Ревност за просвещение

Петко Р. Славейков създава първото училище „Св. Седмочисленици“ в Ески Джумая (Търговище)

„Джумая юний 1863. Ние жителите на град Ески Джумая от ревност за народното просвещение подвизаеми, за да улесним още повече образованието на нашите младежи общо и единодушно удобрихме и решихме да въздигнем от основи ново едно училище, което ще носи името на Седмочислениците наши български просветители. По това отваряме и распис за волна и удължителна помощ и призоваваме всекиго едного от гражданите родолюбци и чужденци любители на просвещението секи според силата и волята си да помогне за това богоугодно заведение...“

(Из Кондиката на Ескиджумайското църковно-училищно настоятелство)

Пътят на народен учител довежда Петко Рачов Славейков в началото на януари 1863 г. в Търговище (тогава Ески Джумая). Точно след една година той напуска града. Тоя кратък период се споменава мимоходом в литературата за него. Но той е равен на епоха в историята на учебното дело в града на прочутия Ескиджумайски панаир. Дейна натура, главният учител свиква градските първенци, за да си осигури тяхната подкрепа за „добре наредено училище“. Привлича по-образовани младежи и работилия преди него като учител Спиридон Грамадов и съставя „Програма, която да удовлетворява нуждите на града“. Преподава аритметика, естествена история, български и турски език, необходим по онова време за търговията. Той наглежда строежа на класното училище „Св. Седмочисленици“(сега Исторически музей). Негова е идеята за елипсовидната плоча над входа с надпис:

„Въздигнато с честолюбивото иждивение на ескиджумайските граждани и посветено в памет на Свети седмочисленици български просветители“.

Сградата е един от шедьоврите на архитектурата у нас през Възраждането. На 27 юли 1863 г. училището е осветено. Славейков произнася вдъхновена реч, а учениците му пеят песен, съчинена от него за случая. Задоволството на гражданите от работата на новия учител е изразено с ласкав отзив във в. „България“ от 18 март 1863 г., където четем: „Училищата ни под управлението на главния учител П. Р. Славейков добре успяват и всинца сме крайно задоволени от него“. С чувство на гордост във в. „Гайда“, бр. 2 от 30 юни 1863 г., издателят и редактор Петко Славейков пише: „Прави ся едно училище на името на Св. Седмочисленици, здание както сега засега в сичката България второ няма. Очуди ни наистина ревността и щедростта на тукашните жители“. Голямо събитие в историята на българската журналистика е появата на първия хумористично-сатиричен вестник „Гайда“, чието мото гласи: „Вестник за свестяване на българите“. Първият брой излиза на 15 юни 1863 г. Дядо Славейков надува гайдата от Ески Джумая, а изданието се печата в Цариград през 1863–1867 г. През търговищкия период от живота на Славейков в „Гайда“ излизат 13 негови стихотворения. Основната им тема е борбата срещу фанариотите. Грижата за „народните работи“, необходимостта да е в близост до Високата порта, когато борбата за независима българска църква навлиза в решителна фаза, водят Славейков в Цариград. Това е истинската причина да напусне града. В Търговище Славейков оставя незаличима следа. Гражданите наричат школото, в което е работил, „Славейковото училище“.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

  Бр. 23/Септември 2006 г.

 Сокай – болярски и народен накит

През Средновековието съставки от облеклото на аристокрацията преминават в народното облекло като знак за духовно единство на нацията. Сокаят е царствен и народен накит-премяна, носен от болярки, дори и от царицата. Свекървата подарява сокая след сватбеното тържество на първата си снаха с нарочен обичай „Ходене на сокай“. Носен е в Търновско, Еленско, Дряновско, Тревненско, Севлиевско и в Македония. През 1814 г. гръцкият владика Иларион Критски забранява носенето му, понеже той напомня за минало величие. В селцата на Предбалкана обаче жените успяват да го укрият и го предават на следващите поколения. Понастоящем оригинален сокай се съхранява само в Тревненския и Габровския градски музей. Изследван е от проф. Кръстю Миятев и от дряновската краеведка БонкаТихова.

През 1895 г. българският художник, по народност чех, Иван Мърквичка (1856 – 1938) създава картината „Жена от с. Боженци със сокай“. Негов модел е хубавицата Рада Андреева. Тя е живяла до 1949 г. и родила 13 деца. Нейната внучка доц. д-р Радка Абаджиева е преподавател в Икономическия институт, София, и има същата българска хубост. Рада Андреева подарява премяната на сина на художника. Той го предава в софийския Етнографски музей. По време на англо-американските бомбардировки над столицата тя изгаря. Унищожено е и клишето на картината. Цветно копие отпечатва д-р Петър Цончев в своята книга „Културното минало на Габрово“.

Жени със сокай рисува Захарий Зограф върху стенописи в Преображенския манастир, подсетен от подобни образи в църквата „Св. Ирина“ на село Хотница.

В Килифарево дълго време този накит е носила жена, известна като Баба Сокайка.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

  Бр. 23/Септември 2006 г.