АПОС­ТОЛ В ЕНИ­НА

 Как Пре­об­ра­же­не­цът Отец Ма­тей е ди­рил

ки­рил­с­ка кни­га в ста­ра­та чер­к­ва “Св. Пет­ка” и не я на­ме­рил

Леп­на­ли са му още нав­ре­ме­то ес­наф­ли­и­те-до­мо­се­ди пря­кор “Мит­ка­ло­то”. За­ра­ди нес­кон­ча­е­ми­те му ски­тал­чес­т­ва по гра­до­ве и се­ла. И до Еру­са­лим е хо­дил — без да се на­ре­че “ха­д­жия”. На два пъ­ти хо­ди до Све­та го­ра с дъл­ги прес­то­я­ва­ния в ма­нас­тир­с­ки­те биб­ли­о­те­ки там. С лод­ка пла­ва до Ца­риг­рад, от­там — с па­ра­ход за Ру­сия. През Влаш­ко — за Бел­г­рад, при Ра­ков­с­ки. Повър­лу­вал ка­то хай­ду­тин из Бал­ка­на, при­би­ра се в Тър­нов­с­кия край, за да се за­се­ли трай­но в ма­нас­ти­ра “Св. Пре­об­ра­же­ние”, от­къ­де­то е при­ел проз­ви­ще­то си, и в Ев­ти­ми­е­ва­та “Св. Тро­и­ца”. Ка­то един къ­сен иси­хаст оби­та­ва близ­ка пе­ще­ра, къ­де­то пре­пис­ва жи­тия на свет­ци и до­ба­вя сво­е­то “Чуд­ное повествова­ние”.

Не го ос­та­вя на ми­ра иде­я­та да пос­т­рои “са­мод­ви­же­ща се мел­ни­ца”, заради ко­я­то пот­ро­ша­ва хи­ля­ди гро­шо­ве и мно­го вре­ме.

Та­ка или ина­че “мит­ка­не­то” му е сим­вол на веч­но дви­же­ние. Но от­къ­де ид­ва за­ря­дът за то­ва?

Отец Ма­тей ся­каш вър­ви по ди­ри­те на раз­пи­ле­ни­те след па­да­не­то на Търно­во бъл­гар­с­ки кни­ги! Та­зи ми­съл при­да­ва на ха­о­тич­ни­те му ски­та­ния зако­но­мер­ност.

Та­ка Отец Ма­тей се озо­ва­ва по ед­но вре­ме и в Ени­на, край Ка­зан­лък. Препо­ръч­ват го ко­ми­тет­с­ки хо­ра от гра­да, но е имал и дру­га ми­съл, за да се от­п­ра­ви на­там. Ста­ра­та та­мош­на чер­к­ва “Св. Пет­ка” па­зе­ла спо­мен от пренася­не­то мо­щи­те на све­ти­ца­та за Тър­нов­г­рад. В нея са пи­са­ни и преписвани кни­ги, до­ри е има­ло под­вър­з­вач­ни­ца. С пъл­но ос­но­ва­ние Ма­тей ре­ша­ва да се по­раз­тър­шу­ва из нея. За­пом­ни­ли са го как пъл­зи по та­ва­на с газе­ни­че в ръ­ка, под­п­рет­нал ра­со­то си. Нас­мал­ко и по­жар да нап­ра­ви от вехто­ри­и­те. Ни­що оба­че не от­к­ри­ва то­га­ва…

От­к­ри­ват сък­ро­ви­ще да­леч по­дир то­ва, чак през 1960 г. при рес­тав­ра­ци­я­та на чер­к­ва­та. Ста­ва ду­ма за Енин­с­кия апос­тол, ста­ро­бъл­гар­с­ки ки­рил­с­ки памет­ник от вто­ра­та по­ло­ви­на на ХІ в. — един­с­т­ве­на­та ста­ро­бъл­гар­с­ка кни­га, оце­ля­ла в пре­де­ли­те на днеш­на Бъл­га­рия.

Ра­бо­тел по рес­тав­ра­ци­я­та общ ра­бот­ник на име Рай­чо Пер­фа­нов. Изхвърлял от чер­к­ва­та бок­лу­ци и не­чис­то­тии. Всред гре­ди­те на та­ва­на намерил ня­как­во ко­же­но къл­бо. До­ка­то то за­ми­не за яма­та с от­па­дъ­ци, междув­ре­мен­но де­ца ня­как­ви го ри­тат вмес­то фут­бол­на топ­ка из дво­ра на чер­к­ва­та… Рай­чо си пий­вал чес­тич­ко, ряд­ко го виж­да­ли трез­вен. Ала в минути­те, ко­га­то пог­ле­дът му бил ясен, той за­бе­ля­зал ки­рил­с­ки бук­ви вър­ху дип­ли­те на ко­же­но­то къл­бо. От­с­т­ра­нил го от яма­та, раз­гър­на­ли го. С по­чу­да ви­де­ли ос­та­тъ­ци от пер­га­мен­тен ръ­ко­пис!… Съ­сед­ка-учи­тел­ка уз­на­ва за наход­ка­та. Взе­ма я и я от­на­ся в Со­фия. Там в На­род­на­та биб­ли­о­те­ка ве­щи спе­ци­а­лис­ти вни­ма­тел­но въз­в­ръ­щат кни­га­та в го­ден за ра­бо­та вид.

През 1965 г. па­мет­ни­кът е из­да­ден об­раз­цо­во от проф. Ки­рил Мир­чев, вид­ни­ят ста­ро­бъл­га­рист, и Хрис­то Ко­дов. Най-ста­ри­ят за­па­зен пре­пис на апос­тол­с­ки текст в сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност с из­к­лю­чи­тел­но зна­че­ние за науката се­га се съх­ра­ня­ва в со­фийс­ка­та Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва биб­ли­о­те­ка под

№ 1144.

Древ­но пра­ви­ло е: вся­ка кни­га си има съд­ба. А ста­ро­бъл­гар­с­ка­та — особе­но дра­ма­тич­на. Как­во ще­ше да бъ­де, ако ра­бот­ни­кът Рай­чо не бе учил по­лук­ла­си­чес­ка гим­на­зия в Ста­ра За­го­ра и не бе за крат­ко вре­ме с не­за­мъг­лен от ра­ки­я­та пог­лед, за да ви­ди древ­ни­те ки­рил­с­ки пис­ме­на вър­ху ко­же­ни­те откъс­ле­ци.

ръкопис от апри-май 1976г.

БО­ГО­МИЛ­С­КА СТЪП­КА НАВ­РЪХ БАЛ­КА­НА

 Ма­ха­ла край про­хо­да Ха­ин­бо­аз па­зи и до днес

сле­да от бо­го­ми­ли­те

Тя е раз­по­ло­же­на встра­ни от т.нар. Иван­ко­ва пъ­те­ка, по ко­я­то нав­ре­ме­то Иван­ко е ми­нал от Юж­на Бъл­га­рия за Тър­нов­г­рад. Там ня­ко­га е има­ло го­ля­мо учи­ли­ще за под­го­тов­ка на бо­го­мил­с­ки све­ще­нос­лу­жи­те­ли. Те са но­се­ли черве­но об­лек­ло за раз­ли­ка от хрис­ти­я­ни­те, об­ли­ча­ни в чер­ни дре­хи. От­там ид­ва и древ­но­то наз­ва­ние на се­ли­ще­то — “Чер­ве­ни­те по­по­ве” или “Чер­ве­ни по­пов­ци”. През Тур­с­ко се на­ри­ча­ло Са­ръ­по­паз­лар­дан.

Се­ло­то има трий­се­ти­на къ­щи, по­ве­че­то за­пус­те­ли. Двай­се­ти­на жи­те­ли са жи­ве­ли там пре­ди две де­се­ти­ле­тия.

Пре­ди да вле­зеш в сел­це­то, вля­во над пъ­тя, още стои над­г­роб­ни­ят ка­мък на поп Бог­дан, ос­но­ва­те­лят на се­ло­то. До­шъл бил от Тър­нов­с­ко. Мно­го бил си­лен и здрав. Ос­вен чер­ве­ни­те си дре­хи, имал чер­ве­на ко­са и чер­ве­на бра­да, за­то­ва е за­пом­нен ка­то “Чер­ве­ният поп”. Още по оно­ва вре­ме нап­ра­вил в село­то ка­мен­на нас­тил­ка. Пос­т­ро­ил и во­де­нич­ка на ре­ка­та в нис­ко­то. До неотдав­на е сто­ял ка­мъ­кът на ог­ни­ще­то му. Сво­ен­ра­вен бил, не об­щу­вал много–мно­го с хо­ра­та от окол­ни­те се­ли­ща. При ня­как­ва сва­да с тях бил убит след из­ма­ма в го­ра­та, въп­ре­ки че бил мно­го си­лен.

Ка­зан­лъш­ки­ят вес­т­ник “Ис­к­ра” в на­ча­ло­то на 40-те го­ди­ни — разпознаваме по пи­са­но­то ре­дак­то­ра Чу­до­мир — пре­да­ва лю­бо­пит­на иг­ра с име­то на се­ли­ще­то. В ня­как­ва кръч­ма на гра­да един мес­тен жи­тел, ка­то го пита­ли от­къ­де е, от­вър­нал, че ид­ва от Чер­ве­ни­те по­по­ве. Ня­ма­ло как смислено да обяс­ни стран­но­то име и бла­го­да­ре­ние на ком­па­ни­я­та му от­не­съл един ху­бав пер­дах в по­ли­цейс­кия учас­тък. При по­ред­но­то пре­и­ме­ну­ва­не на се­ли­ща­та то­ва до­нес­ло и но­во име на ма­ха­ла­та — Жъл­то­поп. От 1934 г. до 1940 г. тя но­си то­ва име, сет­не за три го­ди­ни си въз­в­ръ­ща пре­диш­но­то, мо­же би по­ра­ди пи­са­но­то от Чу­до­мир, ко­е­то пре­пе­чат­ва в.”Мир”. По-къс­но ста­ва от­но­во Жъл­то­поп. Ако се­га го тър­сиш вър­ху кар­та­та на Бъл­га­рия или пък по край­път­ни­те та­бе­ли, ня­ма да го от­к­ри­еш.

Све­де­ни­я­та за се­ло­то са пре­да­де­ни за пръв път в кни­га­та на Ан­тон Гло­гов “Бо­го­мил­с­ко­то уче­ние”, от­пе­ча­та­на през 1935 г. и пов­тор­но из­да­де­на през 1948 г. В пре­дис­ло­ви­е­то й ав­то­рът пи­ше, че преп­ре­да­ва раз­ка­зи­те на своя дядо Дан­чо Гло­гът, кой­то от своя стра­на ги бил чел в ня­как­ва апок­риф­на турс­ка кни­га, сет­не из­чез­на­ла.

ДОЙ­НО ДАС­КА­ЛА ПРЕ­ПО­ДА­ВА ПО БЪРТ и ЛАН­КАС­ТЪР

Раз­каз­вал е из­вес­т­ни­ят наш пе­да­гог проф. Же­чо Ата­на­сов как не­го­ви ко­ле­ги по Ев­ро­па са въз­п­ри­е­ма­ли с удив­ле­ние фак­та, че в по­ро­бе­на Бъл­га­рия пре­ди сре­да­та на ХІХ сто­ле­тие учи­ли­ща­та са пол­з­ва­ли сис­те­ма­та на ан­г­лийс­ки­те фи­ло­со­фи Бърт и Лан­кас­тър — най-нап­ред­ни­ча­вия на­чин на обу­че­ние за онова вре­ме. Въ­веж­да го в Ап­ри­ло­во­то учи­ли­ще Не­о­фит Рил­с­ки.

