ДЖОРДЖИНА М. МАКЕНЗИ АДЕЛИНА П. ЪРБИ

Бъл­га­ри­те гле­дат на сла­вян­ския език на Ки­рил и Методий ка­то на свой дре­вен език и са склон­ни да го изпол­зват – как­то гър­ци­те от Ати­на из­пол­зват старогръц­кия – за об­ра­зец при ре­фор­ма­та на съвременния език.

Ако бъл­га­ри­те ня­ко­га съ­у­ме­ят да въз­кре­сят то­зи сла­вен дре­вен език с не­го­ви­те дъл­бо­ки и звуч­ни то­но­ве и велико­леп­на на­си­те­ност на фра­за­та, те ще нап­ра­вят не­о­це­ни­ма ус­лу­га на це­лия сла­вян­ски свят.

СЛАВЕН ДРЕВЕН ЕЗИК

Или как ста­ро­бъл­гар­ски­ят език
пре­диз­вик­ва въз­хи­ще­ни­е­то на ан­глий­ски из­сле­до­ва­те­ли

Ста­ва ду­ма за двете английски пътешественички Джор­джи­на М. Макен­зи и Аде­ли­на П. Ърби. Вто­ра­та е дъ­ще­ря на мор­ски офи­цер, кой­то слу­жи по аф­ри­кан­ско­то край­бре­жие. За­ед­но със сво­я­та при­я­тел­ка през 1859 г. две­те пред­при­е­мат пъ­ту­ва­не из Цен­трал­на Евро­па, а през есен­та на 1861 г. се от­пра­вят към Бал­кан­ския по­лу­ос­тров. От юли 1862 г. на­та­тък те по­се­ща­ват бъл­гар­ски­те зе­ми, по-точ­но гра­до­ве­те Одрин, Плов­див, Со­фия и Ниш. През про­лет­та на 1864 г. те се зав­ръ­щат в Лон­дон и пре­диз­вик­ват вни­ма­ни­е­то на ан­глий­ска­та об­щес­тве­ност с въз­тор­же­ни­те си раз­ка­зи за сла­вян­ски­те на­ро­ди от Изто­ка.

Ма­кен­зи про­чи­та спе­ци­а­лен док­лад на сесия­та на Бри­тан­ска­та ака­де­мия. Изда­ва от­дел­на бро­шу­ра. Вес­тни­ци­те „Тай­мс“, „Са­тър­ди нюз“, „Ивнинг нюз“ и „Дей­ли нюз“ са по­мес­тва­ли техни ко­рес­пон­ден­ции по вре­ме на са­мо­то пъ­ту­ва­не. Обоб­ще­ние на впечат­ле­ни­я­та си две­те ав­тор­ки пра­вят в кни­га­та, ко­я­то из­ли­за през 1866 г. в Лон­дон и Ню Йорк под заг­ла­вие „Пъ­ту­ва­ния из сла­вян­ски­те провинции на Евро­пей­ска Тур­ция“.

През 1877 г. тя из­ли­за във вто­ро из­да­ние с пред­го­вор на Уилям Гладстон. Извес­тни­ят ан­глий­ски по­ли­ти­чес­ки де­ец, рев­нос­тен за­щит­ник на пра­ва­та на бъл­гар­ския на­род, кой­то е под­дър­жал неп­ре­къс­на­та пис­мов­на връз­ка с Ма­кен­зи и Ърби, под­чер­та­ва, че тък­мо те са да­ли най-це­нен принос в опоз­на­ва­не­то на сла­вя­ни­те в Евро­пей­ска Тур­ция, ка­то пос­та­вят на­ча­ло­то на бъл­гар­ска­та кам­па­ния в Англия по вре­ме­то на Април­ско­то въс­та­ние. А пред­ска­за­ни­е­то им за по­ли­ти­чес­ко­то раз­ви­тие на Източ­ния въп­рос се оказ­ва вяр­но.

Нас се­га най-ве­че ни прив­ли­ча на­ли­чи­е­то на две гла­ви в спо­ме­на­та­та кни­га, озаг­ла­ве­ни „Бъл­га­рия, гле­да­на от Со­лун“. Те из­рич­но под­чер­та­ват, че „по ге­ог­раф­ско по­ло­же­ние Со­лун е бъл­гар­ски град, … ед­но от пристани­ща­та на стра­на­та с на­се­ле­ние, го­во­ре­що сла­вян­ски език, ко­я­то се прос­ти­ра от Егей­ско мо­ре до ре­ка Ду­нав … вър­хът на ет­ног­раф­ска­та гра­ни­ца, ко­я­то в та­зи част на Евро­пей­ска Тур­ция от­де­ля сла­вян­ско­то от гръц­ко­то на­се­ле­ние“. За бъл­га­ри­те те пи­шат, че са „зе­ме­дел­ци – упо­ри­ти и нем­но­гос­лов­ни, но чес­тни, чис­ти и це­ло­мъд­ре­ни“. Пра­вят общ прег­лед на бъл­гар­ска­та ис­то­рия, ка­то се връ­щат на­зад чак към края на V век, ко­га­то за пръв път ви­зан­тий­ски ав­то­ри спо­ме­на­ват за сла­вя­ни юж­но от Ду­на­ва.

Разглеж­дай­ки всес­тран­но съв­ре­мен­но­то по­ло­же­ние на те­зи ра­йо­ни, авторки­те не спес­тя­ват въз­хи­ще­ни­е­то си от жаж­да­та за прос­ве­та сред бълга­ри­те и доб­ре уре­де­ни­те учи­ли­ща, вклю­чи­тел­но и де­ви­чес­ки, от големи­те, прос­тор­ни и чис­ти учи­лищ­ни сгра­ди, от самопожертвувателността на бъл­гар­ски пър­вен­ци в име­то на на­род­но­то обра­зо­ва­ние.

