БИЛКА ЗА ДЯКОНА

Февруари месец на 1868-та година. Белград.Участниците във Втората българска легия са хвърлени в тревога.

„Разболе ся Левски – ще напише по-късно Христо Иванов Големия, когато стане време за спомени – и за малко щеши да умре, но сполучихми и чрез министера, чи го извадихми на особна къща и тамо го лечиха двама доктори, но неговата болест беши опасна, щото на сърцето; но заеха са двама доктори да го излечат като им са предложи, ако би искат да го уморят – и те с него ша последоват смъртта си; и зеха и го разпраха и сполучиха, та го оздравиха и си зеха заплатата напълно,но той лижа много...”

/Оригиналът на записките на Хр. Ив. Големия се съхранява в Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, фонд ІІ 1021. Те са публикувани   от Виктория Тилева в „Известия...” на стр. 381., а също в самостоятелно издание на Издателството на Отечествения фронт през 1984 година./

Изтръпваме при мисълта, че Дяконът Левски е можел да прекрати без време земния си път – още преди да е изпълнил своята единствена мисия, за която е бил изпратен!

Всъщност младият карловец бил получил някакъв абцес или гнойник в стомаха, както предполага известният в миналото наш хирург и историк Парашкев Стоянов, родом от Ловеч. Виж статията на П.Г.Алтънков „За какво е опериран Васил Левски” в Годишник на Висшия медицински институт – Варна, том VІ, свитък първи, издаден през 1967 г., на стр. 67-70.

Дано не се появи у някои днешни филмоправци намерението да предадат тази невероятна сцена зримо на някакъв екран: сръбски лекари правят операция в тайна белградска къща, а над тях бдят българи в четнически дрехи с пищови в ръка...

През  1983 г. е отпечатана книгата „Васил Левски /Дяконът/. Чърти из живота му.” от Захари Стоянов, още преди да се появи на следната година първият том на  неговите знаменити „Записки по българските въстания”. В едно писмо до българския Тукидит от  24 април 1884 г. Христо Иванов Големия, най-довереният човек на комитетската тайна полиция, съобщава сведения, достатъчно съществени за бъдещето:

„Той беше все весел... И главното: пееше и то все юнашки песни! Той имаше добър глас преди 67 година, но после като са поболе в Белград в 68 година, та го разпраха, отслабна му гласа... Той влачи раната си 68-69-70-71-72 година я затвори. Сами си пъхаши фитилите, сами са мияши...”

Цели пет години – тъкмо по времето, когато гради единствената по рода си за ХІХ-то столетие тайна революционна организация – Апостолът на българската свобода носи незатворена рана на корема. И е бил все весел! Исус от Назарет и да е измислен – на нас, българите, не ни трябва да търсим дрг пример на най-висша човещина...

Големия пише тогава на Захари Стоянов: „За такива работи трябва да питаш най-първо мене – аз съм  най-старият сред комитите.” Той намира доста неточности и непълноти в писаното за Левски и Вътрешната организация. Бързал е наистина Летописецът по горещите следи на великото време и не е много-много издирял за подробностите. Ала така е и пропуснал доста важни неща.

Горните данни Христо Иванов е изписал надълго и ситно-ситно отстрани на писмото си като добавка, която е решил да съобщи като нещо най-съкровено. Откри ги историчката Огняна Маждракова-Чавдарова при дългогодишните си проучвания на възрожденските ни борби. А се появиха за пръв път през 1981 г. в страниците на документалния роман „Преображения Матееви”  с факсимиле от горното писмо, редом с други скъпоценни сведения за човешкото у Дякона от Карлово.

В същото това писмо  Големия добавя:

„Той си носеши един бурен в дисагите и като слези от коня ша го натопи – и водата за малко време са угорчева... И пиеши от нея...Същата вода съм пил и ази, додето стоях в Лович по въстанието. Тя е един вид солфато, дето растение расте в Българско. Знаях му и името на това растение, но сега го забравих. Ша питам в Лович, там го знаят и го берат...”

И тук претоварената памет на най-стария сред комита е оставила работа за бъдещи изследвачи. Питахме двамата с Милко Кръстев десетина днешни билкари какъв ще да е бил този „бурен”, потърсихме мнението и на народния лекар Петър Димков при едно посещение при него, докато ни разказваше за богомилите-лечители. И дойдохме до заключението, че в случая става дума най-вероятно за т. нар. „хайдушко биле” или „ранилист” – една от ценните лековити треви по нашата земя, за щастие все още със значителни запаси.

За пълнота на разказа ни има значение и друга подробност относно споменатото растение, която издава Големия:

„Изнамерено от Отче Матея – той го даваши по народа вместо солфато...”

Ето едно безценно доказателство за съкровената близост на Преображенеца до Апостола! Изглежда това е една от главните причини за нея: най-изпитаният лекар сред комитетските хора по разпореждане на Организацията лично и непрестанно се грижи за здравето на нейния създател. 

/Писмото на Христо Иванов Големия до Захари Стоянов се съхранява също в Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Св. Кирил  и Методий”, фонд ІІ А арх. ед.  8692. Основната част от него е публикувана във в. „Балканско знаме” – Габрово, бр. 20 от 1973 г. и във в. „Антени”, бр. 8 от 15 февруари 1974 г., стр. 1-6./

Нека се появи сега всичко това и в Глобалната мрежа, наричана Интернет. Разказаха ни близки, завърнали се отвъд Атлантика: наши българи в Ню Йорк носели върху дисплея на джобните си телефони не нещо друго, ами образа на Васил Левски...

Писано около Втори юни , в 2011 година

В."Дума", бр.161, 16-17 юли 2011г.
Приложение "Неделник", стр.14 и 27

"Левски и Отец Матей на ул. "Гурко" в Търново"

Худ. проф. Иван Петров /1958г./