Пре­ди вре­ме На­ци­о­нал­ни­ят му­зей на об­ра­зо­ва­ни­е­то в Габ­ро­во из­п­ра­ти чрез проф. То­дор Бо­я­д­жи­ев ори­ги­нал­ни вза­и­мо­у­чи­тел­ни таб­ли­ци по ис­ка­не на проф. Райн­холд Олеш от Кьол­н­с­кия уни­вер­си­тет. Из­вес­тен сла­вист, по произход по­лаб­с­ки сла­вя­нин, той счи­та­ше за не­об­хо­ди­мо да пред­с­та­ви пред съв­ре­мен­ния ев­ро­пейс­ки чи­та­тел бъл­гар­с­ка­та гра­ма­ти­ка на пад­ре Не­о­фит Фон Ри­ла. Кни­га­та бе из­да­де­на през 1989 г. след смърт­та на про­фе­со­ра. Крупен факт от би­ти­е­то на бъл­гар­с­ко­то Въз­раж­да­не ста­на дос­тъ­пен на днешни­те ев­ро­пей­ци.

А Учи­те­лят Дой­но Цан­ков, ро­дом от Гор­ни Вър­пи­ща, за­вър­шил Педагоги­чес­ко­то учи­ли­ще “Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий” в Ка­зан­лък през 20-те го­ди­ни на от­ми­на­лия век, го­ди­ни на­ред при­ла­га Бърт-Лан­кас­тъ­ро­ва­та ме­то­да на обу­че­ние в сел­ца­та око­ло Ца­ре­ва ли­ва­да.

 По­не­же де­ца­та в те­зи се­ли­ща са мал­ко, те учат за­ед­но в об­ща клас­на стая. Го­ле­ми­те по­ма­гат на мал­ки­те. Още по­ве­че, че учи­те­лят не­ряд­ко е за­къс­ня­вал или от­със­т­вал. И ка­то дой­де Пър­ва про­лет, не се е го­во­ри­ло в клас за възражда­не­то на при­ро­да­та след зим­ния й сън, а са от­веж­да­ни де­ца­та край пен­ли­во­то по­то­че в близ­ка­та го­ра да си на­бе­рат мин­зу­хар и син­чец, да се наиг­ра­ят на во­ля. Съ­що­то по­дир вре­ме бе пред­с­та­вя­но ка­то изоб­ре­те­ние на ук­ра­ин­с­ки пе­да­го­зи. А мо­я­та ба­ба Ири­на от своя стра­на, съ­що по вну­ше­ние на сво­и­те от­дав­наш­ни учи­те­ли, ни во­де­ше пре­ди Ве­лик­ден на Ма­нас­ти­ра и на връ­ща­не по­сяд­вах­ме сред цвет­на ле­ха от иг­ли­ки да си по­чи­нем, ка­то ни разказ­ва­ше пъ­тем как пе­те­лът си е из­гу­бил га­щи­те в го­ра­та и от­там но­си назва­ни­е­то си цве­те­то “пет­ло­гащ”. Тя не бе чу­ва­ла по­ня­ти­е­то “еко­ло­гия” и не ни го­во­ре­ше с ду­ми за обич­та към при­ро­да­та и род­с­т­во­то на чо­ве­ка към нея. Са­мо ни пре­веж­да­ше всред цъф­на­ли­те ди­ви цик­ла­ми, мо­ми­ни съл­зи и дру­ги цве­тен­ца ка­то ни пре­дуп­реж­да­ва­ше да не ги къ­са­ме, по­не­же те са крех­ки и неиз­д­ръж­ли­ви и бър­зо увях­ват.

Ка­то уче­ник в гим­на­зи­я­та пи­шех до­пис­ки до тър­нов­с­кия вес­т­ник “Бор­ба”. Пър­ви­те ми ко­рес­пон­ден­ции но­се­ха заг­ла­вия ка­то “Вър­шач­ка вър­шее на Горни Вър­пи­ща”, “Ра­ди­о­точ­ка раз­г­ла­ся на­род­ни пес­ни”, до­ри има­ше и критич­ни. Пра­ти­ли съ­от­ве­тен хо­но­рар до чи­та­ли­ще­то и Дой­но Дас­ка­ла ка­то не­гов пред­се­да­тел бил за­дъл­жен да ми го до­не­се. На­ме­ри ни в слън­чев пролетен ден да пре­ко­па­ва­ме па­пу­ря на “Дъл­го­то” — ви­сок рид над Ца­ре­ва ли­ва­да, къ­де­то мо­ти­ка­та лес­но на­ми­ра­ше ка­мъ­ни­те в ни­ва­та. Май­ка ми раз­б­ра за как­во ста­ва ду­ма и не­о­чак­ва­но от­се­че: “То за­туй пла­щат жи­то­то с дреб­ни сто­тин­ки…” Тя, ми­ла­та, не мо­же­ше да си пред­с­та­ви, че за ня­как­ви из­мис­ли­ци мо­же да се зап­ла­ти по­ве­че, от­кол­ко­то за хлеб­но­то зър­но. След го­ди­ни главният ре­дак­тор на “Ан­те­ни” Ве­се­лин Йо­си­фов пов­то­ри по­до­бен слу­чай с не­го­вия ба­ща, пе­ча­тар и кни­жар. При пър­вия му хо­но­рар от вес­т­ни­ка на Д.Б.Ми­тов той зак­лю­чил: “До­пус­ках, че си шпи­о­нин, но се­га ве­че съм сигурен в то­ва!” Тре­ти път го пот­вър­ди рус­ки­ят пи­са­тел Вик­тор Ас­та­фи­ев със сро­ден ко­мен­тар от стра­на на своя ба­ща.

ПРЕХ­ВЪР­ЛЯЙ­КИ ЛА­МАН­ША

Бо­го­мил­с­ки­ят об­раз на Хрис­тос Ора­ча

се вграж­да в по­е­ма­та на Уилям Лан­г­ланд “Ви­де­ни­е­то на Пе­тър Ора­ча”

Още в 1143 г. Ебер­вин, игу­мен на пре­мон­тан­ци­те в Стайн­фелд до Кьолн. опо­вес­тя­ва с въз­хи­ти­тел­на яс­но­та в ед­но свое пис­мо до Св. Бер­нард за по­я­ва­та на бо­го­мил­с­ки про­по­вед­ни­ци в За­пад­на Ев­ро­па. Гор­но­то пи­ше Ро­бърт Мур в своя кни­га, из­да­де­на през 1977 г. в Ню Йорк.

Ре­ал­на­та бъл­гар­с­ка сле­да в ду­хов­ност­та на Ста­рия кон­ти­нент на­ми­ра нови не­ос­по­ри­ми пот­вър­ж­де­ния.

В ан­г­лийс­ка­та сред­но­ве­ков­на кул­ту­ра и на­род­на ико­ног­ра­фия от­к­ри­ва­ме два об­ра­за, пре­не­се­ни от Бъл­га­рия: сце­на­та със сли­за­не­то на Хрис­тос в ада и сце­на­та, пред­с­та­вя­ща Хрис­тос ка­то орач. Всъщ­ност те ид­ват от твор­ба­та на бъл­гар­с­кия кни­жов­ник поп Ере­мия от края на Х век под над­с­лов “По­вест за кръс­т­но­то дър­во”. По­доб­но при­зе­мя­ва­не на Спа­си­те­ля не е поз­на­то ни­къ­де дру­га­де и през тъм­ни­на­та на ве­ко­ве­те дос­ти­га до­ри до Жан-Жак Ру­со.

В на­ча­ло­то на ХІV в. Уилям Лан­г­ланд пи­ше сво­я­та твор­ба “Ви­де­ни­е­то на Пе­тър Ора­ча”. В ней­на­та ХІХ гла­ва Хрис­тос учи Пе­тър как да оре ду­хов­на­та ни­ва на све­та и как­ви нрав­с­т­ве­ни се­ме­на да сее в нея, ка­то два­ма­та в един момент се сли­ват. По съ­що­то вре­ме то­зи сю­жет се по­я­вя­ва ка­то сво­е­об­раз­но Въз­к­ре­се­ние Хрис­то­во в по­ре­ди­ца изоб­ра­же­ния вър­ху ке­ра­мич­ни плоч­ки от цър­к­ва­та Тринг в Хер­д­фор­шир. Гор­но­то но­ва­тор­с­ки илюс­т­ри­ра първоначалния бъл­гар­с­ки текст на апок­ри­фа. То на­пом­ня и за дру­ги апокрифи ка­то “Ни­ко­ди­мо­во еван­ге­лие”, “Хо­де­не на Бо­го­ро­ди­ца по мъ­ки­те”, “Дет­с­т­во Ису­со­во”.

Уче­ни­ят те­о­лог от Ок­с­форд Джон Уик­лиф под­к­ре­пя гор­но­то в сво­и­те изслед­ва­ния вър­ху сред­но­ве­ков­ни­те ере­си. Осо­бе­но вни­ма­ние пре­диз­вик­ва ви­со­ка­та по­зи­ция на же­на­та в ере­ти­чес­ки­те об­щ­нос­ти и яр­ко­то от­ра­же­ние на те­зи схва­ща­ния в ка­та­ро-про­ван­сал­с­ка­та ци­ви­ли­за­ция.

Всич­ко то­ва е об­с­той­но про­учено от­к­ри­ва­тел­с­ки в док­тор­с­ка­та дисертация на Ге­ор­ги Ва­си­лев, ра­бо­те­на про­дъл­жи­тел­но с по­мощ­та на проф. Ва­сил Гю­зе­лев, проф. Алек­сан­дър Шур­ба­нов, проф. Си­ме­он Ха­д­жи­ко­сев, проф. Ана Хъд­зън от уни­вер­си­те­та в Ок­с­форд, и из­да­де­на през 2001 г. благода­ре­ние на изд. “Ко­ре­ни”, по­лу­ча­вай­ки ви­со­ка оцен­ка и от про­фе­со­ра в Хар­вар­д­с­кия уни­вер­си­тет То­мас Бът­лър.

БОГОМИЛ ГРЪМ ГО НЕ ЛОВИ

Българската ерес вече е в Мрежата

www.jean.duvernoy.free.fr

Жан Дю­вер­ноа е удос­то­ен с тит­ла­та „по­че­тен док­тор“ на Шу­мен­с­кия универ­си­тет „Епис­коп Кон­с­тан­тин Прес­лав­с­ки“ ка­то един от най-го­ле­ми­те съв­ре­мен­ни уче­ни в об­ласт­та ере­си­о­ло­ги­я­та, кой­то обек­тив­но от­с­то­я­ва важно­то ду­хов­но вли­я­ние на Бъл­га­рия в Сред­но­ве­ков­на Ев­ро­па и съ­дейс­т­ва за обе­ди­ня­ва­не на уси­ли­я­та меж­ду френ­с­ки­те и бъл­гар­с­ки­те из­с­ле­до­ва­те­ли-ме­ди­е­вис­ти. Той бе поз­д­ра­вен пис­ме­но от проф. Ги Лоб­ри­шон, пре­по­да­ва­тел в Ко­леж дьо Франс и проф. Ре­не Ве­ис от Лон­дон­с­кия уни­вер­си­тет.

Не­го­ви­ят син Фре­де­рик Дю­вер­ноа съз­да­де стра­ни­ца в ин­тер­нет, посветена на бо­го­мил­с­ко­то уче­ние. В не­я из­рич­но се под­чер­та­ва, че то истори­чес­ки пред­хож­да за­пад­ния ка­та­ри­зъм. Раз­п­рос­т­ра­ня­ва се не­из­вес­т­но све­де­ние за доб­ро­то име, с ко­е­то са се пол­з­ва­ли бъл­гар­с­ки­те бо­го­ми­ли в прованс. То­ва до­каз­ва, че по­я­ви­ли­ят се в пос­лед­с­т­вие на про­па­ган­да­та на като­ли­чес­ка­та ин­к­ви­зи­ция от­ри­ца­те­лен сми­съл на по­ня­ти­е­то „бугр“ е искриве­на фор­ма на бъл­гар­с­ко­то на­род­нос­т­но име.

