на бъл­гар­с­ки и сръб­с­ки вла­де­те­ли и свет­ци с 56 гер­ба на сла­вян­с­ки и дру­ги стра­ни – един от из­точ­ни­ци­те на Па­и­сий.

При под­пис­ва­не­то на мир­ния до­го­вор в Сан Сте­фа­но на 19 фев­ру­а­ри/3 март 1878 г. въз­ник­ват въп­ро­сите, има­ло ли е са­мос­то­я­тел­на бъл­гар­с­ка дър­жа­ва в ми­на­ло­то и как­ва е би­ла тя. Тол­ко­ва бо­га­ти са би­ли поз­на­ни­я­та на европейски­те по­ли­ти­ци и дип­ло­ма­ти, ко­и­то са ре­ша­ва­ли съд­ба­та ни. Незнайно по ка­къв път Елен­с­ки­ят пре­пис на „Ис­то­рия сла­вя­ноб­o­л­гар­с­кая“, нап­ра­вен от Дой­но Гра­ма­тик, по­па­да сво­ев­ре­мен­но вър­ху ма­са­та на преговори­те. Па­и­си­е­во­то сло­во, ста­рин­ни­те гер­бо­ве, ис­то­ри­чес­ки­те сце­ни и над­пи­си по­каз­ват, че Бъл­га­рия е би­ла ве­ко­ве на­ред сил­на са­мос­то­я­тел­на държа­ва и зас­лу­жа­ва от­но­во да бъ­де сво­бод­на и не­за­ви­си­ма.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

БЪЛГАРИН РОДОМ

Или как не­раз­б­ран и оху­лен от съв­ре­мен­ни­ци­те си,
Гри­го­рий Цам­б­лак ду­хом се връ­ща при нас
в го­ди­ни на но­ви из­пи­та­ния

Име­ни­ти­ят тър­но­вец от ро­да Цам­б­лак не е пър­ви­ят, ни­то пос­лед­ни­ят пророк, кой­то не е чут и пос­лу­шан не са­мо в оте­чес­т­во­то си. Ала сгъс­те­но­то вре­ме в на­ча­ло­то на тре­то­то хи­ля­до­ле­ние в съв­ре­мен­ния ка­лен­дар ни ка­ра да из­ви­ка­ме в под­к­ре­па ду­ха му, по­не се­га да се опи­та­ме да го раз­бе­рем, най-мал­ко­то да го оне­ви­ним.

Ос­та­ва вря­зан в па­мет­та един об­раз на А. И. Яци­мир­с­ки от кни­га­та му, пи­са­на в 1906 г. По мо­е­му той съ­дър­жа клю­ча към не­го­ва­та лич­ност, към харак­те­ра му и не­о­бик­но­ве­ни­те му зас­лу­ги. При­ел в ге­ни­те си си­ла­та и славата на Тър­нов­г­рад, пре­жи­вял ка­то лич­но не­щас­тие по­зо­ра от предателство­то пред тъл­пи­те на на­шес­т­ве­ни­ка, сет­не пре­не­съл тре­во­га­та за съд­ба­та на пра­вос­лав­ния свят в брат­с­ка­та ки­ев­с­ка зе­мя, той се мя­та на­ис­ти­на ка­то ра­нен лъв по Ев­ро­па с не­ис­то­вия по­рив да пре­диз­ви­ка спло­те­ност и едино­ду­шие сред то­га­ваш­ни­те вла­де­те­ли и на­ро­ди сре­щу опус­то­ша­ва­ща­та вар­вар­щи­на на Ос­ман­с­ка­та им­пе­рия. От­б­ля­съ­ци от по­жа­ри­ща­та на Ца­ре­вец са бляс­ка­ли ка­то свет­ка­ви­ци в очи­те му, ко­га­то е чел на ла­тин­с­ки сво­я­та реч пред съ­бо­ра в Кон­с­танц. Чрез лич­но во­де­на­та от не­го из­точ­ноп­ра­вос­лав­на литур­гия за учас­т­ни­ци­те в меж­ду­на­род­ния фо­рум той е це­лял да по­ка­же каква кра­со­та, ес­те­ти­чес­ко съ­вър­шен­с­т­во и доб­ро­та съ­дър­жа хрис­ти­ян­с­т­во­то във ви­зан­тийс­ко-бъл­гар­с­кия си ва­ри­ант, пред­по­че­те­ни още нав­ре­ме­то при пок­ръс­т­ва­не­то. В прос­ла­ва­та му на Св. Ди­ми­тър Со­лун­с­ки – пок­ро­ви­те­ля на сла­вян­с­т­во­то, в спо­ра му с ерес­та на Вар­ла­ам, в жи­ти­я­та на юж­нос­ла­вян­с­ки вла­де­те­ли и свет­ци той под­чер­та­ва неп­ре­ход­но­то в Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва­та тради­ция ка­то ду­хов­на опо­ра на бал­кан­с­ки­те на­ро­ди в неп­рес­тан­на­та им борба за оце­ля­ва­не. Един во­ин-храб­рец от чел­на­та от­б­ра­ни­тел­на ли­ния в държа­ва­та на бъл­гар­с­кия дух (по из­ра­за на ака­де­мик Ли­ха­чов) с иде­я­та си за еди­не­ние меж­ду Из­то­ка и За­па­да днес пот­вър­ж­да­ва пред­ни­на­та на общочовеш­ки­те цен­нос­ти.

Та­ка­ва е, по моeму, съ­щи­на­та на на­ши­те но­ви сре­щи с Цам­б­лак.

Бе­ше на­ча­ло­то на 1978 го­ди­на. В Ле­нин­г­рад, в ед­на от за­ли­те на Руския му­зей, бе под­ре­де­на из­лож­ба­та „Бъл­гар­с­ка ръ­ко­пис­на кни­га (Х – ХVIII в.)“. Тя бе при­е­та ка­то зна­ме­ние: за пър­ви път след ве­ко­ве в брат­с­ка­та се­вер­на стра­на оти­ва­ха ки­рил­с­ки кни­ги. В за­ла­та зву­чаха му­зи­ка на Ку­кузел, старинни чер­ков­ни пес­но­пе­ния, гла­сът на Бо­рис Хрис­тов. Не бе храм, а мнози­на се мо­ле­ха ка­то в храм…

Един цял ден след офи­ци­ал­но­то зак­ри­ва­не на из­лож­ба­та на­уч­ни работници от биб­ли­о­те­ка­та „М. Е. Сал­ти­ков-Шчед­рин“, от Биб­ли­о­те­ка­та на Акаде­ми­я­та на на­у­ки­те, от Ин­с­ти­ту­та по рус­ки език, от дру­ги биб­ли­о­те­ки и ин­с­ти­ту­ти по­лу­чи­ха ряд­ка­та въз­мож­ност да по­ра­бо­тят с ори­ги­на­ли­те на древни­те ръ­ко­пи­си от българската Национална биб­ли­о­те­ка. Нап­ра­ве­ни бя­ха пълно­цен­ни наб­лю­де­ния.

В от­го­вор на та­зи въз­мож­ност на при­със­т­ва­щи­те по то­ва вре­ме бъл­га­ри бя­ха по­ка­за­ни на­ши кни­жов­ни па­мет­ни­ци, ко­и­то се съх­ра­ня­ват в тамошните кни­гох­ра­ни­ли­ща. За мно­зи­на от тях бях­ме чу­ва­ли. Но най-го­ля­мо­то ми прежи­вя­ва­не бе­ше сре­ща­та с Гри­го­рий Цам­б­лак. В Ръ­ко­пис­ния от­дел на Библи­о­те­ка­та на Академията на науките Мар­га­ри­та Вла­ди­ми­ров­на Ку­куш­ки­на ми по­ка­за то­га­ва то­мо­ве от „Илюс­т­ро­ва­ния ле­то­пи­сен свод“ от ХVІ век със сце­ни от бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия и рус­ко-бъл­гар­с­ки­те кул­тур­ни и по­ли­ти­чес­ки връз­ки. Яр­ки­те, ся­каш не­по­кът­на­ти от вре­ме­то, цве­то­ве на илюс­т­ра­ци­и­те, осо­бе­на­та им ком­по­зи­ция, ко­я­то вмес­т­ва по ня­кол­ко съ­щес­т­ве­ни съ­би­тия вър­ху ед­на стра­ни­ца, тържестве­ният текст, из­пи­сан с кра­си­ви ки­рил­с­ки бук­ви и най-ве­че непознатите за нас ис­то­ри­чес­ки све­де­ния по­ра­зя­ва­ха. Как­то нап­ри­мер свидетел­с­т­во­то за смърт­та на Цам­б­лак:

„… бъл­га­рин ро­дом…

изу­чен в книж­на­та мъд­рост

от ран­но дет­с­т­во…

и мно­го пи­са­ния ос­та­ви…“.

Професор Куев ме запозна в оне­зи дни с Юрий Кон­с­тан­ти­но­вич Бегунов, който ми каза: „Ако са ви нуж­ни те­зи не­ща, тър­се­те ги, от­к­рий­те ги…“. Ста­ва­ше ду­ма за изо­би­ли­е­то от не­из­вес­т­ни изоб­ра­же­ния, ко­и­то докумен­ти­рат об­щес­т­ве­на­та дей­ност на Цам­б­лак. Те­зи изоб­ра­же­ния са остана­ли из­вън полез­ре­ни­е­то на бъл­гар­с­ки и чуж­дес­т­ран­ни из­дир­ва­чи. Повече­то изследовате­ли, ко­и­то се до­кос­ват до де­ло­то на Цам­б­лак (ка­къв­то е и Бегунов), се зах­ва­щат с изяс­ня­ва­не на кни­жов­но­то му нас­лед­с­т­во. Там има изця­ло неп­ро­у­че­ни и не­поз­на­ти не­ща. Ми­ни­а­тю­ри­те ос­та­ват встра­ни от то­зи спе­ци­а­лен ин­те­рес. Та­къв е слу­ча­ят с „Хро­ни­ка­та на Кон­с­тан­ц­кия съ­бор“ от Ул­рих Ри­хен­тал. Бе­гу­нов бе по­пад­нал на све­де­ния за тях, пре­да­де ми ня­кол­ко чер­но-бе­ли ко­пия, сред ко­и­то и не­из­вес­тен пор­т­рет на Цам­б­лак. „Доб­ре ще е, ако ня­кой се за­е­ме спе­ци­ал­но с то­ва из­дир­ва­не…“, по­съ­вет­ва ме той.

Ли­кът на Цам­б­лак, из­п­лу­вал из не­би­ти­е­то (има ос­но­ва­ние да се при­е­ме за до­ку­мен­тал­но бли­зък до ис­тин­с­кия му об­раз), се по­я­ви за пър­ви път вър­ху стра­ни­ци­те на сед­мич­ни­ка „Ан­те­ни“ (бр. 6 от 6 фев­ру­а­ри 1980 г.) ка­то илюстра­ция към очер­ка на проф. Пе­ньо Ру­сев, съ­що зас­лу­жил из­с­лед­вач на Цам­б­ла­ко­во­то твор­чес­т­во.

Съ­ща­та есен, в сре­да­та на но­ем­в­ри, се със­тоя Тре­ти­ят меж­ду­на­ро­ден симпо­зи­ум „Тър­нов­с­ка кни­жов­на шко­ла“ във Великотърновския университет, пос­ве­тен на жи­во­та и твор­чес­т­во­то на бе­ле­жи­тия кни­жов­ник. Спо­ме­на­ти­ят пор­т­рет се по­я­ви вър­ху сце­на­та в аула­та на уни­вер­си­те­та при тър­жес­т­ве­но­то от­к­ри­ва­не на сим­по­зи­у­ма. А ве­чер­та Бъл­гар­с­ка­та те­ле­ви­зия го раз­п­рос­т­ра­ни ми­гом по род­на­та зе­мя. Не бе­ше ли то­ва зна­ме­ние?!

От име­то на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник „За бук­ви­те – О пис­ме­нехь“ из­меж­ду док­лад­чи­ци­те на сим­по­зи­у­ма съ­об­щих за те­зи не­из­вес­т­ни досега изображения. Ко­ле­га­та Ог­нян Грън­ча­ров про­жек­ти­ра ня­кои от тях. Тоз­час усе­тих не­о­бик­но­вен ин­те­рес към на­ход­ка­та. Най-ве­че от стра­на на д-р Хил­де Фай –­ гер­ман­с­ка бъл­га­рис­т­ка, за­вър­ши­ла Со­фийс­кия уни­вер­си­тет.

