ПРЕДИ И СЛЕД ХИЛЯДА ГОДИНИ

                        Как проф. Асен Ва­си­ли­ев от­ве­де свои уче­ни­ци

в пър­ва­та от­шел­ни­чес­ка пе­ще­ра

на Св. Иван Рил­ски над род­но­то му се­ло Скри­но

Цял жи­вот Асен Ва­си­ли­ев оби­хож­да чер­кви и ма­нас­ти­ри — тряб­ва да имат бли­зо хи­ля­да. И да не стъ­пи ни вед­нъж в род­но­то се­ло на на­род­ния све­тец Иван Рил­ски! Щър­ба би би­ла без то­ва би­ог­ра­фи­я­та му на­ис­ти­на, не­пъл­на… На­ли все ни пов­та­ря­ше: „Мом­че­та, ние не си поз­на­ва­ме чиф­ли­ка!“

Стя­гах­ме се ме­се­ци на­ред да прес­ко­чим до Скри­но — ей го къ­де е, един ден ще ни стиг­не. Пре­че­ше ни осем­де­сет и пър­вия рож­ден ден на про­фе­со­ра. Пък се бе ро­дил нав­ръх Вто­ри юни. Как­то и да е, от­праз­ну­вах­ме го и не­го — без да се гла­сим ни­как, на­ме­рих­ме се хо­ра близ­ки ду­хом, из­пях­ме му ед­но „Мно­гая ле­та“ за здра­ве. Та­ка дой­де есен­та.

А през есен­та, в пър­вия ден на но­ем­ври, е всъщ­ност Праз­ни­кът на Св. Иван Рил­ски. Глож­де­ше ни съм­не­ние, че в Бо­бо­ше­во, ули­са­ни от всекидневни гри­жи, са по­заб­ра­ви­ли за своя пок­ро­ви­тел. Би­ло е и то­ва в послед­ни­те го­ди­ни, раз­би­ра се, но от­пре­ди три го­ди­ни на­сам, без ни­кой да ги под­се­ща или за­дъл­жа­ва, ту­каш­ни­те хо­ра бя­ха въз­ста­но­ви­ли кур­ба­на при стария ма­нас­тир над Скри­но. Там, в мес­тнос­тта „Чер­ков­ни­ка“, на ня­ко­гаш­ния „Отчев ден“, от не­за­пом­не­но вре­ме са се сби­ра­ли хо­ра за по­чит към Рил­ския чу­дот­во­рец.

Мяс­то­то бе­ше на­ис­ти­на не­о­бик­но­ве­но. Има­ше ед­ри дър­ве­та ле­ща­ци, на ня­кол­кос­то­тин го­ди­ни, ре­лик­то­ва го­ра под за­щи­та­та на ЮНЕСКО. Ще си помис­лиш: пок­рай ле­ща­ци­те све­тов­на­та кул­тур­на об­щност всъщ­ност защища­ва­ше све­те­ца от Ри­ла!… Па­рак­лис, пос­ве­тен не­му, е съ­щес­тву­вал допре­ди двай­се­ти­на го­ди­ни. Вой­нст­ва­щи­ят ате­и­зъм му бе сло­жил край — да не би да ос­та­нем на­зад. Но още има­ше сле­ди от стар ма­нас­тир. Во­ло­вар­че­та тъ­дя­ва на­ми­ра­ли пар­чен­ца хо­ро­сан с бле­ди цвет­ни фрес­ки вър­ху тях. Един сту­дент за­не­съл на про­фе­со­ра си в Со­фия ня­кол­ко та­ки­ва от­лом­ки, но ня­ма­ло вре­ме да се дой­де на мяс­то и та­ка по­ща­де­но­то от ве­ко­ве­те би­ло до­у­ни­що­же­но от прес­тъп­но не­хай­ство. Бай Асен раз­поз­на сред­но­ве­ков­на тух­ла със своеобра­зен ав­тог­раф на стро­и­те­ля вър­ху нея — из­ли­чил бе чо­ве­кът два­та си пръс­та вър­ху гли­на­та. Кме­тът я приб­ра на съх­ра­не­ние.