Мре­жа­та раз­п­рос­т­ра­ня­ва за вто­ри път един до­ку­мент, пи­сан меж­ду 1665 и 1678 г. от един ми­нис­тър на Луи XIV на име Кол­берт.

Спо­ред не­го „оне­зи от Бъл­га­рия“ — как­то са на­ри­ча­ни бо­го­ми­ли­те — са из­г­раж­да­ли сво­и­те све­ти­ли­ща на стро­го оп­ре­де­ле­ни мес­та, вър­ху ко­и­то никога не па­да гръ­мо­те­ви­ца!

КА­ТО РА­НЕН ЛЪВ

Нераз­б­ран и оху­лен от съв­ре­мен­ни­ци­те си, Гри­го­рий Цам­б­лак ду­хом се връ­ща при нас в го­ди­ни на но­ви из­пи­та­ния

   Име­ни­ти­ят тър­но­вец от ро­да Цам­б­лак не е пър­ви­ят, ни­то пос­лед­ни­ят    

про­рок, кой­то не е чут и пос­лу­шан не са­мо в оте­чес­т­во­то си. Ала сгъс­те­но­то вре­ме в на­ча­ло­то на тре­то­то хи­ля­до­ле­ние в съв­ре­мен­ния ка­лен­дар ни ка­ра да из­ви­ка­ме в под­к­ре­па ду­ха му, по­не се­га да се опи­та­ме да го раз­бе­рем, най-мал­ко­то да го оне­ви­ним.

Ос­та­ва вря­зан в па­мет­та един об­раз на А. И. Яци­мир­с­ки от кни­га­та му, пи­са­на в 1906 г.- по мо­е­му той съ­дър­жа клю­ча към не­го­ва­та лич­ност, към харак­те­ра му и не­о­бик­но­ве­ни­те му зас­лу­ги. При­ел в ге­ни­те си си­ла­та и славата на Тър­нов­г­рад, пре­жи­вял ка­то лич­но не­щас­тие по­зо­ра от предателство­то пред тъл­пи­те на на­шес­т­ве­ни­ка, сет­не пре­не­съл тре­во­га­та за съд­ба­та на пра­вос­лав­ния свят в брат­с­ка­та ки­ев­с­ка зе­мя, той се мя­та на­ис­ти­на ка­то ра­нен лъв по Ев­ро­па с не­ис­то­вия по­рив да пре­диз­ви­ка спло­те­ност и едино­ду­шие сред то­га­ваш­ни­те вла­де­те­ли и на­ро­ди сре­щу опус­то­ша­ва­ща­та вар­вар­щи­на на Ос­ман­с­ка­та им­пе­рия. От­б­ля­съ­ци от по­жа­ри­ща­та на Ца­ре­вец са бляс­ка­ли ка­то свет­ка­ви­ци в очи­те му, ко­га­то е чел на ла­тин­с­ки сво­я­та реч пред съ­бо­ра в Кон­с­танц, чрез лич­но во­де­на­та от не­го из­точ­ноп­ра­вос­лав­на литур­гия за учас­т­ни­ци­те в меж­ду­на­род­ния фо­рум той е це­лял да по­ка­же каква кра­со­та, ес­те­ти­чес­ко съ­вър­шен­с­т­во и доб­ро­та съ­дър­жа хрис­ти­ян­с­т­во­то във ви­зан­тийс­ко-бъл­гар­с­кия си ва­ри­ант, пред­по­че­те­ни още нав­ре­ме­то при пок­ръс­т­ва­не­то. В прос­ла­ва­та му на све­ти Ди­ми­тър Со­лун­с­ки, пок­ро­ви­те­ля на сла­вян­с­т­во­то, в спо­ра му с ерес­та на Вар­ла­ам, в жи­ти­я­та на юж­нос­ла­вян­с­ки вла­де­те­ли и свет­ци той под­чер­та­ва неп­ре­ход­но­то в Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва­та тради­ция ка­то ду­хов­на опо­ра на бал­кан­с­ки­те на­ро­ди в неп­рес­тан­на­та им борба за оце­ля­ва­не. Един во­ин-храб­рец от чел­на­та от­б­ра­ни­тел­на ли­ния в държа­ва­та на бъл­гар­с­кия дух /по из­ра­за на ака­де­мик Ли­ха­чов/ с иде­я­та си за еди­не­ние меж­ду Из­то­ка и За­па­да днес пот­вър­ж­да­ва пред­ни­на­та на общочовеш­ки­те цен­нос­ти.

Та­ка­ва е, по моeму, съ­щи­на­та на на­ши­те но­ви сре­щи с Цам­б­лак.

Бе­ше на­ча­ло­то на 1978 го­ди­на. В Ле­нин­г­рад, в ед­на от за­ли­те на Рус­кия му­зей, бе под­ре­де­на из­лож­ба­та “Бъл­гар­с­ка ръ­ко­пис­на кни­га (Х — ХVIII в.)”. Тя бе при­е­та ка­то зна­ме­ние: за пър­ви път след ве­ко­ве в брат­с­ка­та се­вер­на стра­на оти­ва­ха ки­рил­с­ки кни­ги. В за­ла­та зву­че­ше му­зи­ка на Ку­кузел, старинни чер­ков­ни пес­но­пе­ния, гла­сът на Бо­рис Хрис­тов. Не бе храм, а мно­зи­на се мо­ле­ха ка­то в храм…

Един цял ден след офи­ци­ал­но­то зак­ри­ва­не на из­лож­ба­та на­уч­ни ра­бот­ни­ци от Биб­ли­о­те­ка­та “Сал­ти­ков — Шчед­рин”, от Биб­ли­о­те­ка­та на Ака­де­ми­я­та на на­у­ки­те, от Ин­с­ти­ту­та по рус­ки език, от дру­ги биб­ли­о­те­ки и ин­с­ти­ту­ти по­лу­чи­ха ряд­ка­та въз­мож­ност да по­ра­бо­тят с ори­ги­на­ли­те на Древ­ни­те ръ­ко­пи­си от со­фийс­ка­та На­род­на Биб­ли­о­те­ка. Нап­ра­ве­ни бя­ха пъл­но­цен­ни наб­лю­де­ния, до­ри от­к­ри­тия, ко­и­то бя­ха док­лад­ва­ни по-къс­но.

В от­го­вор на та­зи въз­мож­ност на при­със­т­ву­ва­щи­те по то­ва вре­ме бъл­га­ри бя­ха по­ка­за­ни на­ши кни­жов­ни па­мет­ни­ци, ко­и­то се съх­ра­ня­ват в ту­каш­ни­те кни­гох­ра­ни­ли­ща. За мно­зи­на от тях бях­ме чу­ва­ли. Пре­ки­ят до­сег оба­че с тях мо­же да се срав­ни са­мо с под­ла­га­не на ра­ди­а­ция с об­лъч­ва­не в кри­тич­ни дози. Лич­но аз от­то­га­ва на­ис­ти­на се имам за об­лъ­чен с не­що, ко­е­то не мо­же да се пре­да­де с ду­ми. Но най-го­ля­мо­то ми пре­жи­вя­ва­не бе­ше сре­ща­та с Григо­рий Цам­б­лак. В ръ­ко­пис­ния от­дел на Биб­ли­о­те­ка­та на БАН Мар­га­ри­та Вла­ди­ми­ров­на Ку­куш­ки­на ми по­ка­за то­га­ва то­мо­ве от Илюс­т­ро­ва­ния летописен свод със сце­ни от бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия и рус­ко-бъл­гар­с­ки­те култур­ни и по­ли­ти­чес­ки връз­ки. Яр­ки­те, ся­каш не­по­кът­на­ти от вре­ме­то, цвето­ве на илюс­т­ра­ци­и­те, осо­бе­на­та им ком­по­зи­ция, ко­я­то вмес­т­ва по няколко съ­щес­т­ве­ни съ­би­тия вър­ху ед­на стра­ни­ца, тър­жес­т­ве­ния текст, изписан с кра­си­ви ки­рил­с­ки бук­ви и най-ве­че не­поз­на­ти­те за нас ис­то­ри­чес­ки све­де­ния по­ра­зя­ва­ха. Как­то нап­ри­мер сви­де­тел­с­т­во­то за смърт­та на Цам­б­лак:

“… бъл­га­рин ро­дом…

изу­чен в книж­на­та мъд­рост

от ран­но дет­с­т­во…

и мно­го пи­са­ния ос­та­ви…”

При­ех го то­га­ва, счи­там го съ­що­то и се­га, ка­то лич­но не­щас­тие, но и ка­то не­щас­тие за ця­ла­та ни кул­ту­ра от­със­т­ви­е­то на па­мет и съз­на­ние за те­зи на­ши ду­хов­ни цен­нос­ти. Как мо­жем ние да си съ­щес­т­ву­ва­ме без­г­риж­но и да се имаме за как­ви-го­де ду­хов­ни де­я­те­ли, без да има­ме пред­с­та­ва, че е има­ло такъв бъл­гар­с­ки кни­жов­ник и ду­хо­вен де­я­тел, и дип­ло­мат, и ка­къв ли не, който е пи­сал със съ­щи­те ки­рил­с­ки бук­ви ка­то Гри­го­рий Цам­б­лак! Непосилно е на­ис­ти­на срав­ня­ва­не­то с не­го, по-лес­но е да се пра­вим, че не е съ­щес­т­ву­вал ни­ко­га, че ня­ма­ме ни­що об­що с не­го, та­ка на­ши­те скром­ни дости­же­ния при­до­би­ват зна­чи­мост, а ина­че дреб­не­ят не­и­мо­вер­но. Но мо­же ли в съ­що­то вре­ме да при­до­би­ем са­мо­чув­с­т­вие и твор­чес­ка си­ла за пос­ре­ща­не на днеш­ни­те ни жи­тейс­ки и още по­ве­че ду­хов­ни те­го­би, без да при­е­мем нещич­ко от пре­диш­ни­те бит­ки в на­ша­та “дър­жа­ва на ду­ха”?…

Та­ка ми и ре­че в оне­зи дни Юрий Кон­с­тан­ти­но­вич Бе­гу­нов, с ко­го­то ме за­поз­на про­фе­сор Ку­ев: “Ако са ви нуж­ни те­зи не­ща, тър­се­те ги, от­к­рий­те ги…” Ста­ва­ше ду­ма за изо­би­ли­е­то от не­из­вес­т­ни изоб­ра­же­ния, ко­и­то докумен­ти­рат об­щес­т­ве­на­та дей­ност на Цам­б­лак. Те­зи изоб­ра­же­ния са остана­ли из­вън полез­ре­ни­е­то на бъл­гар­с­ки и чуж­дес­т­ран­ни из­дир­ва­чи. Повече­то из­с­ле­до­ва­те­ли, ко­и­то се до­кос­ват до де­ло­то на Цам­б­лак, /ка­къв­то е и Бе­гу­нов/, се зах­ва­щат с изяс­ня­ва­не на кни­жов­но­то му нас­лед­с­т­во. Там има из­ця­ло неп­ро­у­че­ни и не­поз­на­ти не­ща. Ми­ни­а­тю­ри­те ос­та­ват встра­ни от то­зи спе­ци­а­лен ин­те­рес. Та­къв е слу­ча­ят с “Хро­ни­ка­та на Кон­с­тан­ц­кия съ­бор” от Ул­рих Ри­хен­тал. Бе­гу­нов бе по­пад­нал на све­де­ния за тях, пре­да­де ми ня­кол­ко чер­но-бе­ли ко­пия, сред ко­и­то и не­из­вес­тен пор­т­рет на Цам­б­лак. “Доб­ре ще е, ако ня­кой се за­е­ме спе­ци­ал­но с то­ва из­дир­ва­не…”, по­съ­вет­ва ме той.

Ли­кът на Цам­б­лак, из­п­лу­вал из не­би­ти­е­то /има ос­но­ва­ние да се при­е­ме за до­ку­мен­тал­но бли­зък до ис­тин­с­кия му об­раз/, се по­я­ви за пър­ви път вър­ху стра­ни­ци­те на сед­мич­ни­ка “Ан­те­ни” /бр.6 от 6 фев­ру­а­ри 1980 г./ ка­то илюстра­ция към очер­ка на проф. Пе­ньо Ру­сев, съ­що зас­лу­жил из­с­лед­вач на Цам­б­ла­ко­во­то твор­чес­т­во.

Съ­ща­та есен, в сре­да­та на но­ем­в­ри, се със­тоя Тре­ти­ят меж­ду­на­ро­ден симпо­зи­ум “Тър­нов­с­ка кни­жов­на шко­ла”, пос­ве­тен на жи­во­та и твор­чес­т­во­то на бе­ле­жи­тия кни­жов­ник. Спо­ме­на­ти­ят пор­т­рет се по­я­ви вър­ху сце­на­та в аула­та на уни­вер­си­те­та при тър­жес­т­ве­но­то от­к­ри­ва­не на сим­по­зи­у­ма. А вечер­та Бъл­гар­с­ка­та те­ле­ви­зия го раз­п­рос­т­ра­ни ми­гом по род­на­та зе­мя. Не беше ли то­ва зна­ме­ние!

От име­то на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник “За бук­ви­те — О пис­ме­нехь” из­меж­ду док­лад­чи­ци­те на сим­по­зи­у­ма съ­об­щих за те­зи не­из­вес­т­ни изображения. Ко­ле­га­та Ог­нян Грън­ча­ров про­жек­ти­ра ня­кои от тях. Тоз­час усе­тих не­о­бик­но­вен ин­те­рес към на­ход­ка­та. Най-ве­че от стра­на на д-р Хил­де Фай, за­пад­но­гер­ман­с­ка бъл­га­рис­т­ка, за­вър­ши­ла Со­фийс­кия уни­вер­си­тет.

Ка­то се има пред­вид, че “Хро­ни­ка­та на Кон­с­тан­ц­кия съ­бор” се па­зи в труд­но­дос­тъп­ни за­пад­ни кни­гох­ра­ни­ли­ща, вклю­чи­тел­но и в Съ­е­ди­не­ни­те щати, как­то и в ня­кои час­т­ни ко­лек­ции, в раз­ни за­мъ­ци и час­т­ни до­мо­ве, издир­ва­не­то бе­ше по си­ли­те на­ис­ти­на са­мо на чо­век ка­то д-р Фай — от млади­ни сро­де­на с Бъл­га­рия, с род­ни­ни в Мюн­хен, при­те­жа­ва­ща въз­мож­ност­та да пре­би­ва­ва про­дъл­жи­тел­но вре­ме, как­то у нас, та­ка и в ро­ди­на­та си. Стру­ва ми се, че тя въз­п­рие из­дир­ва­чес­ка­та за­да­ча ка­то по­ръ­че­ние от колегите си — учас­т­ни­ци в сим­по­зи­у­ма и ка­то лич­на твор­чес­ка за­да­ча.

На Пър­вия меж­ду­на­ро­ден кон­г­рес по бъл­га­рис­ти­ка /май 1981 г./ д-р Хилде Фай се яви с док­лад за пър­ви­те свои на­ход­ки от­нос­но дей­ност­та на Гри­го­рий Цам­б­лак ка­то во­дач на 300-член­на де­ле­га­ция по вре­ме на Констанц­кия съ­бор /1418/. Сам лич­но ака­де­мик Дмит­рий Ли­ха­чов присъствува при из­на­ся­не­то на док­ла­да й за­ед­но с про­жек­ци­и­те. Сет­не й да­де на­път­с­т­вия за про­дъл­жа­ва­не на из­дир­ва­не­то.

Яс­но ни е ве­че ка­то бял ден: ако све­тът про­дъл­жи да съ­щес­т­ву­ва, то ще бъ­де бла­го­да­ре­ние на вну­ше­ния и де­ла на хо­ра ка­то Цам­б­лак, че об­щи­ят ни дом е не­де­лим, вза­и­мос­вър­зан и об­що­е­зи­чен.

През Тър­но­во, Ки­ев и Кон­с­танц мит­ро­по­лит Гри­го­рий Цам­б­лак се завръща от­но­во при нас със сво­е­то пос­ла­ние от­п­ре­ди шест сто­ле­тия.

Важ­на при­бав­ка. Ди­ми­тър Ке­на­нов, пре­по­да­ва­тел по ста­ро­бъл­га­рис­ти­ка във Ве­ли­ко­тър­нов­с­кия уни­вер­си­тет “Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий”, об­на­род­ва славян­с­кия пре­вод на Цам­б­ла­ко­ва­та реч пред Съ­бо­ра в Кон­с­танц. От не­го се виж­да, че та­зи реч зло­на­ме­ре­но и умиш­ле­но е пре­и­на­че­на от не­го­ви противни­ци. Всъщ­ност Цам­б­лак нас­то­я­ва за рав­ноп­рав­но обе­ди­не­ние на правос­лав­на­та и ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва пред зап­ла­ха­та от ос­ман­с­ко на­шес­т­вие в Ев­ро­па и с то­ва е из­пъл­нил своя дълг на бъл­га­рин от Тър­но­во.

 ОТ СМОЛ­С­КО ДО ХАР­ВАРД

Ди­не­ко­ви­ят род ос­та­вя яр­ка сле­да

в съв­ре­мен­на­та ни ду­хов­ност ка­то еди­не­ние на учи­те­ли и уче­ни­ци

Имах стрин­ка на име Лал­ка, ро­дом от съ­що­то то­ва Смол­с­ко, от­къ­де­то про­из­хож­да и Про­фе­со­рът. Още в пър­ви­те лек­ции по фол­к­лор в уни­вер­си­те­та от­к­рих бли­зост в нра­ва и об­ли­ка на хо­ра­та от то­ва бъл­гар­с­ко се­ло, отличаващи се по при­род­ни за­лож­би с доб­ро­та, ува­жи­тел­ност и съсредоточава­не в глав­но­то. Пот­вър­ж­да­ват го се­га всич­ки, ко­и­то са има­ли пряк до­сег с учи­те­ля си и не­го­ва­та сес­т­ра, все­от­дай­но пос­ве­ти­ла се на де­ло­то му. А са­мо пре­ди сед­ми­ца се ви­дях с ле­то­пи­се­ца на Смол­с­ко Пет­ко Ман­чев, един не­ве­ро­я­тен бъл­га­рин – как сме се раз­ми­на­ли до­се­га не ми е яс­но, ма­кар да жи­вее през ня­кол­ко ули­ци от моя дом – ав­то­рът на кни­га с до­ку­мен­ти, преда­ния и спо­ме­ни, на­пи­са­на гра­мот­но и на­пъл­но сво­бод­но от вся­как­ви услов­нос­ти, за раз­ли­ка от офи­ци­ал­ни пи­са­ния на ис­то­ри­ци.

Не­из­вес­тен ев­ро­пе­ец, ми­нал тъ­дя­ва пре­ди сто­ти­на и по­ве­че го­ди­ни, отбеляз­ва: “Те­зи хо­ра са съ­щин­с­ки дъ­бе, до­сущ са се упо­до­би­ли на окол­на­та приро­да, при­ли­чат й, хар­мо­ни­рат й…” и “Лю­де пър­га­ви, уче­но­лю­би­ви, разбра­ни и пред­п­ри­ем­чи­ви” – пи­ше на свой ред Кон­с­тан­тин Ире­чек. Надгробни мо­ги­ли в зем­ли­ще­то на се­ло­то из­да­ват при­със­т­ви­е­то на тра­ки и кел­ти. На­ме­ре­на е тук един­с­т­ве­на по ро­да си кул­то­ва фи­гу­ра на за­ро­диш, изва­я­на от гра­нит. Скал­но-пе­щер­но све­ти­ли­ще край ма­нас­ти­ри­ще­то па­зи изко­па­ни зна­ци за фа­зи­те на Лу­на­та. От­к­ри­ти са и ос­тан­ки от рим­с­ки водопро­вод. Има сле­ди от сла­вян­с­ко­то пле­ме “по­иб­ря­не”. Ня­кои из­веж­дат наз­ва­ни­е­то на се­ло­то от пле­ме­то смо­ле­ни.

Ос­тан­ки­те от гра­ди­ща /ка­мен­ни кре­пос­ти/, же­лез­ни стре­ли, боз­ду­ган и ста­рин­ни мо­не­ти под­к­ре­пят убеж­де­ни­е­то, че тук е ми­на­ва­ла из­точ­на­та граница в дър­жа­ва­та на Са­му­ил, от­къ­де­то ве­ро­ят­но ид­ва и наз­ва­ни­е­то на село­то. А през 1443 г. през Смол­с­ко ми­на­ват и кръс­то­нос­ци­те, пред­вож­да­ни от пол­с­кия крал Вла­дис­лав Яге­ло, на­ре­чен Вар­нен­чик.

Пър­ви­ят топ от дър­ве­на­та ар­ти­ле­рия на Ап­рил 1876 гръм­ва имен­но тук, из­ра­бо­тен от смол­ча­ни. По по­ръ­ка на Бен­ков­с­ки се­ло­то е из­го­ре­но, под­па­ле­но не от ня­кой друг, а от бъ­де­щия ле­то­пи­сец За­ха­рий Сто­я­нов. Се­ло­то да­ва един Бо­тев чет­ник и един опъл­че­нец. През Ос­во­бо­ди­тел­на­та вой­на от­ря­дът на гене­рал Дан­де­вил во­ди сра­же­ния на­о­ко­ло, а съ­що тре­та гвар­дейс­ка пе­хот­на ди­ви­зия, ко­ман­д­ва­на от ге­не­рал Кур­лов.

Ве­че е яс­но как би от­го­во­рил Учи­те­ля на из­кон­ния въп­рос “Ти от кои хора си?”, но не е имал са­ми­ят той вре­ме да пред­с­та­ви с под­роб­нос­ти ко­ре­на си.

Пе­тър Ди­не­ков не да­ва­ше да го на­ри­чат “ака­де­мик”. Ус­луж­ли­ви ко­ле­ги по­бър­за­ли да сме­нят ви­зит­ка­та вър­ху вра­та­та на не­го­вия ка­би­нет, ала той я мах­нал, ко­е­то уди­ви­ло да­же чис­тач­ка­та. Неп­рес­тан­но пов­та­рял, че “про­фе­сор” е по-дос­той­но зва­ние, по­не­же оз­на­ча­ва учи­тел, а ака­де­мик мо­жеш да ста­неш и по чис­то слу­жеб­ни пъ­ти­ща.

Учи­тел­с­т­во­то е глав­на от­ли­чи­тел­на осо­бе­ност на хрис­ти­ян­с­т­во­то. Тя ид­ва от­да­леч, от древ­на Ин­дия. Ин­дийс­ки­ят “гу­ру” е учи­тел във всич­ко, до­ри в най-мал­ки­те все­кид­нев­ни уме­ния. Бъл­га­рия да­ва зак­ри­ла на про­го­не­ни­те от Мо­ра­вия Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви уче­ни­ци и с то­ва зас­лу­жа­ва приз­на­тел­ност­та на прос­ве­те­на Ев­ро­па.

