КА­ТО РА­НЕН ЛЪВ

Нераз­б­ран и оху­лен от съв­ре­мен­ни­ци­те си, Гри­го­рий Цам­б­лак ду­хом се връ­ща при нас в го­ди­ни на но­ви из­пи­та­ния

   Име­ни­ти­ят тър­но­вец от ро­да Цам­б­лак не е пър­ви­ят, ни­то пос­лед­ни­ят    

про­рок, кой­то не е чут и пос­лу­шан не са­мо в оте­чес­т­во­то си. Ала сгъс­те­но­то вре­ме в на­ча­ло­то на тре­то­то хи­ля­до­ле­ние в съв­ре­мен­ния ка­лен­дар ни ка­ра да из­ви­ка­ме в под­к­ре­па ду­ха му, по­не се­га да се опи­та­ме да го раз­бе­рем, най-мал­ко­то да го оне­ви­ним.

Ос­та­ва вря­зан в па­мет­та един об­раз на А. И. Яци­мир­с­ки от кни­га­та му, пи­са­на в 1906 г.- по мо­е­му той съ­дър­жа клю­ча към не­го­ва­та лич­ност, към харак­те­ра му и не­о­бик­но­ве­ни­те му зас­лу­ги. При­ел в ге­ни­те си си­ла­та и славата на Тър­нов­г­рад, пре­жи­вял ка­то лич­но не­щас­тие по­зо­ра от предателство­то пред тъл­пи­те на на­шес­т­ве­ни­ка, сет­не пре­не­съл тре­во­га­та за съд­ба­та на пра­вос­лав­ния свят в брат­с­ка­та ки­ев­с­ка зе­мя, той се мя­та на­ис­ти­на ка­то ра­нен лъв по Ев­ро­па с не­ис­то­вия по­рив да пре­диз­ви­ка спло­те­ност и едино­ду­шие сред то­га­ваш­ни­те вла­де­те­ли и на­ро­ди сре­щу опус­то­ша­ва­ща­та вар­вар­щи­на на Ос­ман­с­ка­та им­пе­рия. От­б­ля­съ­ци от по­жа­ри­ща­та на Ца­ре­вец са бляс­ка­ли ка­то свет­ка­ви­ци в очи­те му, ко­га­то е чел на ла­тин­с­ки сво­я­та реч пред съ­бо­ра в Кон­с­танц, чрез лич­но во­де­на­та от не­го из­точ­ноп­ра­вос­лав­на литур­гия за учас­т­ни­ци­те в меж­ду­на­род­ния фо­рум той е це­лял да по­ка­же каква кра­со­та, ес­те­ти­чес­ко съ­вър­шен­с­т­во и доб­ро­та съ­дър­жа хрис­ти­ян­с­т­во­то във ви­зан­тийс­ко-бъл­гар­с­кия си ва­ри­ант, пред­по­че­те­ни още нав­ре­ме­то при пок­ръс­т­ва­не­то. В прос­ла­ва­та му на све­ти Ди­ми­тър Со­лун­с­ки, пок­ро­ви­те­ля на сла­вян­с­т­во­то, в спо­ра му с ерес­та на Вар­ла­ам, в жи­ти­я­та на юж­нос­ла­вян­с­ки вла­де­те­ли и свет­ци той под­чер­та­ва неп­ре­ход­но­то в Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва­та тради­ция ка­то ду­хов­на опо­ра на бал­кан­с­ки­те на­ро­ди в неп­рес­тан­на­та им борба за оце­ля­ва­не. Един во­ин-храб­рец от чел­на­та от­б­ра­ни­тел­на ли­ния в държа­ва­та на бъл­гар­с­кия дух /по из­ра­за на ака­де­мик Ли­ха­чов/ с иде­я­та си за еди­не­ние меж­ду Из­то­ка и За­па­да днес пот­вър­ж­да­ва пред­ни­на­та на общочовеш­ки­те цен­нос­ти.

Та­ка­ва е, по моeму, съ­щи­на­та на на­ши­те но­ви сре­щи с Цам­б­лак.

Бе­ше на­ча­ло­то на 1978 го­ди­на. В Ле­нин­г­рад, в ед­на от за­ли­те на Рус­кия му­зей, бе под­ре­де­на из­лож­ба­та “Бъл­гар­с­ка ръ­ко­пис­на кни­га (Х — ХVIII в.)”. Тя бе при­е­та ка­то зна­ме­ние: за пър­ви път след ве­ко­ве в брат­с­ка­та се­вер­на стра­на оти­ва­ха ки­рил­с­ки кни­ги. В за­ла­та зву­че­ше му­зи­ка на Ку­кузел, старинни чер­ков­ни пес­но­пе­ния, гла­сът на Бо­рис Хрис­тов. Не бе храм, а мно­зи­на се мо­ле­ха ка­то в храм…

Един цял ден след офи­ци­ал­но­то зак­ри­ва­не на из­лож­ба­та на­уч­ни ра­бот­ни­ци от Биб­ли­о­те­ка­та “Сал­ти­ков — Шчед­рин”, от Биб­ли­о­те­ка­та на Ака­де­ми­я­та на на­у­ки­те, от Ин­с­ти­ту­та по рус­ки език, от дру­ги биб­ли­о­те­ки и ин­с­ти­ту­ти по­лу­чи­ха ряд­ка­та въз­мож­ност да по­ра­бо­тят с ори­ги­на­ли­те на Древ­ни­те ръ­ко­пи­си от со­фийс­ка­та На­род­на Биб­ли­о­те­ка. Нап­ра­ве­ни бя­ха пъл­но­цен­ни наб­лю­де­ния, до­ри от­к­ри­тия, ко­и­то бя­ха док­лад­ва­ни по-къс­но.

В от­го­вор на та­зи въз­мож­ност на при­със­т­ву­ва­щи­те по то­ва вре­ме бъл­га­ри бя­ха по­ка­за­ни на­ши кни­жов­ни па­мет­ни­ци, ко­и­то се съх­ра­ня­ват в ту­каш­ни­те кни­гох­ра­ни­ли­ща. За мно­зи­на от тях бях­ме чу­ва­ли. Пре­ки­ят до­сег оба­че с тях мо­же да се срав­ни са­мо с под­ла­га­не на ра­ди­а­ция с об­лъч­ва­не в кри­тич­ни дози. Лич­но аз от­то­га­ва на­ис­ти­на се имам за об­лъ­чен с не­що, ко­е­то не мо­же да се пре­да­де с ду­ми. Но най-го­ля­мо­то ми пре­жи­вя­ва­не бе­ше сре­ща­та с Григо­рий Цам­б­лак. В ръ­ко­пис­ния от­дел на Биб­ли­о­те­ка­та на БАН Мар­га­ри­та Вла­ди­ми­ров­на Ку­куш­ки­на ми по­ка­за то­га­ва то­мо­ве от Илюс­т­ро­ва­ния летописен свод със сце­ни от бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия и рус­ко-бъл­гар­с­ки­те култур­ни и по­ли­ти­чес­ки връз­ки. Яр­ки­те, ся­каш не­по­кът­на­ти от вре­ме­то, цвето­ве на илюс­т­ра­ци­и­те, осо­бе­на­та им ком­по­зи­ция, ко­я­то вмес­т­ва по няколко съ­щес­т­ве­ни съ­би­тия вър­ху ед­на стра­ни­ца, тър­жес­т­ве­ния текст, изписан с кра­си­ви ки­рил­с­ки бук­ви и най-ве­че не­поз­на­ти­те за нас ис­то­ри­чес­ки све­де­ния по­ра­зя­ва­ха. Как­то нап­ри­мер сви­де­тел­с­т­во­то за смърт­та на Цам­б­лак:

“… бъл­га­рин ро­дом…

изу­чен в книж­на­та мъд­рост

от ран­но дет­с­т­во…

и мно­го пи­са­ния ос­та­ви…”

