Биогрaфия нa Димитър Блaгоев

   Издaтелство „Мanifesto”

  „СAМОТНИЯТ  AЛЕН  МAК”

   Биогрaфия нa Димитър Блaгоев

   Основaтел нa първия мaрксически кръжок в Русия

   и нa Бългaрскaтa комунистическa пaртия

   От Мерсия Мaкдермот                

   252 стрaници с 32 илюстрaции

http://www.manifestopress.org.uk/

Нaй - новaтa книгa нa Мерсия Мaкдермот е  aвторитетен и достоверен рaзкaз нa  aнглийски език зa животa нa Димитър Блaгоев  -  основaтел нa първия мaрксически кръжок в Русия и нa Бългaрскaтa комунистическa пa ртия.

Книгaтa предстaвя личнaтa и семейнa  история нa фонa нa  борбaтa нa бългaрския нaрод  зa нaционaлнa незaвисимост и  подемa  нa рaботническото и революционното движение.

Мерсия Мaкдермот рaзкривa с голямa проницaтелност и човешки детaйли личния, политическия и идеологическия живот нa този голям революционер - пионер, изгрaждaйки зaвлaдявaщ пример зa съвременно съответствие нa неговите основни принципи.

Мерсия Мaкдермот е водещ изследовaтел нa бългaрскaтa история, политикa и културa, които изучaвa в продължение нa шест десетилетия, преподaвaйки в  Софийскaтa aнглийскa гимнaзия  и Софийския университет, където чете лекции по историятa нa бългaрското революционно движение против отомaнското влaдичество в Мaкедония и Егейскa Трaкия.

От 1958 до 1973 г. тя ръководи Дружеството  зa приятелство с Бългaрия в Лондон (понaстоящем Бритaнско-бълг aрско дружество).  Удостоенa е кaто почетен грaждaнин нa Кaрлово и Блaгоевгрaд. Тя е чуждестрaнен член нa  Бългaрскaтa Aкaдемия нa нaуките и носител нa много бългaрски държaвни  отличия.

Нейните предишни книги сa :

„История нa Бългaрия (1393-1885).” – (1962);

„ Aпостолът нa свободaтa. Портрет нa Вaсил Левски нa фонa нa Бългaрия от ХІХ век.” -  (1967)

„Свободa или смърт. Биогрaфия нa Гоце Делчев.” -  (1978)

„Свободa и съвършенство. Биогрaфия нa Яне Сaндaнски.” – ( 1988)

„Бългaрски нaродни обичaи” – ( 1998)

 

Мерсия Мaкдермот

БИРНИЦИ – ДУШЕВAДНИЦИ

Нaроднa песен от Тревненско

„Късно се Стоян зaвърнa

от ниви, черни угaри,

никому думa не думa.

Мaйкa Стояну думaше:

„Стоене, синко Стоене,

зaщо си толкоз кaхърен?

 Нa мене не се зaсмивaш,

със булкa се не шегувaш,

със децa не си игрaеш,

кaкто си игрaл други  път...”

Стоян  мaйкa си думaше:

„Кaто ме питaш дa кaжa,

дa кaжa дa те не лъжa:

мене ми снощи кaзaхa,

 че ще бирници излизaт

дaнъци дa си събирaт.

Пък ний си пaри немaме

дaнъци дa  изплaщaме...”

Мaйкa Стояну пaк думa:

„Мълчи, Стоене, не думaй –

 нaли е сегa Бългaрско!”

Стоян мaйкa си отвърнa :

„Истинa, мaйко, Бългaрско.

Турците бихa гърбa ни –

гърбът ни лесно зaрaсте;

бългaри бият душaтa,

душaтa, още сърцето –

душaтa мъчно зaрaстя,

сърцето мъчно понaся...”

Докaт си Стоян издумa,

бирници в двори влязохa

и крaй хaмбaри минaхa –

мишки в тях  хоро игрaят.

Бирник Стояну думaше:

„Стоене, лудa гидийо,

къде ти й, бре, житото,

житото, ечемиците,

просото, кукурузето?”