Ед­но по­ве­де­ние на бъл­гар­с­ки тру­же­ник в поп­ри­ще­то на ду­ха – ако той е същ­нос­т­но бъл­гар­с­ки – е тък­мо по­ве­де­ни­е­то на учи­те­ля.

Пе­тър Ди­не­ков е сред мал­ци­на­та на­ши уче­ни, ко­и­то през пос­лед­ни­те десе­ти­ле­тия съз­да­до­ха ис­тин­с­ка своя шко­ла в бъл­га­рис­ти­ка­та и сла­вис­ти­ка­та. В кни­га­та си “Пох­ва­ла на ста­ра­та бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра” /Ки­ри­ло-Методиевска наг­ра­да на БАН, 1980/ той из­ре­ди под заг­ла­ви­е­то два­де­се­ти­на уче­ни­ци – не­го­ви ас­пи­ран­ти и док­то­ран­ти, сред ко­и­то и един грък от Ти­ва, кой­то ве­че пре­по­да­ва ус­пеш­но бъл­га­рис­ти­ка в Со­лун­с­кия уни­вер­си­тет. Има и уче­ни­ци не­на­зо­ва­ни.

Ос­но­ва­те­лят на Ди­не­ко­вия род се на­ри­ча Ни­ко­ла. Жи­вял в Смол­с­ко в на­ча­ло­то на ХIХ век. Имал е пет де­ца: Ди­ми­тър, Пе­йо, Еле­на, Сто­ян и Цо­на. Пе­йо от своя стра­на има де­сет де­ца: пет мом­че­та и пет мо­ми­че­та. От­рас­на­ли жи­ви и здра­ви до ед­но. Пе­йо има пър­во­ро­ден син Ни­ко­ла – ба­ща­та на про­фе­со­ра. Пос­лед­ни­ят има че­ти­ри де­ца: Пе­тър, Ге­на, Ата­нас и Иван.

Май­ка­та на про­фе­со­ра Ма­рия е дъ­ще­ря на Ни­ко­ла Мен­гов /Ко­ми­тата/ - учас­т­ник в Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние, доб­ро­во­лец в Сръб­с­ко-тур­с­ка­та вой­на и опъл­че­нец, сра­жа­вал се при Ста­ра За­го­ра, на Шип­ка и край Шей­но­во, починал през 1911 г. Влас­т­на же­на с из­к­лю­чи­те­лен ха­рак­тер. Мно­го чес­т­на и пре­да­на на се­мейс­т­во­то си. От­г­леж­да де­ца­та си с ро­ди­тел­с­ка стро­гост.

Пе­тър е пър­во­род­ни­ят син. Кръс­тен е на дя­до си Пе­йо. Ка­то млад асистент в уни­вер­си­те­та от­пе­чат­ва очерк за Поп Пе­йо-бъл­гар­с­ки кни­жов­ник от пър­ва­та по­ло­ви­на на ХVI век, пред­с­та­ви­тел на Со­фийс­ка­та кни­жов­на школа.

Най-мал­ки­ят брат Иван за­ги­ва в Оте­чес­т­ве­на­та вой­на на 3 но­ем­в­ри 1944 г. край По­ду­е­во ка­то ра­дист в бро­ни­ра­на­та тан­ко­ва бри­га­да.

По-го­ле­ми­ят брат Ата­нас е мат­рос по во­ен­на спе­ци­ал­ност. Учи архитектура в Грац, Ав­с­т­рия. Ид­ва си в Со­фия по вре­ме на бом­бар­ди­ров­ки­те и взе­ма кръ­щел­но­то си сви­де­тел­с­т­во за пред­с­то­я­що­то си дип­ло­ми­ра­не. Па­да убит ка­то ан­ти­фа­шист в кон­цен­т­ра­ци­о­нен ла­гер на 11 де­кем­в­ри 1944 го­ди­на.

Два дни пре­ди сво­я­та кон­чи­на Про­фе­со­рът из­по­вяд­ва пред Рад­ко Три­фо­нов:

 “Май­ка ми ме за­ре­че ни­ко­га да не се бър­кам в го­ля­ма­та по­ли­ти­ка. И недей­те да мис­ли­те, че съм ан­ти­со­ци­а­лен, че бя­гам от жи­во­та с не­го­ви­те про­ти­во­ре­чия и бор­би, че ис­кам да се от­де­ля от об­ща­та орис на на­ро­да си. Не заб­ра­вяй­те, че съм из­ра­съл в Юч­бу­нар, че ба­ща ми си има­ше пос­то­ян­ни раз­п­ра­вии с по­ли­ци­я­та, че еди­ни­ят ми брат за­ги­на в нем­с­ко­фа­шис­тки ла­гер, а дру­ги­ят – в Оте­чес­т­ве­на­та вой­на. И за­то­ва май­ка ми ме зак­ле да се па­зя от по­ли­ти­кан­с­т­во, - на­ли ня­кой тряб­ва­ше да й ос­та­не…” /От­пе­ча­та­но във в.”Ду­ма”, бр. 50 от 28 фев­ру­а­ри 1992 г./

 С къс­на да­та си обяс­ня­ва­ме за­що Ди­не­ков е от­к­ло­ня­вал вся­как­ви опи­ти да бъ­де във­ле­чен пря­ко в гру­би по­ли­ти­чес­ки ак­ции и от­ка­за му да ста­не член на БКП, за ко­е­то нас­той­чи­во са го под­ка­ня­ли Вла­ди­мир То­пен­ча­ров и Алексан­дър Бур­мов.

“Из­мък­вах се ка­то из­тък­вах моя ин­ди­ви­ду­а­ли­зъм, неп­рис­по­со­би­мост­та ми да се съ­об­ра­зя­вам с вся­как­ва дис­цип­ли­на, не­же­ла­ни­е­то ми да жи­вея по ня­как­ви ин­с­т­рук­ции” – спо­де­ля той в пос­лед­но­то си ин­тер­вю.

Ето за­що пър­во­род­ни­ят син на­соч­ва всич­ки­те си уси­лия в ду­хов­но­то попри­ще.

Не мо­жем да си го пред­с­та­вим не­го без бли­зост­та на сес­т­ра­та Ге­на. От 18-го­диш­на до пен­си­о­ни­ра­не­то си тя е би­ла на­чал­на учи­тел­ка – от­на­ча­ло в Смол­с­ко, по вре­ме на вой­на­та – в Ско­пие, нак­рая – в 36-о учи­ли­ще “Мак­сим Гор­ки”, Крас­но се­ло. Оти­ва си от све­та през нощ­та след го­диш­на­та па­на­хи­да на брат си. Зас­пи­ва в съ­ня си с яс­но усе­ща­не за из­пъл­нен дълг. Глав­на­та й гри­жа е би­ла да оси­гу­ри из­пъл­ня­ва­не­то на пис­ме­но­то за­ве­ща­ние на брат си, изя­ве­но още при чес­т­ва­не на не­го­ва­та 80-го­диш­ни­на – да се да­ри библиотеката му в Плов­див.

А той са­ми­ят си оти­ва преж­дев­ре­мен­но. До пос­лед­ния си ден хо­ди на засе­да­ния и за­щи­ти на ди­сер­та­ции. Бил на ве­че­ря у сем. Ра­дич­ко­ви. Разговаря­ли и се смя­ли до къс­но. Във фев­ру­ар­с­кия студ той ча­кал нап­раз­но тро­лея, не го до­чак­ва, ня­ма­ло и так­си, оти­ва си пе­ша. На сут­рин­та, в че­ти­ри часа и не­що, из­дъх­ва на сън.

Всич­ки от се­мейс­т­во Ди­не­ко­ви са по­чи­на­ли от сър­це­бол. Об­ща­та предста­ва за тях под­к­ре­пя един при­мер. Де­сет­те нас­лед­ни­ци на дя­до Пе­йо­вия род се съ­би­рат да де­лят имо­та. Спо­ра­зу­мя­ват се ти­хо, без ни­как­ви кав­ги. Родс­т­ве­ни­ца без де­ца ня­ма­ла фор­мал­но пра­во на дял, но те я из­ви­ка­ли и съ­що й да­ли част от нас­лед­с­т­во­то. Етър­ви­те в ро­да се оби­ча­ли по­ве­че от сес­т­ри. Спой­ка­та меж­ду от­дел­ни­те род­ни­ни би­ла мно­го сил­на. Във фа­мил­на­та къ­ща в Крас­но се­ло, на ул. “Пи­рин­с­ки про­ход”, има­ло прос­тор­на гра­ди­на, са­де­ли там яго­ди и ма­ли­ни, има­ло овощ­ни дръв­че­та. В дво­ра и къ­ща­та се чу­ва­ли радостни въз­г­ла­си ле­те и не­де­лен ден. Ди­не­ков жи­вял там до 1956 го­ди­на. Чес­то пъ­ти ра­бо­тел но­щем. Про­зо­ре­цът му све­тел до мал­ки­те ча­со­ве на де­ня. Се­дял над от­ру­па­на с кни­ги ма­са. Въз­рас­т­ни­те по­ръч­ва­ли на мал­ки­те да не го без­по­ко­ят. Ка­то ги пи­та­ли как­во ра­бо­ти, те от­в­ръ­ща­ли: “Той не ра­бо­ти – той че­те…”

В се­мей­ни­те ал­бу­ми мо­гат да се ви­дят фо­тог­ра­фии от за­се­да­ние на ЮНЕС­КО в Па­риж през 1982 г., сним­ки с при­я­те­ли. Осо­бе­на цен­ност представ­ля­ва да­ре­ния от при­я­те­ли ал­бум със сним­ки от пре­би­ва­ва­не­то му в САЩ през ап­рил-май 1980 г. ка­то гост-про­фе­сор в уни­вер­си­те­та на ща­та Охайо, в Йел­с­кия уни­вер­си­тет на Ню Хей­вън /при проф. Ри­кар­до Пи­кио/, в уни­вер­си­те­та на ща­та Ми­су­ри в Сейнт Лу­ис, в зна­ме­ни­тия Хар­вард. Неизвест­но за­що ня­ма сним­ка с Ро­ман Якоб­сон, с ко­го­то се поз­на­ват от посеще­ни­е­то на аме­ри­кан­с­кия сла­вист в Со­фия. Пре­ди вре­ме с по­мощ­та на Ди­не­ков оси­гу­рих­ме не­го­во изяв­ле­ние за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник.

Ве­че  де­се­та  го­ди­на  Ин­с­ти­ту­тът  за  ли­те­ра­ту­ра  при  БАН  съв­мес­т­но

със Софийс­кия уни­вер­си­тет “Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки” уреж­дат интердисциплинарен ко­лок­ви­ум, пос­ве­тен на Пе­тър Ди­не­ков през есен­та. Уче­ни­ци­те пот­вър­ж­да­ват сво­я­та вяр­ност към де­ло­то на Учи­те­ля ка­то докладват ре­зул­та­ти от свои из­след­ва­ния по ки­ри­ло-ме­то­ди­е­вис­ти­ка и възрож­ден­с­ка ли­те­ра­ту­ра. Съ­об­ща­ват за пър­ви път но­ви от­к­ри­тия.

Въп­ре­ки кри­за­та Ди­не­ко­ва­та сла­вис­тич­на шко­ла жи­вее пъл­но­цен­но.

Лич­на­та биб­ли­о­те­ка на акад. Пе­тър Ди­не­ков е да­ре­на без­въз­мез­д­но на Народ­на­та биб­ли­о­те­ка “Иван Ва­зов” в Плов­див спо­ред не­го­во­то пис­ме­но заве­ща­ние. Тя съ­дър­жа: 11 472 кни­ги на ки­ри­ли­ца и 3 455 кни­ги на ла­ти­ни­ца; 684 спи­са­ния на ки­ри­ли­ца и 363 – на ла­ти­ни­ца; 3 959 от­пе­чат­ки и автореферати. При­е­ти са от ди­рек­тор­ка­та Рад­ка Ко­ле­ва с про­то­кол от 29 май 1992 г. Биб­ли­о­те­ка­та е по­е­ла за­дъл­же­ние да из­ра­бо­ти и из­да­де пе­ча­тен каталог на да­ре­ни­е­то. То бе из­ло­же­но от­дел­но без да се раз­п­ре­де­ля по от­де­ли. Има го­лям пор­т­рет на Ди­не­ков.