Вто­ра­та ко­рес­пон­ден­ция от Со­лун пред­ста­вя мо­же би за пър­ви път пред ан­глий­ския чи­та­тел би­ог­ра­фи­я­та на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий. Изтък­на­то е, че „ми­си­я­та им е сред­ство за ут­вър­жда­ва­не на сла­вян­ския език“, а не на гръц­кия, ма­кар да са ви­зан­тий­ски пос­ла­ни­ци. Да­де­ни са под­роб­нос­ти за съз­да­ва­не­то на сла­вян­ска­та аз­бу­ка.

Удив­ля­ват на­че­те­нос­тта и ин­фор­ми­ра­нос­тта на две­те ан­глий­ски пътешес­тве­нич­ки. Те поз­на­ват добре твор­ба­та на Чер­но­ри­зец Хра­бър „За бук­ви­те“.

Ци­ти­рат съ­що ори­ги­нал­ни­я тек­ст на рус­кия ле­то­пи­сец Нес­тор в „Повес­ть вре­мен­ных лет“. Да не заб­ра­вя­ме, че по то­ва вре­ме е че­ст­ва­на хи­ля­да­го­диш­ни­на­та от съз­да­ва­не­то на сла­вян­ска­та аз­бу­ка, ко­я­то е би­ла повод за раз­лич­ни тър­жес­тва и дру­ги про­я­ви на осем­де­сет ми­ли­о­на славяни – от Пра­га до Ти­хия оке­ан, от Бал­тий­ско мо­ре до Со­лун.

Доб­ро­съ­вес­тно са се об­лег­на­ли из­глеж­да и на дру­ги из­да­ния,  включител­но на но­во­от­кри­ти кла­си­чес­ки про­из­ве­де­ния на старобългарската книж­ни­на.

Оби­ка­ляй­ки из раз­лич­ни бъл­гар­ски гра­до­ве и се­ла, из При­леп и Ве­лес, в Рил­ския ма­нас­тир, по дру­ги ма­нас­ти­ри и чер­кви из на­ши­те зе­ми, Макензи и Ърби си­гур­но са мог­ли не­вед­нъж да се срещ­нат пря­ко със звучнос­тта на бъл­гар­ския ли­тур­ги­чен език и въз ос­но­ва на поз­на­ни­я­та си за не­го­вия най-ра­нен пе­ри­од са из­ра­зи­ли сво­я­та един­стве­на по ро­да си оцен­ка за не­го­ви­те ка­чес­тва: дъл­бо­ки и звуч­ни то­но­ве, ве­ли­ко­леп­на на­си­те­ност на фра­за­та. Да­леч пре­ди сла­вис­ти­те от ХХ в. да го на­ре­кат „тре­ти кла­си­чес­ки език на Евро­па“, те го срав­ня­ват със ста­рог­ръц­кия. А сен­тен­ци­я­та, че „славян­ски­ят език на Ки­рил и Ме­то­дий …  е един от най-бла­го­род­ни­те ви­до­ве чо­веш­ка реч“ зас­лу­жа­ва да бъ­де из­пи­са­на със злат­ни бук­ви вър­ху сте­на­та на дне­шен бъл­гар­ски уни­вер­си­тет.

Проз­ре­ни­е­то, из­ре­че­но в сре­да­та на ми­на­лия век, на­ми­ра днес подкрепа във въз­тор­же­ни­те от­зи­ви на днеш­ни из­сле­до­ва­те­ли на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то нас­лед­ство.

По вре­ме на го­ля­ма­та Ме­то­ди­е­ва кон­фе­рен­ция в Со­фия през про­лет­та на 1985 г. док­лад вър­ху Ме­то­ди­е­вия ка­нон за Димитър Со­лун­ски из­не­се проф. То­мас Бът­лър – съ­що от Хар­вар­дския уни­вер­си­тет. На бъл­гар­ски език той спо­де­ли пред слу­ша­те­ли­те възхищение­то си от зву­че­не­то на то­зи дре­вен тек­ст. Ко­га­то за пръв път го про­чел на глас, не­вол­но въз­клик­нал: „Как­ва кра­со­та!“. Проф. Бът­лър превел Ме­то­ди­е­ва­та твор­ба на ан­глий­ски език с на­ме­ре­ни­е­то да под­гот­ви ця­ла ан­то­ло­гия на ста­ро­бъл­гар­ска­та ли­те­ра­ту­ра в не­гов пре­вод.

Изне­на­да ли е то­га­ва, че не­от­дав­на Бо­рис Хрис­тов из­пя твор­ба­та на Чер­но­ри­зец Храбър за сту­ден­ти­те от Бо­лон­ския уни­вер­си­тет; че Ни­ко­ла Гю­зе­лев съ­що за­пя на ста­ро­бъл­гар­ски в три­кан­та­рия „Аз, бу­ки, вя­ди“ на бъл­гар­ския компо­зи­тор То­дор Гри­го­ров – Те­рес; че пред па­мет­ни­ка на два­ма­та бра­тя до На­род­на­та биб­ли­о­те­ка в Со­фия вся­ка го­ди­на на 11 ­май зву­чи старобългар­ски по вре­ме на тър­жес­тво­то на гим­на­зия „Кон­стан­тин-Кирил Философ“?

Не­ка пре­бъ­де
то­зи дре­вен и сла­вен език!

от книгата  "Веселете се небеса" Илия Пехливанов - 2017г.