ОРЪДИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА
Или едно свидетелство за делото
на Кирила и Методия
Александър Теодоров-Балан
Основателят
на едно самостойно немско царство Лудвиг Немец, син на Лудвига Благочестиви,
царува от 843 до 876 година. В царството му влизаше Бавария на запад
и земи към Средни Дунав на изток. В това време и в тия земи той има
по-силни или по-слаби досегания с българския цар Борис и с моравско-панонското
дело на Кирила и Методий. Борис воюва в 853 година като съюзник на
Ростислава, княз Моравски, против Лудвига; а в 862 г. помага Лудвигу
против сина му Карломан, съюзен с Ростислава.
Година-две по-късно се явяват в Моравия на позив Ростиславовов
учители на вяра, по словенска реч от български вид, братята солунци
Константин и Методи. Заверно те си водят и ученици помощници. Техните
преводи на свещени книги по език тъй свой и достъпен на простия народ;
тяхната църковна служба с молитви, пения и проповеди на същия тоз
език са били нещо нечувано и невиждано дотогава, както в Моравската
държава, така и изобщо в западните европейски земи. Там се знаеше
правото само на латинския език в службата Богу и в текста на
божественото слово. Това право го поддържаше строго римската католишка
църква. Духовниците, послушни на тая църква, ако и от различни народности,
четяха и служеха по един език, латински. Само за разяснения и тълкувания
извънслужебни те прибягваха към услугите на собствения език на
своето паство.
Разбира се, от това великата почуда, която е произвело
у тях делото на Константина, после Кирил, на Методия и на учениците
им с народния език в Свещеното писание и в църковната служба. А освен
почудата това дело произведе у латинското духовенство и завист,
и боязън, и вражда; защото то заплашваше да измести и накърни и лични,
и управни, и политически интереси. Затуй и местни църковни служители,
и римският католишки престол, и държавни владетели биват постепенно
докарани до такива отношения [към] словенското верно и църковно слово, спрямо неговите
виновници и следовници, че след смъртта на Методия в 885 г., който
преживя Кирил со 17 години, тяхното словенско дело трябваше да рухне
и да изчезне, за да се въдвори пак предишното латинско. В личните
злочестини на Методия са немалко замесени Карломан, синът Лудвигов,
и Светопълк, приемник Ростиславов.
Как се е чувствала националната страна на Кирило-Методиевското
дело, значението на простонародната реч за общата просвета, разбираме
от един съвременен на делото немски паметник. То е една старофранкска
месиада, списана от рейнскофранкския монах Отфрид в манастира
Вайсенбургски в Елзас. Отфрид бил доверен почитател на Лудвига Немец.
Кога именно е списал своя епос опитва се да определи Едвард Шрьодер в
списание за немска стара история и книжнина през 1914 година. Шрьодер
намира в текста на Отфридова спис 4 стиха, които загатват за дейността
на Кирила и Методия. Ако са тия стихове важни за Шрьодера за една
цел, нам те свидетелствуват за нещо съвсем друго; свидетелствуват,
че с езика на българските славяни се основа от солунците Кирил Константин
и Методи оръдие за култура, каквото още нямаха преди днес западни
европейски народи.
Четирите Отфридови стиха гласят (по превода им в Чешко историческо списание, бр.
ХХІ от 1915 г.) така:
„Днес
не един мъж прави опит да пише по свой език
и
бърза да въздигне народа си;
защо
да странят от това само франците,
та
да не почнат по франкски да възгласят словата Божия?“
Нека прочее тачиме и вардиме оръдието на българската култура – българската народна реч за
книжнина – завещано нам от Кирила и Методия!
София, 11 май 1921 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар