Даскал- Ботьовото училище

Мъжкото класно училище е открито през 1848 г. Изградено е изцяло с дарения и доброволната помощ на калоферци. В училището учат или учителстват видните български възрожденци: Ботьо Петков, главен учител до 1869 г., Димитър Фингов, Иван Чунчев, Спас Съйков, Никола Касапски, Иван Вазов, Христо Ботев, акад. Никола Начов и много други. През 1980 г. архитектурата на сградата е възстанове на във вида от 1865 г. и училището е превърнато в музей. В него се проследява развитието на просветното дело в България и конкретно в Калофер. /в. За буквите/

Празник на Народните будители

http://zabukvite.org/newspapers/48-Noemvri-2016.pdf

ГОЛЕМИЯТ ВЕСТНИК - ЗА БУКВИТЕ, ЗА БУДИТЕЛИТЕ И ЗА ВСИЧКО, КОЕТО ТРЯБВА ДА ЗНАЕМ И ПОМНИМ!
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!

Харесва ми

Любов

Ха-ха

Еха

Тъжно

Ядосана

Картина на Цанко Лавренов

ЗАЩО МУРМАНСК?

                                                            
НА 11 юли 2016 г.  беше представен сборникът "Мисия без край", посветен на първия в СССР Ден на славянската писменост, който стана на 24 май 1886 г. в северния руски град Мурманск благодарение на съвместните усилия между руски писатели и журналисти и кръга около българските издания "Антени" и "За буквите-О писменехь".
По време на обсъжданията направих кратко изказване.

Защо наистина този духовен порив дойде именно откъм Северния ледовит океан?
Мурманск е най-голямото пристанище на Арктика, което никога не замръзва заради топлото морско течение Голфстрийм, което достига до него. Там дебаркират по време на Великата отечествена война оръжията, с които Съединените щати подпомагат разгрома на хитлеризма.
Според разработен план за трета световна война там е трябвало да бъде нанесен и първият ядрен удар срещу СССР.
В Мурманск е стоянката на първите съветски атомни ледоразбивачи. Писателят Виталий Маслов - вдъхновителят на Празника служи 20 години като началник на радиостанцията на атомохода "Ленин", превърнат неотдавна в музей.
В свое радиопредаване той представя трактата "За буквите" на Черноризец Храбър.
В библиотеката на Соловецкия манастир, който отстои недалеч на юг, се съхранява препис на това съчинение, открит от българския изследвач проф. Куйо Куев, който включва изречението
                   "ЖИВИ СА ОЩЕ ОНЕЗИ, КОИТО СА ВИДЕЛИ КИРИЛА И МЕТОДИЯ",
което доказва неговата първичност.
В своето "Похвално слово на Патриарх Евтимий" Киевският и литовски митрополит Григорий Цамблак, родом българин от Търновград, потвърждава , че неговите книги са познати
                          "НА СЕВЕР ДО ОКЕАНА И НА ЗАПАД ДО ИЛИРИК"
Ирилик в древността е наричана  е днешна Албания.
През 17 в. руският митрополит Никон предприема мащабна ревизия на славянските книги, за да ги отдалечи от техния старобългарски първоизточник и да ги доближи съзнателно към гръцки съчинения. Той обаче не е успял напълно да стори това - и на север българските книги са останали непроменени. Запознава се с някои от тях и Дмитрий Лихачов по време на своето 4-годишно заточение в лагера Соловки, за да стане след години един от най.големите изследователи на Търновската книжовна школа, оценявайки нейното общоевропейско и световно значение.
По откровение свише радиостанцията на на първия руски атомоход улавя духовното излъчване на търновските книги.
Следва да се има горното предвид на всяка цена. Понеже преди време група български журналисти се бъха възмутили, виждайки паметника на Кирил и Методий пред библиотеката в Мурманск и написаха без смущение за това...

Първият руски атомЕн ледоразбивач " ЛЕНИН"

Св. Патриах Евтимий - българска икона

Не е свършил пътят на Кирил и Методий

Васил Попов  - вестник "Дума" от 27.05.2016г.

