НЕБЕСНАТА
БУЛКА
Елисавета Багряна
прочете преславския
„Шестоднев” преди да види повторно
Халеевата комета
Над целия ми неспокоен път
дори до тези дни,
които бързо се топят,
незряла,
но огнена следа в живота ми
остави ти.
10 ноември 1987 г.
КЪМ ХАЛЕЕВАТА КОМЕТА
Аз те чакам, комето Халеева -
приятелко от младини,
аз те чакам за новата среща -
среща втора, за мене последна.
Ти ми вдъхна любов към Всемира,
към безкрая на звездния миг
и научи ме да разбирам
безгласния звезден език.
4 март 1986 г.
(Тези стихове са посветени на астронома Владимир Шкодров.)
Елисавета Багряна гостува на астрономите он Националната
обсерватория на връх Рожен. Там, в подножието на звездите, се осъществи
многогодишната й мечта да надникне във вселената през истински телескоп.
- Още като момиче се увлякох по астрономията и си
избрах едно съзвездие на лятното небе – съзвездието Лира и неговата
най-ярка звезда, далечното синкаво слънце – Вега. Мислех за него като
за свое. И все ми се е искало да го погледна през голям телескоп.
-Обсерваториите
напомнят за отшелнически манастири. Дори и днес.
Астрономите се откъсват
доброволно от градските делници месеци наред, за да бдят под телескопите.
-Обсерваторията на Рожен ми се стори като храм –
храм на науката, купола на
този храм. Като че ли там се прави богослужение…
Тъкмо това ме трогна: до
купола на най-древната, на най-сериозната и
вечна наука – астрономията, стои онова малко българско параклисче,
съградено от един български, родопски
селянин, чието име не се
знае. Той го е иззидал от родопски камъни и го е покрил с характерните
родопски плочи – такива четвъртити каменни плочи. Тях никакъв вятър
не може да ги отнесе, макар че са на върха.
Това е най-силното ми впечатление, то ме кара да се замислям
за душата, за духа на българина, на простонародния българин. Духът
на човека не е на земята, а във висините, над земния ни живот, над земния
ни път. Та този българин е нарекъл параклиса „Свети Дух” – това е нещо
велико…
-Вероятно
това е заложено в човешката същност, щом като Йоан Екзарх още преди
десет века е възкликнал:
„Животното
е произлязло от земята и погледът му е насочен към земята. Но човекът,
който е небесно растение, както по формата на своето тяло, така и поради превъзходството
на своята душа стои повисоко …А твоята глава гледа към небето; твоите
очи се насочват към по-възвишени неща… С мисълта си да бъдеш над земните
неща. Така както ти си устроен: така и ти устрой сам своя живот… Твоята
истинска родина е горният Ерусалим…” /Из
„Шестоднев”/
-Да, разбрах, че нашият, простият
народ знае – духът на човека е високо и лети високо над земните, всекидневните
грижи…
-Ако
се замислим, между науката астрономия и поезията има нещо много
общо: астрономията се стреми да открие и обясни съществуването
на други светове, тя постига ново виждане за света, а поезията в
същността си е същото.
-Да, поезията е търсене на света, да разкажеш за него
с други думи… Какво е
поезията? Като се взира в звездите, човек неволно
мисли за поезия или сам той иска да изрази с поезия мислите си. Преди
повече от 60 години написах
стихотворението „Амазонка”, което с
основание се счита за начало на моята
истинска поезия. В него аз
призовавам и Персей, и Андромеда…
-В
предчувствие за космическите времена…
-Исках да видя Андромеда от Рожен – нали съм вярвала,
че тя ще бди над нашата победа. Но тъкмо когато тя трябваше да се яви,
облаци я скриха, а и тя по-трудно се вижда, защото е в мъглявина. Но
от двуметровия телескоп на Рожен, от най-високото стъпало, под открито
небе гледах Юпитер с двата спътника, открити от Галилей.
-Допреди
две десетилетия човек е наблюдавал Космоса от Земята, сега той има
възможност да погледне себе си от Космоса. Дали това променя неговото
отношение към света
-Да, разбира се. Участвувах в предаването
на телевизията „Събеседник по
желание”. Попитаха ме каква бих искала
да стана, ако отново съм на 18 години. Каква професия бих си избрала.
Аз отговорих – сигурно космонавт.
Защото от малка обичам устрема на човека към непознатото.
Искала съм и
мореплавател да стана, и да летя по небето, и … Такива
са били моите мечти. Днешните жени имат много повече възможности за
такъв по-необикновен живот. Аз съм един неосъществен мореплавател и
космонавт в мисълта.
-Когато
Йоан Екзарх разсъждава за мястото на човека във всемира, той многократно
се връща към мисълта за ценността на човека, за изключителността на неговия
разум и душевност:
„Без
човека това познато и видимо творение не би било необходимо за нищо,
тъй като то не притежава разумна и мислеща душа, това означава, че
слънцето, луната и звездите са по-нищожни, а не по-ценни, защото
най-ценно от всичко това е човекът!… Човеците са несравнимо по-ценни,
пославни и по-добри от звездите не само защото имат душа, но и защото
са разумни, имат свободна воля и разсъдък…” /Из „Шестоднев”/
-Но това всъщност е моя религия! Най-чудното нещо в
света е животът. Раждането на живата клетка. Мисля, че и за мен, и за
всеки друг не е докрай ясно как се е създала тази клетчица. Правят съединения
– водород и кислород и не знам какво си, но създайте живот в епруветка!
