72 УДА­РА В МИ­НУ­ТА

Най-но­ви­ят пре­пис на Храб­ро­ва­та твор­ба “За бук­ви­те”

 из­го­ря в Кос­мо­са

“ве­се­ле­те се, не­бе­са! рад­вай се, зем­льо!”

Та­ка през ІХ в. във Ве­ли­ки Прес­лав Йо­ан Ек­зарх Бъл­гар­с­ки, бе­ле­жи­ти­ят ав­тор на “Шес­тод­нев”, за­поч­ва дру­га своя твор­ба, на­ре­че­на “Въз­не­се­ние”.

Се­тих­ме се за те­зи не­го­ви ре­до­ве до са­ма­та гра­ни­ца на Бъл­га­рия, в Тешoво. От сте­но­пи­си­те на въз­рож­ден­с­ка­та чер­к­ва “Св. Ди­ми­тър” ни гле­да­ха Ки­рил и Ме­то­дий и княз Бо­рис І, Кли­мент Ох­рид­с­ки и Иван Рил­с­ки, архангелът, про­бил с ко­пи­е­то си ве­ков­ния по­ро­би­тел, не­из­вес­т­ни­ят де­бър­с­ки майс­тор на един­с­т­ве­ния по ро­да си ико­нос­тас, дя­во­ли и греш­ни­ци. Тук можеше да се усе­ти об­щ­ност­та на Чо­ве­ка и Все­ле­на­та, оно­ва “удив­ле­ние миром” /пак по ду­ми­те на Йо­ан Ек­зарх/ – сър­це­ви­на на фи­ло­соф­с­ко­то възприя­тие на све­та у бъл­га­ри­на, ряд­ко­то един­с­т­во на вър­хо­ви­те съ­би­тия в не­го­во­то мно­го­ве­ков­но жи­тие. От­к­рай вре­ме, ко­га­то има да ста­ва не­що значи­тел­но в на­ша­та ис­то­рия, то е пред­шес­т­ву­ва­но от не­ук­ро­ти­мо дви­же­ние и жаж­да за об­щу­ва­не, от ед­но не­чо­веш­ко уси­лие да се съ­бе­ре ми­на­ло­то, насто­я­ще­то и бъ­де­ще­то в ед­но. Пре­о­до­ля­ва­не­то на зем­но­то при­тег­ля­не от пър­вия бъл­га­рин пре­да­ва на нас­то­я­щия ип­рил чер­ти най-същ­нос­т­но български, вмес­т­ва в се­бе си и от­де­ля­не­то от Май­ка­та Зе­мя, и връ­ща­не­то към нея.

Тък­мо в на­ве­че­ри­е­то на очак­ва­но­то съ­би­тие пъ­ту­ва­ща­та кни­жар­ни­ца “Ма­тей Пре­об­ра­жен­с­ки” спря в Круп­ник. Улу­чих­ме мяс­то­то, къ­де­то ис­ках­ме да бъ­дем в те­зи дни. Хо­ра­та от то­зи край са опа­зи­ли ряд­ка на­род­на пе­сен за Ва­сил Лев­с­ки. Из­пя­ла я е на съ­бо­ра “Пи­рин пее” през 1962 г. Илин­ка За­я­ко­ва от се­ло По­ле­на, съ­сед­но на Круп­ник, а я до­ку­мен­ти­ра фол­к­ло­рис­тът от Благоев­г­рад Илия Ма­но­лов:

“Е, ко­ми­та мо­ре, Ва­сил Лев­с­ки, 

сич­ки ас­кер, мо­ре, те­бе те­рат!…”

Круп­ник е ста­ро бъл­гар­с­ко се­ли­ще — се­да­ли­ще на мит­ро­по­лит, ко­е­то даря­ва на Рил­с­кия ма­нас­тир скъ­по­цен­но еван­ге­лие с ме­та­лен об­ков.

От­к­рих­ме в По­ле­на нас­лед­ни­ци­те на ба­ба Илин­ка, съп­ро­во­де­ни от Илия Ма­но­лов. Ока­за се, че тя е ро­ди­ла и от­г­ле­да­ла пе­ти­ма си­на — и пе­ти­ма­та миньо­ри. До­не­со­ха пор­т­ре­та й. Един от си­но­ве­те въз­к­лик­на: “Ей, тая на­ша баба Илин­ка! Да ни от­чу­ва пе­ти­ма си­на - а ние да й за­бо­ра­ви­ме ис­то­ри­я­та…” Дой­до­ха съ­се­ди, яви се и учи­тел­ка­та Чиф­ли­гар­с­ка, от­ве­ла нав­ре­ме­то ба­ба Илин­ка да из­пее пе­сен­та си на съ­бо­ра на Пре­де­ла. Всич­ки пог­леж­дах­ме към ек­ра­на на те­ле­ви­зо­ра.