Измина четвърт век, откакто България подари паметник на Кирил и Методий на руския град Мурманск. По този повод наскоро се появиха публикации за историята на монумента, издигнат в далечния северен град. В тях е допусната една груба фактологическа грешка за осъществяването на дарението. Посочено е, че идеята и реализирането са дело на мурманския писател Виталий Маслов. Това не е точно така. Огромната заслуга на мурманските писатели, начело с Малсов, е в това, че там за първи път преди повече от 30 години в бившия СССР 24 май е честван като Ден на славянската писменост и култура. В съветското време за подобна дързост се изискваше много кураж и мъжество. Мурманчани го проявиха, което даде повод няколко години по-късно в София да се роди идеята да подарим паметник на Кирил и Методий, който да е точно копие на монумента пред Народната библиотека в София. Тази идея я изрекоха журналистите Калина Канева, Илия Пехливанов, Петко Тотев и още някои и тя бе прегърната от тогавашния министър на културата Георги Йорданов.
В много кратки срокове бе направено копие с участието и на скулптора Владимир Гиновски, който е автор на оригинала. Монументът от 8 тона бронз бе натоварен на руски камион "Камаз" и транспортиран по шосе от София до Мурманск. Това пътешествие продължи 18 дни през април 1990 г. Единственият журналист, който придружи паметника от първата до крайната точка, бе Васил Попов. Така преди четвърт век този паметник стана първата лястовица на нескончаемата съвременна мисия на светите братя Кирил и Методий. След него в различни точки на света се появиха още около 70 паметника, от които около 20 на територията на бившия СССР. Мурманският паметник е уникален и с това, че е единственото копие на софийския в мащаб едно към едно. Същия паметник, но в умален мащаб, е издигнат в Рим.
Обръщаме внимание на това събитие заради неговия огромен културен и исторически заряд, защото едва ли в близко бъдеще може да се случи нещо подобно. Освен ако държавното ръководство на днешна България не реши да подари подобно копие на същия паметник някъде по света, където има огромна българска диаспора. Например в Чикаго живеят повече от 200 000 българи. Нека не забравяме, че над 300 милиона земни жители използват кирилицата като своя писменост. Може би ще се намери млад български репортер, който да направи едно подобно пътешествие с този паметник и после да напише своето "До Чикаго и назад".

ЧИТАЛИЩЕ ДА ОСНОВАТ

Народна песен от Бяла Черква

Събрали ми са, събрали

трима-четирма даскали

във село Бяла Черкова.

Първият беше – кой беше-

Бачо ви Киро Петрович,

вторият беше Ивончо,

Иванчо - млодо търговче,

третият беше Цанката,

Цанката Дюстабанова,

четвърти беше – кой беше –

Георгито Македончито.

Голям са сговор правили

читалище да основат,

народа да си повдигнат.

Народа да си повдигнат,

мила свобода да търсят.

Че събра Киро и отбра

от село Бяла Черкова

сто и трима млади юнаци,

женени и неженени,

отде по двама, по трима-

от дяда Марча четирма.

На всеки пушка подаде

и ги на талим учеше..

Ах,че ги Киро заведе

във Дряновския манастир!

Киро на Илия думаше:

„Я отвори, Илия джамове

и към гората погледни,

гората-черно чернило,

дали са черни гарвани

или са наште душмани...”

Че отвори Илия джамове

и към гората погледна.

Пушка от гора пукнала,

че си Илия убива...

/Това била първата жертва в битката. Вторият син на дядо Марчо загива, а останалите двама – Иван и Тодор се завърнали в село./

Тази народна песен за битката в Дряновския манастир е изпята от певицата Станка Христова, 57-годишна. Тя я била научила от баба  Гина Владимирова, пяла я в чшталището, ходила с нея и на събор в София. И от майка си я била чувала като малка. Записана е на магнитофон от Илия Пехливанов на 26 февруари 1971 г.

К Л Е Т В А

„Елате, братя, сега е вече време! Да сложим печат на съвестта, да сторим клетва над Светото евангелие под пряпореца на нашата свобода! Дайте внимание, чуйте общата звонична

                                                               К Л Е Т В А

                                    ВО ИМЯ ПРЕСВЕТИИ ТРОИЦИ

                                    ОТЦА И СИНА И СВЕТАГО ДУХА

 АЗ, ДОЛУПОДПИСАНИЙ СЪЩ СИН НА БЪЛГАРИЯ, ЗАКЛЕВАМ СЯ В ВСЕВЕДУЩАГО БОГА КАКВО САМОВОЛНО ЗИМАМ УЧАСТИЕ В НАРОДНОТО УСТАНИЕ, ЗА ДА СЯ БИЯ ДО ПОСЛЕДНИ СИЛИ ЗА СВОБОДАТА НА МОЯТА БЪЛГАРИЯ ПРОТИВ ТИРАНИНА И НЕПРИЯТЕЛИТЕ, КОИТО И ДА СА И ОТДЕТО И ДА ИДАТ.

ЗА НЕПРИЯТЕЛ НА ОТЕЧЕСТВОТО СИ СЧИТАМ ТУРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО И ВСЕКИГО, КОЙТО ВДИГНЕ ОРЪЖИЕ ПРОТИВ НАС И ВСИЧКИТЕ ПРЕДАТЕЛИ БЕЗ РАЗЛИКА.

ЩЕ СЕ БОРЯ С ОРЪЖИЕ В РЪКА ПРОТИВ НЕПРИЯТЕЛИТЕ НА ОТЕЧЕСТВОТО СИ, ДОГДЕ ПАДНА МЪРТАВ ИЛИ СМЪРТНО РАНЕН, НО ЖИВ НЯМА ДА СЯ ПРЕДАМ.

НЯМА ДА СЯ ОТДАЛЕЧА, НИТО ДА ПОБЕГНА ИЗ РЕДОВЕТЕ НА ДРУЖИНАТА СИ В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ И ПРЕД НИКАКВА ОПАСНОСТ, НО ЩЕ СЯ БИЯ ДОГДЕ ПАДНА МЪРТАВ ИЛИ РАНЕН, ИНАК СЕКИ МОЖЕ ДА МА ЗАСТРЕЛЯ ИЛИ ОБЩО ДА МА ОСЪДЯТ НА СМЪРТ КАТО ПРЕДАТЕЛ.

АКО РАНЕН ПАДНА НЕ ДАЙ БОЖЕ РОБ ПОД КАКВИТО МЪКИ И ДА БЪДА ША ПРИТЪРПЯ СИЧКО, НО НЯМА ДА ИЗДАМ ИЛИ ДА ОТКРИЯ НИ НАЙ-МАЛКО ОТ ПЛАНА НА НАРОДНАТА НИ РЕВОЛЮЦИЯ ИЛИ ДРУГО, ЩО СЯ ОТНАСЯ ДО НЕЯ.

За НАЙ-ГОРНЮ НЕЩО И ЗА НАЙ-СВЕТО И СКЪПО НА ТОЗИ СВЯТ В ЖИВОТА МИ ЩЕ БЪДЕ СВОБОДАТА НА БЪЛГАРИЯ, НА КОЯТО В ИМЕТО СЯ ЗАКЛЕВАМ, ЧЕ ЩЕ СЯ БИЯ С ОГНЕНО И СТУДЕНО ОРЪЖИЕ ПОД НЕЙНОТО ЗНАМЕ.

ДОГДЕ ПАДНА МЪРТАВ ИЛИ СЯ ОСВОБОДЯ ОТ ИГОТО НА ТИРАНИНА, КЪЛНА СЕ ПРЕД БОГА И ПРЕД ЧЕЛОВЕЦИТЕ, ЧЕ АКО НЕ ИЗПЪЛНЯ СИЧКО НАПЪЛНО ДА БЪДА ПОРАЗЕН КАТО КАИНА И ПРОКЪЛНАТ КАТО ЮДА И ТЪЙ ГОСПОД И СВЕТА БОГОРОДИЦА ДА МИ СА НА ПОМОЩ.

АМИН!

/Цалува Евангелието и Кръста и свърива./

КОЙТО РАБОТИ ПОД ЛИЦЕМЕРИЕ ТУКА ША БЪДАТ ПРОДЪНИЕНИ ГЪРДИТГЕ МУ С КУРШУМИТЕ НА ЗАКЛЕТИТЕ ЮНАЦИ ПОД ПРЯПОРЕЦА НИ.
НЕКА БЪДЕ В ДОБРО И НАПРЕД!”

Тази клетва е произнесена от бъдещи участници в битката при Дряновския манастир от село Михалци в избата на поп Стефан Трифонов - председотел на местния комитет. Написаното издава прякото участие на Тодор Лефтеров.

Оригиналнишят текст, който включва и описоние на ритуала, е запазен от Минчо Славчев, син на комитетския деец Славчо Колев. Ръкописът е намерен под гредите в негожвата изба ,и предаден през 1911 г. на Христо Марков – автор на книгата „История на 9-тях дни в Дряновския манастир”, издадена в 1912 г. от михалското читалище „Съединение”.

ПУСТИТЕ КЛИСУРЦИ!

                   Разказ на Цанко Делчов, майсторил черешови топове за въстанието

Турското царство, дето в него человеческите беззакония толкова се умножиха, щото и самите турци наченаха да охкат и ходжите наченаха живот разратен.

Думаше тейко ми:

„Не трябва да имате лоша мисла за другите, докато не сте сигурни в това, което хортувате.”

Думах му аз:

„Добрите дела не са от Бога поискани, ами ги избираме ний, по наше произволение.”

Аз се учих на топчилък при дядо Финджек из Панагюрище. Според тая причина прийдох в Клисура.

Събрахме топузе.

Стегнахме топове.

Напасохме кончета по Стара планина.

Власаки Йовков, на чин казах в алая на Садък паша, откина пендара на сестринкита си, та го даде за барут. Купихме много барут, в торбета овчи. Крихме ги у свако Йованчо Дишлията.