Ка­то се има пред­вид, че „Хро­ни­ка­та на Кон­с­тан­ц­кия съ­бор“ се па­зи в труд­но­дос­тъп­ни за­пад­ни кни­гох­ра­ни­ли­ща, вклю­чи­тел­но и в Съ­е­ди­не­ни­те щати, как­то и в ня­кои час­т­ни ко­лек­ции, в раз­ни за­мъ­ци и час­т­ни до­мо­ве, издир­ва­не­то бе­ше по си­ли­те на­ис­ти­на са­мо на чо­век ка­то д-р Фай. От младини сро­де­на с Бъл­га­рия, с род­ни­ни в Мюн­хен, при­те­жа­ва­ща възможността да пре­би­ва­ва про­дъл­жи­тел­но вре­ме как­то у нас, та­ка и в родина­та си. Тя въз­п­рие из­дир­ва­чес­ка­та за­да­ча ка­то по­ръ­че­ние от ко­ле­ги­те си – учас­т­ни­ци в сим­по­зи­у­ма, и ка­то лич­на твор­чес­ка за­да­ча.

На Пър­вия меж­ду­на­ро­ден кон­г­рес по бъл­га­рис­ти­ка (май 1981 г.) д-р Хилде Фай се яви с док­лад за пър­ви­те свои на­ход­ки от­нос­но дей­ност­та на Гри­го­рий Цам­б­лак ка­то во­дач на 300-член­на де­ле­га­ция по вре­ме на Констанц­кия съ­бор (1418). Сам лич­но акад­. Дмит­рий Ли­ха­чов при­със­т­ва при из­на­ся­не­то на док­ла­да и за­ед­но с про­жек­ци­и­те. Той и да­де на­път­с­т­вия за про­дъл­жа­ва­не на из­дир­ва­не­то.

През Тър­но­во, Ки­ев и Кон­с­танц мит­ро­по­лит Гри­го­рий Цам­б­лак се завръща от­но­во при нас със сво­е­то пос­ла­ние от­п­ре­ди шест сто­ле­тия.

Да­но най-сет­не бъ­де чут! 

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

ДЖОРДЖИНА М. МАКЕНЗИ  и АДЕЛИНА П. ЪРБИ

Бъл­га­ри­те гле­дат на сла­вян­ския език на Ки­рил и Методий ка­то на свой дре­вен език и са склон­ни да го изпол­зват – как­то гър­ци­те от Ати­на из­пол­зват старогръц­кия – за об­ра­зец при ре­фор­ма­та на съвременния език.

Ако бъл­га­ри­те ня­ко­га съ­у­ме­ят да въз­кре­сят то­зи сла­вен дре­вен език с не­го­ви­те дъл­бо­ки и звуч­ни то­но­ве и велико­леп­на на­си­те­ност на фра­за­та, те ще нап­ра­вят не­о­це­ни­ма ус­лу­га на це­лия сла­вян­ски свят.

СЛАВЕН ДРЕВЕН ЕЗИК

Или как ста­ро­бъл­гар­ски­ят език
пре­диз­вик­ва въз­хи­ще­ни­е­то на ан­глий­ски из­сле­до­ва­те­ли

Ста­ва ду­ма за двете английски пътешественички Джор­джи­на М. Макен­зи и Аде­ли­на П. Ърби. Вто­ра­та е дъ­ще­ря на мор­ски офи­цер, кой­то слу­жи по аф­ри­кан­ско­то край­бре­жие. За­ед­но със сво­я­та при­я­тел­ка през 1859 г. две­те пред­при­е­мат пъ­ту­ва­не из Цен­трал­на Евро­па, а през есен­та на 1861 г. се от­пра­вят към Бал­кан­ския по­лу­ос­тров. От юли 1862 г. на­та­тък те по­се­ща­ват бъл­гар­ски­те зе­ми, по-точ­но гра­до­ве­те Одрин, Плов­див, Со­фия и Ниш. През про­лет­та на 1864 г. те се зав­ръ­щат в Лон­дон и пре­диз­вик­ват вни­ма­ни­е­то на ан­глий­ска­та об­щес­тве­ност с въз­тор­же­ни­те си раз­ка­зи за сла­вян­ски­те на­ро­ди от Изто­ка.

Ма­кен­зи про­чи­та спе­ци­а­лен док­лад на сесия­та на Бри­тан­ска­та ака­де­мия. Изда­ва от­дел­на бро­шу­ра. Вес­тни­ци­те „Тай­мс“, „Са­тър­ди нюз“, „Ивнинг нюз“ и „Дей­ли нюз“ са по­мес­тва­ли техни ко­рес­пон­ден­ции по вре­ме на са­мо­то пъ­ту­ва­не. Обоб­ще­ние на впечат­ле­ни­я­та си две­те ав­тор­ки пра­вят в кни­га­та, ко­я­то из­ли­за през 1866 г. в Лон­дон и Ню Йорк под заг­ла­вие „Пъ­ту­ва­ния из сла­вян­ски­те провинции на Евро­пей­ска Тур­ция“.

През 1877 г. тя из­ли­за във вто­ро из­да­ние с пред­го­вор на Уилям Гладстон. Извес­тни­ят ан­глий­ски по­ли­ти­чес­ки де­ец, рев­нос­тен за­щит­ник на пра­ва­та на бъл­гар­ския на­род, кой­то е под­дър­жал неп­ре­къс­на­та пис­мов­на връз­ка с Ма­кен­зи и Ърби, под­чер­та­ва, че тък­мо те са да­ли най-це­нен принос в опоз­на­ва­не­то на сла­вя­ни­те в Евро­пей­ска Тур­ция, ка­то пос­та­вят на­ча­ло­то на бъл­гар­ска­та кам­па­ния в Англия по вре­ме­то на Април­ско­то въс­та­ние. А пред­ска­за­ни­е­то им за по­ли­ти­чес­ко­то раз­ви­тие на Източ­ния въп­рос се оказ­ва вяр­но.

Нас се­га най-ве­че ни прив­ли­ча на­ли­чи­е­то на две гла­ви в спо­ме­на­та­та кни­га, озаг­ла­ве­ни „Бъл­га­рия, гле­да­на от Со­лун“. Те из­рич­но под­чер­та­ват, че „по ге­ог­раф­ско по­ло­же­ние Со­лун е бъл­гар­ски град, … ед­но от пристани­ща­та на стра­на­та с на­се­ле­ние, го­во­ре­що сла­вян­ски език, ко­я­то се прос­ти­ра от Егей­ско мо­ре до ре­ка Ду­нав … вър­хът на ет­ног­раф­ска­та гра­ни­ца, ко­я­то в та­зи част на Евро­пей­ска Тур­ция от­де­ля сла­вян­ско­то от гръц­ко­то на­се­ле­ние“. За бъл­га­ри­те те пи­шат, че са „зе­ме­дел­ци – упо­ри­ти и нем­но­гос­лов­ни, но чес­тни, чис­ти и це­ло­мъд­ре­ни“. Пра­вят общ прег­лед на бъл­гар­ска­та ис­то­рия, ка­то се връ­щат на­зад чак към края на V век, ко­га­то за пръв път ви­зан­тий­ски ав­то­ри спо­ме­на­ват за сла­вя­ни юж­но от Ду­на­ва.

Разглеж­дай­ки всес­тран­но съв­ре­мен­но­то по­ло­же­ние на те­зи ра­йо­ни, авторки­те не спес­тя­ват въз­хи­ще­ни­е­то си от жаж­да­та за прос­ве­та сред бълга­ри­те и доб­ре уре­де­ни­те учи­ли­ща, вклю­чи­тел­но и де­ви­чес­ки, от големи­те, прос­тор­ни и чис­ти учи­лищ­ни сгра­ди, от самопожертвувателността на бъл­гар­ски пър­вен­ци в име­то на на­род­но­то обра­зо­ва­ние.

Вто­ра­та ко­рес­пон­ден­ция от Со­лун пред­ста­вя мо­же би за пър­ви път пред ан­глий­ския чи­та­тел би­ог­ра­фи­я­та на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий. Изтък­на­то е, че „ми­си­я­та им е сред­ство за ут­вър­жда­ва­не на сла­вян­ския език“, а не на гръц­кия, ма­кар да са ви­зан­тий­ски пос­ла­ни­ци. Да­де­ни са под­роб­нос­ти за съз­да­ва­не­то на сла­вян­ска­та аз­бу­ка.

Удив­ля­ват на­че­те­нос­тта и ин­фор­ми­ра­нос­тта на две­те ан­глий­ски пътешес­тве­нич­ки. Те поз­на­ват добре твор­ба­та на Чер­но­ри­зец Хра­бър „За бук­ви­те“.

Ци­ти­рат съ­що ори­ги­нал­ни­я тек­ст на рус­кия ле­то­пи­сец Нес­тор в „Повес­ть вре­мен­ных лет“. Да не заб­ра­вя­ме, че по то­ва вре­ме е че­ст­ва­на хи­ля­да­го­диш­ни­на­та от съз­да­ва­не­то на сла­вян­ска­та аз­бу­ка, ко­я­то е би­ла повод за раз­лич­ни тър­жес­тва и дру­ги про­я­ви на осем­де­сет ми­ли­о­на славяни – от Пра­га до Ти­хия оке­ан, от Бал­тий­ско мо­ре до Со­лун.

Доб­ро­съ­вес­тно са се об­лег­на­ли из­глеж­да и на дру­ги из­да­ния,  включител­но на но­во­от­кри­ти кла­си­чес­ки про­из­ве­де­ния на старобългарската книж­ни­на.

Оби­ка­ляй­ки из раз­лич­ни бъл­гар­ски гра­до­ве и се­ла, из При­леп и Ве­лес, в Рил­ския ма­нас­тир, по дру­ги ма­нас­ти­ри и чер­кви из на­ши­те зе­ми, Макензи и Ърби си­гур­но са мог­ли не­вед­нъж да се срещ­нат пря­ко със звучнос­тта на бъл­гар­ския ли­тур­ги­чен език и въз ос­но­ва на поз­на­ни­я­та си за не­го­вия най-ра­нен пе­ри­од са из­ра­зи­ли сво­я­та един­стве­на по ро­да си оцен­ка за не­го­ви­те ка­чес­тва: дъл­бо­ки и звуч­ни то­но­ве, ве­ли­ко­леп­на на­си­те­ност на фра­за­та. Да­леч пре­ди сла­вис­ти­те от ХХ в. да го на­ре­кат „тре­ти кла­си­чес­ки език на Евро­па“, те го срав­ня­ват със ста­рог­ръц­кия. А сен­тен­ци­я­та, че „славян­ски­ят език на Ки­рил и Ме­то­дий …  е един от най-бла­го­род­ни­те ви­до­ве чо­веш­ка реч“ зас­лу­жа­ва да бъ­де из­пи­са­на със злат­ни бук­ви вър­ху сте­на­та на дне­шен бъл­гар­ски уни­вер­си­тет.

Проз­ре­ни­е­то, из­ре­че­но в сре­да­та на ми­на­лия век, на­ми­ра днес подкрепа във въз­тор­же­ни­те от­зи­ви на днеш­ни из­сле­до­ва­те­ли на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то нас­лед­ство.

По вре­ме на го­ля­ма­та Ме­то­ди­е­ва кон­фе­рен­ция в Со­фия през про­лет­та на 1985 г. док­лад вър­ху Ме­то­ди­е­вия ка­нон за Димитър Со­лун­ски из­не­се проф. То­мас Бът­лър – съ­що от Хар­вар­дския уни­вер­си­тет. На бъл­гар­ски език той спо­де­ли пред слу­ша­те­ли­те възхищение­то си от зву­че­не­то на то­зи дре­вен тек­ст. Ко­га­то за пръв път го про­чел на глас, не­вол­но въз­клик­нал: „Как­ва кра­со­та!“. Проф. Бът­лър превел Ме­то­ди­е­ва­та твор­ба на ан­глий­ски език с на­ме­ре­ни­е­то да под­гот­ви ця­ла ан­то­ло­гия на ста­ро­бъл­гар­ска­та ли­те­ра­ту­ра в не­гов пре­вод.

Изне­на­да ли е то­га­ва, че не­от­дав­на Бо­рис Хрис­тов из­пя твор­ба­та на Чер­но­ри­зец Храбър за сту­ден­ти­те от Бо­лон­ския уни­вер­си­тет; че Ни­ко­ла Гю­зе­лев съ­що за­пя на ста­ро­бъл­гар­ски в три­кан­та­рия „Аз, бу­ки, вя­ди“ на бъл­гар­ския компо­зи­тор То­дор Гри­го­ров – Те­рес; че пред па­мет­ни­ка на два­ма­та бра­тя до На­род­на­та биб­ли­о­те­ка в Со­фия вся­ка го­ди­на на 11 ­май зву­чи старобългар­ски по вре­ме на тър­жес­тво­то на гим­на­зия „Кон­стан­тин-Кирил Философ“?