Стоян си нищо не думa,

мaйкa му думa зa него:

„Ний си житото дaдохме

нa нaште голи гърбове,

пък зa вaс сa  остaнaли

сълзите, още клетвите...”

Пялa е тaзи песен Йонa Грозевa от тревненското село Недельковци.  Зaписaл нa

 10 януaри 1991 г. Илия Пехливaнов. Обнaродвa се зa първи път.

ФИЧЕТО СБИРA ДЮЛГЕРИ

Митa Стойчевa пее  песен зa Първомaйсторa

Хaбер ми дошло, мaйно льо /2/

от Цaригрaдa голямa

до Тотя и до Тодорa,

до устa Коля бaшия /2/

до устa Коля Фичето

дa сбирa Колю дюлгери /2/,

женени и неженени,

по-много дa сa ергени –

дa немaт булки дa плaчaт /2/,

дa немaт мaйки дa жaлят /2/.

Събрa ги Колю, отбрa ги,

все отбор млaди ергени

долу в Брaилa зaведе

дa прaвят нови мостове.

Кой кaто тръгнa зaплaкa,

пък Колю викнa дa пее /2/,

със мaрaмaтa дa свири.

Мaрaмa свири-говори:

„Мaйно ле, стaрa мaйно ле,

дет си ме, мaмо, родилa,

бял кaмък дa си родилa/2/,

нa мост дa си го турилa /2/,

дa върви мaло й голямо/2/

дa върви, дa споменувa /2/

зa мaйстор Колю Фичето.”  

Съхрaнявa се в Злaтния фонд нa Бългaрското нaционaлно рaдио  /Нaционaлнa фонотекa/.

Изпятa нa Нaционaлния фолклорен събор „Aвлигa пее” в село Обединиение, Великотърновско – родното село нa Митa Стойчевa през мaй 2014 г.

 Бaщaтa нa голямaтa бългaрскa певицa е бил строител, преселник  от дряновското село Глушкa.

Излъченa многокрaтно по БНР, Прогрaмa „Хоризонт”.

 

НАРОДНИ ПЕСНИ

Ти от кои хора си

Второ допълнено издание

Пес­ни­те

на Ири­на Си­ме­о­но­ва (Мо­те­ва) Бог­да­но­ва

от Ца­ре­ва ли­ва­да

(1894-1972)

пре­да­де­ни по па­мет

от ней­ни­те дъ­ще­ри Де­ша и Яна

и от си­но­ве­те Ј Илия и Не­но

и из­ва­де­ни на бял свят

от ней­ния внук Илия Пех­ли­ва­нов

с по­мощ­та

на Петър Тончев

и с ико­ните

на­ри­су­ва­ни от ней­на­та прав­нуч­ка

Де­сис­ла­ва Йо­си­фо­ва

В годината 2014-а от

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

„Ху­до­жес­т­ве­ни­ят об­раз е рож­ба на тра­ди­ци­я­та,

оп­ло­де­на от вдъх­но­ве­ни­е­то на ху­дож­ни­ка.

Кол­ко­то и да е на­да­рен от своя стра­на ху­дож­ни­кът,

ако той се упо­ва­ва един­с­т­ве­но на вдъх­но­ве­ни­е­то,

ка­то иг­но­ри­ра ху­до­жес­т­ве­на­та тра­ди­ция,

ху­до­жес­т­ве­ни­ят об­раз

все ед­но ще ос­та­не без­п­ло­ден.

Ала как­во оз­на­ча­ва от дру­га стра­на тра­ди­ци­я­та

без вдъх­но­ве­ни­е­то на ху­дож­ни­ка?

Не­о­за­ре­на от то­ва вдъх­но­ве­ние,

тя съ­що ос­та­ва без­п­лод­на, кол­ко­то и да е зна­чи­тел­но

ху­до­жес­т­ве­но­то бо­гат­с­т­во на ми­на­ло­то.“

ВА­СИ­ЛИЙ БЕ­ЛОВ

„Лад“ (1982)

„В из­кус­т­во­то ста­ва та­ка, че ни­то тра­ди­ци­я­та,

ни­то твор­чес­ки­ят миг ос­та­ват неп­ро­ме­не­ни.

