ОТ СМОЛ­С­КО ДО ХАР­ВАРД

Ди­не­ко­ви­ят род ос­та­вя яр­ка сле­да

в съв­ре­мен­на­та ни ду­хов­ност ка­то еди­не­ние на учи­те­ли и уче­ни­ци

Имах стрин­ка на име Лал­ка, ро­дом от съ­що­то то­ва Смол­с­ко, от­къ­де­то про­из­хож­да и Про­фе­со­рът. Още в пър­ви­те лек­ции по фол­к­лор в уни­вер­си­те­та от­к­рих бли­зост в нра­ва и об­ли­ка на хо­ра­та от то­ва бъл­гар­с­ко се­ло, отличаващи се по при­род­ни за­лож­би с доб­ро­та, ува­жи­тел­ност и съсредоточава­не в глав­но­то. Пот­вър­ж­да­ват го се­га всич­ки, ко­и­то са има­ли пряк до­сег с учи­те­ля си и не­го­ва­та сес­т­ра, все­от­дай­но пос­ве­ти­ла се на де­ло­то му. А са­мо пре­ди сед­ми­ца се ви­дях с ле­то­пи­се­ца на Смол­с­ко Пет­ко Ман­чев, един не­ве­ро­я­тен бъл­га­рин – как сме се раз­ми­на­ли до­се­га не ми е яс­но, ма­кар да жи­вее през ня­кол­ко ули­ци от моя дом – ав­то­рът на кни­га с до­ку­мен­ти, преда­ния и спо­ме­ни, на­пи­са­на гра­мот­но и на­пъл­но сво­бод­но от вся­как­ви услов­нос­ти, за раз­ли­ка от офи­ци­ал­ни пи­са­ния на ис­то­ри­ци.

Не­из­вес­тен ев­ро­пе­ец, ми­нал тъ­дя­ва пре­ди сто­ти­на и по­ве­че го­ди­ни, отбеляз­ва: “Те­зи хо­ра са съ­щин­с­ки дъ­бе, до­сущ са се упо­до­би­ли на окол­на­та приро­да, при­ли­чат й, хар­мо­ни­рат й…” и “Лю­де пър­га­ви, уче­но­лю­би­ви, разбра­ни и пред­п­ри­ем­чи­ви” – пи­ше на свой ред Кон­с­тан­тин Ире­чек. Надгробни мо­ги­ли в зем­ли­ще­то на се­ло­то из­да­ват при­със­т­ви­е­то на тра­ки и кел­ти. На­ме­ре­на е тук един­с­т­ве­на по ро­да си кул­то­ва фи­гу­ра на за­ро­диш, изва­я­на от гра­нит. Скал­но-пе­щер­но све­ти­ли­ще край ма­нас­ти­ри­ще­то па­зи изко­па­ни зна­ци за фа­зи­те на Лу­на­та. От­к­ри­ти са и ос­тан­ки от рим­с­ки водопро­вод. Има сле­ди от сла­вян­с­ко­то пле­ме “по­иб­ря­не”. Ня­кои из­веж­дат наз­ва­ни­е­то на се­ло­то от пле­ме­то смо­ле­ни.

Ос­тан­ки­те от гра­ди­ща /ка­мен­ни кре­пос­ти/, же­лез­ни стре­ли, боз­ду­ган и ста­рин­ни мо­не­ти под­к­ре­пят убеж­де­ни­е­то, че тук е ми­на­ва­ла из­точ­на­та граница в дър­жа­ва­та на Са­му­ил, от­къ­де­то ве­ро­ят­но ид­ва и наз­ва­ни­е­то на село­то. А през 1443 г. през Смол­с­ко ми­на­ват и кръс­то­нос­ци­те, пред­вож­да­ни от пол­с­кия крал Вла­дис­лав Яге­ло, на­ре­чен Вар­нен­чик.