Вече има робoти, техника – всичко може да бъде свършено от тях, но може
ли да се създаде жива душа? Не може. И затова вярвам, че животът е
най-великото нещо.
Преди години Блага Димитрова ми зададе въпроса:
„Какво най-много ви учудва в живота?” и аз веднага казах, без да се замислям:
„Самият живот.” Той за мен е най-голямото чудо.
Човекът е най-ценното, най-чудното и най-загадъчното
нещо в този свят. Защото никой още не може да твърди със сигурност как
се е явил този живот. Така ще го кажа и в стих:
Живот, живот, ти сам си най-великата фантастика!
-Но
точно в нашия век човешкият живот е безкрайно обезценен, щом е възможно
за неговото унищожение да бъдат използувани най-добрите умове на
планетата, средствата за насъщни потребности. Хората все по-често
се стряскат от кошмарни видения за нов, последен апокалипсис. Нима
си струва човек да
запази стремежа си към тайнствата на Космоса, когато
той се обръща срещу него?
-Непрекъснато нараства страхът от човешките дела,
а не от Вселената. Космосът никога не е заплашвал човека от самото
начало на неговото съществуване. Но
сега Космосът в ръцете на човека
може да се окаже застрашителен. Нима човек се изкачи в Космоса, за да
убива човека?!
-А
защо все пак хората открай време се стремят към звездите, изпитват
особен трепет от нощното небе?
-Защото виждат там вечното, там именно можеш да се откъснеш
от земните
съдби и заплахи. Желание за вечност. Аз например, когато
мога да наблюдавам звездното небе, нищо друго не ме интересува. И
моите лични болки, мъки и с
традания – нищо…
На Рожен говорихме за българската хайдушка песен,
която на позлатена плоча лети в Космоса. Тогава си представих Родопа
планина като родопчанка,
полегнала уморена по пладне край бащината
си ливада, още недоокосена. Нали планината е нашата граница –
край бащината си ливада…
Тази песен е като родопския Орфей, който и до ден днешен
търси своята Евредика, загубена вече в друг, неземен свят. Това е
мое преживяване, защото аз в
действителност през нощта чух, слушах
как пее Орфей, как ходи навън, пее и
вика, и търси… Търси Евредика и
все още не я намира…
-По-вероятно
е земното ни послание от музика, гласове и образи да остане
неразбираемо,
нечуто…
-За да има подобно на човека същество,
трябва да съществуват абсолютно
същите условия като на Земята.
Възможно е да има във Вселената друго
същество с друг вид разум, но човекът
е единствен. Точно затова в днешно време нашата отговорност нараства.
Ние сме длъжни да се запазим като човеци, да
запазим този единствен
човек във Вселената. Още повече, че всеки човек сам за себе си е вселена.
-Според науката нашата галактика непрекъснато
се разширява, сиреч дори да има някъде разумен живот, той непрекъснато
се отдалечава от нас и
практически ние ще бъдем още безкрайно дълго
сами.
-Вселената се разширява, но никой не може да каже докъде?
Какво означава
безкрайността?
Често се питам защо му е разумът на човека. За да го
използува за своето
унищожение? За да планира ядрени войни? Не мога
да приема такъв човек –
какъв е
този разум човешки, който иска да
унищожи човечеството? Та то е толкова
самотно и беззащитно в тази
огромна Вселена. Не мога да се примиря с този
абсурд и затова може
би съм прекален оптимист. Все си казвам – не, човешкият разум ще надделее.
Иначе ни чака краят, нищото. Не мога да допусна, че това ще се случи.
Какъв ли ще бъде светът след години, ако е мир?…
-Тази
година Халеевата комета ще премине за втори път в живота ви.
Астрономите
вероятно ви завиждат за тази рядка възможност. Как сте я
видяла вие
тогава, през пролетта на вашия живот?
-Бях седемнадесетгодишна. Такова
красиво, необикновено явление! Нарекох я Небесна булка, защото така
я виждах – с шлейф, цялата във воал. Виждаше се и през деня, макар и
малко по-бледа. Гледах я как постепенно става по-бледа и
по-тънка. Тя
не залезе като Слънцето, а потъна в безкрайността.
Сега искам да напиша стихотворение за моето очакване
да я видя втори път. Имам едно-единствено желание – да поживея още,
за да я видя отново.
-Вие
сте видяла Халеевата комета като Небесна булка – този образ съвпада
с най-дръзките хипотези за кометите като сеячи на живот в Космоса.
-Има нещо в тези комети… Когато се появи през десета
година, умря Толстой. Ако сега бях написала стихотворението „Комета”,
сигурно бих казала, че тя е дошла да отнесе великата душа на Толстой.
А тогава аз я виждах като булка.
-А
сега с какво чувство я очаквате?
-Как ли ще се намесиш в моя живот този път!? Дали ще ме
вземеш и ще ме
отнесеш във Вселената?…
-Децата, които ще се родят и които ще
я видят за първи път, да се надяваме, ще доживеят до следващото приближаване
на кометата към родното ни Слънце и Земята ще е все още „украсена от
живот”.
10 ноември 1987 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар