ДОЙ­НО ДАС­КА­ЛА ПРЕ­ПО­ДА­ВА ПО БЪРТ и ЛАН­КАС­ТЪР

Раз­каз­вал е из­вес­т­ни­ят наш пе­да­гог проф. Же­чо Ата­на­сов как не­го­ви ко­ле­ги по Ев­ро­па са въз­п­ри­е­ма­ли с удив­ле­ние фак­та, че в по­ро­бе­на Бъл­га­рия пре­ди сре­да­та на ХІХ сто­ле­тие учи­ли­ща­та са пол­з­ва­ли сис­те­ма­та на ан­г­лийс­ки­те фи­ло­со­фи Бърт и Лан­кас­тър — най-нап­ред­ни­ча­вия на­чин на обу­че­ние за онова вре­ме. Въ­веж­да го в Ап­ри­ло­во­то учи­ли­ще Не­о­фит Рил­с­ки.

Пре­ди вре­ме На­ци­о­нал­ни­ят му­зей на об­ра­зо­ва­ни­е­то в Габ­ро­во из­п­ра­ти чрез проф. То­дор Бо­я­д­жи­ев ори­ги­нал­ни вза­и­мо­у­чи­тел­ни таб­ли­ци по ис­ка­не на проф. Райн­холд Олеш от Кьол­н­с­кия уни­вер­си­тет. Из­вес­тен сла­вист, по произход по­лаб­с­ки сла­вя­нин, той счи­та­ше за не­об­хо­ди­мо да пред­с­та­ви пред съв­ре­мен­ния ев­ро­пейс­ки чи­та­тел бъл­гар­с­ка­та гра­ма­ти­ка на пад­ре Не­о­фит Фон Ри­ла. Кни­га­та бе из­да­де­на през 1989 г. след смърт­та на про­фе­со­ра. Крупен факт от би­ти­е­то на бъл­гар­с­ко­то Въз­раж­да­не ста­на дос­тъ­пен на днешни­те ев­ро­пей­ци.

А Учи­те­лят Дой­но Цан­ков, ро­дом от Гор­ни Вър­пи­ща, за­вър­шил Педагоги­чес­ко­то учи­ли­ще “Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий” в Ка­зан­лък през 20-те го­ди­ни на от­ми­на­лия век, го­ди­ни на­ред при­ла­га Бърт-Лан­кас­тъ­ро­ва­та ме­то­да на обу­че­ние в сел­ца­та око­ло Ца­ре­ва ли­ва­да.

 По­не­же де­ца­та в те­зи се­ли­ща са мал­ко, те учат за­ед­но в об­ща клас­на стая. Го­ле­ми­те по­ма­гат на мал­ки­те. Още по­ве­че, че учи­те­лят не­ряд­ко е за­къс­ня­вал или от­със­т­вал. И ка­то дой­де Пър­ва про­лет, не се е го­во­ри­ло в клас за възражда­не­то на при­ро­да­та след зим­ния й сън, а са от­веж­да­ни де­ца­та край пен­ли­во­то по­то­че в близ­ка­та го­ра да си на­бе­рат мин­зу­хар и син­чец, да се наиг­ра­ят на во­ля. Съ­що­то по­дир вре­ме бе пред­с­та­вя­но ка­то изоб­ре­те­ние на ук­ра­ин­с­ки пе­да­го­зи. А мо­я­та ба­ба Ири­на от своя стра­на, съ­що по вну­ше­ние на сво­и­те от­дав­наш­ни учи­те­ли, ни во­де­ше пре­ди Ве­лик­ден на Ма­нас­ти­ра и на връ­ща­не по­сяд­вах­ме сред цвет­на ле­ха от иг­ли­ки да си по­чи­нем, ка­то ни разказ­ва­ше пъ­тем как пе­те­лът си е из­гу­бил га­щи­те в го­ра­та и от­там но­си назва­ни­е­то си цве­те­то “пет­ло­гащ”. Тя не бе чу­ва­ла по­ня­ти­е­то “еко­ло­гия” и не ни го­во­ре­ше с ду­ми за обич­та към при­ро­да­та и род­с­т­во­то на чо­ве­ка към нея. Са­мо ни пре­веж­да­ше всред цъф­на­ли­те ди­ви цик­ла­ми, мо­ми­ни съл­зи и дру­ги цве­тен­ца ка­то ни пре­дуп­реж­да­ва­ше да не ги къ­са­ме, по­не­же те са крех­ки и неиз­д­ръж­ли­ви и бър­зо увях­ват.

Ка­то уче­ник в гим­на­зи­я­та пи­шех до­пис­ки до тър­нов­с­кия вес­т­ник “Бор­ба”. Пър­ви­те ми ко­рес­пон­ден­ции но­се­ха заг­ла­вия ка­то “Вър­шач­ка вър­шее на Горни Вър­пи­ща”, “Ра­ди­о­точ­ка раз­г­ла­ся на­род­ни пес­ни”, до­ри има­ше и критич­ни. Пра­ти­ли съ­от­ве­тен хо­но­рар до чи­та­ли­ще­то и Дой­но Дас­ка­ла ка­то не­гов пред­се­да­тел бил за­дъл­жен да ми го до­не­се. На­ме­ри ни в слън­чев пролетен ден да пре­ко­па­ва­ме па­пу­ря на “Дъл­го­то” — ви­сок рид над Ца­ре­ва ли­ва­да, къ­де­то мо­ти­ка­та лес­но на­ми­ра­ше ка­мъ­ни­те в ни­ва­та. Май­ка ми раз­б­ра за как­во ста­ва ду­ма и не­о­чак­ва­но от­се­че: “То за­туй пла­щат жи­то­то с дреб­ни сто­тин­ки…” Тя, ми­ла­та, не мо­же­ше да си пред­с­та­ви, че за ня­как­ви из­мис­ли­ци мо­же да се зап­ла­ти по­ве­че, от­кол­ко­то за хлеб­но­то зър­но. След го­ди­ни главният ре­дак­тор на “Ан­те­ни” Ве­се­лин Йо­си­фов пов­то­ри по­до­бен слу­чай с не­го­вия ба­ща, пе­ча­тар и кни­жар. При пър­вия му хо­но­рар от вес­т­ни­ка на Д.Б.Ми­тов той зак­лю­чил: “До­пус­ках, че си шпи­о­нин, но се­га ве­че съм сигурен в то­ва!” Тре­ти път го пот­вър­ди рус­ки­ят пи­са­тел Вик­тор Ас­та­фи­ев със сро­ден ко­мен­тар от стра­на на своя ба­ща.