И Петър Пандур също взе пендарите от жена си. Седем пендара.

Петър Пандур погина пръв. С Манчо Фурнаджия, Лало Балинов и Брайко Ненов.

Петър Пандур прииде у дома и рече:

„Да видим майсторлука на Дядо Финджек, па и твоя майсторлук, топчия майстор Цане.”

Потупа топчето и рече:

„Баш майстор!”

                                                                       

Лало Балинов говори тез речи:

„Жените треба ся пазят да не привидат някого в соблазън ! И богатите – те имат много стада добитъци, а сиромахът има една само овчица, която той си я купил и отхранил.

И за какво е человеческият живот? За овчици?

НА СМЕРТ, БРАТЯ!”

Но турците още ги нямаше...

В ближното турско село Рахманларе тогива беше ковач Ристьо, беден чиляк. Дойде в Клисура, та скова нагърленик на топчето и не се върна в Рахманларе. От страх да не го убият. Турчинът Али от тяхното село съвсем соизволявал на развратния живот и са радвал, на  злото, което вършел. Срещнал ковач Ристьо турчина Али, завтекъл са онзи към него, измъкнал ножът негов и му отсякъл главата. Затова не са върна в село Рахманларе.

Не знаех какво прави Дядо Финджек от Панагюрище, но нашето си топче стана. Това ни караше да мислим, че Господ  пак избавя избраниците свои.

Не беше лесно.

Да се знае, че дадох пари на Бай Ивана, та купи инструмент от Карлово. С конче тръгна в петък. Чифте пищови носеше. Та го фатиха у село Дерелии.

Язък за чиляка. Три дечица дребни си имаше. Язък!

Топчето криехме у Танаско Абаджията, в бунара – вода нямаше. Сестриният му син спрял при бунара. Видял което не трябвало да види.  Хукнал навън. Но Танаско го настигнал и го завел вкъщи. Така се спази топчето , а сестриника отпратихме да пасе магаретата по корията.

И това разбрах – как дом гори, и душа гори, и село гори, ама българско да е!

Лало Балинов рече на Ристьо така:

”У когото от нас се намери юначество – да е достоен за смърт – или заслужаваме си да си останем роби!”

Нейчо Пандур Калъчът от любородие целуна топа колнопреклонно и рече:

„Златни ти руки, Цаню. Амин!”

Кога гледохме торбите с барута, Калъчът свали капа:

                                                                

„Ще разделим барута – за сичките душмани да има!”

И Танаско каза:

„За сичките!”

Идва изпроводник-писмоносец у топчийната. Влазя, рече ми:

„Давай, казва, друго орудие! Куршум да имя, джепане да има. Държи са на орудието ви...”

И му носи Пейка на Георге Чонов ляб – нищо не хапвал троха.

И дъб фанахме да му отворим гърло, че й по-здрав от черешата.

В огъня шишовете – седем, един на друг. Гюрукът дъхти. Време няма за скование петали.

Разговори се запрат за солунските темници, ама кой го е страх! Барут – много, по два пищова, колачи, калъчи...

Що има за загуба: къщата ни – делница, по вратника стреляли, от три куршума нишан има.

Турихме и дъбовий топ на скритното. Ама негово гърло без гривни, че го оставихме за по-сетне. Тойзи топ най-як. Барутника насвредохме, та фърли ли, ша стигне дор до черковата сопотска. Затова фъргачът да знай: шега няма – за черковата!

Изля Георге лев за калпак. Тури му в нозе турски байрак да го тъпче левът яростний.

„Аз, рече, ша скова в знак дъбето, че да реве по-юначески...”

Такъв Георге: ляб няма – лев прави, барут кълца...

Паметник на Никола Караджов в Клисура

По предложение на в. "Дума" /литературно приложение "Пегас"/ на своето заседание, състояло се на 22 декември 2015 г., Управителният съвет  на Съюза на българските писатели  утвърди за 
почетен член на СБП 
британската историчка и писателка МЕРСИЯ МАКДЕРМОТ 
за нейния изключителен принос в съвременната българистика.
За шест десетилетия тя създаде на английски език романизовани биографии на Васил Левски, Гоце Делчев, Яне Сандански и Димитър Благоев, както и Кратка история на България /до 1878 г./,  издадени във Великобритания и  разпространени по цял свят.
Председателят на СБП Боян Ангелов изпрати официално поздравително писмо.
В момента Макдермот е  пенсионерка. Живее в градчето Уортинг на Ламанша, северно от Лондон.
Продължава да поддържа връзка с български историци и общественици.

В. "Словото днес", бр. 1/7 януари 2016 г., в. "Дума" , бр. 1/4-5 януари 2015 г.