При­ех го то­га­ва, счи­там го съ­що­то и се­га, ка­то лич­но не­щас­тие, но и ка­то не­щас­тие за ця­ла­та ни кул­ту­ра от­със­т­ви­е­то на па­мет и съз­на­ние за те­зи на­ши ду­хов­ни цен­нос­ти. Как мо­жем ние да си съ­щес­т­ву­ва­ме без­г­риж­но и да се имаме за как­ви-го­де ду­хов­ни де­я­те­ли, без да има­ме пред­с­та­ва, че е има­ло такъв бъл­гар­с­ки кни­жов­ник и ду­хо­вен де­я­тел, и дип­ло­мат, и ка­къв ли не, който е пи­сал със съ­щи­те ки­рил­с­ки бук­ви ка­то Гри­го­рий Цам­б­лак! Непосилно е на­ис­ти­на срав­ня­ва­не­то с не­го, по-лес­но е да се пра­вим, че не е съ­щес­т­ву­вал ни­ко­га, че ня­ма­ме ни­що об­що с не­го, та­ка на­ши­те скром­ни дости­же­ния при­до­би­ват зна­чи­мост, а ина­че дреб­не­ят не­и­мо­вер­но. Но мо­же ли в съ­що­то вре­ме да при­до­би­ем са­мо­чув­с­т­вие и твор­чес­ка си­ла за пос­ре­ща­не на днеш­ни­те ни жи­тейс­ки и още по­ве­че ду­хов­ни те­го­би, без да при­е­мем нещич­ко от пре­диш­ни­те бит­ки в на­ша­та “дър­жа­ва на ду­ха”?…

Та­ка ми и ре­че в оне­зи дни Юрий Кон­с­тан­ти­но­вич Бе­гу­нов, с ко­го­то ме за­поз­на про­фе­сор Ку­ев: “Ако са ви нуж­ни те­зи не­ща, тър­се­те ги, от­к­рий­те ги…” Ста­ва­ше ду­ма за изо­би­ли­е­то от не­из­вес­т­ни изоб­ра­же­ния, ко­и­то докумен­ти­рат об­щес­т­ве­на­та дей­ност на Цам­б­лак. Те­зи изоб­ра­же­ния са остана­ли из­вън полез­ре­ни­е­то на бъл­гар­с­ки и чуж­дес­т­ран­ни из­дир­ва­чи. Повече­то из­с­ле­до­ва­те­ли, ко­и­то се до­кос­ват до де­ло­то на Цам­б­лак, /ка­къв­то е и Бе­гу­нов/, се зах­ва­щат с изяс­ня­ва­не на кни­жов­но­то му нас­лед­с­т­во. Там има из­ця­ло неп­ро­у­че­ни и не­поз­на­ти не­ща. Ми­ни­а­тю­ри­те ос­та­ват встра­ни от то­зи спе­ци­а­лен ин­те­рес. Та­къв е слу­ча­ят с “Хро­ни­ка­та на Кон­с­тан­ц­кия съ­бор” от Ул­рих Ри­хен­тал. Бе­гу­нов бе по­пад­нал на све­де­ния за тях, пре­да­де ми ня­кол­ко чер­но-бе­ли ко­пия, сред ко­и­то и не­из­вес­тен пор­т­рет на Цам­б­лак. “Доб­ре ще е, ако ня­кой се за­е­ме спе­ци­ал­но с то­ва из­дир­ва­не…”, по­съ­вет­ва ме той.

Ли­кът на Цам­б­лак, из­п­лу­вал из не­би­ти­е­то /има ос­но­ва­ние да се при­е­ме за до­ку­мен­тал­но бли­зък до ис­тин­с­кия му об­раз/, се по­я­ви за пър­ви път вър­ху стра­ни­ци­те на сед­мич­ни­ка “Ан­те­ни” /бр.6 от 6 фев­ру­а­ри 1980 г./ ка­то илюстра­ция към очер­ка на проф. Пе­ньо Ру­сев, съ­що зас­лу­жил из­с­лед­вач на Цам­б­ла­ко­во­то твор­чес­т­во.

Съ­ща­та есен, в сре­да­та на но­ем­в­ри, се със­тоя Тре­ти­ят меж­ду­на­ро­ден симпо­зи­ум “Тър­нов­с­ка кни­жов­на шко­ла”, пос­ве­тен на жи­во­та и твор­чес­т­во­то на бе­ле­жи­тия кни­жов­ник. Спо­ме­на­ти­ят пор­т­рет се по­я­ви вър­ху сце­на­та в аула­та на уни­вер­си­те­та при тър­жес­т­ве­но­то от­к­ри­ва­не на сим­по­зи­у­ма. А вечер­та Бъл­гар­с­ка­та те­ле­ви­зия го раз­п­рос­т­ра­ни ми­гом по род­на­та зе­мя. Не беше ли то­ва зна­ме­ние!