По­ех­ме на­го­ре към пе­ще­ра­та. Чу­дес­на бу­ко­ва го­ра рас­те­ше на­о­ко­ло. Заглеж­дах­ме се в пряс­но­о­ка­па­ла­та шу­ма за же­лъд. Пъ­тем кме­тът се из­по­вя­да, че не ус­пе­ли да опа­зят еди­ния от три­те ве­ков­ни бо­ра на све­то­то мяс­то. Скринци го па­зи­ли с го­ди­ни, ала хо­ра­та от съ­сед­но­то се­ло на­ме­ри­ли сго­да да му уда­рят брад­ва­та в ко­ре­на.

От не­тър­пе­ние заб­ра­вих­ме го­ди­ни­те на бай Асе­на и за не­го­вия иши­ас, дето го бе дър­жал ла­ни осем­де­сет и два де­на на лег­ло в бол­ни­ца­та, та трябваше са­ми­ят той да ни под­се­ти. Взех­ме да по­сяд­ва­ме с не­го на ко­ре­ни­те по пъ­те­ка­та за по­чив­ка. По­под­кре­пях­ме го за ра­ме­не­те, до­ка­то из­ле­зем на рав­на­та пъ­те­ка. Поч­ти юно­шес­ко­то ни об­що ув­ле­че­ние ни под­веж­да­ше — все пак чо­век тряб­ва да си вяр­ва и на го­ди­ни­те. Една сут­рин, след нощ­но винолюбие, ба­йа­се­но­ва­та съп­ру­га му бе ос­та­ви­ла мъл­ча­ли­во на възглавницата кръ­щел­но­то сви­де­тел­ство — изя­щен се­ме­ен ком­пли­мент.

Хва­нах­ме по рав­на­та пъ­те­ка на­към за­пад. И ето ти я пе­ще­ра­та!

То не бе пе­ще­ра, ами дуп­ка в ска­ла­та, съв­сем тяс­на, кол­ко­то да си пос­те­ли чо­век ед­на чер­ги­ца и да опъ­не кра­ка вър­ху нея. Има­ше вът­ре под­прян на скала­та лик на Све­ти Иван Рил­ски. Стар дъ­бов кръст бе под­прян до не­го. „Дву­ра­ме­нен, гол­гот­ски, има-ня­ма сто­ти­на го­ди­ни“— пре­це­ни про­фе­сор Васи­ли­ев. Ма­кар да бе едър бъл­га­рин, той се зав­ря в пе­щер­ка­та и до­лу-го­ре се съб­ра в нея.

До­ка­то си по­чи­ва­ше та­ка, сед­нал на ка­мъ­ка, за­ра­ди нас, окол­ни­те, а повече на­са­ме той да­де из­раз на ед­но об­лек­че­ние за от­дав­наш­ния си ме­рак да бъ­де на то­ва ряд­ко кът­че от ду­хов­на­та кар­та на Юго­из­точ­на Евро­па с ду­ми­те:

— Ех, Дя­до Ива­не, Дя­до Ива­не! Хи­ля­да го­ди­ни па­зи Бъл­га­рия ти.

Не го на­ре­че „Све­ти Ива­не“ — „Дя­до Ива­не“. Ка­то да­ле­чен род­ни­на.

Зас­ли­зах­ме по­ле­ка по пъ­те­ка­та на­до­лу. Бай Асен се при­дър­жа­ше за ко­ре­на­ци­те на бу­ко­ве­те, при­дър­жах­ме го и ние за ръ­ка­та.

На сгод­но мяс­то в го­ра­та бе ско­ва­на от пръ­ти ма­са с пей­ки за тра­пе­за. Изва­ди­ха до­ма­ки­ни­те скрин­ска сли­во­ви­ца, пра­ве­на от си­ни сли­ви и гроз­де пер­ла. На­ме­ри се и не­що за ме­зе. И в та­зи най-бъл­гар­ска сре­да, на ор­лов по­лет ви­со­чи­на над рав­ни­ще­то на ре­ка­та Стру­ма, бе об­съ­де­но меж­ду­на­род­но­то и вът­реш­но по­ло­же­ние. Прег­ле­дът на съ­би­ти­я­та за­вър­ши по на­шен­ски с анек­дот, раз­ка­зан от бай Асе­на.

