Пъпна връв
От селските черкви на
Предбалкана до Калиманица
„Какво ме връща отново към
тези къщи с плочести покриви, където няма ни кино, ни телевизия, а вечер по
тесните калдъръмени улички само някакво куче влачи стара обувка, като ръмжи само на себе си? Дали само образът на
майка ми? С нея се виждаме вече по два-три пъти в годината…
Има нещо по-силно: Аз искам да
доловя в ромона на малкото поточе и в шума на габърите стъпките на търновската
болярка Божана, която предпочела полуотшелническото съществуване сред гънките
на Предбалкана пред безчестието на друговереца. Време е да залича в себе си
спомена за оная нощ, когато кръвожадните тълпи на покорителя нахлули през
портите на Търновград и уморени да убиват,
заспали под зловещите отблясъци на пожарите. Той сковава мозъка ми, кара ме да
се задъхвам, разкъсва ме между светлината и мрака. Трябва да осъзная себе си
като продължение на дедите си – иначе рискувам да пропилея живота си безцелно.
Отново да се почувствам столичанин – жител на Търновград.
Следва да сведеш нещата до
тяхната първичност, за да проникнеш в смисъла им. Аз искам да определя
относителното си тегло на човек, роден не изобщо някъде си, а сред старите
плочести къщи на Предбалкана, където друговерец не е имало. И където в селските
черкви, градени от строители без диплома с колюфичевска закваска, самобитни зографи са представяли свещената история
неподозирано свободно – нещо, което не са си позволявали по онези времена нито
на Запад, нито на Изток…“
Горната прозаическа миниатюра е писана в първите години от следването
ми в Свети-Климентовия университет, месеци след т.нар. карибска криза, когато бъдещето можеше и да не настъпи,
когато човечеството бе застанало на ръба на ядрената катастрофа и третата
световна война бе на косъм разстояние да се разрази.
Осмелих се да отнеса папка с подобни творения в редакцията на вестник
„Литературен фронт“ на Йордан Радичков, подкрепен в намерението си от моя
учител по литература в Априловската гимназия Петко Тотев. След двадесетина дена
отидох отново да чуя оценката за тях. Посрещнат бях неочаквано внимателно.
Радичков бе прочел всичко от папката. Най-много му бе харесала описаната
семейна история с първия телевизор „Опера“, който баща ми бе докарал в селцето върху
пещерата над Дряновския манастир; още на следния ден той бе замлъкнал и баща ми
го бе натоварил отново на шейната в зимния ден с дълбоки снегове, впрегнал бе
кравата Роза и кравата Съба да го откара в града на преглед – оказва се, че
просто е изгоряло бушончето. Дребна работа, но нали не му разбира човекът, и вълшебното огледало, с което бабите
можеха да гледат балета в София всъщност бе
усложнило битието им… „Само че – рече ми тогава редакторът Радичков – тези неща
се пишат вместо дневник и се оставят задълго в чекмеджето да отлежат, а в зряла
възраст могат да се извадят отново и видени с нов поглед, да придобият своя истински вид, достоен за показ пред читатели и
публика…“
Послушах съвета, естествено, и скрих творенията си надълбоко за десетилетия.
В годините подир тази среща си обясних защо Радичков бе прочел с такова
внимание моите прозаични откъси. Като журналист в младежките си години той бе
живял в една и съща квартира с Дамян Обрешков, роден също в селцата около
Царева ливада и Трявна, бе гостувал у приятеля си там, за да открие, че тези
родови махали от по 20-30 къщи на всеки отделен склон от диплите на Предбалкана
крият неподозирани човешки богатства, фолклорни образци, легенди за съкровища и
прочие. Блазня се от мисълта,че може би вниманието на мъдреца от Калиманица бе
привлякъл моят порив за завръщане
към корените, твърде несвойствен за онези години, в които обществото бе
увлечено от стремежи към нов живот, далеч от сиромашията, със загърбване редом
с това и на традиционните нравствени ценности и достояния.
Последваха години на всякакъв вид натрупвания чрез разнопосочни
журналистически пътувания из страната и в странство, включая и с пътуващата
книжарница „Матей Преображенски“ във върхови за отечеството месеци около
стогодишнината на Април 1876-а, общуване с именити българисти от Европа и
по-далечни страни, раждането на единствения по рода си български
Кирило-Методиевски вестник „За буквите – О писменехь“ и… „вот на недоверие“ от
близки колеги и съратници в редакцията на седмичника „Антени“. Всяко зло за
добро! Освободен от грижата за всекидневния хляб, останал насаме, потърсих в
чекмеджето оставените да отлежат там миниатюри и по стария съвет на редактора
Радичков ги пренаписах. С моя приятел Николай Ликовски осъществихме набързо
фолклорния свитък под заглавие „Богородичен хляб“. Художникът Калин Николов
помогна за оформлението на книжката. Тръгнах наивно да я предлагам по сборове и
панаири – в Троянския манастир, в Драгалевския, другаде.
Веднъж в Народния дворец на културата на някаква сбирка в зала 7 съзрях
сред многотията и Радичков. Осмелих се да му припомня за нашата отдавнашна
среща в редакцията на „Литературен фронт“. В следващите дни изпратих по пощата
на домашния му адрес моя богородичен
хляб със съответно посвещение и благодарност, очаквайки нова оценка за
прозаическите си отстъпления.
Не след много време двамата с Петко Тотев се срещат някъде из парка
около Орлов мост и Радичков, без да го питат,
споделя, че в книжката „Богородичен хляб“ имало великолепни работи. По-висока оценка за мои творчески постижения
не съм досега получавал. Любопитството е било относно моята скромна личност.
Моят учител по литература от Априловската гимназия пояснил с какво съм се
занимавал междувременно, поговорили и за други неща. Дали Радичков е направил
връзка с гостуването си у близките на Дамян Обрешков и мнението си относно
самобитния характер на родовите махали между Царева ливада и Трявна, не знам…
Във всеки случай то бе сетно потвърждение, че търсенето на духовна
връзка с предците е най-сигурен белег за творческа същност и само ялови
безродници могат да твърдят обратното.
Додатък съществен
При едно скорошно посещение на Лопушанския манастир получих като дар
албума „Йордан Радичков за Северозападния край“ – дело на Милан Миланов
(известен като „Милан Революцията“). В нея има откъси от творби на Радичков.
Смути ме неговото признание, че в родния му край няма народни песни. Наистина в
никакъв сборник с народни умотворения не са представени фолклорни образци от
Берковско. В замяна на това там изобилстват всякакви легенди и предания,
населени с митични същества и своеобразни люде, неподатливи на външно насилие
над личността им. Но като че ли песните и легендите от моя роден край са
привлекли вниманието на писателя заради смесицата на езичество и християнство с
неясната граница между тях. А нали тъкмо тази смесица привлече вниманието и на
италианците, и на скандинавците, напоследък и на бразилците, явявайки се ключ
към нашето дълговековно пребиваване на този пренаселен човешки кръстопът,
пожелаван от не едно племе, народност или империя, понякога от няколко
наведнъж.