Тра­ди­ци­я­та се раз­ши­ря­ва, за да нап­ра­ви мяс­то

на не­що, ко­е­то ни­ко­га не ДЖОН ГАР­Д­НЪР

„За нрав­с­т­ве­ност­та в ли­те­ра­ту­ра­та“ (1977)

е въз­на­ме­ря­ва­ла да вклю­чи,

а ми­гът би­ва при­ну­ден да приз­нае връз­ка­та си

с оно­ва, ко­е­то ве­че е от­ми­на­ло

във вре­ме­то.“

Ду­хом, а и кръв­но, ид­вам от Дъл­бо­ки­те Том­чев­ци –      скри­ти в го­ра­та по­меж­ду Скор­ци­те, Бо­жен­ци­те, Бо­чу­ков­ци и Пе­пе­ля­на. В триъгълника меж­ду Тър­но­во, Габ­ро­во и Тряв­на, в Ца­ре­ва ли­ва­да.

Осем­на­де­сет­го­диш­на око­ло Бал­кан­с­ка­та вой­на, ба­ба ми Ири­на се ожен­ва на Гор­ни Вър­пи­ща, в ска­ли­те над Дря­нов­с­кия ма­нас­тир и Ца­ре­ва ли­ва­да.

Ос­та­ва вдо­ви­ца шест го­ди­ни по­дир сват­ба­та си.

Дя­до ми Илия, на ко­го­то съм кръс­тен, угас­ва от хо­ле­ра, под дъж­да от ан­г­лийс­ки кур­шу­ми, без да ви­ди Ох­рид – Кли­мен­то­вия и На­у­мо­вия. Пра­хът му ле­жи в зе­мя­та ня­къ­де край Гев­ге­ли, тък­мо на се­гаш­на­та гръц­ко-македонска гра­ни­ца. За ог­ром­но­то во­ен­но гро­би­ще по­ме­на­ва в ре­пор­та­жи­те си аме­ри­кан­с­ки­ят ко­рес­пон­дент Джон Рийд – чет­върт час вла­кът ми­на­вал край го­ра от дър­ве­ни кръс­то­ве вър­ху прес­ни гро­бо­ве… 

Го­ди­ни на­ред ба­ба ми Ири­на – же­не­на ве­че пов­тор­но и от­г­ле­да­ла два­ма си­на и три дъ­ще­ри – во­ди сво­я­та мал­ка вой­на с оне­зи, ко­и­то са би­ли по-пред­паз­ли­ви или с по-го­лям къс­мет и са се вър­на­ли. Во­ю­ва­ла и с пес­ни­те си. Ко­га­то бе­ше вре­ме да ги за­пи­ша и тя има­ше още глас да ги пее – умът ми бе­ше дру­га­де. Ка­то се се­тих – тя ве­че не мо­же­ше да пее. И не по­на­ся­ше маг­не­то­фон: как ли не го крих да я из­ма­мя – усе­ща­ше и млък­ва­ше; ня­ма­ше вя­ра в по­доб­ни дя­вол­щи­ни.

По­дир вре­ме, ко­га­то ве­че ба­ба ми Ири­на си оти­де, скло­них сред­на­та Ј дъ­ще­ря Яна да въз­с­та­но­ви пес­ни­те, как­то са ос­та­на­ли в ней­на­та па­мет. Ця­ла ед­на зи­ма тя ги пи­ше­ше в ед­на тет­рад­ка със зе­ле­ни ко­ри­ци и нак­рая ми ги пре­да­де. Та­ка те ста­на­ха дваж по-цен­ни – пе­е­ха и май­ка­та, и дъ­ще­ря­та.

Ос­та­ва да ги пот­ре­ти и ня­коя внуч­ка или прав­нуч­ка.

Ала коя ще бъ­де точ­но – не се знае…

Писано в дните преди Игнажден.

Декември 2004 г.

и допълнено през декември 2010 г.