В та­къв ден и час ду­ми­те не вър­шат ра­бо­та. Тряб­ва да има пе­сен — тя имен­но но­си в се­бе си не­раз­де­ли­ми ми­на­ло, нас­то­я­ще и бъ­де­ще. Ко­га­то чухме име­на­та на звез­д­ни­те бра­тя — си­би­ряк и бал­кан­д­жия, как­то у мно­зи­на бъл­га­ри в съ­щия то­зи мо­мент заз­ву­ча древ­на ме­ло­дия; тя за все­ки­го е би­ла раз­лич­на, чрез нея все­ки по­от­дел­но се е из­ви­сил за­ед­но с кос­мо­нав­та ни, поглед­нал е с ор­лов пог­лед над все­кид­не­ви­е­то ни, за да от­ме­ри круп­ни­те неща. Из­б­ра­ли да бъ­дем бли­зо до Круп­ник, пус­нах­ме за­пис на пе­сен­та за Левс­ки. В нея Кос­мо­сът бе­ше пос­тиг­нат от на­род­ния пе­вец по най-бъл­гар­с­ки на­чин. Апос­то­лът на сво­бо­да­та бе об­г­ра­ден от три стра­ни с по сто вой­ни­ка на им­пе­ри­я­та, а от пе­та­та — с хи­ля­да. Чет­вър­та­та стра­на лип­с­ва­ше! Зна­чи Левски ще се спа­си, ня­ма на­чин да не се спа­си, не­въз­мож­но­то ста­ва възможно.

Ро­дос­ло­ви­е­то на пър­вия бъл­гар­с­ки кос­мо­навт от­веж­да към Но­во се­ло. Там, в под­но­жи­е­то на Юм­рук­чал, ста­роп­ла­нин­с­кия връх-пър­ве­нец при­ел днес име­то на Бо­тев, след тра­гич­на­та 1396 г. на­ми­ра мяс­то за си­гур­но оце­ля­ва­не бъл­гар­с­ко на­се­ле­ние от ста­ра­та сто­ли­ца Тър­но­во. Там през май 1876 г. просъщес­т­ву­ва де­вет дни не­по­до­зи­ра­но ран­на ре­пуб­ли­ка, близ­ка до представа­та на Лев­с­ки за нея — “чис­та и свя­та”. Сам Апос­то­ла е ос­но­вал революцион­ния ко­ми­тет в Но­во се­ло. Пра­дя­до­то на кос­мо­нав­та Драг­ни Стойчев се е клел във вяр­ност към де­ло­то пред са­мия не­го. Две го­ди­ни по-къс­но го зак­ле­ва пов­тор­но Отец Ма­тей — до­ве­ре­ни­кът на Лев­с­ки, пълномощник на Тър­нов­с­кия ко­ми­тет за то­зи край — с ду­ми­те “Вий сте вони­ци на бъ­де­ще­то!”. Тре­ти път Драг­ни Стой­чев це­лу­ва еван­ге­ли­е­то ка­то зато­че­ник на ос­т­ров Ки­пър, в кре­пост­та Фа­ма­гус­та — в един­с­т­ве­ния ко­ми­тет на Вът­реш­на­та ре­во­лю­ци­он­на ор­га­ни­за­ция, със­та­вен след раз­г­ро­ма на въстани­е­то при не­въз­мож­ни об­с­то­я­тел­с­т­ва, с не­ис­то­ва вя­ра, че Бъл­га­рия и бъл­га­ри­нът ще оце­ле­ят, как­во­то и да ста­не. И вън­ш­но Ге­ор­ги Ива­нов ся­каш бе од­рал ко­жа­та на пра­дя­до си Драг­ни, до­ри мус­та­ци­те му бе опа­зил. 

При­тег­ля­не­то на Зе­мя­та мо­же­ше да пре­о­до­лее със се­дем­де­сет и два уда­ра в ми­ну­та пулс — ре­корд сред всич­ки до­то­га­ваш­ни кос­мо­нав­ти и ас­т­ро­нав­ти, вклю­чи­тел­но аме­ри­кан­с­ки­те — са­мо един бъл­га­рин, в чи­и­то жи­ли те­че подоб­на кръв; кой­то не са­мо фи­зи­чес­ки, но и нрав­с­т­ве­но про­из­хож­да от най-дъл­бо­ки­те и най-здра­ви­те нед­ра на на­ро­да.