Ком­п­лек­ту­ва­не­то и пре­да­ва­не­то на биб­ли­о­те­ка­та е нап­ра­ве­но с чув­с­т­во на от­го­вор­ност и гри­жов­ност от сем. Са­во­ви, ко­и­то оби­та­ват се­га апар­та­мен­та на ул. “Лю­бен Ка­ра­ве­лов” 11.

Ръ­ко­пис­но­то нас­лед­с­т­во на Пе­тър Ди­не­ков е пре­да­де­но в Цен­т­рал­ния дър­жа­вен ис­то­ри­чес­ки ар­хив с дей­но­то съ­у­час­тие на проф. Дой­но Дой­нов. То­га­ваш­ни­ят ди­рек­тор Кръс­тю Гер­ги­нов ид­ва лич­но в до­ма на Ди­не­ко­ви да при­бе­ре де­сет­ки­те ар­хив­ни еди­ни­ци.

По ини­ци­а­ти­ва на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия на­у­чен цен­тър при БАН през 2001 г. бе из­да­ден обе­мист сбор­ник под заг­ла­вие “Тра­ди­ции, при­ем­с­т­ве­ност, но­ва­тор­с­т­во” в па­мет на акад. Пе­тър Ди­не­ков. Той включ­ва спо­ме­ни от близ­ки уче­ни­ци и сът­руд­ни­ци, на­уч­ни съ­об­ще­ния, ста­тии и об­зо­ри вър­ху проблеми от бъ­лг­арис­ти­ка­та.

До­да­тъ­ци /въз­рож­ден­с­ко по­ня­тие, оби­ча­но от Ди­не­ков/

Съ­у­че­ни­ци­те от Тре­та мъж­ка гим­на­зия, която Динеков е завършил са имали все­ки ме­сец сре­ща във ви­ен­с­ка­та слад­кар­ни­ца на бул. “Цар Освободител”. Са­ми­ят Ди­не­ков се сре­ща­ше с уче­ни­ци и при­я­те­ли в сладкарни­ца­та на ул. “Гур­ко”, при се­гаш­ния под­лез.

За­па­зен е маг­ни­то­фо­нен за­пис на раз­го­вор меж­ду Пе­тър Ди­не­ков, Емилиян Станев и Йор­дан Ра­дич­ков в до­ма на Ста­не­ви.

Ди­не­ков се е виж­дал поч­ти все­ки ден със се­мейс­т­во­то на проф. Ве­се­лин Бешевли­ев, ко­е­то жи­ве­е­ло от­с­ре­ща. Род­ни­на е на проф. Иван Ле­ков, ви­ден българ­с­ки ези­ко­вед. Без об­щу­ва­не­то с Ди­не­ков Еми­ли­ян Ста­нев ед­ва ли би на­пи­сал “Ле­ген­да за Си­бин, прес­лав­с­кия княз” в то­зи й вид, как­то и ро­ма­на “Ан­тих­рист”, ка­къв­то ня­ма в съв­ре­мен­на­та ев­ро­пейс­ка ли­те­ра­ту­ра. Ди­не­ков е осо­бе­но бли­зък с акад. Ли­ха­чов – пос­лед­ни­ят мно­го тъ­же­ше за за­гу­ба­та на своя при­я­тел и съ­миш­ле­ник, счи­та­ше го за съз­да­тел на за­бе­ле­жи­тел­на на­уч­на шко­ла, в ко­я­то все­ки един от уче­ни­ци­те му има своя ин­ди­ви­ду­ал­ност.

Близ­ко е об­щу­вал с Лю­бо­мир Ан­д­рей­чин, Алек­сан­дър Бур­мов, Лю­бо­мир Те­нев, Ма­рия Гру­беш­ли­е­ва, Люд­мил Сто­я­нов. Най-близ­ки при­я­те­ли са би­ли с проф. Стой­ко Стой­ков.

*****

Ди­не­ков под­к­ре­пи проф. То­мас Бът­лър, нас­лед­ни­кът на Ро­ман Якоб­сон в Хар­вар­д­с­кия уни­вер­си­тет, при съз­да­ва­не­то на пър­ва­та ан­то­ло­гия

на ста­ра­та бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра, из­да­де­на през 1996 г. на ан­г­лийс­ки език в САЩ  под заг­ла­вие “Мо­ну­мен­та Бул­га­ри­ка”.

НЕКА СЕ ПОМНИ

На ста­ро­бъл­гар­с­ки език –  тре­ти­ят кла­си­чес­ки език в Ев­ро­па

след ста­рог­ръц­ки и ла­тин­с­ки – Све­ще­но­то пи­са­ние е пре­ве­де­но

в сре­да­та на IХ век;

на английски език – през VIII - ХIV век;

на френски език – в края на ХI век;

на немски език – в края на ХII век;

на полски език – през ХII-ХIV век;

на унгарски език – в края на ХVI век;

на италиански език – през ХVII век.

В Пол­ша и Че­хия ве­ко­ве на­ред ли­те­ра­ту­ра­та се пи­ше на ла­тин­с­ки език. Ед­ва в 1537г. се раз­ре­ша­ва да се про­по­вяд­ва в цър­к­ва на пол­с­ки език – и то единстве­но за цър­к­ва­та  „Св. Бо­го­ро­ди­ца“ в Кра­ков.

Английските преводи на Библията съдържат явни следи от богомилско катарското учение.

От­на­ча­ло Кон­с­тан­тин Фи­ло­соф и брат му Ме­то­дий пре­веж­дат Псал­ти­ра и Еван­ге­ли­е­то с Апос­то­ла за­ед­но с из­б­ра­ни цър­ков­ни служ­би, Па­те­ри­ка, и Номо­ка­но­на (сбор­ник със за­ко­ни). По-къс­но два­ма мо­на­си-ско­ро­пис­ци с пряко­то учас­тие на Мо­рав­с­кия ар­хи­е­пис­коп Ме­то­дий пре­веж­дат всич­ки остана­ли кни­ги на Биб­ли­я­та без Ма­ка­ве­и­те. Те поч­ват ра­бо­та през м. март и за­вър­ш­ват пре­во­да в чест на праз­ни­ка на Св. Ди­ми­тър Со­лун­с­ки – 26 октомври.

Кни­жов­ни­ци­те от Прес­лав­с­ка­та шко­ла раз­п­рос­т­ра­ня­ват ста­ро­бъл­гар­с­кия пре­вод на Све­ще­но­то пи­са­ние в Ру­сия, Сър­бия и в дру­ги сла­вян­с­ки стра­ни, съ­що и в ня­кои нес­ла­вян­с­ки. По та­къв на­чин е обез­си­ле­на три­е­зич­на­та дог­ма, спо­ред ко­я­то Еван­ге­ли­е­то мо­же да се про­по­вяд­ва са­мо на ев­рейс­ки, гръц­ки и ла­тин­с­ки. За пър­ви път Бо­жи­е­то сло­во заз­ву­ча­ва на на­ро­ден език.

Вгра­де­ни сме в пър­во­ос­но­ви­те на ев­рох­рис­ти­ян­с­ка­та ци­ви­ли­за­ция.

Справ­ката нап­ра­ви за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник „За бук­ви­те –

О пис­ме­нехь“ бе­ле­жи­ти­ят из­с­ле­до­ва­тел на ста­ро­бъл­гар­с­ка­та книж­ни­на

проф. Ку­йо Ку­ев, два пъ­ти по­че­тен док­тор

на Яге­лон­с­кия уни­вер­си­тет

в Кра­ков.

ПРО­ФЕ­СОР „ГО­ЛЯ­МА­ТА НО­СОВ­КА“

 Проф. Ни­ко­лай Сам­со­нов пре­по­да­ва

ста­ро­бъл­гар­с­ки в Якут­с­кия уни­вер­си­тет

Пре­ди де­се­ти­ле­тия по­ра­ди прев­рат­нос­ти­те на съд­ба­та и ис­то­ри­я­та Александър Ми­хай­ло­вич Баб­кин, про­фе­сор-ези­ко­вед от Санкт Пе­тер­бур­г­с­кия уни­вер­си­тет, е при­ну­ден да се от­да­ле­чи на из­ток, в Си­бир. Взел със се­бе си бо­га­та биб­ли­о­те­ка, той се ус­та­но­вя­ва в глав­ния град на Яку­тия и про­дъл­жа­ва да пре­по­да­ва там на­ред с дру­го­то и ста­ро­бъл­гар­с­ки език. Сту­ден­ти яку­ти, евен­ки, юка­ги­ри и чук­чи се учат да про­из­на­сят ста­ро­бъл­гар­с­ки но­сов­ки.

Ни­ко­лай Ге­ор­ги­е­вич Сам­со­нов во­ю­ва през Вто­ра­та све­тов­на вой­на ка­то бо­ец от Чер­ве­на­та ар­мия тък­мо по Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ки­те мес­та из Мо­ра­вия. И во­ю­ва доб­ре, зас­лу­жил е во­ен­ни от­ли­чия. Сет­не ка­то пъ­те­шес­т­ве­ник посеща­ва и дру­ги мес­та по све­та, свър­за­ни с ми­си­и­те на два­ма­та со­лун­с­ки бра­тя. Ка­то про­дъл­же­ние на сто­ре­но­то от пе­тер­бур­г­с­кия про­фесор Сам­со­нов пре­по­да­ва ста­ро­бъл­гар­с­ки език. Съз­да­ва учеб­ни по­со­бия. Те са прис­по­со­бе­ни за сту­ден­ти от нес­ла­вян­с­ки стра­ни. По­ра­ди то­ва се пол­з­ват в чуж­ди университе­ти, нап­ри­мер в Сан Ди­е­го, САЩ. Сам­со­нов е ка­нен да из­на­ся лекции в Герма­ния.

Са­ми­ят Сам­со­нов е по­том­с­т­вен рус­нак — от оне­зи, ко­и­то пре­ди ве­ко­ве се за­сел­ват по бре­го­ве­те на Ле­на и Ин­ди­гир­ка. Съп­ру­га­та му Ири­на Ни­ко­ла­ев­на е дъ­ще­ря на из­се­лен на из­ток мос­ков­ча­нин. Дъ­ще­ря им Ла­ри­са ве­че преподава съв­ре­ме­нен бъл­гар­с­ки език в та­мош­ния уни­вер­си­тет и в съд­ру­жие с ба­ща си съз­да­ва учеб­ни по­ма­га­ла.

До­тол­ко­ва е ув­ле­чен Сам­со­нов в сво­я­та про­по­вед, че сту­ден­ти­те му с обич го на­зо­ва­ват “Го­ля­ма­та но­сов­ка” /”Боль­шой юс”/. На­ли то­ва е глав­на­та от­ли­ка на древ­ния бъл­гар­с­ки език — по не­го вед­на­га се раз­поз­на­ва все­ки по­до­бен

текст сред ръ­ко­пи­си­те.

Николай Георгиевич Самсонов (23 июля 1925, д. Антоновка, Нюрбинский улус, Якутская АССР — 28 мая 2012) — советский и российский языковед, филолог (славист, русист). 

Участник Великой Отечественной и советско-японской войн.

