Да си спомним за Веселин Йосифов
– публициста, литературния
критик, общественика, преминал като метеор през небето на българската култура (21 юни 1920 - 3 септември
1990).
Весо-Кучето хапеше безсмислието във всичките му
прояви и беше захапан от ухапаните – инфарктно и безвъзвратно. Но остана
свободното му и ярко слово в очакване да бъде събрано накуп.
От
негови почитатели, извадили от плявата на времето този бисер, може би неговата лебедова песен.
ЗНАМЕТО
За мен знамето не е атрибут
на власт. Под знамето са воювали в няколко войни моите деди и бащи. Знамето е
за мен съдба на народа ни, защото още по времето на Раковски и Левски то е
събирало своите цветове.
Моя реликва е тетрадката на
едно тринайсетгодишно момиче. С неукрепнал почерк то пише своя Дневник: „Днес,
13 март 1913 година, Одрин падна. Бе точно десет часа без пет минути. На
покрива на нашето училище ние, няколко момичета българчета, дигнахме
Българското знаме, което сами ушихме снощи!“
В Осма Тунджанска дивизия
служи бащата на това момиче. Дивизията има славни полкове – наследници на знамената на три Опълченски
дружини – Шейновският, Шипченският и Балканският!
Шейновци щурмуват Айваз-баба. Щурмуват така, както се е щурмувало в ония
години. Крепостта е била обявена на всеослушание за непревземаема. Поне така са
заявявали германските генералщабни офицери, които са били на турска служба.
Така са писали французките вестници. Писали са така и британските вестници.
Писали са всички, които са имали кореспонденти и при турците, и при българите.
Писали са дълго, защото дълго е придължавала обсадата на Адрианопол, запазил
славата си на седалище на кръстоносците
– спасители на божия гроб и на
други ценности на Европа.
Одринската епопея е връх на
справедливата Отечествена война на българския народ през 1912-1913! Именно
справедлива! Именно Отечествена! Защото аз не зная моят народ да е водил
несправедливи, завоевателни, насилнически войни. Той е воювал винаги на свои
територии с българоезично население. Поне тогава е било така!
Брадясал, почернял от барут,
изтощен от среднощните атаки, бащата се втурва в освободената крепост и търси
своето момиче. Над Одрин още димят последните снаряди, когато той зърва
сградата с българското знаме на покрива. И момичето потъва в прегръдката на
бащата-войник.
„Най-щастливият миг в моя
живот“ – продължава момичето в своя Дневник.
А в двора на училището още
стои дупката от самодейната бомбардировка на подпоручик Топракчиев. Неговото
брезентово леко самолетче се е завъртяло няколко пъти над покрива на училището,
където няколко момичета българчета са развявали малки трицвети и са
приветствали българските икаровци, на които е било съдено да се запишат първи в
историята на военната авиация.
На самолетчето на подпоручик
Топракчиев са били изписани същите три цвята на българското национално
достойнство.
„Ние помагахме на ранените и
болни турски войници – продължава в своя Дневник момичето. – Те са прости, но
добри хора, доведени в Мала Азия, неграмотни и кротки, третирани грубо и
жестоко от офицерите си, които говореха френски и немски.“
Трицветът е задължавал
българските момичета да бъдат милосърдни, да пазят благородството си, да дават
храната си на войниците, срещу които воюват бащите им.
Ето какво е българското
знаме!
Поне в Дневника на момичето
от 1913 година в Одрин!
За мен знамето не е атрибут
на власт, а символ на достойнство. Не посягайте на нашето знаме! Защото
момичето, което е шило това знаме в Одрин през 1913 година, е моята покойна
майка. Защото войникът от Шейновския полк при Айваз-баба е нейният баща, моят
покоен дядо – син на обесен за свободата на България. И то
обесен на моста на Марица край Одрин.
Тъй че знамето е шито от
майка ми!
ВЕСЕЛИН ЙОСИФОВ
В. „Антени“, брой 27, стр. 3,5 юли 1989 г.
