БЕЛГРАДСКОТО БДЕНИЕ ЗА ДЯКОНА

Едно голямо премеждие като подготовка на историческа мисия

 Изтръпваме като прочетем тези редове в спомените на Христо Иванов Големия – най-довереният човек на комитетската тайна полиция:

„Разболе са Левски и за малко щеше да умре...”

Можем ли да си представим наистина какво би станало с България без  изграждането на Вътрешната революционна организация, която довежда до избавлението ни от петвековното робство ако, нещо беше станало с нейния вдъхновител и организатор! И какво бихме били самите ние като народ без своето най-скъпоценно съкровище.

Поради това търсим нови подробности относно заболяването на  Васил Иванов по време на Втората българска легия в Белград – не само защото той е жив човек, изправен пред всякакви премеждия, но и защото тъкмо тогава у него узрява идеята за подмяна на четническата тактика с всенародна мрежа от революционни комитети.

През тези месеци приелият прозвището „Лъвски” или „Левски” изписва своето  жизнено кредо: ”ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си”.

Сам Апостолът бележи по-късно това време като начало на неговата самостоятелна мисия в освободителното движение.

Изданието „Васил Левски. Документален летопис /1837-1873/” – крупно дело на Кирила Възвъзова-Каратеодорва, Здравка Нонева и Виктория Тилева, което Държавно издателство „Д-р Петър Берон” разпространява през 1987 г. в 8000-ен тираж,  представя случая въз основа на налични документи:

„1868 зимата – разболява се тежко /вероятно от язва на стомаха/, лежи във военната болница и в частна квартира /където го лекуват с рецепти от народната медицина/. Опериран е в болницата. За него се грижат приятелите му /Хр. Иванов-Големия, М. Греков, Ан. Кънчев/ и най-вече брат му Хр. Кунчев, а П. Хитов помага материално.”

По-точен е Михаил Греков в спомените си, публикувани през 1899 г. в сп. „Илюстрация Светлина”. След като се разболял, Левски постъпил на лечение в болницата  на Белградския гарнизон, наричана „Шпиталито” Тамошните лекари искали „да му разрежат стомаха, а изходът от операцията не се знаеше”, поради което никой не се съгласявал да се рискува с живота на скъпия за всички другар. Безуспешното лечение довежда до общо разочарование и другарите му решават да наемат частна квартира в града и отнесат болния там. Сега в отчаянието си те прибягват „до лекуването, което предлагаха практиците /лаиците/”. Греков пише:

„В най-усилните за Левски дни Ловчалията и аз ходихме зиме край Дунава, разкопавахме блатата и ловяхме жаби и налагахме стомаха му. Но щом опитът  показа, че и практиците не помагат, Левски пак се обърна към помощта на докторите и този път им позволи вече – изпърво не позволяваше – да му направят операция в стомаха, която операция го спаси.”

За излекуването му най-много допринася старият войвода Панайот Хитов, който наема за лечението двама лекари и урежда заплащането на всички разноски, включително и за помощта на една жена.

Големия уточнява:

„Заеха се двама доктори да го излечат, като им са предложи, щото, ако би някак да го уморят, и те с него ще последоват смъртта си. И зеха, че го разпраха /срязаха/ и сполучиха, та го оздравиха и си зеха заплатата напълно, но той лежа много...”

Какво е могло да бъде заболяването на Дякона, протекло толкова дълго време?

В своето изследване, публикувано от Издателство „Медицина и физкултура” през 1967 г. в „Годишни научни трудове на Висш медицински институт – Варна”, том VІ, свитък І,  стр. 67-70  П. Г. Алтънков разглежда подробно случая и заключава:

„Клиниката и диагностиката на стомашните заболявания, респ. язвата, са станали известни 40-50 години по-късно, с десетилетие преди въвеждането на антисептиката и асептиката в хирургията, и абсолютно невъзможно е било за онова време да е правена операция на стомаха... Като най-вероятно трябва да се приеме, че В. Левски е прекарал една или няколко последователни пристъпа от остър апендицит. Лечението е траело с месеци до изпадане на некротичния апендикс ...”

Авторът се позовава на авторитета на  Д-р Парашкев Стоянов /1871-1940/. Последният завършва медицина в Париж, учи в Швейцария, защитава блестящо докторска теза във  Вюрцбург, Германия, дори изкачва като алпинист връх Гран Комбин в Алпите. Специализира  във  Франция, Германия, Австрия, Швейцария. Работи кото лекар в Русе, Варна, Плевен. Един от основателите и преподавател  в Медицинския факултет на Софийския университет. Той подробно се е занимавал с живота и делото на Апостола и издава книга под заглавие „Ловеч като столица на Апостола”.

Вместо да си впущаме в подробни медицински догадки нека припомним историческото пимо до Панайот Хитов , писано  между февруари и средата на април 1868 г. в Белград:

„Господин Панайоте

Премного ви благодаря, дето са потрудихте, че ме извадихте из болницата, защото ако бях стоял йоще няколко дена, наистина бях умрял. Така исто се трудите и за всичките си събрани братя – и сме длъжни да ви почитаме...Защото сте и най-повече  в началото на скупщината ни главний войвода.

Вий се грижите сега и за разноските ми, за които ще пиша, че сте похарчили за мен и надявам се да ми пратят, колкото ще похарчите за мене. Защото аз се вардя да се не вчислявам в ония – да се рече, че се харчило за мен. На всеки начин ще гледам да ви ги върна. То е доста и предоста, само че се трудите.

Повторително ви моля да ми изпратите 1 жълтица за трошка, защото нямам вече. Заемал съм от брата ми и от другите си приятели 40 гроша и мой хак 20 гроша и твои се набират 105 гроша, че стават всичките ми разноски за 13 дена 16 гроша, без съм дал ни пара за лековете на жената, а она колко ще вземе, не зная.”

Подписът е:

„67-ий ваш хоръгвоносец в. и. лъвский.”

Изглежда неслучайно Хитов е предал този документ на Георги Раковски и днес то се съхранява в неговия архив.

В писмо до Захари Стоянов от 24 април 1884 г. по повод отпечатването на биографията на Левски Христо Иванов Големия съобщава данни, достатъчно съществени за бъдещето:

„Той беше все вeсел... И главното: пееше и то все юkашки пeсни. Той имаши и добър глас  преди 67 година, но после като се поболе в Белград 68 година, та го разпраха, отслабна му гласа...

 Той влачи  раната си 1868-69-70-71-72 година я затвори.

 Сами си пъхаши фитилите, сами са мияши...

Той си носеше  един  бурен в дисагите и като слези от коня ша го натопи – и водата за малко се угорчева. И пиеше от нея...”

Този драгоценен факт е открит благодарение на  историчката Огняна Маждракова – Чавдарова, проникновен изследовател на Българското възраждане. Писмото се съхранява в Българския исторически архив на Народната библиотека „Кирил и Методий”, фонд ІІ А, арх. ед. 8692, лист 2 и обр. Добавено е отстрани на текста. Убягнало е от погледа на други  изследователи,  понеже липсва  в основния текст на мемоарите, които пише в края на живота си Големия.

По всяка вероятност – според народния лекар Петър Димков – става дума за билката „ранилист” , наричана още „хайдушко биле”, широко използван по онова време лек за зарастване на различни рани, която Дякона получава от своя довереник Отец Матей, придобил сериозни медицински познания при своето дългогодишно пребиваване в манастирите на Света гор

Цели пет години, докато гради единствената за ХІХ столетие тайна революционна организация Апостолът на българската свобода носи незатворена рана. И е бил все весел!