ЗАРОВЦИ ГОВОРЯТ С НОСОВКИ

ДО ДНЕС

Как древ­ни­ят сла­вян­ски го­вор

е дос­тиг­нал до на­ши дни

В Пи­рин­ския край жи­ве­ят пре­сел­ни­ци от со­лун­ско­то се­ло За­ро­во – в се­ло Илин­ден­ци, Круп­ник и Бла­го­ев­град. Тех­ни­ят ди­а­лек­тен го­вор е съх­ра­нил старо­бъл­гар­ски­те но­со­ви глас­ни. Те и се­га все още про­из­на­сят „зънб“ вмес­то „зъб“, „пънт“ вмес­то „път“, „дънб“ вмес­то „дъб“, „кънт“ вмес­то „кът“ (огнrще)  и пр. Не каз­ват „ние“, а „нъй“, ни­то „ръ­ка“, а „рън­ка“; „ен­зик“ – не „език“.

Гор­ни­те осо­бе­нос­ти да­ват ос­но­ва­ние на за­ров­ци да счи­тат се­бе си – ни пове­че, ни по-мал­ко – за да­леч­ни род­ни­ни на бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­дий, понеже тях­на­та аз­бу­ка е съз­да­де­на вър­ху ос­но­ва­та на сла­вян­ско­то на­ре­чие от окол­нос­ти­те на Со­лун.

Прос­тран­но ис­то­ри­ко-фол­клор­но и ези­ко­вед­ско из­след­ва­не на се­ло Зарово е нап­ра­вил в на­ча­ло­то на ми­на­лия век Антон Поп­сто­и­лов. Ро­дом от се­ло Леш­ко, той е бил учи­тел и ди­рек­тор на Со­лун­ска­та мъж­ка и на Солунска­та де­ви­чес­ка гим­на­зии, на гим­на­зи­и­те в Сяр и Одрин, гла­вен екзархий­ски учи­ли­щен ин­спек­тор в Ца­риг­рад, уред­ник в На­род­ния етнографски му­зей в Со­фия, съ­що и не­гов ди­рек­тор. Счи­тай­ки се­бе си за после­до­ва­тел на Иван Шиш­ма­нов и Лю­бо­мир Ми­ле­тич, Поп­сто­и­лов про­уч­ва ста­рин­ния го­вор не­от­де­ли­мо от не­го­ва­та ес­тес­тве­на сре­да. Нас­то­я­ва преселни­ци­те от За­ро­во да бъ­дат съб­ра­ни на ед­но мяс­то, за да под­дър­жат  живи оби­ча­и­те и на­ре­чи­е­то си. Откри­ва сле­ди от Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­вия език и у хо­ра­та от се­ла­та Ви­со­ка и Су­хо, съ­що в окол­нос­ти­те на Со­лун.

Пре­ди вре­ме на един от фол­клор­ни­те съ­бо­ри „Пи­рин пее“, на Пре­де­ла, въз­рас­тна же­на от Илин­ден­ци из­пя ста­ри пес­ни с но­сов­ки.

ГО­ВО­РИМ СТА­РО­БЪЛ­ГАР­С­КИ

 Как хо­лан­д­с­кият про­фе­сор Уйилям Фе­дер

да­де нов жи­вот на Храб­ро­ва­та твор­ба за бук­ви­те

Под ку­по­ла на Св. Кли­мен­то­вия уни­вер­си­тет в Со­фия зву­чи ста­ро­бъл­гар­с­ки език. То­ва ста­ва все­ки път при удос­то­я­ва­не­то на чуж­дес­т­ран­ни уче­ни със зва­ни­е­то “док­тор хо­но­рис ка­у­за”. Рек­то­ри и за­мес­т­ник рек­то­ри сри­чат сло­ва­та от по­чет­на­та гра­мо­та. На ста­ро­бъл­гар­с­ки за­поч­на и ака­де­мич­но­то си сло­во проф. Уи­лям Фе­дер от уни­вер­си­те­та в Ам­с­тер­дам, Хо­лан­дия. Ря­дък слу­чай, кой­то по­каз­ва, че ня­ма мър­т­ви ези­ци, а не­го­во­ри­ми.

Проф. Фе­дер из­ка­за бла­го­дар­ност за сът­руд­ни­чес­т­во­то си със свои ко­ле­ги от ка­тед­ра­та по ки­ри­ло­-ме­то­ди­е­вис­ти­ка на уни­вер­си­те­та. Спо­ред не­го в момен­та те са най-де­я­тел­но­то зве­но в та­зи ос­нов­на об­ласт  на све­тов­на­та славис­тич­на на­у­ка и то­ва е на­пъл­но ес­тес­т­ве­но. Той по­да­ри на ка­тед­ра­та архив от свои пуб­ли­ка­ции по те­ма­та и ко­пия от ста­ро­бъл­гар­с­ки ръ­ко­пи­си в чуж­ди кни­гох­ра­ни­ли­ща на елек­т­рон­ни но­си­те­ли, ко­и­то са труд­но дос­тъп­ни за на­ши из­с­ле­до­ва­те­ли по фи­нан­со­ви или дру­ги при­чи­ни.

Ос­та­ви съ­що и две свои кни­ги, из­да­де­ни не­от­дав­на в САЩ. Ед­на­та представ­ля­ва под­ро­бен тек­с­то­ло­ги­чен ана­лиз на “Прог­лас към еван­ге­ли­е­то” на Кон­с­тан­тин Прес­лав­с­ки, “За бук­ви­те” на Чер­но­ри­зец Хра­бър и “За азбуката” от ано­ни­мен кни­жов­ник. Ком­пю­тър­на гла­го­ли­ца, ки­ри­ли­ца и латини­ца вър­вят съ­сед­но по стра­ни­ци­те на та­зи не­о­бик­но­ве­на кни­га. Въведени­е­то за­поч­ва с бла­го­дар­ност и приз­на­ние към бъл­гар­с­кия учен Ку­йо Мар­ков Ку­ев /1909-1991/, кой­то пос­ве­ща­ва жи­во­та си за про­уч­ва­не на съдбата на ръ­ко­пис­но­то нас­лед­с­т­во от Злат­ния век на бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра – “пър­во­из­во­рът на пра­вос­лав­на­та сла­вян­с­ка кул­ту­ра”. За­бе­ле­жи­тел­ни са негови­те уси­лия да ут­вър­ди здра­ва ос­но­ва за на­уч­ни про­уч­ва­ния чрез издирва­не на ръ­ко­пи­си глав­но в рус­ки биб­ли­о­те­ки и ар­хи­ви. Мо­ног­ра­фи­и­те “Чер­но­ри­зец Хра­бър” /1967/ и “Аз­буч­на­та мо­лит­ва в сла­вян­с­ки­те литератури”(1974) за­е­мат по­чет­но мяс­то сред ос­нов­ни­те сла­вис­тич­ни тру­до­ве и слу­жат за ос­но­ва на след­ва­щи на­уч­ни про­уч­ва­ния. Ед­на сре­ща в ка­би­нет 144 на тре­тия етаж в уни­вер­си­те­та е ста­на­ла на­чал­на точ­ка на ед­на дългогодиш­на вдъх­но­ве­на ра­бо­та. Да при­пом­ним, че тък­мо проф. Ку­ев сло­жи на­ча­ло на Меж­ду­на­род­ния ле­тен се­ми­нар за чуж­дес­т­ран­ни бъл­га­рис­ти, от кой­то впос­лед­с­т­вие се ро­ди Меж­ду­на­род­ни­ят ко­лок­ви­ум по старобългаристика. От своя стра­на проф. Фе­дер, кой­то из­б­ра да чев­с­т­ва своята шест­де­сет­го­диш­ни­на имен­но сред пре­по­да­ва­те­ли и сту­ден­ти от кирило­ме­то­ди­ев­с­ка­та ка­тед­ра на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет, пос­ве­ща­ва сво­е­то из­с­лед­ва­не на оне­зи, ко­и­то ще про­дъл­жат съ­ща­та на­со­ка на ра­бо­та и през ХХI век.

Дру­га­та кни­га е из­да­ние на Ук­ра­ин­с­ка асо­ци­а­ция за кул­тур­ни про­уч­ва­ния при Хар­вар­д­с­кия уни­вер­си­тет. В нея е вклю­че­на пър­ва­та пуб­ли­ка­ция на произ­ве­де­ния на Гри­го­рий Фи­ло­соф, ста­ро­бъл­гар­с­ки и ста­ро­рус­ки книжовник от ХI век с круп­но де­ло в ста­ра­та сла­вян­с­ка книж­ни­на. Той бе отк­рит не­от­дав­на от рус­кия учен Ана­то­лий Ту­ри­лов. Пос­лед­ни­ят съ­об­щи за пър­ви път то­ва на ко­лок­ви­у­ма по ста­ро­бъл­га­рис­ти­ка в Со­фия, руб­ри­ка­та “Бъл­га­рис­ти­ка и бъл­га­рис­ти” на в. ”Ан­те­ни” и из­вес­ти сво­ев­ре­мен­но за от­крити­е­то. Пот­вър­ди го и Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ки­ят вес­т­ник “За бук­ви­те – О пис­ме­нехь” в брой 9 от май 1987 г. През 1994 г. най-ста­ри­ят и прес­ти­жен универ­си­тет на Ща­ти­те пред­с­та­ви Гри­го­рий Фи­ло­соф в съв­мес­т­но про­уч­ва­не на мос­ков­с­кия и хо­лан­д­с­кия учен.

На­ми­ра­ме два­ма­та про­лу­ка сред мно­гоб­рой­ни­те раз­го­во­ри с при­я­те­ли и ко­ле­ги за про­дъл­же­ние на стар раз­го­вор. За­пом­нил съм как на ед­но обсъждане проф. Фе­дер из­ра­зи убеж­де­ни­е­то си, че за на­у­ка­та са мно­го по-цен­ни оне­зи, ко­и­то са в меж­ди­ни­те на от­дел­ни шко­ли и кул­тур­ни те­че­ния, поне­же в тях­но­то твор­чес­т­во на­ми­рат от­ра­же­ния мно­го­по­соч­ни яв­ле­ния. Гор­но­то ва­жи и за съв­ре­мен­ност­та ни, ко­га­то жан­ро­ве­те се смес­ват, смес­ват се и вза­и­мо­дейс­т­ват по­меж­ду си и раз­лич­ни идей­ни те­че­ния.

“Тък­мо та­къв е слу­ча­ят и с Гри­го­рий Фи­ло­соф!...” – от­го­ва­ря проф. Федер. Още ед­но ос­но­ва­ние да бъ­де пред­с­та­ве­но хар­вар­д­с­ко­то из­да­ние по по­до­ба­ващ на­чин и в Бъл­га­рия.

На раз­дя­ла проф. Фе­дер на­пи­са ав­тог­раф за чи­та­те­ли­те на ста­ро­бъл­гар­с­ки език. Един ци­тат от Скит­с­кия па­те­рик:

“и ре­че ста­ре­цът: ис­кам уче­ник да бъ­да, а не учи­тел.”

Един дне­шен Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев уче­ник прех­вър­ля ду­хо­вен мост

към тре­то­то хи­ля­до­ле­тие.

***

ПРЕДИ И СЛЕД ХИЛЯДА ГОДИНИ

                        Как проф. Асен Ва­си­ли­ев от­ве­де свои уче­ни­ци

в пър­ва­та от­шел­ни­чес­ка пе­ще­ра

на Св. Иван Рил­ски над род­но­то му се­ло Скри­но

Цял жи­вот Асен Ва­си­ли­ев оби­хож­да чер­кви и ма­нас­ти­ри — тряб­ва да имат бли­зо хи­ля­да. И да не стъ­пи ни вед­нъж в род­но­то се­ло на на­род­ния све­тец Иван Рил­ски! Щър­ба би би­ла без то­ва би­ог­ра­фи­я­та му на­ис­ти­на, не­пъл­на… На­ли все ни пов­та­ря­ше: „Мом­че­та, ние не си поз­на­ва­ме чиф­ли­ка!“

Стя­гах­ме се ме­се­ци на­ред да прес­ко­чим до Скри­но — ей го къ­де е, един ден ще ни стиг­не. Пре­че­ше ни осем­де­сет и пър­вия рож­ден ден на про­фе­со­ра. Пък се бе ро­дил нав­ръх Вто­ри юни. Как­то и да е, от­праз­ну­вах­ме го и не­го — без да се гла­сим ни­как, на­ме­рих­ме се хо­ра близ­ки ду­хом, из­пях­ме му ед­но „Мно­гая ле­та“ за здра­ве. Та­ка дой­де есен­та.

А през есен­та, в пър­вия ден на но­ем­ври, е всъщ­ност Праз­ни­кът на Св. Иван Рил­ски. Глож­де­ше ни съм­не­ние, че в Бо­бо­ше­во, ули­са­ни от всекидневни гри­жи, са по­заб­ра­ви­ли за своя пок­ро­ви­тел. Би­ло е и то­ва в послед­ни­те го­ди­ни, раз­би­ра се, но от­пре­ди три го­ди­ни на­сам, без ни­кой да ги под­се­ща или за­дъл­жа­ва, ту­каш­ни­те хо­ра бя­ха въз­ста­но­ви­ли кур­ба­на при стария ма­нас­тир над Скри­но. Там, в мес­тнос­тта „Чер­ков­ни­ка“, на ня­ко­гаш­ния „Отчев ден“, от не­за­пом­не­но вре­ме са се сби­ра­ли хо­ра за по­чит към Рил­ския чу­дот­во­рец.

Мяс­то­то бе­ше на­ис­ти­на не­о­бик­но­ве­но. Има­ше ед­ри дър­ве­та ле­ща­ци, на ня­кол­кос­то­тин го­ди­ни, ре­лик­то­ва го­ра под за­щи­та­та на ЮНЕСКО. Ще си помис­лиш: пок­рай ле­ща­ци­те све­тов­на­та кул­тур­на об­щност всъщ­ност защища­ва­ше све­те­ца от Ри­ла!… Па­рак­лис, пос­ве­тен не­му, е съ­щес­тву­вал допре­ди двай­се­ти­на го­ди­ни. Вой­нст­ва­щи­ят ате­и­зъм му бе сло­жил край — да не би да ос­та­нем на­зад. Но още има­ше сле­ди от стар ма­нас­тир. Во­ло­вар­че­та тъ­дя­ва на­ми­ра­ли пар­чен­ца хо­ро­сан с бле­ди цвет­ни фрес­ки вър­ху тях. Един сту­дент за­не­съл на про­фе­со­ра си в Со­фия ня­кол­ко та­ки­ва от­лом­ки, но ня­ма­ло вре­ме да се дой­де на мяс­то и та­ка по­ща­де­но­то от ве­ко­ве­те би­ло до­у­ни­що­же­но от прес­тъп­но не­хай­ство. Бай Асен раз­поз­на сред­но­ве­ков­на тух­ла със своеобра­зен ав­тог­раф на стро­и­те­ля вър­ху нея — из­ли­чил бе чо­ве­кът два­та си пръс­та вър­ху гли­на­та. Кме­тът я приб­ра на съх­ра­не­ние.

По­ех­ме на­го­ре към пе­ще­ра­та. Чу­дес­на бу­ко­ва го­ра рас­те­ше на­о­ко­ло. Заглеж­дах­ме се в пряс­но­о­ка­па­ла­та шу­ма за же­лъд. Пъ­тем кме­тът се из­по­вя­да, че не ус­пе­ли да опа­зят еди­ния от три­те ве­ков­ни бо­ра на све­то­то мяс­то. Скринци го па­зи­ли с го­ди­ни, ала хо­ра­та от съ­сед­но­то се­ло на­ме­ри­ли сго­да да му уда­рят брад­ва­та в ко­ре­на.

От не­тър­пе­ние заб­ра­вих­ме го­ди­ни­те на бай Асе­на и за не­го­вия иши­ас, дето го бе дър­жал ла­ни осем­де­сет и два де­на на лег­ло в бол­ни­ца­та, та трябваше са­ми­ят той да ни под­се­ти. Взех­ме да по­сяд­ва­ме с не­го на ко­ре­ни­те по пъ­те­ка­та за по­чив­ка. По­под­кре­пях­ме го за ра­ме­не­те, до­ка­то из­ле­зем на рав­на­та пъ­те­ка. Поч­ти юно­шес­ко­то ни об­що ув­ле­че­ние ни под­веж­да­ше — все пак чо­век тряб­ва да си вяр­ва и на го­ди­ни­те. Една сут­рин, след нощ­но винолюбие, ба­йа­се­но­ва­та съп­ру­га му бе ос­та­ви­ла мъл­ча­ли­во на възглавницата кръ­щел­но­то сви­де­тел­ство — изя­щен се­ме­ен ком­пли­мент.

Хва­нах­ме по рав­на­та пъ­те­ка на­към за­пад. И ето ти я пе­ще­ра­та!

То не бе пе­ще­ра, ами дуп­ка в ска­ла­та, съв­сем тяс­на, кол­ко­то да си пос­те­ли чо­век ед­на чер­ги­ца и да опъ­не кра­ка вър­ху нея. Има­ше вът­ре под­прян на скала­та лик на Све­ти Иван Рил­ски. Стар дъ­бов кръст бе под­прян до не­го. „Дву­ра­ме­нен, гол­гот­ски, има-ня­ма сто­ти­на го­ди­ни“— пре­це­ни про­фе­сор Васи­ли­ев. Ма­кар да бе едър бъл­га­рин, той се зав­ря в пе­щер­ка­та и до­лу-го­ре се съб­ра в нея.

До­ка­то си по­чи­ва­ше та­ка, сед­нал на ка­мъ­ка, за­ра­ди нас, окол­ни­те, а повече на­са­ме той да­де из­раз на ед­но об­лек­че­ние за от­дав­наш­ния си ме­рак да бъ­де на то­ва ряд­ко кът­че от ду­хов­на­та кар­та на Юго­из­точ­на Евро­па с ду­ми­те:

— Ех, Дя­до Ива­не, Дя­до Ива­не! Хи­ля­да го­ди­ни па­зи Бъл­га­рия ти.

Не го на­ре­че „Све­ти Ива­не“ — „Дя­до Ива­не“. Ка­то да­ле­чен род­ни­на.

Зас­ли­зах­ме по­ле­ка по пъ­те­ка­та на­до­лу. Бай Асен се при­дър­жа­ше за ко­ре­на­ци­те на бу­ко­ве­те, при­дър­жах­ме го и ние за ръ­ка­та.

На сгод­но мяс­то в го­ра­та бе ско­ва­на от пръ­ти ма­са с пей­ки за тра­пе­за. Изва­ди­ха до­ма­ки­ни­те скрин­ска сли­во­ви­ца, пра­ве­на от си­ни сли­ви и гроз­де пер­ла. На­ме­ри се и не­що за ме­зе. И в та­зи най-бъл­гар­ска сре­да, на ор­лов по­лет ви­со­чи­на над рав­ни­ще­то на ре­ка­та Стру­ма, бе об­съ­де­но меж­ду­на­род­но­то и вът­реш­но по­ло­же­ние. Прег­ле­дът на съ­би­ти­я­та за­вър­ши по на­шен­ски с анек­дот, раз­ка­зан от бай Асе­на.

От Руй (или Ру­ен)  — та­ка се на­ри­ча пла­ни­на­та — те­че буй­на стру­ме­на во­да. Пос­тро­е­на е с на­род­ни сред­ства го­ля­ма чеш­ма. Идват и до­се­га на нея да се плис­кат по ли­це­то и очи­те за здра­ве. А през са­мо­то Скри­но нес­пир­но те­кат ва­ди с во­да.

Зам­рък­нах­ме в се­ло­то. Раз­ге­ле, тък­мо бе до­шъл Сла­ве Ве­лич­ков, ту­ка­шен учи­тел, жи­вущ в град Стан­ке Ди­мит­ров. Сед­нах­ме под лоз­ни­ца­та в дво­ра на ста­ра­та му къ­ща и той раз­ка­за ед­но от мно­го­то на­род­ни пре­да­ния за Иван Рил­ски: как бил во­ло­вар­че у един скрин­ски чор­бад­жия и вед­нъж кра­ва­та му се оте­ли­ла от­въд Стру­ма, а той я пре­ка­рал вър­ху дреш­ка­та си по ре­ка­та от­сам ре­ка­та. Отвъд и от­сам ре­ка­та на Вре­ме­то… Има я та­зи склон­ност към подобно схва­ща­не за све­та у на­ши­те без­дип­лом­ни ин­те­ли­ген­ти от ми­на­ло­то.

Не е под­ми­на­то и тук еван­гел­ско­то пра­ви­ло „Ни­кой не е про­рок в отечество­то си“. Про­ку­ди­ли скрин­ци све­те­ца още на мла­ди­ни, за­то­ва и до днес ги на­ри­чат „све­то­гон­ци“. На два пъ­ти Све­ти Иван бил прок­лел род­но­то си се­ло. А триж­ди го бла­гос­ло­вил!

— Знам от дя­да си — за­вър­ши учи­те­лят Ве­лич­ков — че в пе­ще­ра­та, където сте би­ли, е има­ло под­ни­ца за пе­че­не на хляб и връш­ник. Чак от времето на Све­ти Ива­на са ос­та­на­ли, но са раз­пи­ле­ни и раз­си­па­ни се­га. И стари чер­кви е има­ло, пак от не­го­во вре­ме…

Тръг­нах­ме си. Тък­мо по ра­ди­о­то пре­да­ва­ха пос­лед­ни­те но­ви­ни. Ира­но-ирак­ски­ят кон­фликт, пре­зи­ден­тски­те из­бо­ри в Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти, ки­тай­ски яд­ре­ни опи­ти в ат­мос­фе­ра­та. Стач­ки в Пол­ша.

Не­що не ни се при­каз­ва­ше ка­то на ид­ва­не към Скри­но.

„Све­ти Ива­не, све­ти Ива­не! Па­зи ни — ако мо­жеш ни опа­зи.“

В де­ня на са­мия кур­бан, сред неп­рес­та­нен дъжд, в дъл­бо­ка кал, изпъплахме пак с ко­ла­та до мяс­то­то на ста­рия ма­нас­тир. Дос­та хо­ра се бя­ха съб­ра­ли, въп­ре­ки ло­шо­то вре­ме. Пе­ще­ра­та бе­ше от­ру­па­на с да­ро­ве— пешкири, ри­зи, кър­пи, пле­ти­ва. На храс­тче­то до вхо­да й за­вър­зва­ха въл­не­ни кон­ци — та­ко­ва е по­ве­ри­е­то за здра­ве. Дър­ве­ни­ят гол­гот­ски кръст на отшелни­ка сто­е­ше сред мок­ри гор­ски цве­тя, гир­ги­ни, жъл­та бу­ко­ва шу­ма.

Имах­ме по­вод да на­у­чим под­роб­нос­ти за праз­ну­ва­не­то на хилядагодишни­на­та от смър­тта на Рил­ския све­тец в ма­нас­ти­ра на не­го­во име.

А до­ка­то сва­рим да вмес­тим не­о­бик­но­ве­ния си пъ­те­пис вър­ху стра­ни­ци­те на сед­мич­ни­ка „Антени”, бай Асен Ва­си­ли­ев взе, че ум­ря.

Прос­то му се свър­ши­ха дни­те.

Раз­ка­зът за об­що­то ни пъ­ту­ва­не до пе­ще­ра­та на Све­ти Ива­на над Скри­но се пре­вър­на в про­щал­но сло­во.