Не­ка пре­бъ­де
то­зи дре­вен и сла­вен език!

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

 СТРОИТЕЛИ

НА ДУХОВНИ МОСТОВЕ

Или как проф. Джор­дж Хък­сли от Дъб­лин
при­пом­ни тра­ди­ци­я­та на ир­лан­дски­те мо­на­си
от Сред­ни­те ве­ко­ве

Днеш­на­та гръц­ка сто­ли­ца – как­то и през дъл­ги­те от­ми­на­ли ве­ко­ве – продъл­жа­ва да бъ­де мяс­то за сре­щи от вся­ка­къв вид. Ка­то че ли под тежестта на ис­то­ри­я­та над­де­ля­ват мир­ни­те по­во­ди, стре­ме­жът към човешко об­щу­ва­не, про­ли­ча­ва умо­ра­та от тол­ко­ва враж­ди и не­съг­ла­сия, ми­съл­та за ид­ва­що­то вре­ме изис­ква пре­въз­мог­ва­не на враж­деб­нос­тта, вграде­на в чо­веш­ка­та при­ро­да, въз­пи­та­ва уме­ние за раз­го­вор, уси­лие за вза­им­но раз­би­ра­не и съ­че­та­ва­не на лич­но­то с об­що­чо­веш­ко­то.

Та­ка­ва бе същ­нос­тта на ед­на от неп­ред­ви­де­ни­те сре­щи, ко­и­то имах. Ка­за­ха ми, че бъл­гар­ски­те уче­ни ве­че са ус­та­но­ви­ли връз­ки с биб­ли­о­те­ка­та „Ге­на­де­он“ – един­стве­но по ро­да си кни­гох­ра­ни­ли­ще на Бал­кан­ския полуос­тров, соб­стве­ност на Аме­ри­кан­ската шко­ла за кла­си­чес­ки изследвания. Зас­лу­га за то­ва има проф. Джор­дж  Хък­сли… Име­то ми бе­ше поз­на­то. Вед­на­га по­пи­тах да­ли пре­ди две го­ди­ни той е бил във Ве­ли­ко Тър­но­во на меж­ду­на­род­на­та кон­фе­рен­ция за 800-го­диш­ни­на­та от въстание­то на Асен и Пе­тър. Ока­за се, че е съ­щи­ят чо­век. След конференци­я­та то­га­ва пъ­ту­вах­ме с ав­то­бу­си из стра­на­та, имах­ме възможност да по­го­во­рим.

Проф. Хък­сли пом­не­ше всич­ко. Той бе на­пус­нал длъж­нос­тта си на вицеп­ре­зи­дент на Крал­ска­та ака­де­мия в Дъб­лин и бе до­шъл в Ати­на ка­то ди­рек­тор на из­вес­тна­та биб­ли­о­те­ка – ви­ди­мо с цел да про­дъл­жи сво­и­те изслед­ва­ния, а и да под­си­ли ед­но от но­ви­те нап­рав­ле­ния в из­след­ва­ни­я­та на сво­я­та ака­де­мия.

През те­зи про­меж­ду­тъч­ни го­ди­ни ве­че бях­ме от­кри­ли ед­но от основани­я­та за то­ва пре­на­соч­ва­не. Във в. „Анте­ни“ под заг­ла­вие „Ирландски­ят Пат­рик в Мъг­лиж“ бе от­пе­ча­та­на ста­ти­я­та на мла­дия изследо­ва­тел от Ста­ра За­го­ра Иван Ма­тев, в ко­я­то се съ­об­ща­ва­ше за единстве­на по ро­да си фрес­ка в Мъг­лиж­кия ма­нас­тир, ко­я­то пред­ста­вя пок­ръс­ти­те­ля на ир­лан­дския на­род Св. Пат­рик ре­дом със сла­вян­ски­те първо­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий.

Но­сех със се­бе си та­зи пуб­ли­ка­ция – тя ста­на ос­но­ва на из­дир­ва­не с участи­е­то на уче­ни и из­сле­до­ва­те­ли от раз­лич­ни стра­ни, в то­ва чис­ло и на Ми­гу­ел Аренц от Пап­ския Из­то­чен ин­сти­тут в Рим. Щом я зър­на, проф. Хак­сли на­ре­ди да бъ­де из­ва­де­на в ня­кол­ко броя на ксе­рокс, сет­не по­же­ла да му бъ­де пре­ве­де­на. По­зо­ва­ва­не­то на ир­лан­дския прос­ве­ти­тел го на­ка­рада се раз­ше­та из най-тай­ни­те ъг­ли на биб­ли­о­те­ка­та. До­не­се теж­ки то­мо­ве ен­цик­ло­пе­дии, в ко­и­то пи­ше­ше под­роб­но за Св. Пат­рик. По­пи­та как­во лично аз се ин­те­ре­су­вам от тех­ни­те кни­ги. Слу­жи­те­лят Андре­ас, за­вър­шил Мос­ков­ския уни­вер­си­тет, бе­ше дос­та­тъч­но сръ­чен да из­пъл­ни нав­ре­ме поръч­ки­те.

Още през VI в. ир­лан­дски­те мо­на­си поч­ват да про­по­вяд­ват християнство­то в За­пад­на Евро­па на ла­тин­ски език. Сти­гат на из­ток до Вели­ка Мо­ра­вия. За при­със­тви­е­то им днес се от­кри­ват ар­хе­о­ло­ги­чес­ки дока­за­тел­ства. Има и пис­ме­ни: в из­вес­тния „Си­най­ски мо­лит­ве­ник“ от ХI в., спо­ред спо­ме­на­тия йе­ро­мо­нах Аренц, ли­чи тях­на на­ме­са.

В мо­рав­ски­те зе­ми ир­лан­дци­те се сре­щат с уче­ни­ци­те на Ки­рил и Мето­дий. Ми­си­и­те им са с един и същ сми­съл: да се из­гра­ди ду­хо­вен мост меж­ду Изто­ка и За­па­да; да се пре­о­до­ля­ва враж­да­та, да се да­де пред­ни­на на кул­тур­но­то об­щу­ва­не, на опоз­на­ва­не­то и вза­и­мо­по­мощ­та.

Исто­ри­я­та на Евро­па оба­че по­е­ма по дру­ги пъ­ти­ща. Гра­ни­ца ста­ва разде­ля­не­то на цър­кви­те в сре­да­та на ХI век.

В. „Антени“, бр. 23, 1987 г.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

Зажъдица

по Климентовата пътека

Една Димчова страница

През ля­то­то на 1916 го­ди­на, в раз­га­ра на Ев­ро­пейс­ка­та вой­на, Бъл­га­рия има в своя ка­лен­дар „бъл­гар­с­ка прос­ла­ва на хи­ля­до го­ди­ни от смърт­та на Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки и на хи­ля­до го­ди­ни бъл­гар­с­ка прос­ве­та“.

На тър­жес­т­ве­но съб­ра­ние в БАН проф. Алек­сан­дър Те­о­до­ров-Ба­лан чете ака­де­мич­на реч „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки в кни­жов­ния по­мен и в научно­то ди­ре­не“. Има и дру­ги по­доб­ни тър­жес­т­ва по гра­до­ве и се­ла.

По Кли­мен­то­ва­та пъ­те­ка от Прес­лав до Ох­рид во­ю­ва 22-ри полк на Сед­ма тра­кийс­ка ди­ви­зия. Ос­ма­та ро­та на вто­ра дру­жи­на ко­ман­д­ва под­по­ру­чик Дим­чо Де­бе­ля­нов, ро­дом коп­рив­ще­нец, не­жен ли­рик, ко­го­то срав­ня­ват с Пол Вер­лен. Той се жал­ва в пис­ма до близ­ки­те си, че вой­ни­ци­те ня­мат цига­ри, а им се пу­ши мно­го – от мъ­ка ли, от ску­ка ли; спо­де­ля, че през про­лет­та на­ме­рил мин­зу­ха­ри в шуб­ра­ки­те край пъ­тя; из­по­вяд­ва стран­но­то си без­г­ри­жие в ста­рия би­вак под връх Бе­ла­си­ца; оп­лак­ва се, че по­ве­че­то офи­це­ри ве­че са си хо­ди­ли за вто­ри или тре­ти път в до­ма­шен от­пуск, а той все не мо­же да ви­ди близ­ки­те си. И на ед­но мяс­то въз­дъх­ва: „Как­ва е зажъ­ди­ца за пис­ма по тия чу­ка­ри...“. Не­поз­на­та ду­ма – ня­ма я и в речника на Най­ден Ге­ров.

В Де­ня на Све­ти­те Сед­мо­чис­ле­ни­ци – 27 юли под­по­ру­чик Де­бе­ля­нов го­во­ри пред вой­ни­ци­те си, ка­то пол­з­ва тех­ни­те поз­на­ния за мес­та­та, свързани със Св. Кли­мент, по ко­и­то те са во­ю­ва­ли. То­ва ста­ва под връх Кар­тал­те­пе, из­точ­но от връх Де­бе­лар, къ­де­то пол­кът прес­то­я­ва де­се­ти­на дни. Не са оба­че ви­де­ли с очи­те си са­ми­я Ох­рид, езе­ро­то и ма­нас­ти­ра край не­го, съ­ну­ва­ни от мно­зи­на в око­пи­те.

Уз­на­то от д-р Ни­ко­лай Сик­лу­нов. Дим­чо е но­сел от ля­ва­та стра­на на вой­ниш­кия си ши­нел кни­га със со­не­ти­те на Шек­с­пир, от ко­я­то пре­веж­дал в ча­со­ве на са­мо­та. Мо­же­ло е да за­ги­не и по-ра­но – един кур­шум за­ся­да точ­но в та­зи кни­га...

По­е­тът за­ги­ва на 2 ок­том­в­ри край Де­мир­хи­сар от ан­г­лийс­ки кур­шум. Не­го­вият брат Илия оти­ва да го пог­ре­бе в мес­т­на­та чер­к­ва. През 1932 г. кости­те му са пре­нес­е­ни в Коп­рив­щи­ца.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

в Харвардския университет.

ДИМИТРИ ОБОЛЕНСКИ
(СЪР ДИМИТРИ)

По­че­тен док­тор на Со­фий­ския уни­вер­си­тет
„Св. Кли­мент Охрид­ски“

Нас­­­лед­­­с­т­во­­то на Св. Св. Ки­­рил и Ме­­то­­дий, пре­­тър­­­пя­­ло кру­­ше­­ние в Мо­­ра­­вия, би­­ва спа­­се­­но от бъл­­­гар­­­с­кия на­­род. Ка­­то да­­ват убе­­жи­­ще на тех­­­ни­­те уче­­ни­­ци, и на пър­­­во мяс­­­то на Св. Кли­­мент и Св. На­­ум, бъл­­­га­­ри­­те съ­­у­­мя­­ват да оси­­гу­­рят по-на­­та­­тъш­­­но раз­­­ви­­тие на то­­ва нас­­­лед­­­с­т­во и сет­­­не да пре­­да­­дат не­­го­­ви­­те ду­­хов­­­ни и кул­­­тур­­­ни плодове на дру­­ги­­те сла­­вян­­­с­ки на­­ро­­ди от Юго­­из­­­точ­­­на и Из­точ­­­на Ев­ро­­па. Имен­­­но в Бъл­­­га­­рия ми­­си­­я­­та на Св. Св. Ки­­рил и Ме­­то­­дий по­­лу­­ча­­ва най-го­­ля­­ма под­­­к­ре­­па и би­­ва спа­­сена за Ев­ро­­па и сла­­вя­­ни­­те.

ВИ­ЗАН­ТИЯ И БЪЛ­ГА­РИЯ
В ДУ­ХОВ­НО СЪД­РУ­ЖИЕ

Жи­во­тът и де­я­тел­ност­та
на Кли­мент Ох­рид­с­ки
и Те­о­фи­лакт Ох­рид­с­ки
в свет­ли­на­та
на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ко­то нас­лед­с­т­во

Проф. Ди­мит­ри Обо­лен­с­ки

В по­ня­ти­е­то „ки­ри­ло-ме­то­ди­ев­с­ко нас­лед­с­т­во“ аз вла­гам два от­дел­ни, но свър­за­ни по­меж­ду си сми­съ­ла. Пър­во, то­ва оз­на­ча­ва фон­да литературни твор­би – как­то пре­вод­ни, та­ка и ори­ги­нал­ни, на­пи­са­ни на старос­ла­вян­с­ки (ста­ро­бъл­гар­с­ки) език. Бъл­га­рия изиг­ра­ва ог­ром­на ро­ля в раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не­то и със­та­вя­не­то на те­зи твор­би, осо­бе­но по вре­ме на Злат­ния век на ней­на­та книж­ни­на през IХ и Х век. Спо­ред кри­ла­тия из­раз на Фран­ти­шек Двор­ник – мо­я учи­тел, ко­га­то в 80-те го­ди­ни на де­ве­тия век де­ло­то на Кон­с­тан­тин-Ки­рил и Ме­то­дий пре­тър­пя­ва кру­ше­ние в Мо­ра­вия, то е спа­се­но от бъл­га­ри­те.

В съ­що­то вре­ме Злат­ни­ят век на бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра, ук­ра­сен от пи­са­те­ли ка­то Кли­мент Ох­рид­с­ки, На­ум Ох­рид­с­ки, Кон­с­тан­тин Преславски, Йо­ан Ек­зарх, Чер­но­ри­зец Хра­бър, спо­ред мен мо­же да се разглеж­да в по-ши­рок кон­текст. Той се оп­ре­де­ля ка­то кни­жо­вен фонд на един­на на­ци­о­нал­на ли­те­ра­ту­ра, със­та­вен на един­ни­я по оно­ва вре­ме старос­ла­вян­с­ки език. В та­зи ли­те­ра­ту­ра вли­зат твор­би на пи­са­те­ли от Вели­ка Мо­ра­вия, Че­хия, Хър­ва­тия, Бъл­га­рия и Ки­ев­с­ка Ру­сия. Непрестанно­то вза­и­мо­дейс­т­вие меж­ду те­зи сла­вян­с­ки ли­те­ра­ту­ри през Х и ХI век до из­вес­т­на сте­пен е из­рав­ня­ва­ло раз­ли­чи­я­та меж­ду мес­т­ни­те струк­ту­ри и тра­ди­ции. Ис­то­ри­я­та на та­зи един­на об­ща ли­те­ра­ту­ра все още не е на­пи­са­на и за­се­га ние ня­ма­ме срав­ни­те­лен ана­лиз на ней­ни­те глав­ни про­из­ве­де­ния и по та­зи при­чи­на след­ва да се от­на­ся­ме вни­ма­тел­но към ней­ни­те обоб­ще­ния. Мо­же оба­че сме­ло да се из­ра­зи пред­по­ло­же­ни­е­то, че та­зи сла­вян­с­ка ре­дак­ция на ви­зан­тийс­ка­та ли­те­ра­ту­ра изиг­ра­ва ог­ром­на ро­ля ка­то пос­ред­ни­ца меж­ду Ви­зан­тия и сла­вян­с­кия свят, а съ­що и меж­ду от­дел­ни­те стра­ни на Из­точ­на Ев­ро­па.

Вто­ри­ят сми­съл, кой­то аз вла­гам в по­ня­ти­е­то „ки­ри­ло-ме­то­ди­ев­с­ко нас­лед­с­т­во“, за­ся­га сфе­ра­та на иде­о­ло­ги­я­та. Тя е би­ла ед­нов­ре­мен­но религи­оз­на и по­ли­ти­чес­ка. Всъщ­ност тя е има­ла за цел да оп­ре­де­ли мястото на сла­вя­ни­те в хрис­ти­ян­с­кия свят. Ней­на ос­но­ва е би­ло убеждение­то, че ези­кът, на кой­то се пре­веж­да и во­ди хрис­ти­ян­с­ко­то богослу­же­ние, се прев­ръ­ща са­ми­ят той в све­щен език и на­ро­дът, кой­то си слу­жи с то­зи език, се посвещава в служба на Бога. Всеки народ, който има свой собствен литургически език и литература на роден език, по такъв начин заема своето законно място и придобива особена ми­сия в със­та­ва на хрис­ти­ян­с­ка­та чо­веш­ка същ­ност. Ран­ни­те твор­би на Ки­ри­ло-Методиевската тра­ди­ция из­лъч­ват ра­дос­тен оп­ти­ми­зъм и ед­но въл­ну­ва­що чув­с­т­во на кул­тур­на про­лет. То­ва про­из­хож­да от съз­на­ни­е­то на славянските на­ро­ди, че те са при­до­би­ли своя соб­с­т­ве­на ис­то­ри­чес­ка самолич­ност, по­лу­ча­вай­ки хрис­ти­ян­с­ки пис­ме­на на своя ро­ден език.

Същ­ност­та на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ко­то нас­лед­с­т­во – сла­вян­с­ко по форма и от­на­ча­ло до го­ля­ма сте­пен гръц­ко по съ­дър­жа­ние, го прев­ръ­ща в пър­вос­те­пен­но сред­с­т­во за раз­п­рос­т­ра­ня­ва­не на ви­зан­тийс­ка­та кул­ту­ра в стра­ни­те на Из­точ­на Ев­ро­па.

Ка­то не­пос­ред­с­т­вен уче­ник на Ки­рил и Ме­то­дий, осо­бе­но на Ме­то­дий, Кли­мент Ох­рид­с­ки взе­ма лич­но учас­тие в тях­на­та сла­вян­с­ка ми­сия и просве­ти­тел­с­ка де­я­тел­ност. Той от ран­ни мла­ди­ни след­ва Ме­то­дий и как­то зна­ем от ед­но не­го­во жи­тие, „виж­да с очи­те си всич­ки де­ла на своя учител“. Ако вяр­ва­ме бук­вал­но на те­зи ду­ми, сле­до­ва­тел­но Кли­мент вър­ви ре­дом с Ме­то­дий от мо­мен­та, ко­га­то пос­лед­ни­ят пре­би­ва­ва в един от манас­ти­ри­те на пла­ни­на­та Олимп в Ма­ла Азия през 50-те го­ди­ни на IХ век и ос­та­ва при не­го до Ме­то­ди­е­ва­та смърт през 885 го­ди­на. От то­ва мо­же с из­вес­т­на ве­ро­ят­ност да се зак­лю­чи, че Кли­мент взе­ма учас­тие при създаване­то на сла­вян­с­ка­та аз­бу­ка от Ки­рил и Ме­то­дий – гла­го­ли­ца­та, сетне учас­т­ва в Мо­рав­с­ка­та ми­сия на сво­и­те учи­те­ли и дей­но под­по­ма­га Ме­то­дий по вре­ме на не­го­во­то ар­хи­е­пис­коп­с­т­во в Цен­т­рал­на Ев­ро­па. А от „Вто­ро­то жи­тие на Св. На­ум“ зна­ем, че Кли­мент е ръ­ко­по­ло­жен ка­то свещеник в Рим през 868 го­ди­на.

Ала, как­то е доб­ре из­вес­т­но, ис­тин­с­ки и най-го­лям нас­лед­ник на Кирило-Ме­то­ди­е­во­то де­ло Кли­мент ста­ва след смърт­та на своя учи­тел, кога­то, би­дей­ки про­го­нен вед­но с дру­ги не­го­ви уче­ни­ци от Мо­ра­вия, той на­ми­ра то­пъл при­ют в Бъл­га­рия. Ос­нов­ни­те ета­пи на не­го­ва­та по-нататъшна служ­ба на сла­вян­с­ка­та прос­ве­та са доб­ре из­вес­т­ни.

Кни­жов­но­то нас­лед­с­т­во на Кли­мент е бо­га­то. То включ­ва пох­вал­ни сло­ва, праз­нич­ни сло­ва, по­у­че­ния, жи­тия на свет­ци, а съ­що та­ка и църковни пес­но­пе­ния. Важ­на ро­ля има не­го­ви­ят пре­вод от гръц­ки на „Пенти­кос­та­рия“ или на сла­вян­с­ки – „Цвет­ния триод“. Със сво­и­те твор­би Климент Ох­рид­с­ки иг­рае цен­т­рал­на ро­ля в Злат­ния век на бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра, а съ­що и в над­на­ци­о­нал­на­та ли­те­ра­ту­ра на ста­рос­ла­вян­с­ки език през на­чал­ния ста­дий на ви­зан­тийс­ко-сла­вян­с­ка­та кул­ту­ра.

Ед­но от най-за­бе­ле­жи­тел­ни­те Кли­мен­то­ви твор­би е „Пох­вал­но­то сло­во за Ки­рил Фи­ло­соф“. По мо­е­му, сред всич­ки­те не­го­ви про­из­ве­де­ния то е най-лич­но и най-сък­ро­ве­но. Час­тич­но ос­но­ва­но на ано­ним­но­то жи­тие на Констан­тин-Ки­рил, то из­ра­зя­ва с по­мощ­та на сред­но­ве­ков­на­та гръц­ка ритори­ка ос­нов­ни­те бе­ле­зи на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та иде­о­ло­гия: съзнанието за ней­ни­те ви­зан­тийс­ки из­во­ри; ува­же­ни­е­то пред за­пад­ния Рим, къ­де­то се по­ко­ят мо­щи­те на Св. Ки­рил; чув­с­т­во­то на дъл­бо­ка признател­ност, ко­я­то из­пит­ват сла­вя­ни­те спря­мо Кон­с­тан­тин-Ки­рил, кой­то, по­да­ря­вай­ки им ли­тур­гия и бо­жес­т­ве­ни пи­са­ния на тех­ния ро­ден език, обез­пе­ча­ва мяс­то за тях сред из­б­ра­ни­те на­ро­ди на зе­мя­та; ли­ку­ва­не­то при ми­съл­та, че по­лу­ча­вай­ки ли­тур­гия и све­ще­ни пи­са­ния на тех­ния соб­с­т­вен език, сла­вя­ни­те по­лу­ча­ват пряк дос­тъп до бо­жес­т­ве­но­то поз­на­ние; и накрая срав­не­ни­е­то, дос­та ха­рак­тер­но за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та тра­ди­ция, меж­ду все­мир­на­та ро­ля на Кон­с­тан­ти­но­во­то уче­ние и хрис­ти­ян­с­ка­та пропо­вед на апос­тол Па­вел: спо­ред Кли­мент по­доб­но на Па­вел и Св. Кирил „пре­ли­та ка­то орел над всич­ки стра­ни, от Из­ток на За­пад и от Се­вер на Юг“.

Същите най-въз­тор­же­ни пох­ва­ли, съ­ща­та бла­го­дар­ност и съ­щи­те сравнения се сре­щат и в дру­ги твор­би на ран­на­та Ки­ри­ло-Методиев­с­ка тра­ди­ция, със­та­ве­ни в Бъл­га­рия в края на IХ век и на­ча­ло­то на Х век.

Ка­то съз­да­ва Ох­рид­с­ка­та ду­хов­но-кни­жов­на шко­ла и я обо­га­тя­ва със сво­и­те соб­с­т­ве­ни пи­са­ния, Кли­мент ре­дом със своя съ­рат­ник На­ум пре­на­ся ви­зан­тийс­ко-сла­вян­с­ка­та тра­ди­ция на два­ма­та свои учи­те­ли от Мо­ра­вия в Бъл­га­рия и по та­къв на­чин обез­пе­ча­ва ней­ния раз­ц­вет на Бал­ка­ни­те и в цяла Из­точ­на Ев­ро­па.

Как­во об­що мо­же да има меж­ду то­зи пред­с­та­ви­тел на Ки­ри­ло-Методиев­с­ка­та шко­ла, вко­ре­нил ней­ни­те тра­ди­ции на Бал­ка­ни­те, и подвиза­ва­щия се 200 го­ди­ни по-къс­но в Ох­рид гръц­ки учен йерарх, провеж­дал в Бъл­га­рия по­ли­ти­ка­та на ви­зан­тийс­ки им­пе­ри­а­ли­зъм и навреме­ни из­ра­зя­вал в сво­и­те пис­ма да­леч не­ли­цеп­ри­ят­ни въз­г­ле­ди спря­мо ду­хов­но под­чи­не­ни­те не­му бъл­га­ри? По­ра­ди гор­но­то Ох­рид­с­ки­ят архиепис­коп Те­о­фи­лакт е об­ви­ня­ван от мно­зи­на ис­то­ри­ци и има ло­ша слава сред уче­ни­те-сла­вис­ти. Спо­ред убеж­де­ни­е­то на Ва­сил Зла­тар­с­ки назна­че­ни­ят от ви­зан­тийс­ки­те влас­ти око­ло 1090 г. ка­то бъл­гар­с­ки архиепис­коп Те­о­фи­лакт прес­лед­вал в цър­ков­но­то си поп­ри­ще ед­на основна цел – да уни­що­жи по ця­ла­та бъл­гар­с­ка зе­мя сла­вян­с­кия език и славян­с­ка­та кни­жов­ност. Без съм­не­ние, Те­о­фи­лакт е имал по­ли­ти­чес­ко зада­ние от стра­на на ви­зан­тийс­ки­те влас­ти, и на пър­во мяс­то от са­мия импе­ра­тор, да дър­жи сво­и­те па­со­ми бъл­га­ри под­чи­не­ни на ви­зан­тийс­ка­та власт и той ло­ял­но е из­пъл­ня­вал та­зи по­ве­ля. В свои пис­ма той се жал­ва, че е бил при­ну­ден да жи­вее в ед­на вар­вар­с­ка стра­на, как­ва­то е Бъл­га­рия.

Тряб­ва оба­че да се взрем по-от­б­ли­зо в „ан­ти­бъл­гар­с­ки­те“ из­с­тъп­ле­ния на Те­о­фи­лакт. На пър­во мяс­то, тряб­ва да от­бе­ле­жим, че те се сре­щат ряд­ко в не­го­ви­те пис­ма. От всич­ки­те 135 на брой, с­тиг­на­ли до нас, са­мо в десети­на от тях се съ­дър­жат кри­тич­ни бе­леж­ки спря­мо Бъл­га­рия и българи­те. На вто­ро мяс­то, в тях мо­же да се съз­рат го­ля­ма до­за по­зьор­с­т­во и ли­те­ра­тур­на ус­лов­ност. Не един ви­со­ко­пос­та­вен ви­зан­тийс­ки чи­нов­ник или йерарх, наз­на­чен на служ­ба в ня­коя от­да­ле­че­на от сто­ли­ца­та об­ласт, е счи­тал за не­об­хо­ди­мо да се оп­лак­ва от гру­бост­та на про­вин­ци­ал­ни­те нрави. По­доб­ни жал­би твър­де чес­то се сре­щат в пис­ма­та на мес­т­ни епископи от оно­ва вре­ме, не пра­ви из­к­лю­че­ние и Те­о­фи­лакт.

Мно­го по-цен­ни све­де­ния от­к­ри­ва­ме в Те­о­фи­лак­то­ви­те агиографически пи­са­ния и осо­бе­но в „Жи­ти­е­то на Кли­мент Ох­рид­с­ки“, написа­но на гръц­ки език. В не­го той не­вед­нъж по­ме­на­ва с въз­торг Ки­рил и Ме­то­дий; на­ри­ча два­ма­та „бла­же­ни от­ци и учи­те­ли“ и „свет­ци“; ня­кол­ко пъ­ти удос­то­я­ва Ме­то­дий с епи­те­та „ве­лик“, ве­ро­ят­но по­ра­ди то­ва, че той е бил не­пос­ред­с­т­вен Кли­мен­тов учи­тел.

Княз Бо­рис I Те­о­фи­лакт на­ри­ча „ос­ве­щен бъл­гар­с­ки княз“ и пи­ше, че той „има пра­ве­ден об­раз на ми­съл­та и е въз­п­ри­ем­чив към доб­ро­то“.

Ня­кои уче­ни смя­тат, че Те­о­фи­лакт не е ав­тор на Кли­мен­то­во­то жи­тие. Оба­че аз съм убе­ден, че то­ва жи­тие е на­пи­сал дейс­т­ви­тел­но Те­о­фи­лакт. В не­го има яс­ни сле­ди от Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та иде­о­ло­гия.

На пър­во мяс­то, ед­но от ос­нов­ни­те по­ня­тия на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та тра­ди­ция е сло­во­то. Под то­ва по­ня­тие пи­са­те­ли­те раз­би­рат бо­жес­т­ве­на­та истина, ко­я­то се пос­ти­га пос­ред­с­т­вом мес­т­ни­те, род­ни ези­ци и счи­тат, че сла­вя­ни­те, по­лу­чи­ли ли­тур­гия и Биб­лия на своя език, при­до­би­ват „слово“, си­реч дар, бла­го­да­ре­ние на кой­то те се оказ­ват спо­соб­ни да разбират и про­въз­г­ла­ся­ват ис­тин­с­ка­та вя­ра. То­ва раз­би­ра­не за све­ще­ния ло­гос е изразе­но с осо­бе­но крас­но­ре­чие в зна­ме­ни­тия „Прог­лас към евангели­е­то“, чи­е­то ав­тор­с­т­во по­ве­че­то уче­ни-сла­вис­ти при­пис­ват на самия Константин-Ки­рил:

„Слу­шай­те вие, цял сла­вян­с­ки на­ро­де! Слу­шай­те, за­що­то сло­во­то дой­де от Бо­га, сло­во, ко­е­то хра­ни чо­веш­ки­те ду­ши, сло­во, ко­е­то ук­реп­ва сър­ца­та и умо­ве­те, сло­во, ко­е­то под­гот­вя да се поз­нае Бо­га“.

(Из „Ста­ра бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра /IХ– ХVIII в./ в пре­во­ди, при­ме­ри и биб­ли­ог­ра­фия“. Със­та­ви­ли Б. Ан­ге­лов и М. Ге­нов. Со­фия, 1922.)

Мис­тич­на­та връз­ка меж­ду „сло­во­то“, оз­на­ча­ва­що све­щен ро­ден език, и въп­лъ­те­но­то Сло­во-Ло­гос, си­реч са­мия Хрис­тос, е под­чер­та­на на ня­кол­ко пъ­ти от Те­о­фи­лакт в не­го­во­то „Жи­тие на Св. Кли­мент“. В не­го из­под пе­ро­то на уче­ния ви­зан­ти­ец има сво­е­об­раз­на сло­вес­на иг­ра: „Кое мо­же да бъ­де по-при­ят­но за Сло­во­то от Сло­во­то, ко­е­то раз­ли­ча­ва сло­вес­ни­те от безсло­вес­ност­та, ако по­до­би­е­то се рад­ва на по­до­би­е­то?“.

На вто­ро мяс­то, ре­дом с ран­ни­те и най-ав­тен­тич­ни пред­с­та­ви­те­ли на ки­ри­ло-ме­то­ди­ев­с­ка­та тра­ди­ция Те­о­фи­лакт осъз­на­ва все­мир­ния универсален сми­съл на де­ло­то на сла­вян­с­ки­те пър­во­у­чи­те­ли. Константин-Ки­рил, за­щи­та­вай­ки по вре­ме на дис­пу­та във Ве­не­ция принципа за равенс­т­во­то на всич­ки ези­ци, ци­ти­ра „Пър­во­то пос­ла­ние на апос­тол Па­вел към ко­рин­тя­ни­те“ – текст, кой­то впос­лед­с­т­вие се прев­ръ­ща в идеологически ма­ни­фест за за­щит­ни­ци­те на сла­вян­с­ка­та ези­ко­ва традиция. От своя стра­на Те­о­фи­лакт не­ед­нок­рат­но по­соч­ва, че Ки­рил и Ме­то­дий вървят по стъп­ки­те на апос­тол Па­вел. А Кли­мент спо­ред неговите ду­ми ста­ва „нов Па­вел за но­ви­те ко­рин­тя­ни – бъл­га­ри­те“.

Дру­га ха­рак­тер­на чер­та, ко­я­то от­к­ри­ва­ме в пи­са­ни­я­та на ранносреднове­ков­ни­те пос­ле­до­ва­те­ли на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ка­та тра­ди­ция, то­ва е убеж­де­ни­е­то, че сла­вя­ни­те, ма­кар и по-къс­но въз­п­ри­е­ли християнство­то в срав­не­ние с дру­ги на­ро­ди, не за­е­мат по­ра­ди то­ва по-ниско по­ло­же­ние в се­мейс­т­во­то на хрис­ти­ян­с­ки­те на­ро­ди. Тех­ни­ят ста­тус се оп­ре­де­ля от из­вес­т­на­та прит­ча в „Све­то­то еван­ге­лие от Ма­тея“, в ко­я­то се раз­каз­ва как сто­па­ни­нът, из­ля­зъл ра­но от до­ма да на­е­ме ра­бот­ни­ци за окопа­ва­не на ло­зе­то си, да­ва в края на де­ня ед­на и съ­ща зап­ла­та и на оне­зи от тях, ко­и­то са прив­ле­че­ни от не­го в 11 ча­са по обед, как­то и на оне­зи, кои­то са за­поч­на­ли ра­бо­та в на­ча­ло­то на де­ня. След­вай­ки то­зи еван­гел­с­ки об­ра­зец,  Те­о­фи­лакт, ка­то раз­каз­ва за пок­ръс­т­ва­не­то на бъл­га­ри­те, пи­ше, че те са поз­на­ли Хрис­та, „ма­кар и къс­но око­ло еди­на­де­се­тия или дванадесетия час да са встъ­пи­ли в бо­жес­т­ве­но­то ло­зе“.

В край­на смет­ка Те­о­фи­лакт, срещ­нал Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ко­то литератур­но нас­лед­с­т­во или не­пос­ред­с­т­ве­но (ако той е зна­ел сла­вян­с­ки език), или с по­мощ­та на мес­т­ни пре­во­да­чи, прех­вър­ля бла­го­да­ре­ние на него мост меж­ду Ох­рид и Кон­с­тан­ти­но­пол и на­ми­ра у се­бе си ум­с­т­ве­ни и ду­хов­ни си­ли, за да оце­ни и раз­бе­ре то­ва нас­лед­с­т­во.

И два­ма­та – Кли­мент и Те­о­фи­лакт – не­за­ви­си­мо от дву­ве­ков­ния промеж­ду­тък на тях­на­та деятелност и раз­ли­ка­та меж­ду тех­ни­те националнос­ти, тем­пе­ра­мен­ти, въз­пи­та­ние и кул­ту­ра все пак имат дос­та об­щи не­ща по­меж­ду си. И два­ма­та имат в цен­тъ­ра на сво­е­то по­лез­ре­ние Ох­рид и Ма­ке­до­ния, и два­ма­та ра­ту­ват сре­щу ла­тин­с­кия дог­мат фи­ли­ок­ве (от лат.: и от Сина – б.м., Ил. П.), и два­ма­та въз­х­ва­ля­ват апос­тол Па­вел и княз Бо­рис, и два­ма­та – ес­тес­т­ве­но, не по един и същ на­чин и в не­ед­нак­ва сте­пен – се стре­мят да обе­ди­нят Визан­тия и сла­вя­ни­те в един­но кул­тур­но съд­ру­жес­т­во.

Сло­во­то е про­из­не­се­но пред учас­т­ни­ци

в Десетия меж­ду­на­ро­ден конгрес на сла­вис­ти­те,

из­с­ле­до­ва­те­ли на Юго­из­точ­на Ев­ро­па, София,

2 сеп­тем­в­ри 1989 го­ди­на.

*  *  *

Додатък. С чувство на културна пролет. Ред­ки ми­ну­ти сме пре­жи­вя­ва­ли на­ис­ти­на в а­у­ла­та на Свети-Кли­мен­то­вия уни­вер­си­тет. Сред тях най-ред­ки бя­ха оне­зи, в ко­и­то ста­на ду­ма за са­мия Све­ти Кли­мент, пър­вос­тро­и­те­ля на бъл­гар­ска­та и сла­вян­ска­та кул­ту­ра.

Та­къв бе­ше де­нят, в кой­то ок­сфор­дски­ят про­фе­сор Ди­ми­три Оболенски, нас­лед­ник на ста­ри­нен пе­тер­бур­гски род, при то­ва ос­вен профе­сор, съ­що и сър, ста­на По­че­тен док­тор на на­шия уни­вер­си­тет. То­ва бе в дни­те на Де­се­тия меж­ду­на­ро­ден кон­грес на сла­вис­ти­те в Со­фия. По та­къв на­чин бе оси­гу­ре­на и не­о­би­чай­на по сво­е­то рав­ни­ще и раз­но­об­ра­зие а­у­ди­то­рия. Име­ни­ти уче­ни мъ­же от раз­ни стра­ни на­пус­на­ха за­се­да­ни­я­та на сек­ци­и­те в кон­гре­са, за да за­че­тат с при­със­тви­е­то си ак­та на удос­то­я­ва­не­то на го­ле­мия ев­ро­пей­ски ви­зан­ти­нист. Не се знае да­ли ня­кой от фоторепорте­ри­те е оце­нил то­ва бо­гат­ство и е сни­мал а­у­ди­то­ри­я­та в то­зи не­ин вид.

