Изтъкан от родолюбие
В редакционното каре на
Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ неотменно се изписва
името Веселин Йосифов с добавката „основател на изданието“, излизащо от 1979 г.
Две кръгли годишнини – 100 от рождението му (21. 06. 1920 г.) и 30 от кончината
му (03. 09. 1990 г.) ни връщат с почит към образа на един от многочислениците
на българското слово и дело, който, макар и позабравен днес, копаеше дълбоко в
духовната нива на България. А дълбоката оран, както знаем, дава добри плодове.
Няма да изреждам книгите на
литератора, писателя, публициста Веселин Йосифов, неговите длъжности, звания и
награди – на интересуващите се интернет ще помогне. Няма и да се впускам в
подробно летописание на петнайсетината години, през които съм работила под
ръководството му като главен редактор на изданията „Антени“, но не мога да
отмина този най-важен къс от живота, за който аз, а и мнозина още, си спомняме
с благодарност и носталгия. Тук подхождат думите на Черноризец Храбър по адрес
на Първоучителите: „Още са живи тези, които са ги видели“. Да, живи сме още –
почитатели и други – недотам, които го помнят: личност нестандартна, със
завидна ерудиция и публицистичен талант, буреносен, кипящ темперамент. Всяка
интересна мисъл, предложение, постъпка го въодушевяваха, реагираше мълниеносно
и действено, готов да помогне, подкрепи, да извърши с цялата си енергия и лични
„връзки“ дори. Но със същата сила беше непримирим и гневен към всичко, което
беше извън скалата на неговите духовни ценности, извън здравия смисъл. Беше
понякога прибързан. И хаплив. Думите му опарваха и често се стоварваха върху
самия него…
Беше 1974 г. Току що бях
постъпила на работа в „Антени“. Изкачвах се по стълбите на редакцията на ул.
„Хан Крум“ 12, от третия етаж слизаше главният редактор. Размахвайки поучително
пръст – негов обичаен жест, той изрече: „Не е важно присъствието в редакцията,
важно е присъствието на страниците на вестника!“ Боже! Пред очите ми сякаш
светна! Предстоеше път без канцеларщина и фалш… Мина известно време и пак, като
ме срещна шефът, ме попита някак бащински – как съм, свикнала ли съм вече?
Изненадана от такава загриженост, не знаех как да отговоря подобаващо и си
послужих с един цитат от току що прочетено интервю с турския писател Назъм
Хикмет. На въпроса „Какво е щастие?“ той отговаря: „Щастие е когато сутрин
много ти се ходи на работа, а вечер много ти се прибира у дома“. И добавих:
„Много ми се ходи на работа“.
Наистина беше така. Бях попаднала
в един оазис на добротворство и доброжелателност. Тази атмосфера се насаждаше и
подклаждаше от главния редактор и неговите помощници. Чувстваше се дори между
редовете на вестника и списанието, които се бяха превърнали в едни от
най-четените – и крадени! – (поради липса на достатъчен тираж), където
свободно, смело, почтено и талантливо се отразяваше добродневието и
злободневието във винаги сложната ни действителност. Воюваше се за истината,
знанието и моралните ценности. Високите критерии на Веселин Йосифов за
публицистиката не позволяваха компромиси. Доказваше силата и красотата на
словото и в личните си творби, в постоянните си рубрики, които водеше „От сряда
до сряда“ в „Антени“ и „Приписка на днешния българин“ в Кирило-Методиевския
вестник „За буквите – О писменехь“.
Ако трябва с една дума да се
назове човешката, творческа, обществено-ангажирана същност на Веселин Йосифов,
то тя ще е българолюбие.
Веднъж видях майка му – баба
Жечка. Седеше тихичко, ненатрапчиво в предверието на кабинета му в редакцията.
