Всяка книга има своя съдба

И Лихачовите „Писма за доброто и прекрасното“ – също

На среща в концертното студио „Останкино“ през март 1986 г. телевизионни зрители попитаха автора Д. С. Лихачов за подбудите да ги напише. Той отговори следното пред многомилионната аудитория:

„Нямал съм никакви особени подбуди за това. Просто когато бях на посещение в България, там отпечатаха някои мои писма на български език във вестник „Антени“. После почнаха да ми искат нови и нови писма. Не ми даваха мира. Почнах да ги изпращам от Ленинград. Отпечатаха ги в приложение на „Антени“. Сетне се появи потребност да бъдат издадени на руски език. Московското детско издателство се съгласи да стори това. Но не знам защо се колебаеха да ги издадат, дълго лежаха тези писма в издателството, не си спомням колко години наред, докато се появи тази книжка и получи признание“.

Дмитрий Сергеевич открехва съвсем малка част от историята на изданието. Би могло да се уточни например, че някои от тези писма – за по-направо – пристигаха в редакцията на „Антени“ през Атина, пуснати в гръцката столица от московска славистка…

През същата 1986 г. държавното издателство „Народна просвета“ издаде прекрасна книга благодарение на Цвятко Гагов, заслужил и патил деец на руско-българската взаимност. Писмата преведе Петя Димитрова. Рисунките и оформлението направи с обич и умение художникът Евгений Босяцки. Книгата бе отпечатана в 10-хиляден тираж, има отделно сувенирно издание и не бе злочеста да събира прах по витрините и книжарниците. Нещо повече – тя скоро се превърна в учебник. Идеята принадлежи на Гергина Тончева, създател и директор на Националната гимназия за древни езици и култури „Константин-Кирил Философ“ в София. Самата тя в измислената от нея дисциплина „Любословие“ (по името на първото българско списание на Константин Фотинов) преподава десетина часа в началото на есента на осмокласниците тези необикновени уроци по етика, естетика, нравственост, екология на културата. Като научи това, Дмитрий Сергеевич изрази своята голяма радост.

По време на Десетия международен конгрес на славистите в София през 1988 г. той пожела да посети гимназията. Посрещнат бе със здравец и благодарственица, изписана на старобългарски език. Подариха му пръстена на гимназията. Той каза, че ще го пази до края на дните си. Чухме го сетне да повтори повече на себе си, че от многобройните срещи тази наистина го е развълнувала.

Отидох да видя час по „любословие“. Началният урок на осмокласниците започна с четене на съчинения за празника на народните будители. Преходът към темата на урока „Среща с академик Д. С. Лихачов“ бе вътрешно закономерен. Учениците бяха чели вече някои от писмата, изказваха своите предпочитания и мисли, възбудени от тях. Задоволството на юношите, че съветите не са грубо направени, а споделени спокойно и търпеливо, обясниха животворността на писмата. Трепнах, когато момче от първите чинове прочете в съчинението си за празника на будителите: „Сякаш го празнувам, откакто се помня…“. А всъщност беше го преживяло за първи път.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

  Бр. 24/Октомври 2006 г.