Освен то­ва Обо­лен­ски про­из­не­се сво­е­то сло­во на рус­ки език. Слу­ша­ли сме с уши­те си на то­зи език вся­как­ви оцен­ки за на­ша­та ста­ра култу­ра, но та­зи бе ед­на от най-цен­ни­те и не­за­ви­си­ми спря­мо вре­мен­ни съоб­ра­же­ния. При то­ва тя бе раз­би­ра­е­ма за слу­ша­те­ли­те и до­не­се действител­но усе­ща­не за т.нар. пир­шес­тво на ду­ха.

Ли­че­ше, че и са­ми­ят про­фе­сор от Оксфорд не сдър­жа удовлетворението и ра­дос­тта си от то­ва къс­но, но зас­лу­же­но с мно­го труд приз­на­ние. От ви­со­та­та на своя на­у­чен при­нос той всъщ­ност по­каз­ва­ше, че е сто­рил нез­на­чи­тел­но мал­ко в срав­не­ние със са­мия Кли­мент, пат­ро­на на уни­вер­си­те­та.

В дни­те след про­мо­ци­я­та по­тър­сих Обо­лен­ски в Цен­тъ­ра „Дуй­чев“, в по­ли­те на Ви­то­ша. По­ис­ках ав­тог­раф за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ския вес­тник „За бук­ви­те – О писменехь“. Дос­та­тъч­но бе по­зо­ва­ва­не­то на про­ф. Дуй­чев, кой­то подкрепи из­да­ни­е­то вся­чес­ки от са­мо­то на­ча­ло. Под­кре­па из­ра­зи се­га и него­ви­ят от­дав­на­шен ко­ле­га и при­я­тел. Спо­ред не­го точ­но на Бъл­га­рия и при­ли­ча да тър­си въз­мож­нос­ти за пред­ста­вя­не на но­вос­ти­те в сла­вис­ти­ка­та пред по-ши­рок кръг от об­щес­тве­нос­тта – то­ва на­пъл­но от­го­ва­ря на ней­на­та древ­на ми­сия.

Та­ка пи­ше­щи­ят те­зи ре­до­ве има­ше ра­дос­тта да раз­го­ва­ря поло­вин час на­са­ме с ев­ро­пей­ския учен – не за ня­как­во теж­ко ин­тер­вю, а с мол­ба за кон­крет­ни прак­ти­чес­ки на­път­ствия над раз­гър­на­ти­те стра­ни­ци на из­да­ни­е­то. Бях­ме в ра­бот­ния ка­би­нет на ве­че по­кой­ния Дуй­чев, кой­то духом бе­ше при нас. Пи­ше­ща­та му ма­ши­на, кни­ги­те, до ко­и­то се е  докосвал сто­ти­ци пъ­ти, ме­бе­ли­те, кар­ти­ни­те по сте­ни­те, от­ра­же­ни­е­то на есен­на­та ви­тош­ка го­ра през стък­ла­та на про­зор­ци­те, близ­ко­то при­със­твие на на­деж­дни уче­ни­ци – всич­ко спо­ма­га­ше за то­ва.

Бях­ме ве­че пуб­ли­ку­ва­ли един­стве­на по ро­да си фрес­ка от ма­нас­ти­ра „Св. Ни­ко­лай Чу­дот­во­рец“ край Мъг­лиж, на ко­я­то са изоб­ра­зе­ни Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий и ир­лан­дски­ят прос­ве­ти­тел Св. Пат­ри­кий. Пот­вър­дих, че с Дуй­чев ме­сец пре­ди смър­тта му имах­ме уго­вор­ка той да на­пи­ше ста­тия за т.нар. ир­лан­дска ми­сия – ир­лан­дски мо­на­си прос­ве­ти­те­ли ид­ват от­към За­пад до Ве­ли­ка Мо­ра­вия и по та­къв на­чин хвър­лят ду­хо­вен мост с Кирило-Ме­то­ди­е­ва­та ми­сия от­към Изто­ка, ма­кар и с един век раз­ли­ка във вре­ме­то.

Ето раз­съж­де­ни­я­та на проф. Обо­лен­ски:

„На­ис­ти­на раз­де­ле­ни­е­то на цър­кви­те ста­ва в сре­да­та на ХI век. Но то си ос­та­ва един офи­ци­а­лен акт, кой­то в бо­гос­лу­жеб­на­та прак­ти­ка и на За­пад­на­та, и на Източ­на­та цър­ква не при­до­би­ва зна­чи­мо раз­ши­ре­ние и ут­вър­жда­ва­не, то­ва ста­ва дос­та къс­но – чак през ХIII и ХIХ в., ко­га­то се съ­че­та­ва с то­га­ваш­ни по­ли­ти­чес­ки ин­те­ре­си и теж­не­ния. А има и дос­та сви­де­тел­ства, че в пре­диш­ни­те ве­ко­ве об­щнос­тта меж­ду две­те цър­кви по ос­нов­ни въп­ро­си про­дъл­жа­ва да съ­щес­тву­ва. Счи­там, че то­ва тряб­ва неп­ре­мен­но да се има пред­вид. Обсъж­дал съм го с ви­зан­ти­нис­ти от раз­ни уни­вер­си­те­ти и съм на­ми­рал под­кре­па от тях“.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

проф. Андрей Ро­бин­сон

ОТ ОХРИД ДО ХАРВАРД

Или как най-прес­тиж­ни­ят уни­вер­си­тет на САЩ
пред­ста­ви Гри­го­рий Фи­ло­соф –
не­из­вес­тен кни­жов­ник от ХI в. с круп­но дело
в ста­ро­бъл­гар­ска­та и ста­ро­рус­ка­та ли­те­ра­ту­ра

Във вре­ме­на на ка­так­лиз­ми ка­то днеш­ни­те из зем­ни­те пук­на­ти­ни избликват чис­ти из­вор­ни во­ди. Та­ка и всред ду­хов­на­та ни кри­за се явя­ват но­ви сви­де­тел­ства от­нос­но бъл­гар­ския влог в раз­прос­тра­ня­ва­не­то на христи­ян­ство­то.

През 1983 г. на Меж­ду­на­род­ния ко­лок­ви­ум по ста­робъл­га­рис­ти­ка в София мла­ди­ят учен от Архе­ог­раф­ска­та ко­ми­сия при Ака­де­ми­я­та на науки­те в Мос­ква Ана­то­лий Ту­ри­лов съ­об­щи за но­во­от­кри­ти ръ­ко­пи­си, излез­ли из­под пе­ро­то на не­из­вес­тен кни­жов­ник от ХI в. То­ва бе из­вес­те­но сво­ев­ре­мен­но в руб­ри­ка­та „Бъл­га­рис­ти­ка и бъл­га­рис­ти“ на сед­мич­ни­ка „Анте­ни“ (бр. 34 от 24 ав­густ 1983 г.), а сет­не и в Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ския вес­тник „За бук­ви­те – О пис­ме­нехь“. В сбор­ни­ка „Рус­ко-бъл­гар­ски книжовни връз­ки“, из­да­ден през 1987 г. в Со­фия от Дър­жав­на­та библиотека на СССР „В. И. Ле­нин“ и На­род­на­та биб­ли­о­те­ка „Ки­рил и Мето­дий“, бе от­пе­ча­та­но прос­тран­но из­след­ва­не на Ю. Д. Ри­ков и А. А. Ту­ри­лов под заг­ла­вие „Из ис­то­рии рус­ско-­бол­гар­ских кул­ьтур­ных свя­зей Х века (Гри­го­рий Фи­ло­соф – ма­ло­из­вес­тный пи­са­тель Ки­ев­ской Ру­си)“.

Съ­чи­не­ни­я­та на Гри­го­рий Фи­ло­соф се по­я­ви­ха ця­лос­тно за пър­ви път през 1994 г. ка­то из­да­ние на Хар­вар­дския уни­вер­си­тет – най-ста­ро­то и най-прес­тиж­но вис­ше учеб­но за­ве­де­ние на САЩ.

Встъ­пи­тел­на­та сту­дия е де­ло на Ана­то­лий Ту­ри­лов.

Пре­во­дът на Гри­го­ри­е­ви­те сло­ва от ста­ро­бъл­гар­ски на ан­глий­ски език нап­ра­ви Уилям Фе­дер, из­вес­тен ста­робъл­га­рист от Ка­то­ли­чес­кия универси­тет на град Ний­ме­ген, Хо­лан­дия.

Пуб­ли­ка­ци­я­та е том от по­ре­ди­ца­та ан­глий­ски пре­во­ди на кни­жов­ни­ци от Ки­ев­ска Ру­сия и е спон­со­ри­ра­на от Ук­ра­ин­ска­та кул­тур­на об­щност в САЩ.

Ста­ва ду­ма за на­пъл­но не­из­вес­тен до­се­га кни­жов­ник от ХI в. За неговото съ­щес­тву­ва­не не е пред­по­ла­гал до­ри и най-го­ле­ми­ят поз­на­вач на сла­вя­но­рус­ка­та книж­ни­на акад. Н. К. Ни­кол­ски. Но­во­от­кри­ти­те ръ­ко­пи­си про­из­хож­дат от бо­га­та­та сбир­ка на из­вес­тния мос­ков­ски ко­лек­ци­о­нер старо­об­ря­дец М. И. Чу­ва­нов. Ко­га­то те пос­тъп­ват в От­де­ла за ръ­ко­пи­си на Дър­жав­на­та биб­ли­о­те­ка „В. И. Ле­нин“, се изяс­ня­ва, че то­ва е всъщ­ност старобъл­гар­ски кни­жов­ник.

Гри­го­рий прис­ти­га в Ки­ев от Ца­риг­рад за­ед­но с ця­ла сви­та дър­жав­ни дей­ци и ду­хов­ни­ци, пред­вож­да­на от мит­ро­по­лит Ге­ор­ги – грък по произход, ос­мия по­ред мит­ро­по­лит на Рус­ка­та пра­вос­лав­на цър­ква. То­ва е ста­на­ло не по-ра­но от март 1061 г., си­реч око­ло 1062 г., според засичането на тек­ста с дру­ги съ­би­тия от съ­що­то вре­ме.

Изо­би­ли­е­то на ду­ми с бъл­гар­ски про­из­ход в съ­чи­не­ни­я­та на Гри­го­рий из­да­ват не­го­во­то бъл­гар­ско по­тек­ло. С го­ля­ма сте­пен на ве­ро­ят­ност мо­же да се при­е­ме, че той ид­ва от За­пад­на Бъл­га­рия. Мо­же би по-ран­на­та част от би­ог­ра­фи­я­та му е свър­за­на по ня­ка­къв на­чин с Прес­лав и нас­лед­ство­то на из­вес­тна­та шко­ла, ко­я­то е про­дъл­жи­ла след смър­тта на цар Си­ме­он и при не­го­вия син Пе­тър, съ­що кни­жов­ник.

Кон­стан­ти­но­пол­ски­ят пе­ри­од на Гри­го­рий е бе­ля­зан с проз­ви­ще­то Фило­соф. В на­уч­ния свят спра­вед­ли­во се счи­та, че то­ва проз­ви­ще е тит­ла за оне­зи, ко­и­то са учи­ли в зна­ме­ни­та­та шко­ла на Маг­на­у­ра.

Знае се как­ва пър­вос­те­пен­на ро­ля имат бъл­га­ри­те и ос­та­на­ли­те юж­ни сла­вя­ни за раз­ви­ти­е­то на рус­ка­та книж­ни­на и тях­но­то доб­ро поз­на­ва­не на гръц­ки и сла­вян­ски ези­ци. Би­лин­гвиз­мът е ха­рак­тер­на осо­бе­ност за творчес­ка­та дей­ност и на прес­лав­ски­те, и на ки­ев­ски­те кни­жов­ни­ци. В края на ХIV и началото на ХV в. тър­нов­ци­те Кип­ри­ан и Григорий Цам­блак ог­ла­вя­ват цър­ква­та на ця­ла Ру­сия от­но­во ка­то пос­ред­ни­ци с Ца­риг­рад. Откри­ва­не­то на Гри­го­ри­е­ви­те твор­би до­каз­ва, че по по­до­бен на­чин български­те кни­жов­ни­ци са пос­ред­ни­чи­ли меж­ду Ца­риг­рад и Ки­ев при изграж­да­не­то на хрис­ти­ян­ска­та кул­ту­ра и в пред­ход­ни­те сто­ле­тия.

Съ­чи­не­нията на Гри­го­рий пред­став­ля­ват се­дем сло­ва, пред­наз­на­че­ни за про­из­на­ся­не при обик­но­ве­ни слу­чаи. Съг­лас­но ре­да на източноправославна­та цър­ква, те­зи сло­ва след­ват дни­те на сед­ми­ца­та: „За Хрис­то­во­то въз­кре­се­ние“ (не­де­ля), „За ан­ге­ли­те“ (по­не­дел­ник), „За Йо­ан Пред­те­ча“ (втор­ник), „За Св. Бо­го­ро­ди­ца“ (сря­да), „За апос­то­ли­те“ (четвър­тък), „За кръс­та“ (пе­тък) , „За по­мен на мър­тви­те“ (съ­бо­та). Словата са с­тиг­на­ли до нас в го­лям брой в къс­ни пре­пи­си от тре­та­та четвърт на ХV век.

В. „Отечествен фронт“, бр. 17, 1995 г.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

ТВОРИТЕЛЕН ЗА СРАВНЕНИЕ

Или как проф. Андрей Ро­бин­сон раз­поз­на
ста­ра бъл­гар­ска сле­да в днеш­ния рус­ки език

„ВОЛКОМ бы выгриз бю­рок­ра­тиз­м…“ – „КАТО ВЪЛК бих из­гри­зал бюрок­ра­тиз­ма“. Та­ка сви­ре­по се за­кан­ва на бу­ма­щи­на­та Вла­ди­мир Маяков­ски, по-спе­ци­ал­но на тази в пас­пор­тни­те служ­би. Оказ­ва се, че го произне­съл на ста­ро­бъл­гар­ски. То­ва ми от­кри в раз­го­вор проф. Андрей Ро­бин­сон в рус­ка ака­де­мич­на сре­да. Па­де­жът е тво­ри­те­лен за срав­не­ние и чрез не­го се пре­да­ват раз­лич­ни пре­об­ра­же­ния чо­веш­ки, оп­ри­ли­ча­ва­не на чо­ве­ка с пред­ста­ви­те­ли на жи­во­тин­ския свят.

Той ве­че се бе за­ни­ма­вал дос­та за­дъл­бо­че­но вър­ху бъл­гар­ски те­ми. На V меж­ду­на­ро­ден кон­грес на сла­вис­ти­те в Со­фия през 1963 г. в док­ла­да си, озаг­ла­вен „Исто­ри­ог­ра­фи­я­та на Сла­вян­ско­то въз­раж­да­не и Па­и­сий Хилендар­ски“, бе оп­ре­де­лил атон­ския мо­нах като лич­ност с ев­ро­пей­ска значи­мост. По-къс­но, за­ед­но с Ни­ко­лай Ди­лев­ски бе под­гот­вил „Жи­ти­е­то“ на Соф­ро­ний Вра­чан­ски за ака­де­мич­на­та по­ре­ди­ца све­тов­ни „Ли­те­ра­тур­ни па­мет­ни­ци“ (из­да­де­но през 1976 г.).

Сре­ща­та ни бе­ше в Инсти­ту­та за све­тов­на ли­те­ра­ту­ра на Ака­де­ми­я­та на на­у­ки­те на СССР, чий­то ди­рек­тор бе проф. Ро­бин­сон. Под­не­сох ритуално вто­рия брой на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ския вес­тник. Вър­ху пър­ва­та му стра­ни­ца има­ше изяв­ле­ние на бъл­гар­ския дър­жа­вен ръ­ко­во­ди­тел, до не­го – об­ра­з на Кли­мент Охрид­ски, бъл­гар­ски све­тец от Х в. Едно ряд­ко съ­сед­ство.

Проф. Ро­бин­сон се обър­на към сво­и­те сът­руд­ни­ци, скуп­чи­ли се над изда­ни­е­то:

„Виж­те, на­ли ви каз­вам – има ве­че трето юж­нос­ла­вян­ско влияние…“.

Изре­че­но бе то­ва пред хо­ра, ко­и­то про­уч­ват све­тов­на­та ли­те­ра­ту­ра. Те зна­е­ха доб­ре за пър­во­то – през Х в. – юж­нос­ла­вян­ско вли­я­ние вър­ху руската ли­те­ра­ту­ра, за вто­ро­то – през ХIV-ХV век. Зна­е­ха, че те са предим­но бъл­гар­ски.

Ли­че­ше, че по­доб­ни съж­де­ния са би­ли спо­де­ля­ни и в пре­диш­ни разгово­ри меж­ду хората в ин­сти­тута.

По­доб­ни от­кро­ве­ния най-чес­то ос­та­ват не­до­ку­мен­ти­ра­ни вър­ху магнето­фон­на лен­та, ни­то по ня­ка­къв друг на­чин, ко­е­то не зна­чи, че не са би­ли нап­ра­ве­ни.

На­ли Бог оби­ча Тро­и­ца­та, знае се. Едно свя­то де­ло тряб­ва да се от­брои до три пъ­ти, трик­рат­но да се зат­вър­ди, да се уси­ли, ук­ре­пи и заз­дра­ви триж­ди.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

ПИСА ПЕТЪР ЧЕРНОРИЗЕЦ

Или как се зав­ръ­ща при нас
кру­пен ста­ро­бъл­гар­ски кни­жов­ник –
мо­же би са­ми­ят вла­де­тел,
благодарение на проф. Румяна Павлова (1933 – 2011)

Изда­тел­ство­то на БАН из­ва­ди на бял свят кни­га под заг­ла­вие „Пе­тър Черно­ри­зец – ста­ро­бъл­гар­ски пи­са­тел от Х век“. Не­ин ав­тор е проф. д-р Ру­мя­на Павлова, гост-про­фе­сор по ста­ро­бъл­гар­ски език и па­ле­ославистика в Уни­вер­си­те­та на град Кьолн, Гер­ма­ния.

Раз­го­варях с ав­тор­ка­та на прос­тран­но­то из­след­ва­не.

– Кой е Пе­тър Чер­но­ри­зец? За­що до днес поч­ти ни­що не сме чували за не­го?

– До­се­га за не­го не е пра­ве­но са­мос­то­я­тел­но из­след­ва­не. Рус­ки­ят учен А. И. Со­бо­лев­ски от­пе­чат­ва през 1908 г. ста­тия в ня­кол­ко странички. В нея той твър­ди, че ста­ва ду­ма за сла­вян­ски ав­тор, на­пи­сал шест ори­ги­нал­ни твор­би. Си­гу­рен е, че е южен сла­вя­нин. Изказ­ва до­гад­ка, че всъщ­ност то­ва е са­ми­ят цар Пе­тър – бъл­гар­ски­ят вла­де­тел, си­нът на цар Си­ме­он. Основание за то­ва Со­бо­лев­ски на­ми­ра в об­сто­я­тел­ство­то, че и два­ма­та са мо­на­си. Исто­ри­чес­ки све­де­ния пот­вър­жда­ват, че цар Петър е бил книжовник. А ези­кът на твор­би­те е юж­нос­ла­вян­ски.

Сет­не дъл­го вре­ме ни­кой не об­ръ­ща вни­ма­ние на спо­ме­на­ти­те шест сло­ва. Йор­дан Ива­нов пуб­ли­ку­ва в сво­я­та кни­га „Бъл­гар­ски ста­ри­ни от Ма­ке­до­ния“ две служ­би за цар Пе­тър. (В на­ши дни бъл­гар­ски­ят учен Стефан Ко­жу­ха­ров до­ка­за убе­ди­тел­но, че то­ва всъщ­ност са две час­ти от ед­на и съ­ща служ­ба. Б.м., И. П.) Йор­дан Ива­нов съ­що е ка­те­го­ри­чен, че Пе­тър Чернори­зец и цар Пе­тър са ед­но и съ­що ли­це. С по­доб­на уве­ре­ност по-късно пи­ше и Емил Ге­ор­ги­ев. Бо­ню Анге­лов об­на­род­ва две твор­би на Черно­ри­зец Пе­тър, но не твър­ди ка­те­го­рич­но, че ста­ва ду­ма за владетеля. В мно­го­том­на­та ис­то­рия на Бъл­га­рия Ди­ми­тър Анге­лов се спи­ра на то­ва име, но за­я­вя­ва, че не би мог­ло да се оп­ре­де­ли с пъл­на сигурност да­ли то­ва е ца­рят.

– А Вие са­ма­та как стиг­нах­те до та­зи те­ма?

– Ка­то пре­по­да­ва­тел в Со­фий­ския уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Охридски“ аз съз­да­дох пре­ди го­ди­ни ези­ко­во-тек­сто­ло­гич­на ла­бо­ра­то­рия. Тя има­ше за за­да­ча да из­след­ва ста­ро­бъл­гар­ски тек­сто­ве в чуж­ди ръкопи­си – рус­ки, сръб­ски, мол­до-вла­хий­ски. Те в бъл­гар­ски­те пре­де­ли са изчезнали, но са вгра­де­ни в кни­жов­ни па­мет­ни­ци на срод­ни­те нам култури. Подготвих­ме с мои сту­ден­ти и сът­руд­ни­ци два то­ма от издание­то на Симео­но­вия сбор­ник. Поч­нах­ме ра­бо­та вър­ху из­да­ва­не­то на дру­ги творби, нап­ри­мер „Пан­дек­ти­те“ („За­кон­ни­ци­те“)  на Ни­кон Чер­но­го­рец – според мо­ето убеж­де­ние и два­та тех­ни то­ма са ста­ро­бъл­гар­ски творби. Изслед­ва­ме съ­що ста­ро­бъл­гар­ския пре­вод на „Исто­ри­чес­ка Па­лея“, за­па­зен в рус­ки препис.

Аз са­ма­та се за­ех да про­у­ча и пред­ста­вя нас­лед­ство­то на старобългарския кни­жов­ник Пе­тър Чер­но­ри­зец, чи­и­то про­из­ве­де­ния са запа­зе­ни пре­ди всич­ко в рус­ка­та книж­ни­на. В края на кра­и­ща­та то­ва следва­ше да се из­вър­ши имен­но от бъл­гар­ска­та на­у­ка.

– Как­ви са ос­нов­ни­те из­во­ди на Ва­ше­то из­след­ва­не?

– Про­уч­ва­не­то на тек­сто­ве­те по­ка­за, че сло­ва­та или по­у­че­ни­я­та на Петър Чер­но­ри­зец всъщ­ност са де­вет на брой – че­ти­ри прос­тран­ни и пет крат­ки. Пър­ви­те са на­пи­са­ни от са­мия ав­тор, а вто­ри­те са до­ба­ве­ни най-къс­но през ХI век.

То­ва са по­у­че­ния за хрис­ти­ян­ска­та нрав­стве­ност. Те на­по­до­бя­ват по дух твор­би­те на Кли­мент Охрид­ски. Дос­тъп­ни са, емо­ци­о­нал­ни, си­реч пред­наз­на­че­ни са за ши­ро­ка упот­ре­ба сред но­во­пок­ръс­те­ни­те бъл­га­ри. Обсъж­дат от­но­ше­ни­я­та меж­ду Бо­га и Чо­ве­ка, Доб­ро­то и Зло­то. Напомнят от­го­во­ри­те на па­па Ни­ко­лай на въп­ро­си­те, за­да­де­ни от княз Бо­рис I по време на пок­ръс­тва­не­то – в мно­го от­но­ше­ния те са тълкувание тъкмо на те­зи от­го­во­ри. На­пи­са­ни са спо­кой­но, с ме­ко­та, без страхово въз­дей­ствие. За­бе­ляз­ва се бли­зост и с твор­ба­та на През­ви­тер Коз­ма.

– А има ли в тях пре­ки по­зо­ва­ва­ния на бо­го­ми­ли­те? На­ли в масово­то съз­на­ние за­се­га цар Пе­тър се свър­зва пре­дим­но с по­я­ва­та на те­зи ерес.

– Пе­тър Чер­но­ри­зец да­ва ут­вър­жда­ва­щи от­го­во­ри и по та­къв на­чин се про­ти­во­пос­та­вя на ере­ти­ци­те, без да ги на­зо­ва­ва пря­ко. Но не спо­ри с тях та­ка ярос­тно, как­то то­ва пра­ви Коз­ма. Той раз­чи­та на ти­хо­то спокой­но вну­ше­ние.

По всич­ко ли­чи, че твор­би­те са пи­са­ни през Х век, след вре­ме­то на цар Си­ме­он, мо­же би в сре­да­та на сто­ле­ти­е­то. Най-убе­ди­тел­но доказателство за то­ва е ези­кът на твор­би­те. Той е ста­ро­бъл­гар­ски, него­ва­та ру­си­фи­ка­ция все още е дос­та сла­ба.

– Да пов­то­рим въп­ро­са: ца­рят ли е то­ва, или не е ца­рят? За Средновеков­на Евро­па един вла­де­тел кни­жов­ник наис­ти­на е го­ля­ма рядкост!

– Рус­ки­ят учен Е. В. Пе­ту­хов пред­по­ла­га, че то­ва мо­же да бъ­де Пе­тър Руский – мос­ков­ски­ят мит­ро­по­лит, жи­вял през ХIII в., за ко­го­то митрополит Кип­ри­ан пи­ше през ХV в. жи­тие. То­ва не мо­же да бъ­де в ника­къв слу­чай – раз­по­ла­га­ме с по-ран­ни пре­пи­си от сло­ва­та на Пе­тър Чер­но­ри­зец, писани още през ХII в. Да­ли то­ва не е Пе­тър Да­мас­кин, гръцки кни­жов­ник от ХII век? Още Со­бо­лев­ски да­ва от­ри­ца­те­лен от­го­вор на то­ва въз ос­но­ва на на­уч­ни дан­ни.

Мо­е­то из­след­ва­не раз­глеж­да прос­тран­но то­зи въп­рос в самостоятелна гла­ва. При­веж­дат се до­ка­за­тел­ства за кни­жов­ни­те занима­ния на цар Пе­тър. На­пос­ле­дък бе от­кри­та ста­ро­пе­чат­на кни­га, ко­я­то съ­дър­жа тек­сто­ве с указа­ние „ИЗ КНИГЬ ЦАРЯ ПЕТРА БЛЪГАРСКАГО“. Тя е от­пе­ча­та­на през ХVI в. във Ве­не­ция от Яков Крайков, ро­дом от Со­фия. За­па­зе­ни са съв­сем мал­ко ек­зем­пля­ри от нея – аз че­тох един в Сан­кт Петер­бург. В два сбор­ни­ка със сло­ва има сен­тен­ции, ко­и­то съ­дър­жат изречени­е­то „ПЕТЪР ЦАР РЕЧЕ“.  То­ва са мис­ли сре­щу зло­е­зи­чи­е­то. Има до­ка­за­тел­ства, че цар Петър ста­ва мо­нах. Обстоятелство­то, че ца­рят се за­ни­ма­ва с кни­жо­вен труд, е без­спор­но. Исто­ри­чес­ки е на­пъл­но доказано, че след смър­тта си той е ка­но­ни­зи­ран за све­тец на православна­та цър­ква и е съз­да­де­на служ­ба в не­го­ва чест. За съ­жа­ле­ние, не­го­во жи­тие, ко­е­то по пра­ви­ло се пи­ше в такива слу­чаи, не е от­кри­то до­се­га. По­я­ви се пре­ди вре­ме сле­да от по­доб­но жи­тие в ед­на ста­тия на рус­кия мит­ро­по­лит Фи­ла­рет, ко­я­то е по­мес­те­на в мал­ко проуч­ван гръц­ки ръ­ко­пис, съх­ра­ня­ван в Ми­лан­ска­та биб­ли­о­те­ка „Амброзиана“, но за съжале­ние тя се ока­за пог­реш­на.

Мо­я­та на­уч­на хи­по­те­за е след­на­та. Ня­ма стро­го на­уч­ни доказателства, че цар Пе­тър и Пе­тър Чер­но­ри­зец са ед­но и съ­що ли­це. Но в съ­що­то вре­ме не съ­щес­тву­ват ни­как­ви ос­но­ва­ния да бъ­де от­ре­че­но то­ва.

– В та­къв слу­чай как­ва ро­ля има ин­ту­и­ци­я­та на из­сле­до­ва­те­ля?

– Пет­на­де­сет го­ди­ни съм се ро­ви­ла из ръ­ко­пи­си и вся­как­ви кни­ги в биб­ли­о­те­ки­те и ар­хи­ви­те на Мос­ква, Сан­кт Пе­тер­бург, Оде­са, Бер­лин, Дрез­ден, Бел­град, Рил­ския ма­нас­тир. Тряб­ва да се има пред­вид не­що – това, че сре­ща­та на­са­ме с ръ­ко­пи­си­те с ни­що дру­го не мо­же да се замени. Те са при­е­ли ду­хов­на енер­гия от хо­ра­та, ко­и­то са ги че­ли в продъл­же­ние на сто­ле­тия, спо­де­ля­ли са над тях тре­во­ги­те си, мо­ли­ли са се за сво­е­то спасе­ние и за спа­се­ни­е­то на на­ро­да си.

Са­ма­та аз имам яс­но усе­ща­не: ТОВА Е ЦАР ПЕТЪР!

Но ка­къв­то и да е той – в край­на смет­ка ста­ва ду­ма за кру­пен старобъл­гар­ски кни­жов­ник. За­се­га той лип­сва в ен­цик­ло­пе­ди­и­те, учебници­те, хрис­то­ма­ти­и­те. Са­мо ня­кои спе­ци­а­лис­ти са чу­ва­ли за не­го.

*  *  *

Додатък. Опит за обоб­ще­ние. Цар Пе­тър уп­рав­ля­ва Бъл­га­рия в продъл­же­ние на 42 ­го­ди­ни. През то­ва вре­ме трае най-дъл­ги­ят ми­рен период в ле­то­пи­са на сред­но­ве­ков­на­та ни дър­жа­ва. Не е ли то­ва благоприят­на поч­ва за раз­ви­тие на кул­ту­ра­та? Отвед­нъж ли е сек­нал Симео­но­вият зла­тен век с кон­чи­на­та на вла­де­те­ля кни­го­лю­бец, срав­ня­ван с древ­ния Пто­ло­мей?

Но­ви­те на­уч­ни до­ка­за­тел­ства на­ла­гат  на­но­во да се об­съ­ди об­хва­тът на Злат­ния век на бъл­гар­ска­та кул­ту­ра. Та­зи не­об­хо­ди­мост спо­де­лят не са­мо на­ши из­сле­до­ва­те­ли, но и без­прис­трас­тни ев­ро­пей­ски уче­ни. След дългого­диш­ни за­ни­ма­ния вър­ху ос­тан­ки­те от та­зи кул­ту­ра, не са­мо пи­са­ни вър­ху пер­га­мент или хар­тия, но и из­се­че­ни вър­ху ка­мък, те ид­ват до заклю­че­ние: про­дук­ци­я­та на Прес­лав­ска­та кни­жов­на шко­ла е мно­гок­рат­но по-го­ля­ма по ко­ли­чес­тво, от­кол­ко­то за­се­га то­ва е въз­при­е­то.

Същото ста­но­ви­ще­ изрази проф. Ру­долф Айцет­мю­лер – съв­ре­ме­нен изследо­ва­тел на ней­но­то нас­лед­ство, сред ру­и­ните на Прес­лав през есен­та на 1978 година.

В. „Български писател“, бр. 29, 1994 г.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

“, бр. 29, 1994 г.

ОТ РИЛА ДО АЛЯСКА

Култът към Св. Иван Рилски в Русия

По­чит­та към рил­ския пус­тино­жи­тел Иван Рил­ски, най-ран­ни­я южнославян­ски све­тец, дос­ти­га още в де­се­тия век да­леч на се­вер.

Осно­ва­те­ли­те на днеш­ния град Рил­ск, за­пад­но от Кур­ск, би­ли преселни­ци от Ду­на­ва. През 986 г. княз Вла­ди­мир Све­тос­ла­вич на връ­ща­не от Ду­нав­ска Бъл­га­рия из­диг­нал на стра­те­ги­чес­ки мес­та по се­вер­на­та граница на Ки­ев­ска Ру­сия гра­до­ве­те кре­пос­ти Кур­ск, Рил­ск, Пу­ти­вил, Белго­род. Точ­но по то­ва вре­ме е построен и храмът „Св. Иван Рил­ски“ на едно­и­ме­нен хълм в Рил­ск, на­ри­чан до днес гал­ьов­но „Ива­нуш­ка“. Местните жи­те­ли по­чи­тат па­мет­та на све­те­ца на 18 ав­густ – в де­ня, ко­га­то той е по­чи­нал. Ру­и­ни­те на хра­ма ли­чат край стръм­ни­те бре­го­ве на ре­ка Сейм. От не­го всъщ­ност за­поч­ва гра­дът.

В на­ча­ло­то на ХVII в. Рил­ск имал 18 цър­кви и 4 ма­нас­ти­ра. През следва­щия век сти­хи­ен по­жар из­пе­пе­ля­ва гра­да. Све­ще­ни­ят хълм оба­че оста­ва не­по­кът­нат. През 1906 г. на не­го е съг­ра­де­на цър­квата „Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий“.

Св. Иван Рил­ски е счи­тан за­ пок­ро­ви­тел на гра­да. Вяр­ва се, че той спа­ся­ва кре­пос­тта от та­тар­ско ра­зо­ре­ние. Чул от­пра­ве­ни­те към не­го молитви, той се по­я­вя­ва на кре­пос­тна­та сте­на, раз­мах­ва го­ля­ма бя­ла кър­па и ос­ле­пя­ва ор­да­та на на­шес­тве­ни­ци­те.

Ро­дом от Рил­ск е Гри­го­рий Ше­ле­хов, на­ри­чан „Рус­ки­я Ко­лумб“. Той дос­ти­га Си­бир, Кам­чат­ка, бре­го­ве­те на Ти­хия оке­ан. В Иркут­ск за­бо­га­тя­ва, поч­ва да учас­т­ва в тър­гов­ски ком­па­нии, пред­при­е­ма сме­ли мореплавания към не­поз­на­ти зе­ми и ос­тро­ви. При­съ­е­ди­ня­ва Аляс­ка към Рус­ка­та им­пе­рия. Не­го­ви­ят ко­раб е но­сел наз­ва­ние „Св. Иван Рил­ски“. На не­го неп­рес­тан­но са про­из­на­ся­ни мо­лит­ви към све­те­ца. На раз­ни мес­та по бре­го­ве­те на Се­вер­ния ле­до­вит оке­ан, Ти­хия оке­ан и Аляс­ка би­ли построени па­рак­ли­си в чест на бъл­гар­ския све­тец от Ри­ла. Зна­ме­ни­ти­ят рил­ча­нин, срав­ня­ван с Ко­лумб, има па­мет­ник в Иркут­ск.

„Откри­ва­не­то“ на град Рил­ск дъл­жим на Смо­лен­ския епис­коп Нес­тор Кос­те­неч­ки. При­зо­ван от мес­тен жи­тел, като предстоятел на Българското подворие в Москва, през ав­густ 1978 г. той по­се­ща­ва гра­да за пър­ви път, въп­ре­ки че то­га­ва той е в неп­рис­тъп­на за чуж­ден­ци зо­на. При­ет е ка­то драго­це­нен гост от град­ска­та власт. Свър­зва се с ту­каш­ни­те кра­еве­ди Ф. И. Вер­бин, Вл. Про­сец­ки и Н. Н. Мел­ни­ков. Пол­зва пуб­ли­ка­ции на Г. Холмого­ров и Н. Се­на­тор­ски.

*  *  *

Додатък. На­пос­ле­дък  ста­на из­вес­т­но: Св. Иван Рил­с­ки е не­бе­сен пок­ро­ви­тел и на рус­кия град Са­ма­ра, в чи­и­то окол­нос­ти и до днес са запазени сле­ди от вол­ж­­ки­те бъл­га­ри.

Са­мар­с­ко­то зна­ме, вър­ху ко­е­то след Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние през 1876 г. са из­ве­за­ни об­ра­зи­те на Ивер­с­ка­та Св. Бо­го­ро­ди­ца и Св. Св. Ки­рил и Методий, съп­ро­вож­да в бит­ки­те Бъл­гар­с­ко­то опъл­че­ние през ця­ла­та Руско-тур­с­ка ос­во­бо­ди­тел­на вой­на. След под­пис­ва­не­то на Сан-Сте­фан­с­кия ми­рен до­го­вор Тре­та опъл­чен­с­ка дру­жи­на е дис­ло­ци­ра­на в Ра­до­мир. Местни­те граж­да­ни из­п­ра­щат ка­то дар на Са­ма­ра ико­на на Св. Иван Рилски.

„Славянски вестник“, бр. 5-6, 1995 г.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София