От Руй (или Ру­ен)  — та­ка се на­ри­ча пла­ни­на­та — те­че буй­на стру­ме­на во­да. Пос­тро­е­на е с на­род­ни сред­ства го­ля­ма чеш­ма. Идват и до­се­га на нея да се плис­кат по ли­це­то и очи­те за здра­ве. А през са­мо­то Скри­но нес­пир­но те­кат ва­ди с во­да.

Зам­рък­нах­ме в се­ло­то. Раз­ге­ле, тък­мо бе до­шъл Сла­ве Ве­лич­ков, ту­ка­шен учи­тел, жи­вущ в град Стан­ке Ди­мит­ров. Сед­нах­ме под лоз­ни­ца­та в дво­ра на ста­ра­та му къ­ща и той раз­ка­за ед­но от мно­го­то на­род­ни пре­да­ния за Иван Рил­ски: как бил во­ло­вар­че у един скрин­ски чор­бад­жия и вед­нъж кра­ва­та му се оте­ли­ла от­въд Стру­ма, а той я пре­ка­рал вър­ху дреш­ка­та си по ре­ка­та от­сам ре­ка­та. Отвъд и от­сам ре­ка­та на Вре­ме­то… Има я та­зи склон­ност към подобно схва­ща­не за све­та у на­ши­те без­дип­лом­ни ин­те­ли­ген­ти от ми­на­ло­то.

Не е под­ми­на­то и тук еван­гел­ско­то пра­ви­ло „Ни­кой не е про­рок в отечество­то си“. Про­ку­ди­ли скрин­ци све­те­ца още на мла­ди­ни, за­то­ва и до днес ги на­ри­чат „све­то­гон­ци“. На два пъ­ти Све­ти Иван бил прок­лел род­но­то си се­ло. А триж­ди го бла­гос­ло­вил!

— Знам от дя­да си — за­вър­ши учи­те­лят Ве­лич­ков — че в пе­ще­ра­та, където сте би­ли, е има­ло под­ни­ца за пе­че­не на хляб и връш­ник. Чак от времето на Све­ти Ива­на са ос­та­на­ли, но са раз­пи­ле­ни и раз­си­па­ни се­га. И стари чер­кви е има­ло, пак от не­го­во вре­ме…

Тръг­нах­ме си. Тък­мо по ра­ди­о­то пре­да­ва­ха пос­лед­ни­те но­ви­ни. Ира­но-ирак­ски­ят кон­фликт, пре­зи­ден­тски­те из­бо­ри в Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти, ки­тай­ски яд­ре­ни опи­ти в ат­мос­фе­ра­та. Стач­ки в Пол­ша.

Не­що не ни се при­каз­ва­ше ка­то на ид­ва­не към Скри­но.

„Све­ти Ива­не, све­ти Ива­не! Па­зи ни — ако мо­жеш ни опа­зи.“

В де­ня на са­мия кур­бан, сред неп­рес­та­нен дъжд, в дъл­бо­ка кал, изпъплахме пак с ко­ла­та до мяс­то­то на ста­рия ма­нас­тир. Дос­та хо­ра се бя­ха съб­ра­ли, въп­ре­ки ло­шо­то вре­ме. Пе­ще­ра­та бе­ше от­ру­па­на с да­ро­ве— пешкири, ри­зи, кър­пи, пле­ти­ва. На храс­тче­то до вхо­да й за­вър­зва­ха въл­не­ни кон­ци — та­ко­ва е по­ве­ри­е­то за здра­ве. Дър­ве­ни­ят гол­гот­ски кръст на отшелни­ка сто­е­ше сред мок­ри гор­ски цве­тя, гир­ги­ни, жъл­та бу­ко­ва шу­ма.

Имах­ме по­вод да на­у­чим под­роб­нос­ти за праз­ну­ва­не­то на хилядагодишни­на­та от смър­тта на Рил­ския све­тец в ма­нас­ти­ра на не­го­во име.

А до­ка­то сва­рим да вмес­тим не­о­бик­но­ве­ния си пъ­те­пис вър­ху стра­ни­ци­те на сед­мич­ни­ка „Антени”, бай Асен Ва­си­ли­ев взе, че ум­ря.

Прос­то му се свър­ши­ха дни­те.

Раз­ка­зът за об­що­то ни пъ­ту­ва­не до пе­ще­ра­та на Све­ти Ива­на над Скри­но се пре­вър­на в про­щал­но сло­во.