РАЗТУРВАНЕ НА СБОР - Дойновата ливада и нейният отдавнашен стопанин

Младежи от Върпища на сбор в Царева ливада, преди 1930 г.

На изток от Дойновата се простира Царевата ливада, където е пасла навремето куманската конница на Асеневци, преди да се отправи за старопланинските клисури за среща с византийските нашественици; откъм юг личат останки от римския друм, водещ от митницата Дискодуратера  към древна Верея; на север едно селце опази името на търновския цар Коломан; а на запад е поселището на болярката Божана, намерила убежище всред гънките на Предбалкана след поругаването на столнината от друговерците.

Тъдява около Великден преди години стават народни сборове, наричани лазарни. Всяко селце си има ден за това – едно празнува на Лазаровден, друго – на Великия четвъртък, трето – на Разпети петък. Нашият събираше гости на втория ден на Възкресение Христово. Писваха цигански кларинети, задумкваха тъпани и отвсякъде по улеите на планинските пътеки се стичаха хора - големи и малки.

Момци и моми от околността замислят тогава да сложат начало на общ великденски сбор. Избират той да става тъкмо на Дойновата ливада – нали тя се пада по средата. Определят ден, спазаряват свирачи. Звуци на тукашно хоро огласят околността.

Чува за това и Дойно Белчовия – собственикът на ливадата. И по онова време частният имот се е считал за свещен и неприкосновен, макар още да не е било вписано това в бъдещата Търновска конституция. А е трябвало с тучно сено от ливадата се храни и добитък.

Самият Дойно бил прочут с особения си буен нрав. Не се оставял никой да му определя какво да прави и какво да струва. Носел винаги затъкнат в навоищата си на краката големия нож, с който усмъртявал по Коледа шопара. И една малка брадвичка в ръка.

Появява се той изневиделица при сборяните. Развиква се с попръжни и закани: „Как тъй ще ми тъпчете ливадата – мен питали ли сте?!...” И прочие злословия.

Сборът бърже-бърже е разтурен – преместват го на ново място.

А за Дойна остава в наследство прозвището „пехливанин”.

Моят баща Денчо Белчов, светла му памет, строител с колюфичевска семка и дарба, работил в еднолична фирма с един австриец из София, Пловдив, Плевен, Калейца и на много други  места из Северна България, се представя чрез официална визитка-печат с пехливанска фамилия.

Писано било тази фамилия да се появи след време и в централни печатни издания. Та даже и чрез Интернет.

Поради горната причина нямам основания да я изоставя или побългарявам.

(Литература: Почти половин век около рождението на Христа династията на Сасанидите в Средна Азия със своите аристократи пахлавани  покорява парфянското царство, което изчезва без следа, но остава да живее и до наши дни с названието „пахлаван”. Сетне то преминава в таджикски и персийски език като определение за царствен витяз. Самата династия вече се нарича Пахлаваниди. А самата дума придобива значение на „герой”, „повелител”.”

Из книгата „Имя и история. Об именах арабов, персов, таджиков и тюрков. Словарь”. Изд. „Наука”. Главная редакция восточной литературы. Москва, 1987. Стр. 91-92. Добавка: скорошен император на Иран се наричаше Пахлави; а на Урал ядат черен и много вкусен хляб, известен като „пекливанный хлеб”. Опитвал съм от него.)

Писа Илия Пехливанов