Пъпна връв

От селските черкви на Предбалкана до Калиманица

„Какво ме връща отново към тези къщи с плочести покриви, където няма ни кино, ни телевизия, а вечер по тесните калдъръмени улички само някакво куче влачи стара обувка, като ръмжи само на себе си? Дали само образът на майка ми? С нея се виждаме вече по два-три пъти в годината…

Има нещо по-силно: Аз искам да доловя в ромона на малкото поточе и в шума на габърите стъпките на търновската болярка Божана, която предпочела полуотшелническото съществуване сред гънките на Предбалкана пред безчестието на друговереца. Време е да залича в себе си спомена за оная нощ, когато кръвожадните тълпи на покорителя нахлули през портите на Търновград и уморени да убиват, заспали под зловещите отблясъци на пожарите. Той сковава мозъка ми, кара ме да се задъхвам, разкъсва ме между светлината и мрака. Трябва да осъзная себе си като продължение на дедите си – иначе рискувам да пропилея живота си безцелно. Отново да се почувствам столичанин – жител на Търновград.

Следва да сведеш нещата до тяхната първичност, за да проникнеш в смисъла им. Аз искам да определя относителното си тегло на човек, роден не изобщо някъде си, а сред старите плочести къщи на Предбалкана, където друговерец не е имало. И където в селските черкви, градени от строители без диплома с колюфичевска закваска, самобитни зографи са представяли свещената история неподозирано свободно – нещо, което не са си позволявали по онези времена нито на Запад, нито на Изток…“

Горната прозаическа миниатюра е писана в първите години от следването ми в Свети-Климентовия университет, месеци след т.нар. карибска криза, когато бъдещето можеше и да не настъпи, когато човечеството бе застанало на ръба на ядрената катастрофа и третата световна война бе на косъм разстояние да се разрази.

Осмелих се да отнеса папка с подобни творения в редакцията на вестник „Литературен фронт“ на Йордан Радичков, подкрепен в намерението си от моя учител по литература в Априловската гимназия Петко Тотев. След двадесетина дена отидох отново да чуя оценката за тях. Посрещнат бях неочаквано внимателно. Радичков бе прочел всичко от папката. Най-много му бе харесала описаната семейна история с първия телевизор „Опера“, който баща ми бе докарал в селцето върху пещерата над Дряновския манастир; още на следния ден той бе замлъкнал и баща ми го бе натоварил отново на шейната в зимния ден с дълбоки снегове, впрегнал бе кравата Роза и кравата Съба да го откара в града на преглед – оказва се, че просто е изгоряло бушончето. Дребна работа, но нали не му разбира човекът, и вълшебното огледало, с което бабите можеха да гледат балета в София всъщност бе усложнило битието им… „Само че – рече ми тогава редакторът Радичков – тези неща се пишат вместо дневник и се оставят задълго в чекмеджето да отлежат, а в зряла възраст могат да се извадят отново и видени с нов поглед, да придобият своя истински вид, достоен за показ пред читатели и публика…“

Послушах съвета, естествено, и скрих творенията си надълбоко за десетилетия.

В годините подир тази среща си обясних защо Радичков бе прочел с такова внимание моите прозаични откъси. Като журналист в младежките си години той бе живял в една и съща квартира с Дамян Обрешков, роден също в селцата около Царева ливада и Трявна, бе гостувал у приятеля си там, за да открие, че тези родови махали от по 20-30 къщи на всеки отделен склон от диплите на Предбалкана крият неподозирани човешки богатства, фолклорни образци, легенди за съкровища и прочие. Блазня се от мисълта,че може би вниманието на мъдреца от Калиманица бе привлякъл моят порив за завръщане към корените, твърде несвойствен за онези години, в които обществото бе увлечено от стремежи към нов живот, далеч от сиромашията, със загърбване редом с това и на традиционните нравствени ценности и достояния.

Последваха години на всякакъв вид натрупвания чрез разнопосочни журналистически пътувания из страната и в странство, включая и с пътуващата книжарница „Матей Преображенски“ във върхови за отечеството месеци около стогодишнината на Април 1876-а, общуване с именити българисти от Европа и по-далечни страни, раждането на единствения по рода си български Кирило-Методиевски вестник „За буквите – О писменехь“ и… „вот на недоверие“ от близки колеги и съратници в редакцията на седмичника „Антени“. Всяко зло за добро! Освободен от грижата за всекидневния хляб, останал насаме, потърсих в чекмеджето оставените да отлежат там миниатюри и по стария съвет на редактора Радичков ги пренаписах. С моя приятел Николай Ликовски осъществихме набързо фолклорния свитък под заглавие „Богородичен хляб“. Художникът Калин Николов помогна за оформлението на книжката. Тръгнах наивно да я предлагам по сборове и панаири – в Троянския манастир, в Драгалевския, другаде.

Веднъж в Народния дворец на културата на някаква сбирка в зала 7 съзрях сред многотията и Радичков. Осмелих се да му припомня за нашата отдавнашна среща в редакцията на „Литературен фронт“. В следващите дни изпратих по пощата на домашния му адрес моя богородичен хляб със съответно посвещение и благодарност, очаквайки нова оценка за прозаическите си отстъпления.

Не след много време двамата с Петко Тотев се срещат някъде из парка около Орлов мост и Радичков, без да го питат, споделя, че в книжката „Богородичен хляб“ имало великолепни работи. По-висока оценка за мои творчески постижения не съм досега получавал. Любопитството е било относно моята скромна личност. Моят учител по литература от Априловската гимназия пояснил с какво съм се занимавал междувременно, поговорили и за други неща. Дали Радичков е направил връзка с гостуването си у близките на Дамян Обрешков и мнението си относно самобитния характер на родовите махали между Царева ливада и Трявна, не знам…

Във всеки случай то бе сетно потвърждение, че търсенето на духовна връзка с предците е най-сигурен белег за творческа същност и само ялови безродници могат да твърдят обратното.

Додатък  съществен

При едно скорошно посещение на Лопушанския манастир получих като дар албума „Йордан Радичков за Северозападния край“ – дело на Милан Миланов (известен като „Милан Революцията“). В нея има откъси от творби на Радичков. Смути ме неговото признание, че в родния му край няма народни песни. Наистина в никакъв сборник с народни умотворения не са представени фолклорни образци от Берковско. В замяна на това там изобилстват всякакви легенди и предания, населени с митични същества и своеобразни люде, неподатливи на външно насилие над личността им. Но като че ли песните и легендите от моя роден край са привлекли вниманието на писателя заради смесицата на езичество и християнство с неясната граница между тях. А нали тъкмо тази смесица привлече вниманието и на италианците, и на скандинавците, напоследък и на бразилците, явявайки се ключ към нашето дълговековно пребиваване на този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно племе, народност или империя, понякога от няколко наведнъж.

Добавен от сборник за Радичков  !!!