АПОС­ТОЛ В ЕНИ­НА

 Как Пре­об­ра­же­не­цът Отец Ма­тей е ди­рил

ки­рил­с­ка кни­га в ста­ра­та чер­к­ва “Св. Пет­ка” и не я на­ме­рил

Леп­на­ли са му още нав­ре­ме­то ес­наф­ли­и­те-до­мо­се­ди пря­кор “Мит­ка­ло­то”. За­ра­ди нес­кон­ча­е­ми­те му ски­тал­чес­т­ва по гра­до­ве и се­ла. И до Еру­са­лим е хо­дил — без да се на­ре­че “ха­д­жия”. На два пъ­ти хо­ди до Све­та го­ра с дъл­ги прес­то­я­ва­ния в ма­нас­тир­с­ки­те биб­ли­о­те­ки там. С лод­ка пла­ва до Ца­риг­рад, от­там — с па­ра­ход за Ру­сия. През Влаш­ко — за Бел­г­рад, при Ра­ков­с­ки. Повър­лу­вал ка­то хай­ду­тин из Бал­ка­на, при­би­ра се в Тър­нов­с­кия край, за да се за­се­ли трай­но в ма­нас­ти­ра “Св. Пре­об­ра­же­ние”, от­къ­де­то е при­ел проз­ви­ще­то си, и в Ев­ти­ми­е­ва­та “Св. Тро­и­ца”. Ка­то един къ­сен иси­хаст оби­та­ва близ­ка пе­ще­ра, къ­де­то пре­пис­ва жи­тия на свет­ци и до­ба­вя сво­е­то “Чуд­ное повествова­ние”.

Не го ос­та­вя на ми­ра иде­я­та да пос­т­рои “са­мод­ви­же­ща се мел­ни­ца”, заради ко­я­то пот­ро­ша­ва хи­ля­ди гро­шо­ве и мно­го вре­ме.

Та­ка или ина­че “мит­ка­не­то” му е сим­вол на веч­но дви­же­ние. Но от­къ­де ид­ва за­ря­дът за то­ва?

Отец Ма­тей ся­каш вър­ви по ди­ри­те на раз­пи­ле­ни­те след па­да­не­то на Търно­во бъл­гар­с­ки кни­ги! Та­зи ми­съл при­да­ва на ха­о­тич­ни­те му ски­та­ния зако­но­мер­ност.

Та­ка Отец Ма­тей се озо­ва­ва по ед­но вре­ме и в Ени­на, край Ка­зан­лък. Препо­ръч­ват го ко­ми­тет­с­ки хо­ра от гра­да, но е имал и дру­га ми­съл, за да се от­п­ра­ви на­там. Ста­ра­та та­мош­на чер­к­ва “Св. Пет­ка” па­зе­ла спо­мен от пренася­не­то мо­щи­те на све­ти­ца­та за Тър­нов­г­рад. В нея са пи­са­ни и преписвани кни­ги, до­ри е има­ло под­вър­з­вач­ни­ца. С пъл­но ос­но­ва­ние Ма­тей ре­ша­ва да се по­раз­тър­шу­ва из нея. За­пом­ни­ли са го как пъл­зи по та­ва­на с газе­ни­че в ръ­ка, под­п­рет­нал ра­со­то си. Нас­мал­ко и по­жар да нап­ра­ви от вехто­ри­и­те. Ни­що оба­че не от­к­ри­ва то­га­ва…

От­к­ри­ват сък­ро­ви­ще да­леч по­дир то­ва, чак през 1960 г. при рес­тав­ра­ци­я­та на чер­к­ва­та. Ста­ва ду­ма за Енин­с­кия апос­тол, ста­ро­бъл­гар­с­ки ки­рил­с­ки памет­ник от вто­ра­та по­ло­ви­на на ХІ в. — един­с­т­ве­на­та ста­ро­бъл­гар­с­ка кни­га, оце­ля­ла в пре­де­ли­те на днеш­на Бъл­га­рия.

Ра­бо­тел по рес­тав­ра­ци­я­та общ ра­бот­ник на име Рай­чо Пер­фа­нов. Изхвърлял от чер­к­ва­та бок­лу­ци и не­чис­то­тии. Всред гре­ди­те на та­ва­на намерил ня­как­во ко­же­но къл­бо. До­ка­то то за­ми­не за яма­та с от­па­дъ­ци, междув­ре­мен­но де­ца ня­как­ви го ри­тат вмес­то фут­бол­на топ­ка из дво­ра на чер­к­ва­та… Рай­чо си пий­вал чес­тич­ко, ряд­ко го виж­да­ли трез­вен. Ала в минути­те, ко­га­то пог­ле­дът му бил ясен, той за­бе­ля­зал ки­рил­с­ки бук­ви вър­ху дип­ли­те на ко­же­но­то къл­бо. От­с­т­ра­нил го от яма­та, раз­гър­на­ли го. С по­чу­да ви­де­ли ос­та­тъ­ци от пер­га­мен­тен ръ­ко­пис!… Съ­сед­ка-учи­тел­ка уз­на­ва за наход­ка­та. Взе­ма я и я от­на­ся в Со­фия. Там в На­род­на­та биб­ли­о­те­ка ве­щи спе­ци­а­лис­ти вни­ма­тел­но въз­в­ръ­щат кни­га­та в го­ден за ра­бо­та вид.

През 1965 г. па­мет­ни­кът е из­да­ден об­раз­цо­во от проф. Ки­рил Мир­чев, вид­ни­ят ста­ро­бъл­га­рист, и Хрис­то Ко­дов. Най-ста­ри­ят за­па­зен пре­пис на апос­тол­с­ки текст в сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност с из­к­лю­чи­тел­но зна­че­ние за науката се­га се съх­ра­ня­ва в со­фийс­ка­та Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва биб­ли­о­те­ка под

№ 1144.

Древ­но пра­ви­ло е: вся­ка кни­га си има съд­ба. А ста­ро­бъл­гар­с­ка­та — особе­но дра­ма­тич­на. Как­во ще­ше да бъ­де, ако ра­бот­ни­кът Рай­чо не бе учил по­лук­ла­си­чес­ка гим­на­зия в Ста­ра За­го­ра и не бе за крат­ко вре­ме с не­за­мъг­лен от ра­ки­я­та пог­лед, за да ви­ди древ­ни­те ки­рил­с­ки пис­ме­на вър­ху ко­же­ни­те откъс­ле­ци.

ръкопис от апри-май 1976г.