Еди­ни­ят от бра­тя­та на след­ва­ща­та ут­рин за­къс­ня за ра­бо­та. Обяс­ни: “Тряб­ва­ше да се нап­ра­ви свръз­ка по­меж­ду Кос­мо­са и пе­сен­та и ние пе­ти­ма­та бе­ше нуж­но да сме та­мо…”

Съб­рах­ме ги от­но­во – си­но­ве­те в май­чи­ния дом. На­ме­ри се и гъ­дул­ка. Зазву­ча ста­ра пе­сен за Мар­ко Кра­ле­ви­ти. Чу се и по-но­ва пе­сен за Иван Козарев. През вой­на­та пос­лед­на­та слу­жи­ла ка­то па­ро­ла из Пи­рин­с­кия край.

Нак­рая и пе­ти­ма­та си­на по­де­ха ед­на от пес­ни­те на ба­ба Илин­ка. Слу­чи се и то­ва чу­до в то­зи най-бъл­гар­с­ки ден.

На­пи­са­но в съд­ру­жие

с Мил­ко Кръс­тев и от­пе­ча­та­но в “Ан­те­ни”

на 18 ап­рил 1979 го­ди­на.

Пос­лес­лов

Пър­во­то из­ви­ся­ва­не към не­бе­са­та за бъл­га­ри­на се ока­за не­о­чак­ва­но драма­тич­но. Ала тък­мо на­ши­ят род­с­т­ве­ник спа­си по­ле­та ка­то въз­вър­на кораба на зе­мя­та за ми­ну­ти, без да ус­ко­ри пул­са си. С то­ва нап­ра­ви по­ле­та скъ­по­це­нен и по­лу­чи спра­вед­ли­во приз­на­ние от чуж­дес­т­ран­ни кос­мо­нав­ти зара­ди ус­пеш­но­то пре­о­до­ля­ва­не на ава­рий­на си­ту­а­ция в Кос­мо­са.

А един при­ро­ден ум, поз­на­вач на ми­на­ло­то, от­съ­ди:

“Ня­ма Въз­к­ре­се­ние и Въз­не­се­ние без Страс­т­на не­де­ля!…”

Бъл­га­ри­нът но­се­ше със се­бе си на­ред с дру­ги сим­во­ли на бъл­гар­с­ка­та исто­рия и кул­ту­ра най-но­вия пре­пис на Храб­ро­ва­та твор­ба “За бук­ви­те”, направен от ху­дож­ни­ка Ев­ге­ний Бо­сяц­ки. Ко­га­то при зав­ръ­ща­не­то към Земята е тряб­ва­ло да се от­де­лят всич­ки из­лиш­ни не­ща в ре­зер­в­ния от­сек на кос­ми­чес­кия ко­раб, там е ос­та­вен и спо­ме­на­ти­ят пре­пис. Та­ка той из­га­ря — при хи­ляд­на тем­пе­ра­ту­ра и де­се­тор­но пре­то­вар­ва­не.

Но не спо­де­ля ли по то­зи на­чин твор­ба­та на прес­лав­с­кия чер­но­ри­зец съдба­та на мно­гос­т­ра­дал­на­та бъл­гар­с­ка кни­га през от­ми­на­ли­те ве­ко­ве?

Наш мустак в Космоса

По онова време на космонавтите не е разрешено да носят мустаци, понеже те затрудняват радиовръзката при постоянното носене на скафандър.

Заседава последната руско-българска комисия преди старта на „Союз-33“. Медицинският преглед дава преднина на Георги Иванов като спътник на Рукавишников преди Александров.

Армейският генерал Добри Джуров задава последен въпрос към Иванов:

„Известно ли Ви е, че според устава един български офицер няма прьво да носи мустаци като летец?“

Следва светкавичен отговор:

„Има право, само че неговите мустаци не могат да бъдат по-големи от мустаците на военния министър...“

Комисията прихва да се смее.

Първият български космонавт издържа и изпита си по чувство за хумор.

Той вече е можел да се отправя към стартовата площадка.

Същият ден телеграфната агенция „Асошиейтид прес“ разпространява по цял свят съобщение:

„Един българин с разкошни вакли мустаци излетя в Космоса.“

Горното разказваше акад. Димитър Мишев, който ръководеше подготовката на първия български космонавт.