ЧЕТИРИСТИШИЕ ОТ  1792 Г.

Йеросхимонах Спиридон, авторът на „История во кратце о болгарском народе славенском” – според авторитетната оценка на изследователи на Българското възраждане – извървява интересна, сложна и показателна еволюция от исихазма на Нямцувската школа на Паисий Величковски  до  Паисий Хилендарски, път от християнския универсализъм към националната идея.

В личния архив на проф. Иван Дуйчев се съхранява негов неизвестен ръкопис – безспорно написан с неговата ръка. Той е проучен и публикуван през 1987 г. от Божидар Райков –  книговед и палеограф, изследовател на старата българска книжнина.

Това е малка книга с 31 листа в две части, оформена красиво по подражание на руските и украинските печатни издания от тази епоха, с цветни заставки и начални букви.

Подписът на автора е „Спиридон йеросхимонах болгарюл”, сиреч „Българин”.

 Първата част критикува разпространената в румънските земи ерес, свързана с т. нар.„умное делание” като основен момент в теорията и практиката на възраждащия се тогава в тамошните манастири исихастки мистицизъм.

В края на Спиридоновото „Послание” при подписа на автора е поместено едно четиристишие, което в свободен превод на новобългарски език гласи:

„Бъди благословен, Боже, ако си ми помогнал да пиша.

Няма да престана да пиша, докато се представя пред Тебе.

Приемете прочее този плод на вярата и молитвата

и се молете на Бога от нас.”

При цялата си несръчност и несъвършенство това четиристишие заслужава да бъде отбелязано като един от първите стихотворни опити в ранната възрожденска книжнина.

Оказва се, че освен опитен богослов и полемист, нашият габровец е и поет.