ЗАРОВЦИ ГОВОРЯТ С НОСОВКИ

ДО ДНЕС

Как древ­ни­ят сла­вян­ски го­вор

е дос­тиг­нал до на­ши дни

В Пи­рин­ския край жи­ве­ят пре­сел­ни­ци от со­лун­ско­то се­ло За­ро­во – в се­ло Илин­ден­ци, Круп­ник и Бла­го­ев­град. Тех­ни­ят ди­а­лек­тен го­вор е съх­ра­нил старо­бъл­гар­ски­те но­со­ви глас­ни. Те и се­га все още про­из­на­сят „зънб“ вмес­то „зъб“, „пънт“ вмес­то „път“, „дънб“ вмес­то „дъб“, „кънт“ вмес­то „кът“ (огнrще)  и пр. Не каз­ват „ние“, а „нъй“, ни­то „ръ­ка“, а „рън­ка“; „ен­зик“ – не „език“.

Гор­ни­те осо­бе­нос­ти да­ват ос­но­ва­ние на за­ров­ци да счи­тат се­бе си – ни пове­че, ни по-мал­ко – за да­леч­ни род­ни­ни на бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­дий, понеже тях­на­та аз­бу­ка е съз­да­де­на вър­ху ос­но­ва­та на сла­вян­ско­то на­ре­чие от окол­нос­ти­те на Со­лун.

Прос­тран­но ис­то­ри­ко-фол­клор­но и ези­ко­вед­ско из­след­ва­не на се­ло Зарово е нап­ра­вил в на­ча­ло­то на ми­на­лия век Антон Поп­сто­и­лов. Ро­дом от се­ло Леш­ко, той е бил учи­тел и ди­рек­тор на Со­лун­ска­та мъж­ка и на Солунска­та де­ви­чес­ка гим­на­зии, на гим­на­зи­и­те в Сяр и Одрин, гла­вен екзархий­ски учи­ли­щен ин­спек­тор в Ца­риг­рад, уред­ник в На­род­ния етнографски му­зей в Со­фия, съ­що и не­гов ди­рек­тор. Счи­тай­ки се­бе си за после­до­ва­тел на Иван Шиш­ма­нов и Лю­бо­мир Ми­ле­тич, Поп­сто­и­лов про­уч­ва ста­рин­ния го­вор не­от­де­ли­мо от не­го­ва­та ес­тес­тве­на сре­да. Нас­то­я­ва преселни­ци­те от За­ро­во да бъ­дат съб­ра­ни на ед­но мяс­то, за да под­дър­жат  живи оби­ча­и­те и на­ре­чи­е­то си. Откри­ва сле­ди от Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­вия език и у хо­ра­та от се­ла­та Ви­со­ка и Су­хо, съ­що в окол­нос­ти­те на Со­лун.

Пре­ди вре­ме на един от фол­клор­ни­те съ­бо­ри „Пи­рин пее“, на Пре­де­ла, въз­рас­тна же­на от Илин­ден­ци из­пя ста­ри пес­ни с но­сов­ки.