ТИ ОТ КОИ ХОРА СИ?

Песните на Ирина Богданова от Царева ливада

Второ допълнено издание

Баба Ирина

Духом свободни

Седи майка ми до магнетофона, склонила глава над него да чува по-добре, слуша свирни и песни от ранната си младост и от  висотата на своите осемдесет години възкликва:

„ И хич не ги е еня тия хора, че България нямала правителство!”

По същото време в градове, села и колиби ехтяха по радиото оглушителни препирни между народни избраници в парламента, увлечени от подялбата на властта.

Учени мъже от Изток и от Запад, затруднявани с години от разгадката на българската следа в живота на Европа, нарекоха същото „Държава на духа”.

Смея да причисля моите баби и прабаби като ратници от челната отбрана на тази невидима държава, по-истинска от видимата.

А Майка Дешка е родена навръх Възнесене-както хората от Предбалкана наричат Възнесението Господне. Най-големият празник за Велики Преслав и Търновград.

Додатък:

Бащата на компютъра Джон Атанасов, който дважди идва в България да се срещне със свои родственици от Ямболско; в лично писмо до академик Ангел Балевски споделя:

„Имам странното вътрешно чувство, че тези хора, въпреки че са живели доста трудно, са си останали по кръв и дух свободни.”

Майчини тревоги

Седи майка  в родната си къща на балкана в дългите зимни вечери и намира начин да ни се изповяда:

„Един път ми е жал за мене си – какви радости съм имала...Грижа ми е, че вие се разпиляхте по градищата. Все дебели книги четете и по-умни не сте станали. Нашите хора, макар и слабограмотни, празна дума не са казвали.. Ами ми е жал и за онези, дето ще не са се родили. Как можеш да живееш ти нависоко над земята, на десетия, че и на двайстия етаж...”

Наистина колко случая има да доведат синовете старата си майка в града, да я запрат в някой апартамент на някакъв висок блок, че да не е вред и асансьорът в него, та да не може тя да се поразтъпче на слънце из градинката наблизо, да си побъбри с други старици, да се поосвежи. Да не говорим, че няма и никакви животни около нея да се грижи за тях, да си приказва с тях, да ги хвали или укорява. Всичко това й стига подир месец или два да си отиде от света в недоумение.

Научно и ненаучно

Тече международен симпозиум  за Търновската книжовна школа в университета на Света гора. Явявам се с доклад и аз – за Отец Матей като един късен исихаст. Достатъчно данни има да го считаме за такъв. Председтелства заседанието теолог от един религиозен център в Ниш – забравил съм името му, млад човек.

Но преди да започна казвам, че считам и моята Баба Ирина за късен представител на Търновската книжовна школа. Сърбинът подскоква на стола си от изненада: „Какъв е този човек? Може ли на такава научна среща да се говорят такива неща...”

Имам и научен проблем, върху който няма кой да се изкаже. Баба ми Ирина пееше стотина народни песни от Тревненско. Те не са ценни заради мелодията си. Текстовете им са необикновени и много от тях не можеш да откриеш в академичните фолклорни сборници. Кое е същественото в случая? Славейковците Петко и синът му Пенчо са превърнали местния фолклор в литература. По-късно в годините след тях недипломирани певици от околните села с очевидно търновско потекло и ярка природна интелигентност вторично са превърнали литературния вариант на песните в късен фолклор. Те затова и не ги пеят докрай, а ги рецитират. При това никога не са ги записвали на книга, а са ги съхранявали до дълбока старост в паметта си. Запомнил съм Баба Ирина на общата родова трапеза, като слуша за някой хорски мискинлък, вместо коментар запява съответна песен.

Тема за размисъл на млади и недотам млади дипломирани фолклористи и етномузиколози.
                                                                                 
                                                                                   Писано по Ивановден
                                                                                   7 януари 2011 г.