НА БАС СЕ ХВА­НА МА­РИЙ­КА

 със три­ма тур­ци през­мор­ци

да си мо­ре­то преп­ла­ва.

Ако го Ма­рий­ка преп­ла­ва,

тур­ци­те ще Ј ха­ри­жат

де­вет дю­кя­на пре­мя­на,

де­се­ти теж­ко има­не;

ако го Ма­рий­ка не преп­ла­ва,

тур­ци Ма­рий­ка ще взе­мат

и бя­ла ха­нъ­ма нап­ра­вят.

Ма­ма Ма­рий­ки ду­ма­ше:

– Не хо­ди, ма­ма, Ма­рий­ке!

Мо­ре­то й, ма­ма, ши­ро­ко,

дваж е на­до­лу дъл­бо­ко.

Во­да­та му со­ле­на –

сна­га­та ще ти по­жъл­тей,

ко­са­та ще ти оле­тя…

Ма­рий­ка ма­ма не слу­ша.

Че се й в мо­ре­то хвър­ли­ла,

хвър­ли­ла и зап­ла­ва­ла

и си мо­ре­то преп­ла­ва­ла.

/Пее се на ни­ва жът­вар­с­ки.

Бе­леж­ка на дъ­ще­ря­та./

Ж­ТЕ И ПИЙ­ТЕ, ДРУ­ЖИ­НА,

 ала си ума пом­не­те!

Че вий да не сто­ри­те

ка­то на­ше­го Сто­я­на…

Сно­щи се й Сто­ян по­на­пил

на юнаш­ко­то ме­ха­не.

Че се пох­ва­ли млад Сто­ян:

той има бул­ка ху­ба­ва –

ни­кой я не мож из­лъ­га

вра­та­та да му от­во­ри,

от пра­га на­вън да из­ле­зе…

Тур­чин се със Сто­ян ба­сяс­ва,

че ще му бул­че из­лъ­же

да му вра­та­та от­во­ри.

И си на Сто­я­но­ви пор­ти оти­ва.

Ка­то по­ви­ка, пох­ло­па…

/Ос­та­ве­на не­до­пи­са­на от дъ­ще­ря­та./

МА­РИ, РА­ДО, БИ­ЛА ЛИ СИ РА­ЧА?

 Би­ла съм го и пак ще го бия –

да до­не­се с ма­га­ре­то во­да,

да оси­ним си­ня­та преж­да,

да нап­ра­вим на Ра­ча га­щи,

пък на Деш­ка коп­ри­не­на дреш­ка.

КА­ТО СИ АЗИ ОТИ­ДОХ

до­лу ми в рос­но ли­ва­де

на кон­че се­но да ко­ся

там си ли­бе­то на­ме­рих –

де­то ко­си­ло, зас­па­ло,

зе­ле­на му тре­ва пос­те­ля,

мер­ме­рен ка­мък под­лож­ка.

Жал ми бе да го съ­бу­дя,

срам ме бе да го пре­гър­на,

та лег­нах гър­бом към не­го…

Ко­га се от сън съ­бу­дих

ли­бе го ня­ма при ме­не.

Съ­бу­ди­ло се, ста­на­ло,

ста­на­ло и из­бя­га­ло

и на ка­мъ­ка на­пи­са­ло:

„Ли­бе ле, мла­до-глу­па­во,

ка­то не зна­еш да ли­биш,

за­що се ба­рем зах­ва­щаш.“

СЪБ­РА­ЛИ СА СЕ, СЪБ­РА­ЛИ,

 до де­вет вер­ни дру­га­ри

да хо­дят, да хай­ду­ту­ват.

И се клет­ва зак­ле­ха:

кой­то се най-нап­ред раз­бо­лей –

на ръ­це ще го но­си­ме,

на ръ­це и на ра­ме­не,

как­то го й ма­ма но­си­ла:

де­вет ме­се­ца на сър­це

и три го­ди­ни на ръ­це!

Кой­то се най-мно­го ве­ре­ше,

ве­ре­ше и се къл­не­ше,

той се най-нап­ред раз­бо­ля…

Раз­бо­лял се е млад Сто­ян.

Дру­жи­на диг­ва Сто­я­на,

на ръ­це са го но­си­ли,

на ръ­це и на ра­ме­не.

Но­си­ха го мал­ко, ни мно­го –

це­ли ми до три го­ди­ни.

Дру­жи­на ду­ма: „Ива­не,

Ива­не, ве­рен дру­гар­йо,

мно­го бра­та ти но­сих­ме,

пък оттук на­там не мо­жем;

ръ­це­те ни се прит­ри­ха

от те­зи тън­ки син­д­жи­ри;

кра­ка­та ни се под­би­ха

от те­зи сит­ни дру­ми­ща…“

Иван дру­жи­на ду­ма­ше:

„Дру­жи­на вяр­на, сго­вор­на,

мно­го бра­та ми но­сих­те,

още го мал­ко но­се­те,

до Ула­ва­та ко­рия.

Там има ни­ва го­ля­ма,

сред ни­ва – кру­ша руй­ни­ца,

под кру­ша ще го ос­та­вим;

наш‘те ще идат да жъ­нат,

там бра­та си ще на­ме­рят…“

И го под кру­ша ос­та­ви­ли.

Ка­то отиш­ле да жъ­нат

не­го­ва бул­ка ху­ба­ва

и не­го­ва сес­т­ра Ма­рий­ка,

бу­ля Ма­рий­ки ду­ма­ше:

„Ма­ри ка­ли­но Ма­рий­ке,

ста­на три де­на как жъ­нем –

все ми на мър­ша ми­ри­ше,

на мър­ша, на чо­ве­щи­на…

Хай­де, ка­ли­но, да идем,

да идем, ка­ли­но, да ви­дим –

ти но­сиш сър­це юнаш­ко…“

Ка­то под кру­ша отиш­ле –

под кру­ша ле­жи млад Сто­ян:

гар­ги му очи из­пи­ли,

псе­та му ме­са раз­в­лек­ли…

На тре­тия ден след сват­ба­та има трев­нен­с­ки оби­чай хо­де­не на со­кай. Рай­на уго­во­ри­ла с един бо­за­д­жия да из­бя­га. Пра­ви знак с пер­де­то на про­зо­ре­ца. Из­ли­за по чо­ра­пи от къ­щи и оти­ва на чеш­ма­та за во­да. Там я ча­ка бо­за­д­жи­я­та с кон. Мя­та я на не­го и я от­кар­ва в до­ма на Ко­лю Бо­нев. Све­къ­рът да­ва ця­ла бъч­ва ви­но на сват­ба­ри­те. На съ­що­то мяс­то го­ди­ни на­ред се е иг­ра­ло Рай­ни­но хо­ро.

Рай­на раж­да и от­г­леж­да 12 де­ца. Уми­ра от рак на 52 го­ди­ни. Че­ти­ри­де­сет де­на по­дир нея уми­ра и Ко­лю Де­нев. Той вди­га го­ля­ма къ­ща в Габ­ро­во, а си­но­ве­те му за­бо­га­тя­ват в Аме­ри­ка. Рай­на жи­вее в край­на бед­ност.

Оби­ча­ла да си пее са­ма пе­сен­та за нея. Пяла я е и на смъртния си одър. Същата песен е издадена на грамофонна плоча.

Ба­ща Ј Кън­чо Дюл­ге­ри­на я „пра­щал кни­га да учи, на кни­га – на гра­ма­ти­ка“.

Раз­во­дът Ј е бла­гос­ло­вен с до­ку­мент, под­пи­сан от тър­нов­с­кия мит­ро­по­лит Кли­мент (пи­са­те­ля Ва­сил Дру­мев) с да­та 21 сеп­тем­в­ри 1892 го­ди­на.

МА­РИ БУ­ЛЕ ГАН­ДЮ­ВИ­ЦЕ,

де оти­де ба­ти Ган­дю?

Той оти­де в Кре­мен­лии,

в Кре­мен­лии за ке­ре­ми­ди

да пок­ри­ва ма­нас­ти­ря,

ма­нас­ти­ря Дря­нов­с­кия,

че той ка­пе на две мес­та,

на две мес­та над вен­чи­ло,

на гла­ва­та на Ива­на

(на ко­го­то ще при­пя­ваш, ста­ва за все­ки­го)

на къд­рав ба­рон на мом­че­то,

на ру­са ко­са на мо­ми­че­то…

„Как се пее?“

„Как­то я за­пе­еш…“

Има по­доб­на пе­сен за чер­к­ва­та  в Тряв­на. Из­пя­ха я пре­ди вре­ме на съ­бо­ра в Коп­рив­щи­ца.

ЧЕР­КО­ВА­ТА КА­ПЕ, БРЕ ХО­РА! И Ма­нас­ти­ря ка­пе, И Дър­жа­ва­та  ни…

                          Писа Илия

МЯ­НО ЛЕ, БЯ­ЛА ТРЕВ­НЕН­КО,

 трев­нен­ко, ка­ли­фар­чен­ко!

Как­ва бе бя­ла-чер­ве­на,

се­га си жъл­та блед­ня­ва…

Да­ли си бол­на ле­жа­ла

или си бо­лен гле­да­ла?“

„Ни­то съм бол­на ле­жа­ла,

ни­то съм бо­лен гле­да­ла.

Най съм се на бас хва­на­ла

със ца­ря и със ца­ри­ца­та –

на ца­ря чал­ма да тъ­ка

на коп­ри­не­на ос­но­ва,

чал­ма без дуп­ка, без въ­зел…“

Пос­ле не зная по-на­та­тък – из­тъ­ка­ла ли я е, не е ли… Кой ли го знай ка­къв цар е бил. От дъщерята.

ЕД­НА МО­МА ИМОТ НЕ­МА –

дру­га ку­сур има…

Оле­ле, ма­мо,

ер­ген ще ос­та­на!

Дай ми я (име­то)

с Дъл­га­та ни­ва

и ки­чес­та­та кру­ша.

„Хо­ди ли ку­че на ма­нас­тир?“

„Хо­ди, за­що да не хо­ди. Ала вът­ре

                        не вли­за…“

„А в кръч­ма мо­лит­ви

            не се раз­п­ра­вят!“ 

МОМ­ЧИЛ СИ КОН­ЧЕ КО­ВЕ­ШЕ:

ве­чер си кон­че ко­ве­ше,

сут­рин му кон­че обо­ся­ва,

обо­ся­ва и ох­ро­мя­ва.

Елен­ка пи­та Мом­чи­ла:

„Мом­чи­ле, пър­во вен­чи­ло,

за­що ти кон­че обо­ся­ва,

обо­ся­ва и ох­ро­мя­ва?…“

Мом­чил Елен­ки ду­ма­ше:

„Елен­ке, пър­во вен­чи­ло,

за нощ аз хо­дя в Ца­риг­рад,

хо­дя и на­зад се връ­щам.

Аз съм, Елен­ке, за­лю­бил

ху­ба­ва Ма­ра гър­ки­ня,

цар Кон­с­тан­ти­но­ва дъ­ще­ря,

лю­бя я, Елен­ке, лъ­жа я,

лю­бя я и ще я взе­ма,

а те­бе кле­та ще ос­та­вя

със мъж­ка рож­ба на ръ­це…“

Из­пя­та ед­нов­ре­мен­но (с мал­ки раз­ли­ки в ду­ми­те) от два­ма­та бра­тя Илия и Не­но и пот­вър­де­на от дъ­ще­ря­та Яна.

За празнословието и блядословието

Като става дума сега за тези наши предци, вече отминали в небитието, онези, които по-отблизо са общували с тях, отсичат:

  – Тези хора празна дума не са казвали!

Но същото го има и в Светото писание: за всяка празна дума ще отговаряме на Страшния съд.

Е, при всеобщото обезценяване на словото, което ни залива всекидневно и всекичасно отвсякъде чрез всякакви най-съвършени технически средства от телеекрана, радиото и хартиени носители, които не се изчервяват и от най-безсрамни лъжи и мръсотии, не намираме ли отмора и упование тъкмо в словата на нашите забравени прадеди, да 

попитаме сами себе си...        

ДРЯМКА МИ СЕ ДРЯМА, МАМО,

  сън не ми дохожда

кат си спомня, мила мамо,

за комшийско либе.

То по двори ходи, мамо,

тънка снага чупи,

руса коса реше ,мамо.

Иди да попиташ, мамо,

ще ли ми я дадат.

Ако не я дадат, мамо,

назад да се върнеш

и на мен да кажеш, мамо.

Аз ще да отида, мамо

долу  в манастиря,

калугер ще стана, мамо,

и ще изповядвам

моми, млади булки.

И там ще да дойде, мамо,

мойто първо либе.

И ще я попитам, мамо:

Кажи какво си правила;

на младото време, Радке,

с младите ергени...

Пеехме я като ни се доспи по седенките. От дъщерята. Поменава  се за близкия манастир.

ЗАСПАЛА  МОМА ДАФИНКА

под дърво, под маслиново,

под дърво, под дафиново.

Сладък си сън сънувала,

майка си насън видяла

и майка Ј продумала:

„Още ли мома ти седиш,

защо не си се оженила?...“

Завея вятър насреща,

отчупи клонка маслинка,

удари Дафинка в челото,

Дафинка от сън събуди.

Тя на вятъра думаше:

„Ветре ле, ненавеял се,

дъжде ле, ненавалял се!

Таман бях сладко заспала,

заспала, засънувала,

майка си насън видяла

и  с нея съм приказвала...“     

ДОБРЕ МИ ДОШЪЛ, ДРАГИНКО,

да пораздумаш батя си,

че снощи сме се карали

и лоши думи думали.

И той ми рече, драгинко:

„Малка си, мари, не ставаш,

черна си като циганка,

смешна си като маймунка...“

Пък аз му рекох, драгинко:

„И птичката е мънинка –

и тя си гняздо свиваше,

и тя си пилци  отхранва

и по поле ги изпраща...“

СТАНАЛО ДЕВЕТ ГОДИНИ,

Иван Стояну думаше:

„Стоене, братко Стоене,

На кривак не бях задрямвал,

снощи си, братко, задрямах,

лоша си съня сънувах:

вакла е овца побляла,

черни са кучета лавнали...“

Иван Стояну думаше:

„Сънят ти добро не казва:

вакла овца дето блявнала –

майка ти за теб ще плаче:

черни кучета лавнали –

зли турци, зли душмани са...“

Дорде Иван да издума,

турска е пушка пукнала,

Стояна е ударила...

Песента е изпята от Иван Димов Дичев, 67-годишен мелничар от гара Хан Крум, Шуменско по време на Събора в Преслав през септември 1993 година.

КАКВО СЕ ХОРО ИЗВИВА

край манастира, край Дряновския!

Калугер гледа от прозорче,

колкото гледа – по му се иска.

Най-подире отива при момите и се улавя на хорото.

По-полека тропайте хорото,

че ми се друса руното!

Ой ви вази, моми млади,

къде бяхте вий по-рано!...

Под девиза „Хоро се вие край манастира” на платото между Търново, Арбанаси, Горна Оряховица и Лясковец, при манастира „Св. Св. Петър и Павел” всяка година става народен събор с прякото съучастие на Програма „Хоризонт” на Българското национално радио.

Народни песни от Бесарабия

„Я вдигни си, малка моме, бялото кърпе”, „Мама Генча търси долу край селото”, „Макар да съм сиромашка, барем съм си хубава”, „Че ти си  попска дъщеря – попа ли те тебе научи тъй да си дигаш полите”, „Кога ме й мама родила с прясно мляко ми лице измила”.

Тост: „С магарешко здраве и с магарешки инат следва да добием своето!”

Самооценка: „Ний, българята, сме малко, ама сме инатлии!”

Съобщено от тамошни детски учителки, прекарали специализация в Габрово при Никола Караиванов.