От име­то на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник “За бук­ви­те — О пис­ме­нехь” из­меж­ду док­лад­чи­ци­те на сим­по­зи­у­ма съ­об­щих за те­зи не­из­вес­т­ни изображения. Ко­ле­га­та Ог­нян Грън­ча­ров про­жек­ти­ра ня­кои от тях. Тоз­час усе­тих не­о­бик­но­вен ин­те­рес към на­ход­ка­та. Най-ве­че от стра­на на д-р Хил­де Фай, за­пад­но­гер­ман­с­ка бъл­га­рис­т­ка, за­вър­ши­ла Со­фийс­кия уни­вер­си­тет.

Ка­то се има пред­вид, че “Хро­ни­ка­та на Кон­с­тан­ц­кия съ­бор” се па­зи в труд­но­дос­тъп­ни за­пад­ни кни­гох­ра­ни­ли­ща, вклю­чи­тел­но и в Съ­е­ди­не­ни­те щати, как­то и в ня­кои час­т­ни ко­лек­ции, в раз­ни за­мъ­ци и час­т­ни до­мо­ве, издир­ва­не­то бе­ше по си­ли­те на­ис­ти­на са­мо на чо­век ка­то д-р Фай — от млади­ни сро­де­на с Бъл­га­рия, с род­ни­ни в Мюн­хен, при­те­жа­ва­ща въз­мож­ност­та да пре­би­ва­ва про­дъл­жи­тел­но вре­ме, как­то у нас, та­ка и в ро­ди­на­та си. Стру­ва ми се, че тя въз­п­рие из­дир­ва­чес­ка­та за­да­ча ка­то по­ръ­че­ние от колегите си — учас­т­ни­ци в сим­по­зи­у­ма и ка­то лич­на твор­чес­ка за­да­ча.

На Пър­вия меж­ду­на­ро­ден кон­г­рес по бъл­га­рис­ти­ка /май 1981 г./ д-р Хилде Фай се яви с док­лад за пър­ви­те свои на­ход­ки от­нос­но дей­ност­та на Гри­го­рий Цам­б­лак ка­то во­дач на 300-член­на де­ле­га­ция по вре­ме на Констанц­кия съ­бор /1418/. Сам лич­но ака­де­мик Дмит­рий Ли­ха­чов присъствува при из­на­ся­не­то на док­ла­да й за­ед­но с про­жек­ци­и­те. Сет­не й да­де на­път­с­т­вия за про­дъл­жа­ва­не на из­дир­ва­не­то.

Яс­но ни е ве­че ка­то бял ден: ако све­тът про­дъл­жи да съ­щес­т­ву­ва, то ще бъ­де бла­го­да­ре­ние на вну­ше­ния и де­ла на хо­ра ка­то Цам­б­лак, че об­щи­ят ни дом е не­де­лим, вза­и­мос­вър­зан и об­що­е­зи­чен.

През Тър­но­во, Ки­ев и Кон­с­танц мит­ро­по­лит Гри­го­рий Цам­б­лак се завръща от­но­во при нас със сво­е­то пос­ла­ние от­п­ре­ди шест сто­ле­тия.

Важ­на при­бав­ка. Ди­ми­тър Ке­на­нов, пре­по­да­ва­тел по ста­ро­бъл­га­рис­ти­ка във Ве­ли­ко­тър­нов­с­кия уни­вер­си­тет “Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий”, об­на­род­ва славян­с­кия пре­вод на Цам­б­ла­ко­ва­та реч пред Съ­бо­ра в Кон­с­танц. От не­го се виж­да, че та­зи реч зло­на­ме­ре­но и умиш­ле­но е пре­и­на­че­на от не­го­ви противни­ци. Всъщ­ност Цам­б­лак нас­то­я­ва за рав­ноп­рав­но обе­ди­не­ние на правос­лав­на­та и ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва пред зап­ла­ха­та от ос­ман­с­ко на­шес­т­вие в Ев­ро­па и с то­ва е из­пъл­нил своя дълг на бъл­га­рин от Тър­но­во.