|
В тези толкова земетръсни и метежни за българската култура и знание години един вестник успя да издържи на бурите и ветрищата на промените, и то само защото е вестникът на българското слово, поел на плещите си кармата да носи името на незабравимите писания на Черноризец Храбър „За буквите“. 40 години вестникът „За буквите – О писменехъ“ е чакан около Деня на славянската писменост и култура и Деня на народните будители с нетърпение от всички, които „любят, тачат и милеят“ за българското слово и култура.
В далечната 1979 г. той се появява на бял свят, а за това раждане идеята тръгва от големия будител Петко Тотев. Кирило-Методиевият вестник прави първите си крачки като издание на СБЖ, чийто председател по това време е Веселин Йосифов. И ако го нямаше друг един влюбен в българщината журналист - Илия Пехливанов, едва ли днес тези, които разполагат с много пари и връзки, щяха да могат да сътворят такова издание. Сигурна съм, че през годините имената на наследниците на първопроходците ще избледнеят и едвали някой ще си спомняза тях, но Петко Тотев, Илия Пехливанов, Калина Канева, Веселин Йосифов ще се помнят.
Не бих пропуснала и едно друго име: на един от емблематичните български художници, за който, уви, днес малцина си спомнят. Евгений Босяцки, който е оформител и илюстратор на първите броеве, изглеждащи по-скоро като произведение на изкуството, отколкото обикновен вестник. Ще ми се да припомня и още няколко имена, дали своята енергия за Кирило-Методиевия вестник.
В началото в редакционното каре са написани като главен редактор Веселин Йосифов и за негов заместник Илия Пехливанов, който по-късно ще поеме кормилото и ще го държи до преди няколко лета. За него вестникът се превръща в съдба и като един Матей Миткалото той броди през годините и трудностите, за да го има изданието в онзи си респектиращо красив и пораждащ само възхищение вид.
„Благодарение на всеотдайния труд на Илия Пехливанов вестникът преодоля перипетиите на новото време, оцеля и постигна световна известност под крилото на Университета по библиотекознание и информационни технологии – пише журналистката Калина Канева. - Какви само хоризонти откри в духовното поле, с какви личности ни сближи! Да припомним дори само акад. Дмитрий Лихачов, който стана за нас авторитетен сътрудник и почитател, съветник, нравствен камертон, дългогодишен автор и член на Международния редакционен съвет на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехъ“. Чрез страниците на нашите издания достигаха до читателите неговата висока оценка на старобългарската литература и култура – „българското чудо“, определението му на България като „Държава на духа.“
В редакционния комитет са изброени имена, като акад. Петър Динеков, професорите Боню Ангелов, Асен Василиев, Иван Дуйчев, Куйо Куев, Александър Милев, чуждестранните учени проф. Роже Бернар и акад. Дмитрий Лихачов, а също Петко Тотев, Николай Кукушев. На страниците на вестника се появяват автори, които респектират - Аксиния Джурова, Умберто Еко и още много световноизвестни учени и писатели, за които българската писменост и култура и делото на равноапостолните братя Кирил и Методий са все отворените прозорци назад към славната ни история и духовно дело.
А ето какво е написал в редакционната си статия „Най-прекият път“ Веселин Йосифов: „Ние неслучайно нарекохме настоящия Кирило-Методиевски вестник с названието на бележитата творба на Черноризец Храбър. Това не е просто от любов към старината. Не е увлечение, а убеждение, че през миналото минава най-прекият път към бъдещето! Тежко и горко на този народ, чиито поколения отиват към бъдещето, отхвърляйки като ненужен товар знанието за миналото на техните бащи и майки. Тези поколения неизбежно ще се превърнат в телесни роботи, които имат запаметяващи устройства единствено за заобикалящите ги вещи на преходния ден... Словото е паметта на народите. Останали безкнижни, те се превръщат в стада за заколение“.
Нямам амбицията да пиша историята на „За буквите – О писменехъ“, защото това са направили неговите създатели чрез своя уникален и търпящ само и единствено респект и преклонение труд. Аз само реших да припомня на своите забързани и обсебени от всякаквите дребнотемия, събития и персони, които утре няма да се помнят, че има едни малки парченца от съвременната история на българската журналистика и имена на техните съзидатели, които трябва да се помнят, защото всички си спомняме изреченото от монахът Паисий, че народ без история не е народ.
А на днешния толкова хубав и светъл празник, когато преди 40 г. е излязъл първият брой на „За буквите – О писменехъ“, не трябва да забравяме за неговия неоценим принос, за да имаме бъдеще.
Няма коментари:
Публикуване на коментар