Слабичка, смалена от годините, с умен поглед и кротка усмивка. Буреносният й
син изскочи от кабинета си и като я видя, изведнъж притихна, като палаво дете
пред строг родител… Стана друг. Помислих си тогава с респект: ето кой е
възпитал този неукротим родолюбец. Как се гордееше той с корените си, с
роднинството си със старозагорския кундурджия Кольо Ганчев, облякъл бялата си
риза и изсвирил на цигулка „Марсилезата“ преди турците да метнат
въжето на шията му. Не за това ли беше тъй обсебен от миналото на
Отечеството?! И още в първата програмна статия на първия брой на може би едно
от най-значимите си дела, осъществено с антеновски екип, начело с Илия
Пехливанов: създаването и отстояването на Кирило-Методиевския вестник „За
буквите – О писменехь“ провъзгласи: най-прекият път към бъдещето минава през
миналото! Радваше се неимоверно на всяко ново откритие в областта на
българщината, на всяка добра мисъл и дума, изречени от наши и чуждестранни
корифеи. Срещаше се и подкрепяше живите творци, правеше достояние техните
становища не само чрез своите издания и своето творчество, но и чрез широката
журналистическа среда. Лично водеше учени и писатели при министъра на културата
Георги Йорданов, при самия Тодор Живков. Осъществяваха се много от зародилите
се в редакционния кръг на „Антени“ идеи като възраждането на Деня на
будителите, подкрепата на бесарабските българи, възстановяването на празника на
Първоучителите в Съветския съюз и пр. и пр.
Запазила съм магнитофонния
запис на една емблематична среща в СБЖ (1 октомври 1978 г.) с акад. Дмитрий
Лихачов. След като Веселин Йосифов, тогава председател на Съюза, му връчи
почетната значка „Златното перо“ за високите му изяви в научната публицистика,
го запозна с журналистическата гилдия като „представител на руската и световна
славистика, твърд защитник на научната обективност, човек с характер“, мъдрец и
българолюбец. В интересния разговор Йосифов разгорещено участваше с въпроси,
които всъщност съдържаха концентрирано неговото собствено верую. Нека си
припомним един фрагмент: „Още при първото запознаване с творчеството на
академик Лихачов ме порази неговата постановка по въпроси, по които сме спорили
с тези, които не дооценяват културно-историческата роля на България. Става дума
за старобългарската литература и култура, че тя не е просто превод, не е просто
транслация от гръцки от византийски източници на български език, а един
творчески подвиг на нашия народ. Дори академик Лихачов я нарича „чудо“. Нима
няма свое историческо обяснение? България – тази малка, току-що създадена
българска държава ( тогава още няма нация) – стига много рано до осъзнатата
необходимост да има своя писменост, своя литература. И дори в преводите
старобългарската литература се отличава със свой начин на мислене, със своя
образна система. Старобългарската литература не е просто мост, по който минава
древната цивилизация към Европа, а се превръща за кратко време, само за няколко
десетилетия, в център за изграждане на европейската и общославянската
цивилизация. В какво се състои това „чудо“?“ Академик
Лихачов подробно отговори, като „солта“ се състоеше в следното: „Каква е била
културата на българския народ преди появата на тези преводи, за да бъдат
предадени толкова отвлечени, сложни философски понятия – ето това за мен е едно
от най-големите чудеса, което трябва все повече и повече да се изучава“.
И още добавя Лихачов:
„Старобългарската култура се отличава със своята отвореност, тя не се
ограничава със своята националност… Ако една култура съществува сама за себе си
и сама себе си възвеличава, тя се самозадушава, не може дълго да
просъществува.“ ( Жалко, че съвременните политици не се интересуват от
предупрежденията на учените…).
По време на посещението си в
редакцията на в. „Антени“ акад. Лихачов бе помолен да напише автограф върху
току що излезлия от печат брой 3 на Кирило-Методиевския вестник. Ето какво
гласи написаното от него: „Каквато и да бъде съдбата на „За буквите“, това,
което е вече направено с публикуваните броеве, ще остане завинаги в историята
на българската култура“. Д. Лихачов 27.V. 80.
Само Кирило-Методиевския
вестник „За буквите – О писменехь“ да беше създал и отстоял, Веселин Йосифов
щеше да остане в аналите на българската култура. Изданието продължава да следва
най-прекия път към идното – от миналото и настоящето на българското битие.
Изтъкан от родолюбие, той
вярваше, че „духовната история на вдъхновения български народ никога няма да
бъде в застой“.
"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник - БРОЙ 62 / Ноември 2020г.