Съвременник на миналото
Илия
Пехливанов на 80 години
Веселете се, небеса! – Изплете венец на Корените ръка Илиева! Този шеговит каламбур със заглавията на трите
последни книги[1] на Илия
Пехливанов (Бог обича троицата!) ни въвежда юбилейно в неговия житейски и творчески път на журналист, публицист, писател, талантлив и
неуморим търсач на всичко българско и родно. Автор на книги, журналистически
публикации в нашия и чуждестранен печат, на телевизионни и радио-предавания,
съставител на сборници, съосновател и дългогодишен главен редактор на
Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ (1979-2016) – негова
съдба и рожба, постоянна кауза и поле за бран и слава.
Илия Пехливанов е честит да притежава
сетива, пронизващи епохите, да издирва и открива невидяни или подминати от
историци и предходници забележителни факти и личности – будители и достойни
българи от духовната карта на Отечеството. Занимаваха го Първоучителите и техните
ученици, старобългарската литература и език, търсеше и поддържаше връзки със
съвременни изследователи на кирило-методиевското дело. Особено вълнуваща и
плодоносна се оказа акцията „Разкази на очевидци“ на Априлското въстание от
1876 г. Откри малко известни и неизвестни бисери от дейността на Васил Левски,
„надари“ с плът и кръв в роман една от най-невероятните фигури на нашето
Възраждане – отец Матей Преображенски…Невъзможно е дори само да се маркира
събраното от страниците на „За буквите – О писменехь“ с помощта на неуморната
му съпруга Пепа Манастирска и дъщеря им Деляна Пехливанова в новите книги –
обширна, почти енциклопедична панорама на българската духовност през вековете с
най-конкретни измерения, написани по
препоръките на Стоян Радев (подсъзнателно, разбира се,): изказът да бъде
кратък, силен, улучващ.
Дълбоко ерудиран, зареден с редки
познания, особено чувствителен към новите открития, Илия Пехливанов постоянно
надграждаше, посещавайки научни форуми по славистика, българистика,
византинистика, организираше срещи и дискусии с наши и чуждестранни учени и
писатели в редакцията на в. „Антени“, където в началото се правеше
Кирило-Методиевският вестник.
Той беше честит да общува с видни,
световноизвестни корифеи от науката и културата, лично да чуе, да документира,
а и да предизвика чрез журналистическото си участие важни размисли и обобщения,
както и собственоръчно написани автографи, отразяващи високата им оценка на
българския принос в развитието на историческия и културен процес в Европа и
света. Мнозина от събеседниците му ставаха автори на вестника, членове на
Международния редакционен съвет като акад. Д. Лихачов, Роже Бернар, Рикардо
Пикио, Санте Грачиоти, Норберт Рандов, Джон Атанасов, Мерсия Макдермот, Алексей
Лосев, Валентин Распутин, Петър Динеков, Иван Дуйчев, Куйо Куев, Петко Тотев и
още много и много други. Само разгърнете книгите му и ще ги видите. Влизаше в
библиотеки и архивни хранилища, в древни храмове и археологически разкопки като
в роден дом.
Илия Пехливанов е не само преизпълнен с
идеи, той е човек на практическите дела – вършителят! Тихо, безшумно! И не само
по списването на уникалния вестник. С негово участие (и не е било
безпроблемно!) се появяваха грамофонна плоча с любимото песнопение на Левски
„Достойно естъ“ и творбата на Черноризец Храбър „О писменехь“ на старобългарски
език, пътуващата книжарница „Матей Преображенски“, сборниците с разкази на
очевидци на национално-освободителните борби, двата тома „Българистика и
българисти“, съставени от рубриката на в. „Антени“, дала началото на
Кирило-Методиевския вестник. Събра и публикува песните, съхранени в паметта на
баба му Ирина и майка му Дешка. Изпълни заръката на акад. Дмитрий Лихачов
значимите вестникарски публикации да се събират в книги.
Дейността на Илия Пехливанов имаше и
една далеч немаловажна страна: неговото чисто човешко внимание както и
професионалните му оценки, публикациите за и от други творци, особено млади
автори, подкрепяха, подтикваха към активност и увереност. Мнозина бесарабски
българи не забравят дружеското му рамо.
Още едно име ще прибавя към беглите
щрихи от необхватната дейност на
юбиляра: Виталий Маслов. „Срещнаха се и се познаха“. Не, познаха се преди да се
срещнат, когато през 1985 г. в редакцията на „Антени“ пристигна писмо от
далечния северен град Мурманск. Писателят Виталий Маслов пишеше, че споделил по
телефона с акад. Лихачов намерението си да честват Деня на Св. Св. Кирил и
Методий, поискал съвет и литература, а той го насочил към българите и му
продиктувал адреса на редакцията ни. Да се знай и помни – Илия Пехливанов пръв
оцени значението на „северния прилив“ и най-естествено му протегна ръка. На
първо време подготви пакет с материали, основно с вестника „За буквите“ , чиито
красиви страници като плакати са украсили преди 35 години първия празник
(1986), проведен без указание свише. Оказа се, че публикациите на Илия за тези
събития, са изиграли ролята на съществена – международна! – подкрепа за бурното
разпространение на празника и в други градове на Съветския съюз. Преди 30
години ( 1991 ) беше обявен за
държавен. А в Мурманск вече беше издигнат паметникът на Първоучителите – дар от
България (1990), трепетно
изпроводен от Илия Пехливанов.
Когато
Виталий Маслов посети България, с Илия Пехливанов се намериха духовно
близки, сякаш цял живот са били заедно.Били са заедно в нашето общо културно
пространство. И Виталий Маслов не се поколеба да изпрати депеша от София:
току-що роденият му внук да бъде назован Иля.
***
Роден на 2 януари 1941 г. в с. Горни
Върпища, Дряновско, разположено над загадъчната паст на пещерата, кръстен в
Дряновския манастир, израснал в гънките на Предбалкана, от дете обсебен от
легендите за трагичната борба на поп Харитоновите въстаници, завършил
Априловската гимназия и Софийския университет с учители като Петко Тотев, проф.
Иван Дуйчев, акад. Петър Динеков, които го зареждат със страстта на
търсачеството и родолюбието, след време Илия ще подчертае „своя порив за
завръщане към корените“ и, погнусен „от яловите безродници“, ще определи, че
търсенето на „духовна връзка с предците е най-сигурен белег на творческа
същност“. Цял живот той неистово търси тази духовна връзка. И лете, връщайки се
в родния дом, в уюта на козите пътеки обмисля как да спасява
Кирило-Методиевския вестник от нахлулата агресивна бездуховност и чертае в
плановете си поредния му брой.
Едно свое есе от 2010 г. („Съплести
венец“, стр. 358) завършва със следното откровение:
„Висша привилегия за началото на новия
век е наистина да походиш отново по пътеките на своето детство, да отпиеш вода
от забравени кладенчета, да потърсиш дървото, на което си изрязал с ножче името
си като малък,… да си набереш къпини край пътя и шипки-ранозрейки…
За огромна част от съвременните хора
това не е никак възможно – да минеш отново по пътеките на детството. Четете и
завиждайте!“
Да, завиждаме му, че се е връщал по
пътеките на детството, завиждаме му за тръпката на откривателството, за
общуването с велики хора – българолюбци, за сътворяването на най-обичания
вестник, чиито страници с преписи от дълбоката ни древност стигнаха дори в
Космоса!
И му благодарим!
Илия Пехливанов оставя, и вярвам, ще
продължи да оставя за идните поколения най-важното: книгите – истински пантеон
на българщината! Духовна храна за изпът!
На многая лета!
Калина
Канева
[1] „Веселете се, небеса!“
С., Академично издателство „За буквите – О писменехь“, 2017 г.: „Съплести
венец“, С., Изд. „Авангард Прима“, 2018: „Корени“ С. Изд. „Авангард Прима“,
2020
