Вълнуваща находка

 При археологическите разкопки в търновската църква „Св. четиридесет мъченици” през 1972 г. бе открит скелет на снажен мъж, а заедно с това масивен златен пръстен. Главният въпрос е кому принадлежи откритият скелет и намереният там златен пръстен. С оглед на досега изказаните предположения, налага се да се потърси отговор – дали този пръстен може да се припише на българския владетел от края на ХІІ и самото начало на ХІІІ век, цар Калоян (1197-1207), или пък трябва да се допусне, че той е бил притежание на друга историческа личност от нашето средновековие, за която иначе не притежаваме точни сведения. Точната дата на рождението на третия брат от Асеневци не е известна. Може да се предполага, че той ще да е бил роден към 1167-1170 г. и по време на въстанието през есента на 1185 г. е бил юноша на около 15- до 18-годишна възраст. Неговото име е чисто славянобългарско – Йоаница (Иваница), умилително от Йоан Иван). В едно от известията за най-ранния период от живота му той е споменат просто под името Йоан. В първото послание на папа Инокентий ІІІ до него, писано в края на декември 1199 г. или в началото на 1200 г., той е назован „благородния мъж Йоаница”. Не изглежда трудно да се отгатне кога и где той е получил името Калоян, с което е широко известен в историята. По време на похода на византийския император Исак ІІ Ангел през 1187 г. жената на истинския водач на въстанието Асен, Елена, попаднала в плен у ромеите. Извършена била размяна за нейното освобождение, като заложник във Византия бил отведен младият Йоаница, очевидно без негово съгласие. Съвременник на събитията, византийският историк Никита Хониат съобщава, че той прекарал във Византия, по всяка вероятност в самата византийска столица, „доста дълго време”. Именно сред ромеите най-младият потомък на Асеневия род получил прозвището Калоян, и то поради своята външност: „хубавият Йоан”. Години по-късно, когато той стоял начело на българската държава и воювал с ромеите, му било дадено презрителното прозвище „Скилойоан” или „Кучи-Йоан”, сякаш за отмъщение и да се заличи признанието – чрез името – за неговата телесна красота. Откритият в църквата „Св. четиридесет мъченици” скелет представя снажен и як млад човек, висок около 195 см, със широки гърди. Тридесет и два добре запазени зъба красят и днес устата на скелета. Не са ли били тъкмо тези белези на необикновена снажност и сили, които най-много са възхитили ромеите да му дадат прозвището, изразяващо възхвала и удивление!

През лятото на 1972 г. при археологическите разкопки около църквата „Св.40 мъченици” във Велико Търново бе открит гроб със скелет на мъж и масивен златен пръстен с надпис „Калоянов пръстен”. През същата година във в. „Антени” и великотърновския вестник „Борба” бе отпечатана статията на писателя Йордан Вълчев „Още за Калояновия пръстен”. По повод на тая статия през следващата година се разгоря дискусия. Като редактор във в. „Борба” се обърнах към видни наши учени да изразят мнението си по тази археологическа находка. Получих статии от проф. Иван Дуйчев, проф. Тодор Герасимов и н.с. Въло Вълов, археолог при Окръжния исторически музей във Велико Търново. Проф. Иван Дуйчев дори дойде сам в старата столица. Заедно с него отидохме да видим скелета от открития гроб, който се съхраняваше в хранилището на Музея на Учредителното събрание. Проф. Дуйчев беше изненадан. Помня добре думите му: „Погледнете! Дори и като скелет, добре съхранените му зъби и днес красят устата му.” Наскоро след това проф. Дуйчев ни изпрати статията си „Новооткритият Калоянов пръстен”, отпечатана във в. „Борба” (бр. 109 от 13.09.1973 г.)

Христо Медникаров Същата статия бе поръчана и анонсирана от редакцията на седмичника „Антени”да се появи в следващия брой. Заради интригите на археолози и политици ЦК на БКП спря нейното отпечатване. По-късно тя бе публикувана на френски език в международното издание сп. „BYZANTINOSLAVICA” (т. ХХХVІ, 1975, fasc. 2)

в. „За буквите”стр.14 / бр.21

 

Пис­мо-за­ве­ща­ние

 

“Дра­ги Мед­ни­ка­ров,

За­ба­вих се с от­го­во­ра на тво­е­то пис­мо, за­що­то през це­лия яну­а­ри ме бо­ля яз­ва­та и още не е прес­та­на­ла. Бог да прос­ти не­заб­ра­ви­мия Ми­хо, оти­де си, как­то ще си оти­дем и ние, на­ли сме все от еша­ло­на.

Аз съм на­мис­лил и ре­шил твър­до, ка­то ум­ра да бъ­да пог­ре­бан в Разпоповци. Не ща да ле­жа в со­фийс­ка­та гли­на, ко­я­то съм га­зил два­де­сет годи­ни по лов, пък и в со­фийс­ко­то гро­би­ще има вся­как­ви мо­ше­ни­ци, а в разпо­пов­с­ко­то ле­жат чис­ти и доб­ри хо­ри­ца. То­ва ще го на­пи­ша чер­но на бя­ло ка­то за­ве­ща­ние.

Не се сму­ща­вай, че ти пи­ша за та­ки­ва мрач­ни ра­бо­ти. Мъ­же сме и тряб­ва да пос­тъп­ва­ме, как­то пос­тъп­ва­ха ня­ко­га на­ши­те де­ди и пра­де­ди. — при­жи­ве си из­би­ра­ха къ­де да бъ­дат пог­ре­ба­ни. Ни­що не ни ос­та­ва, ос­вен да се дър­жим кол­ко­то мо­жем. С Гос­по­да не мо­жем да се бо­рим.

На всич­ки в къ­ща­та ти здра­ве и щас­тие за Но­ва­та го­ди­на!

Еми­ли­ян Ста­нев”

 

Пи­са­но е в Бо­я­на на 30 яну­а­ри 1979 г. Па­зи се в ар­хи­ва на Сто­ян Медника­ров от Раз­по­пов­ци, къ­де­то се ко­ре­ни пи­са­тел­с­ки­ят род и къ­де­то до края на жи­во­та си пос­лед­ни­ят е имал сък­ро­ве­ни при­я­те­ли. Пис­мо­то ста­на извес­т­но бла­го­да­ре­ние на Хрис­то Мед­ни­ка­ров.