ВО­ИН И КНИ­ГО­ЛЮ­БЕЦ

По­е­тът Рад­ко Рад­ков на­пи­са

дра­ма “Цар Си­ме­он Ве­ли­ки”

 След ка­то въз­к­ре­си в сти­хо­ве чрез дра­ми­те Хан Ас­па­рух, Пат­ри­арх Евтимий, Пе­тър Де­лян, им­пе­рат­ри­ца Те­о­фа­но, за­поч­вай­ки с един­с­т­ве­ни­те за съв­ре­мен­на­та бал­кан­с­ка ли­те­ра­ту­ра “Ви­зан­тийс­ки за­пе­ви”, по­е­тът Рад­ко Радков за­ко­но­мер­но дос­тиг­на и до об­ра­за на Цар Си­ме­он Ве­ли­ки. Ми­съл­та за не­го се е все­ли­ла във въ­об­ра­же­ни­е­то му ве­че по­ве­че от две де­се­ти­ле­тия. А нача­лен под­тик да се за­е­ме с по­ред­на­та дра­ма да­ва Хрис­то Бог­да­нов, не­гов зет. Ся­да­ме че­ти­ри­ма­та с при­със­т­ви­е­то и на сес­т­ра­та Еле­на Бог­да­но­ва за първо ин­тер­вю по по­вод то­ку-що за­вър­ше­на­та твор­ба.

“В слу­чая мно­го ми по­мог­на проф. Ва­сил Зла­тар­с­ки ро­дом тър­но­вец, виден из­с­ле­до­ва­тел на сред­но­ве­ков­на­та бъл­гар­с­ка ис­то­рия, той ци­ти­ра обстой­но всич­ки из­точ­ни­ци за епо­ха­та, ка­то не пре­веж­да на бъл­гар­с­ки визан­тийс­ки­те из­во­ри. Доб­ре че съм кла­си­чес­ки фи­ло­лог по об­ра­зо­ва­ние – изче­тох всич­ко от пър­ва ръ­ка.

Ха­рак­тер­но­то за Цар Си­ме­он е, че поч­ти все­ки не­гов три­умф е свър­зан с прес­тъп­ле­ние. За­то­ва пос­та­вих под­заг­ла­вие на дра­ма­та “Тра­ге­ди­я­та на три­ум­фа­то­ра”. Той е имал на­вик да се от­мя­та от обе­ща­ни­я­та си и от склю­че­ни дър­жав­ни до­го­во­ри, осо­бе­но с ви­зан­тий­ци­те. Вли­за в кон­ф­ликт с ба­ща си – княз Бо­рис Пок­ръс­ти­те­ля. Ста­ва ви­нов­ник за ос­ле­пя­ва­не­то и убийс­т­во­то на своя брат Хра­са­те /или Ра­са­те/. На­ли Бо­рис го ос­ле­пя­ва, за да не бъ­де ос­ле­пен “да­де­ния му от Бо­га на­род”. Си­ме­он по­губ­ва бра­та си, за да нас­ле­ди прес­то­ла. На­пи­сах сце­на, в ко­я­то Хра­са­те /Вла­ди­мир/ из­по­вяд­ва обич­та си към своя брат.

Си­ме­он на­ру­ша­ва обе­ща­ни­я­та си и към сво­я­та лю­би­ма Фев­ро­ния, ко­я­то поз­на­ва още от маг­на­ур­с­ки­те го­ди­ни. Той се раз­де­ля с нея на Сед­мия констан­ти­но­пол­с­ки хълм. А ней­на­та жен­с­ка ин­ту­и­ция й под­с­каз­ва, че той ня­ма да ста­не ни­то ар­хи­е­пис­коп, ни­то пат­ри­арх, а е ро­ден за пъл­ко­во­дец. На то­зи хълм, под древ­на ар­ка, се из­ди­га ан­тич­на ста­туя, ко­я­то е пъ­лен двой­ник на Си­ме­он. И не е яс­но да­ли тя изоб­ра­зя­ва ня­ка­къв бог или ге­рой-пъл­ко­во­дец. В нея е из­во­рът на жиз­не­на­та му си­ла. За нея раз­каз­ва Йо­ан Аст­ро­ном на им­пе­ра­то­ра Ро­ман Ла­ка­пин. По за­по­вед на влас­ти­те­ля главата на ста­ту­я­та  би­ва от­се­че­на и тък­мо в то­зи мо­мент Си­ме­он па­да по­разен от сър­де­чен удар. А при­чи­на за смърт­та му е изоб­ли­чи­тел­но­то писмо на Фев­ро­ния, ко­е­то при­пом­ня всич­ки­те Си­ме­о­но­ви из­ма­ми и не­из­пъл­не­ни обе­ща­ния. Ето зак­лю­чи­тел­на­та част на то­ва пос­ла­ние:

“Ог­ле­дай се, и са­мо­та­та виж,

пос­лед­на­та, най-страш­на­та аго­ния.

До­виж­да­не до сре­ща­та от­въд,

къ­де­то ня­ма да ни раз­де­лят,

оби­чам те, един­с­т­вен мой!”

В ня­кои сце­ни пре­ди то­ва по­каз­вам Си­ме­он в със­то­я­ние на ду­шев­на кри­за от пре­у­мо­ра. Но дра­ма­та за­вър­ш­ва с апо­те­оз.”

“Въз­п­ри­е­маш ли хи­по­те­за­та на Зла­тар­с­ки, че Чер­но­ри­зец Хра­бър е именно Си­ме­он и “За бук­ви­те” всъщ­ност е ма­ни­фес­тът на Прес­лав­с­кия съ­бор от 893 го­ди­на?”

“Апо­те­о­за про­въз­г­ла­ся­ва Кон­с­тан­тин, прес­лав­с­ки­ят епис­коп. Иде­я­та е, че за да про­цъф­ти по­доб­на кул­ту­ра през Злат­ния век, не­об­хо­ди­мо е би­ло дър­жа­ва­та да се пре­вър­не в об­шир­на им­пе­рия.”

“Ала то­ва не е ста­на­ло без съп­ро­ти­ва­та и на най-близ­ки­те...”

“Сам Кли­мент, “пър­ви­ят епис­коп на бъл­гар­с­кия език”, в дра­ма­тич­на сре­ща за­я­вя­ва, че ис­ка да се от­тег­ли от кни­жов­но­то поп­ри­ще, но Си­ме­он не при­е­ма то­ва с ду­ми­те “Ти си по-го­ре от вся­ко дос­тойн­с­т­во!”

“Меж­дув­ре­мен­но ти на­пи­са и сце­на­рия за тър­жес­т­ве­на­та ве­чер, пос­ве­те­на на 1100-го­диш­ни­на­та от Прес­лав­с­кия съ­бор в На­род­ния дво­рец на кул­ту­ра­та, ко­я­то бе пре­да­ва­на по на­ци­о­нал­на­та те­ле­ви­зия. Кои дру­ги не при­е­мат войнолю­би­е­то на Си­ме­он?”

“Не­го­ви­ят кав­хан го об­ви­ня­ва, че зе­мя­та е за­пус­тя­ла, се­ля­ни и граж­да­ни не­го­ду­ват, же­ни­те но­сят чер­ни заб­рад­ки, вой­ни­ци­те из­не­мог­ват. А Симеоно­ва­та сес­т­ра Ана пред­с­каз­ва, че при слаб не­гов нас­лед­ник стра­на­та ще по­пад­не под роб­с­т­во­то  на оне­зи, сре­щу ко­и­то той во­ю­ва:

“Ти, кой­то сви­ре­ше на злат­ни стру­ни,

сес­т­ра ти мър­тав ли да те це­лу­не...”

Си­ме­он я из­вик­ва в дво­ре­ца, въп­ре­ки че тя е мо­на­хи­ня – за да му каз­ва исти­на­та в очи­те, по­не­же ца­ред­вор­ци­те му се под­маз­ват и го забжлуждават...”

“Има оба­че и въз­х­ва­ли на Си­ме­он...”

“От­к­рит е оло­вен пе­чат /мо­лив­до­вул/ с над­пис “Цар Си­ме­он миролюбец”. На­у­чих то­ва от проф. Йор­дан Ан­д­ре­ев. Го­ле­ми пох­ва­ли пи­ше за Си­ме­он ви­зан­тийс­ки­ят пи­са­тел Ни­ко­лай Мис­тик... Но Си­ме­он е тър­сел всякак­ви по­во­ди за вой­на. Не се спи­ра и пред жес­то­кос­ти, ка­то от­ряз­ва носо­ве­те на 20 хи­ля­ди ха­за­ри-плен­ни­ци и ги пу­ща за срам на ро­ме­и­те. Бъдещи­ят им­пе­ра­тор Ва­си­лий II Бъл­га­ро­у­би­е­ца доб­ре пом­ни то­ва... Княз Борис ни­ко­га  не е во­ю­вал сре­щу пок­ръс­ти­те­ли­те си. А им­пе­ра­тор Лъв VI при­па­да, след ка­то из­п­ра­ща ма­д­жа­ри­те да во­ю­ват сре­щу нас. За­сег­нал съм и връз­ки­те с Рим.

Ка­то ця­ло ос­нов­ни­те кон­ф­лик­ти в дра­ма­та са по­чер­пе­ни от ис­то­ри­чес­ки­те из­во­ри. Сред тех­ни­те от­лом­ки и раз­ва­ли­ни съм пред­с­та­вил жи­ви хо­ра с тех­ни­те ха­рак­те­ри и съд­би. Ко­га­то Фев­ро­ния пре­гър­ща ан­тич­на­та ста­туя, сес­т­ра­та на Си­ме­он прег­ръ­ща мър­т­вия вла­де­тел. Ма­со­ви сце­ни в пи­е­са­та ня­ма.”

Об­щи­ят обем на дра­ма­та е око­ло 180 ма­ши­но­пис­ни стра­ни­ци.

                                                ръкопис,  2004 г.