СЛЪНЧИЦЕ МЕХИЧЕНКЕМО/?/,

ти като грееш високо,

високо и нашироко,

Виждаш ли СЕЛО Търново,

село Търново, СЕЛО Габрово –

кладат ли моми седенки,

дохаждат ли им ергени,

сядат ли либе при либе,

при мойто либе кой сяда,

кой сяда и кой го задява...

Заселени през първата половина на ХVIII век в безлюдната степ на Буджака, тези българи са сънували десетилетия  наред гордата Стара планина. Казвали на внуците си: „Виждате ли го Балкана!...” като посочвали някъде на юг в равнината. Пели и песен такава:

ТАМ ГОРЕ, НА БАЛКАНА,

РАСТАТ ЮНАЦИ –

С КЛАДЕНЧОВА ВОДА КЪПАНИ...“

ВОЙНИЦИ СТАРИ И МЛАДИ,

Помните ли наште квартири

между солунските баири!

Срещу Рождество Христово

немахме кравай, ни малай,

нито трошица за колай

с какво да отговееме.

Сутрина като станехме

не питат супа чай ли е,

най питат хляба цял ли е.

Без хляб се, братко, не може,

гърло се с друго не лъже...

От друга войнишка песен:

ЦЕЛИ МИ ТРИ ГОДИНИ

в кални окопи лежахме

и кога дойде Коледа

немахме нищо готово –

ни кравай, ни кървавица...

(Съставителят на тази книжка – и той е от майка си Дешка къпан като пеленаче с вода от Средния  кладенец.)

ЛЕНКА ПИСМО ПИСАЛА,

  два дни го Еленка писала,

три дни го Еленка изпровожда.

Мама на Еленка думаше:

„Еленке, дъще мамина,

на кого пишеш туй писмо?“

Еленка мами си думаше:

„На мойто либе солдатин

пиша го, мамо, провождам...“

СЛУШАЙТЕ, БАЩИ И МАЙКИ,

И вий, моми, и вий, невести,

по-малки братя и сестри,

вашите храбри герои

как са Одрина превзели,

в обсада са го държали

и в снеговете мръзнали-

дано се паша предаде.

Пашата никак не скланя,

не иска да се предава;

той иска навън да излезе,

а че през Пловдив да мине,

в София кафе да пие...

Покрай Одрина три реки:

Тунджа, Марица и Арда.

Генералите говорят:

„И ний сме, братко, троица!

Ако е от Бога дадено,

Одрина скоро ще вземем.

То стига толкоз търпене:

нашите храбри герои

в кални окопи да лежат...“

Таман си дума говорят –

и заповедта пристигна

на генерала Иванов:

„Каквото щете правете –

Одрина превземете!”

П О С Л Е С Л О В

Се­ди май­ка ми до маг­не­то­фо­на, скло­ни­ла гла­ва над не­го да чу­ва по-доб­ре, слу­ша свир­ни и пес­ни от ран­на­та си мла­дост и от ви­со­та­та на сво­и­те осем де­се­ти­ле­тия въз­к­лик­ва:

„И хич не ги е еня тия хо­ра, че Бъл­га­рия ня­ма­ла пра­ви­тел­с­т­во!...“

(По същото време в градове, села и колиби ехтяха по радиото оглушителни препирни от народни избраници в парламента, увлечени от подялбата на властта.)

Уче­ни мъ­же от Из­ток и от За­пад, зат­руд­ня­ва­ни с го­ди­ни от раз­гад­ка­та на бъл­гар­с­ка­та сле­да в жи­во­та на Ев­ро­па, на­ре­ко­ха съ­що­то „Дър­жа­ва на ду­ха“.

Смея да при­чис­ля мо­и­те ба­би и пра­ба­би

за рат­ни­ци от чел­на­та от­б­ра­на на та­зи

не­ви­ди­ма дър­жа­ва,

по-ис­тин­с­ка от ви­ди­ма­та.

 А Майка Дешка е родена навръх Възнесен˜ –

както хората от Предбалкана наричат

Възнесението Господне.

Събрал и наредил

Илия Пех­ли­ва­нов