Непресъхващ извор

Спиридон Палаузов –

родоначалник на модерната българска медиевистика

Спиридон Палаузов е син на Николай Степанович Палаузов, родом габровец, търговец в Одеса. Той престоява 4 години в Бон, Хайделберг и Мюнхен. На 24 август 1843 г. става доктор по икономика след защита на дисертация, написана на латински език. Общува с видни руски историци и езиковеди. По предложение на О.М. Бодянски през 1846 г. е избран за действителен член на Московското дружество по история и старини. През 1852 г. получава научната степен „магистър по славянска филология“ на Санкт-Петербургския университет за своята монография на тема „Век болгарского царя Симеона“, с която въвежда в науката понятието „Симеонов век“ и спечелва изключителна популярност не само сред руската научна общественост, но и сред българските възрожденски дейци. Този труд на Спиридон Палаузов е първото сериозно изследване върху историята на Средновековна България, което полага здрави основи на модерната българска медиевистика и чертае насоките на нейното развитие.

Следват други проучвания върху историята на Европейския югоизток.

Българската държава, основана в Мизия от пришълци из Велика Скития, имала своята блестяща епоха, която продължила, за съжаление, не повече от половин столетие. Приемането на християнството от Борис, разширяването на пределите на държавата и развитието на славянобългарската писменост при цар Симеон – ето най-важните събития, с които българите се нареждат в редицата на другите народи на нова Европа в първите времена на християнската им образованост... Домашни български ръкописи няма. Повече внимание на българите обръщали техните културни съседи. Бедността на българската историческа литература се допълва от чуждоезичните летописи, които остават единственият проводник към отдавна миналите времена на българския народ. Тези летописи, съставени от византийски, германски, арабски и арменски писатели, представляват онзи извор на събитията, откъдето учените почерпили по-голямата част от някои отделни факти. Този извор не е пресъхнал: той е богат на такива данни, че без да се гледа на едностранчивостта, с която се ползвали от него съставителите на историята на българите, въпреки привидната неяснота относно родословието на царуващите личности, на хронологията и събитията, историкът може да обясни много неща, които до този момент си остават неизяснени.

Държавната самостоятелност на България още повече се затвърждава при управлението на Борис (843 – 888), което е забележително в историята на българите с двете събития: приемането на християнството и разширяването на границите на българското царство. Характерът на този държавник като езичник изцяло се изявява в неговите военни операции, в неговата страст към завоевания... В палатите на Велики Преслав, в тишината на нощта, тайно от поданиците си, Борис приел заедно с двамата си синове Владимир и Симеон Св. кръщение и бил наречен Михаил – т.е. по името на императора. Поради това и в кирилските ръкописи той обикновено бива наричан Михаил...

Тържеството на Римската църква в Горна Моравия, започнало след смъртта на Методий (885), заставя славянското духовенство и учениците на Кирил и Методий да се оттеглят в България. Там те пренасят цялата си ревност към разпространението на православието; тук започва развитието на славянската писменост. Усилията на папите да върнат България били напразни и последната надежда трябвало да изчезне, когато Фотий тържествено през 880 г. отделил Източната от Западната църква.

Славянобългарската писменост при цар Симеон представлява, собствено казано, втори период в умственото развитие на славяните, който идва като следствие от въвеждането на християнството. Светите Седмочисленици, начело на които стоят славянските първоучители Кирил и Методий, като първи поборници на Христовата религия и ревностни разпространители на просветата сред славяните, са един вид предшественици на онова преобразование, което се извършва при Симеон. Следвайки общоприетото положение, че древнославянската писменост започва със Солунските братя и техните ученици,  ще разгледам отначало накратко живота и литературните заслуги на тези незабравими мъже. Известно е, че славянските поселения далеч преди появата на Кирил и Методий са пуснали вече дълбоки корени на византийска почва. Християнската религия много преди нашите първоучители е проникнала в някои от тези племена, по-близки в своите отношения до Византийската империя. Ако този факт сам по себе си е верен, приобщените към християнството славяни би трябвало да имат своя писменост. Това изглежда толкова правдоподобно, като се има предвид, че съществуват даже някои свидетелства. Но на какъв език е била тази писменост, въпросът си остава още нерешен.

Като се връщам отново към книжовната литература на българите от века на българския цар Симеон, надявам се да бъда безпристрастен, ако кажа, че българите имат право да се гордеят с тази епоха, еднакво забележителна както с политическите успехи на техните прадеди, така и с тяхната литературно-научна дейност. Бъдещите открития и търсения на филолозите, да даде Бог, ще докажат това с несравнимо по-разнообразни сведения, отколкото това е възможно сега, когато разработката на българските паметници едва е започната с усилията на малцина труженици на младата славянска наука.

Из „Векът на българския цар Симеон“ (1852)

Проф. Петър Мутафчиев

„Византия съвсем не представяше общество, прогнило от пороци, и държава, която държеше съществуването си на сляпото щастие или на ненадминатото лукавство на своите представители. Тя бе световна, културна, военна и политическа сила; нейните средства бяха неизмеримо по-големи от тия, с които българите разполагат. Поради това истинско недоразумение представят въпросите, които понякога се чуват у нас: защо във вековната борба с нея ние не успяхме да преодолеем своя противник; защо Цариград, химерата, заради която някои български царе напразно хабяха силите на своя народ, си остана византийски; защо най-сетне всички наши успехи в един или друг период на тая борба свършваха винаги с това, че бивахме отхвърляни на север и границите на нашата държава се връщаха отново към Балкана, там следователно, гдето те бяха сложени още при нейното начало. Уместни в случая биха били въпроси тъкмо противоположни на горното.“

Из „Книга за българите“. Отг. редактор проф. Васил Гюзелев. София, Издателство на БАН, 1987.

    
"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

                  БРОЙ 35/НОЕМВРИ 2011 Г.