Пър­ви­ят топ от дър­ве­на­та ар­ти­ле­рия на Ап­рил 1876 гръм­ва имен­но тук, из­ра­бо­тен от смол­ча­ни. По по­ръ­ка на Бен­ков­с­ки се­ло­то е из­го­ре­но, под­па­ле­но не от ня­кой друг, а от бъ­де­щия ле­то­пи­сец За­ха­рий Сто­я­нов. Се­ло­то да­ва един Бо­тев чет­ник и един опъл­че­нец. През Ос­во­бо­ди­тел­на­та вой­на от­ря­дът на гене­рал Дан­де­вил во­ди сра­же­ния на­о­ко­ло, а съ­що тре­та гвар­дейс­ка пе­хот­на ди­ви­зия, ко­ман­д­ва­на от ге­не­рал Кур­лов.

Ве­че е яс­но как би от­го­во­рил Учи­те­ля на из­кон­ния въп­рос “Ти от кои хора си?”, но не е имал са­ми­ят той вре­ме да пред­с­та­ви с под­роб­нос­ти ко­ре­на си.

Пе­тър Ди­не­ков не да­ва­ше да го на­ри­чат “ака­де­мик”. Ус­луж­ли­ви ко­ле­ги по­бър­за­ли да сме­нят ви­зит­ка­та вър­ху вра­та­та на не­го­вия ка­би­нет, ала той я мах­нал, ко­е­то уди­ви­ло да­же чис­тач­ка­та. Неп­рес­тан­но пов­та­рял, че “про­фе­сор” е по-дос­той­но зва­ние, по­не­же оз­на­ча­ва учи­тел, а ака­де­мик мо­жеш да ста­неш и по чис­то слу­жеб­ни пъ­ти­ща.

Учи­тел­с­т­во­то е глав­на от­ли­чи­тел­на осо­бе­ност на хрис­ти­ян­с­т­во­то. Тя ид­ва от­да­леч, от древ­на Ин­дия. Ин­дийс­ки­ят “гу­ру” е учи­тел във всич­ко, до­ри в най-мал­ки­те все­кид­нев­ни уме­ния. Бъл­га­рия да­ва зак­ри­ла на про­го­не­ни­те от Мо­ра­вия Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви уче­ни­ци и с то­ва зас­лу­жа­ва приз­на­тел­ност­та на прос­ве­те­на Ев­ро­па.

Ед­но по­ве­де­ние на бъл­гар­с­ки тру­же­ник в поп­ри­ще­то на ду­ха – ако той е същ­нос­т­но бъл­гар­с­ки – е тък­мо по­ве­де­ни­е­то на учи­те­ля.

Пе­тър Ди­не­ков е сред мал­ци­на­та на­ши уче­ни, ко­и­то през пос­лед­ни­те десе­ти­ле­тия съз­да­до­ха ис­тин­с­ка своя шко­ла в бъл­га­рис­ти­ка­та и сла­вис­ти­ка­та. В кни­га­та си “Пох­ва­ла на ста­ра­та бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра” /Ки­ри­ло-Методиевска наг­ра­да на БАН, 1980/ той из­ре­ди под заг­ла­ви­е­то два­де­се­ти­на уче­ни­ци – не­го­ви ас­пи­ран­ти и док­то­ран­ти, сред ко­и­то и един грък от Ти­ва, кой­то ве­че пре­по­да­ва ус­пеш­но бъл­га­рис­ти­ка в Со­лун­с­кия уни­вер­си­тет. Има и уче­ни­ци не­на­зо­ва­ни.

Ос­но­ва­те­лят на Ди­не­ко­вия род се на­ри­ча Ни­ко­ла. Жи­вял в Смол­с­ко в на­ча­ло­то на ХIХ век. Имал е пет де­ца: Ди­ми­тър, Пе­йо, Еле­на, Сто­ян и Цо­на. Пе­йо от своя стра­на има де­сет де­ца: пет мом­че­та и пет мо­ми­че­та. От­рас­на­ли жи­ви и здра­ви до ед­но. Пе­йо има пър­во­ро­ден син Ни­ко­ла – ба­ща­та на про­фе­со­ра. Пос­лед­ни­ят има че­ти­ри де­ца: Пе­тър, Ге­на, Ата­нас и Иван.

Май­ка­та на про­фе­со­ра Ма­рия е дъ­ще­ря на Ни­ко­ла Мен­гов /Ко­ми­тата/ - учас­т­ник в Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние, доб­ро­во­лец в Сръб­с­ко-тур­с­ка­та вой­на и опъл­че­нец, сра­жа­вал се при Ста­ра За­го­ра, на Шип­ка и край Шей­но­во, починал през 1911 г. Влас­т­на же­на с из­к­лю­чи­те­лен ха­рак­тер. Мно­го чес­т­на и пре­да­на на се­мейс­т­во­то си. От­г­леж­да де­ца­та си с ро­ди­тел­с­ка стро­гост.

Пе­тър е пър­во­род­ни­ят син. Кръс­тен е на дя­до си Пе­йо. Ка­то млад асистент в уни­вер­си­те­та от­пе­чат­ва очерк за Поп Пе­йо-бъл­гар­с­ки кни­жов­ник от пър­ва­та по­ло­ви­на на ХVI век, пред­с­та­ви­тел на Со­фийс­ка­та кни­жов­на школа.

Най-мал­ки­ят брат Иван за­ги­ва в Оте­чес­т­ве­на­та вой­на на 3 но­ем­в­ри 1944 г. край По­ду­е­во ка­то ра­дист в бро­ни­ра­на­та тан­ко­ва бри­га­да.

По-го­ле­ми­ят брат Ата­нас е мат­рос по во­ен­на спе­ци­ал­ност. Учи архитектура в Грац, Ав­с­т­рия. Ид­ва си в Со­фия по вре­ме на бом­бар­ди­ров­ки­те и взе­ма кръ­щел­но­то си сви­де­тел­с­т­во за пред­с­то­я­що­то си дип­ло­ми­ра­не. Па­да убит ка­то ан­ти­фа­шист в кон­цен­т­ра­ци­о­нен ла­гер на 11 де­кем­в­ри 1944 го­ди­на.

Два дни пре­ди сво­я­та кон­чи­на Про­фе­со­рът из­по­вяд­ва пред Рад­ко Три­фо­нов:

 “Май­ка ми ме за­ре­че ни­ко­га да не се бър­кам в го­ля­ма­та по­ли­ти­ка. И недей­те да мис­ли­те, че съм ан­ти­со­ци­а­лен, че бя­гам от жи­во­та с не­го­ви­те про­ти­во­ре­чия и бор­би, че ис­кам да се от­де­ля от об­ща­та орис на на­ро­да си. Не заб­ра­вяй­те, че съм из­ра­съл в Юч­бу­нар, че ба­ща ми си има­ше пос­то­ян­ни раз­п­ра­вии с по­ли­ци­я­та, че еди­ни­ят ми брат за­ги­на в нем­с­ко­фа­шис­тки ла­гер, а дру­ги­ят – в Оте­чес­т­ве­на­та вой­на. И за­то­ва май­ка ми ме зак­ле да се па­зя от по­ли­ти­кан­с­т­во, - на­ли ня­кой тряб­ва­ше да й ос­та­не…” /От­пе­ча­та­но във в.”Ду­ма”, бр. 50 от 28 фев­ру­а­ри 1992 г./

 С къс­на да­та си обяс­ня­ва­ме за­що Ди­не­ков е от­к­ло­ня­вал вся­как­ви опи­ти да бъ­де във­ле­чен пря­ко в гру­би по­ли­ти­чес­ки ак­ции и от­ка­за му да ста­не член на БКП, за ко­е­то нас­той­чи­во са го под­ка­ня­ли Вла­ди­мир То­пен­ча­ров и Алексан­дър Бур­мов.

“Из­мък­вах се ка­то из­тък­вах моя ин­ди­ви­ду­а­ли­зъм, неп­рис­по­со­би­мост­та ми да се съ­об­ра­зя­вам с вся­как­ва дис­цип­ли­на, не­же­ла­ни­е­то ми да жи­вея по ня­как­ви ин­с­т­рук­ции” – спо­де­ля той в пос­лед­но­то си ин­тер­вю.

Ето за­що пър­во­род­ни­ят син на­соч­ва всич­ки­те си уси­лия в ду­хов­но­то попри­ще.

Не мо­жем да си го пред­с­та­вим не­го без бли­зост­та на сес­т­ра­та Ге­на. От 18-го­диш­на до пен­си­о­ни­ра­не­то си тя е би­ла на­чал­на учи­тел­ка – от­на­ча­ло в Смол­с­ко, по вре­ме на вой­на­та – в Ско­пие, нак­рая – в 36-о учи­ли­ще “Мак­сим Гор­ки”, Крас­но се­ло. Оти­ва си от све­та през нощ­та след го­диш­на­та па­на­хи­да на брат си. Зас­пи­ва в съ­ня си с яс­но усе­ща­не за из­пъл­нен дълг. Глав­на­та й гри­жа е би­ла да оси­гу­ри из­пъл­ня­ва­не­то на пис­ме­но­то за­ве­ща­ние на брат си, изя­ве­но още при чес­т­ва­не на не­го­ва­та 80-го­диш­ни­на – да се да­ри библиотеката му в Плов­див.

А той са­ми­ят си оти­ва преж­дев­ре­мен­но. До пос­лед­ния си ден хо­ди на засе­да­ния и за­щи­ти на ди­сер­та­ции. Бил на ве­че­ря у сем. Ра­дич­ко­ви. Разговаря­ли и се смя­ли до къс­но. Във фев­ру­ар­с­кия студ той ча­кал нап­раз­но тро­лея, не го до­чак­ва, ня­ма­ло и так­си, оти­ва си пе­ша. На сут­рин­та, в че­ти­ри часа и не­що, из­дъх­ва на сън.

Всич­ки от се­мейс­т­во Ди­не­ко­ви са по­чи­на­ли от сър­це­бол. Об­ща­та предста­ва за тях под­к­ре­пя един при­мер. Де­сет­те нас­лед­ни­ци на дя­до Пе­йо­вия род се съ­би­рат да де­лят имо­та. Спо­ра­зу­мя­ват се ти­хо, без ни­как­ви кав­ги. Родс­т­ве­ни­ца без де­ца ня­ма­ла фор­мал­но пра­во на дял, но те я из­ви­ка­ли и съ­що й да­ли част от нас­лед­с­т­во­то. Етър­ви­те в ро­да се оби­ча­ли по­ве­че от сес­т­ри. Спой­ка­та меж­ду от­дел­ни­те род­ни­ни би­ла мно­го сил­на. Във фа­мил­на­та къ­ща в Крас­но се­ло, на ул. “Пи­рин­с­ки про­ход”, има­ло прос­тор­на гра­ди­на, са­де­ли там яго­ди и ма­ли­ни, има­ло овощ­ни дръв­че­та. В дво­ра и къ­ща­та се чу­ва­ли радостни въз­г­ла­си ле­те и не­де­лен ден. Ди­не­ков жи­вял там до 1956 го­ди­на. Чес­то пъ­ти ра­бо­тел но­щем. Про­зо­ре­цът му све­тел до мал­ки­те ча­со­ве на де­ня. Се­дял над от­ру­па­на с кни­ги ма­са. Въз­рас­т­ни­те по­ръч­ва­ли на мал­ки­те да не го без­по­ко­ят. Ка­то ги пи­та­ли как­во ра­бо­ти, те от­в­ръ­ща­ли: “Той не ра­бо­ти – той че­те…”

В се­мей­ни­те ал­бу­ми мо­гат да се ви­дят фо­тог­ра­фии от за­се­да­ние на ЮНЕС­КО в Па­риж през 1982 г., сним­ки с при­я­те­ли. Осо­бе­на цен­ност представ­ля­ва да­ре­ния от при­я­те­ли ал­бум със сним­ки от пре­би­ва­ва­не­то му в САЩ през ап­рил-май 1980 г. ка­то гост-про­фе­сор в уни­вер­си­те­та на ща­та Охайо, в Йел­с­кия уни­вер­си­тет на Ню Хей­вън /при проф. Ри­кар­до Пи­кио/, в уни­вер­си­те­та на ща­та Ми­су­ри в Сейнт Лу­ис, в зна­ме­ни­тия Хар­вард. Неизвест­но за­що ня­ма сним­ка с Ро­ман Якоб­сон, с ко­го­то се поз­на­ват от посеще­ни­е­то на аме­ри­кан­с­кия сла­вист в Со­фия. Пре­ди вре­ме с по­мощ­та на Ди­не­ков оси­гу­рих­ме не­го­во изяв­ле­ние за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник.

Ве­че  де­се­та  го­ди­на  Ин­с­ти­ту­тът  за  ли­те­ра­ту­ра  при  БАН  съв­мес­т­но

със Софийс­кия уни­вер­си­тет “Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки” уреж­дат интердисциплинарен ко­лок­ви­ум, пос­ве­тен на Пе­тър Ди­не­ков през есен­та. Уче­ни­ци­те пот­вър­ж­да­ват сво­я­та вяр­ност към де­ло­то на Учи­те­ля ка­то докладват ре­зул­та­ти от свои из­след­ва­ния по ки­ри­ло-ме­то­ди­е­вис­ти­ка и възрож­ден­с­ка ли­те­ра­ту­ра. Съ­об­ща­ват за пър­ви път но­ви от­к­ри­тия.

Въп­ре­ки кри­за­та Ди­не­ко­ва­та сла­вис­тич­на шко­ла жи­вее пъл­но­цен­но.

Лич­на­та биб­ли­о­те­ка на акад. Пе­тър Ди­не­ков е да­ре­на без­въз­мез­д­но на Народ­на­та биб­ли­о­те­ка “Иван Ва­зов” в Плов­див спо­ред не­го­во­то пис­ме­но заве­ща­ние. Тя съ­дър­жа: 11 472 кни­ги на ки­ри­ли­ца и 3 455 кни­ги на ла­ти­ни­ца; 684 спи­са­ния на ки­ри­ли­ца и 363 – на ла­ти­ни­ца; 3 959 от­пе­чат­ки и автореферати. При­е­ти са от ди­рек­тор­ка­та Рад­ка Ко­ле­ва с про­то­кол от 29 май 1992 г. Биб­ли­о­те­ка­та е по­е­ла за­дъл­же­ние да из­ра­бо­ти и из­да­де пе­ча­тен каталог на да­ре­ни­е­то. То бе из­ло­же­но от­дел­но без да се раз­п­ре­де­ля по от­де­ли. Има го­лям пор­т­рет на Ди­не­ков.

Ком­п­лек­ту­ва­не­то и пре­да­ва­не­то на биб­ли­о­те­ка­та е нап­ра­ве­но с чув­с­т­во на от­го­вор­ност и гри­жов­ност от сем. Са­во­ви, ко­и­то оби­та­ват се­га апар­та­мен­та на ул. “Лю­бен Ка­ра­ве­лов” 11.

Ръ­ко­пис­но­то нас­лед­с­т­во на Пе­тър Ди­не­ков е пре­да­де­но в Цен­т­рал­ния дър­жа­вен ис­то­ри­чес­ки ар­хив с дей­но­то съ­у­час­тие на проф. Дой­но Дой­нов. То­га­ваш­ни­ят ди­рек­тор Кръс­тю Гер­ги­нов ид­ва лич­но в до­ма на Ди­не­ко­ви да при­бе­ре де­сет­ки­те ар­хив­ни еди­ни­ци.

По ини­ци­а­ти­ва на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия на­у­чен цен­тър при БАН през 2001 г. бе из­да­ден обе­мист сбор­ник под заг­ла­вие “Тра­ди­ции, при­ем­с­т­ве­ност, но­ва­тор­с­т­во” в па­мет на акад. Пе­тър Ди­не­ков. Той включ­ва спо­ме­ни от близ­ки уче­ни­ци и сът­руд­ни­ци, на­уч­ни съ­об­ще­ния, ста­тии и об­зо­ри вър­ху проблеми от бъ­лг­арис­ти­ка­та.

До­да­тъ­ци /въз­рож­ден­с­ко по­ня­тие, оби­ча­но от Ди­не­ков/

Съ­у­че­ни­ци­те от Тре­та мъж­ка гим­на­зия, която Динеков е завършил са имали все­ки ме­сец сре­ща във ви­ен­с­ка­та слад­кар­ни­ца на бул. “Цар Освободител”. Са­ми­ят Ди­не­ков се сре­ща­ше с уче­ни­ци и при­я­те­ли в сладкарни­ца­та на ул. “Гур­ко”, при се­гаш­ния под­лез.

За­па­зен е маг­ни­то­фо­нен за­пис на раз­го­вор меж­ду Пе­тър Ди­не­ков, Емилиян Станев и Йор­дан Ра­дич­ков в до­ма на Ста­не­ви.

Ди­не­ков се е виж­дал поч­ти все­ки ден със се­мейс­т­во­то на проф. Ве­се­лин Бешевли­ев, ко­е­то жи­ве­е­ло от­с­ре­ща. Род­ни­на е на проф. Иван Ле­ков, ви­ден българ­с­ки ези­ко­вед. Без об­щу­ва­не­то с Ди­не­ков Еми­ли­ян Ста­нев ед­ва ли би на­пи­сал “Ле­ген­да за Си­бин, прес­лав­с­кия княз” в то­зи й вид, как­то и ро­ма­на “Ан­тих­рист”, ка­къв­то ня­ма в съв­ре­мен­на­та ев­ро­пейс­ка ли­те­ра­ту­ра. Ди­не­ков е осо­бе­но бли­зък с акад. Ли­ха­чов – пос­лед­ни­ят мно­го тъ­же­ше за за­гу­ба­та на своя при­я­тел и съ­миш­ле­ник, счи­та­ше го за съз­да­тел на за­бе­ле­жи­тел­на на­уч­на шко­ла, в ко­я­то все­ки един от уче­ни­ци­те му има своя ин­ди­ви­ду­ал­ност.

Близ­ко е об­щу­вал с Лю­бо­мир Ан­д­рей­чин, Алек­сан­дър Бур­мов, Лю­бо­мир Те­нев, Ма­рия Гру­беш­ли­е­ва, Люд­мил Сто­я­нов. Най-близ­ки при­я­те­ли са би­ли с проф. Стой­ко Стой­ков.

*****

Ди­не­ков под­к­ре­пи проф. То­мас Бът­лър, нас­лед­ни­кът на Ро­ман Якоб­сон в Хар­вар­д­с­кия уни­вер­си­тет, при съз­да­ва­не­то на пър­ва­та ан­то­ло­гия

на ста­ра­та бъл­гар­с­ка ли­те­ра­ту­ра, из­да­де­на през 1996 г. на ан­г­лийс­ки език в САЩ  под заг­ла­вие “Мо­ну­мен­та Бул­га­ри­ка”.