Северен прилив

Първоучителите Кирил и Методий –

на вечен пост край 69-ия паралел

Край град Мурманск, под Северното сияние, стават най-големите приливи на Бяло море. Там през отминалите векове са достигнали Евтимиевите книги от Търновската книжовна школа, останали неподправени по времето на патриарх Никон през ХVІ век. Зад дебелите каменни стени на Соловецкия манастир е съхранен рядък препис на трактата „За буквите“ от Черноризец Храбър, в който стои уверението

„ЖИВИ СА ОЩЕ ОНЕЗИ, КОИТО СА ВИДЕЛИ КИРИЛА И МЕТОДИЯ“.

През 70-те години на отминалия век творбата на преславския черноризец прозвучава по радиостанцията на първия атомен ледоразбивач „Ленин“. Две десетилетия служи като неин ръководител писателят Виталий Маслов – един съвременен подвижник. В своето изоставено родно село Сьомжа, на самия бряг на океана, той изгражда Дом на паметта. По негова инициатива на 24 май 1986 г., в рамките на Празника на Баренцово море, събрани съвсем по военному, руски писатели и журналисти – с прякото съучастие на български писатели и журналисти от кръга на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ – бе честван за първи път в Русия Денят на славянската писменост и култура. Решаваща подкрепа на Празника оказа акад. Дмитрий Лихачов, наричан още Българолюбец. Той предложи две дати за него: 6 юни – рождения ден на Пушкин, и нашия 24 май. Мурманчани предпочетоха възрожденския български ден за прослава на славянските първоучители, вписан в календара и на Българската, и на Руската православна църква. През следващата година навръх 24 май празникът бе честван и на самия Северен полюс на борда на атомния ледоразбивач „Россия“.

През 1990 г. Националният дарителски фонд „13 века България“ подари на мурманчани копие от паметника на Кирил и Методий в София. Той бе откаран с тържествено литийно шествие през Варна – Одеса – Киев – Москва – Петрозаводск – Архангелск. Поставен е на едноименен площад пред Градската библиотека. Всякагодина там се празнува 24 май. По повод на 1150-ата годишнина на Моравската мисия в основите на паметника бе положена пръст от софийския монумент на Светите братя, която пренесе поетът Александър Попов, служил като морски офицер при ядренитеподводници на Северния флот – далечен родственик на българския писател Васил Попов. Ученици от местни училища преминаха в литийно шествие през града до Площада на първоучителите, където пяха и декламираха в тяхна прослава.

Държавата на духа, създадена от братята Кирил и Методий, има реални очертания. По думите на Киевския митрополит Григорий Цамблак, българин родом – тя се простира „на север до Океана и на запад до Илирик (Адриатика)“.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

БРОЙ 40/НОЕМВРИ 2013 Г.

ЗАЩО МУРМАНСК?

                                                            
НА 11 юли 2016 г.  беше представен сборникът "Мисия без край", посветен на първия в СССР Ден на славянската писменост, който стана на 24 май 1886 г. в северния руски град Мурманск благодарение на съвместните усилия между руски писатели и журналисти и кръга около българските издания "Антени" и "За буквите-О писменехь".
По време на обсъжданията направих кратко изказване.

Защо наистина този духовен порив дойде именно откъм Северния ледовит океан?
Мурманск е най-голямото пристанище на Арктика, което никога не замръзва заради топлото морско течение Голфстрийм, което достига до него. Там дебаркират по време на Великата отечествена война оръжията, с които Съединените щати подпомагат разгрома на хитлеризма.
Според разработен план за трета световна война там е трябвало да бъде нанесен и първият ядрен удар срещу СССР.
В Мурманск е стоянката на първите съветски атомни ледоразбивачи. Писателят Виталий Маслов - вдъхновителят на Празника служи 20 години като началник на радиостанцията на атомохода "Ленин", превърнат неотдавна в музей.
В свое радиопредаване той представя трактата "За буквите" на Черноризец Храбър.
В библиотеката на Соловецкия манастир, който отстои недалеч на юг, се съхранява препис на това съчинение, открит от българския изследвач проф. Куйо Куев, който включва изречението
                   "ЖИВИ СА ОЩЕ ОНЕЗИ, КОИТО СА ВИДЕЛИ КИРИЛА И МЕТОДИЯ",
което доказва неговата първичност.
В своето "Похвално слово на Патриарх Евтимий" Киевският и литовски митрополит Григорий Цамблак, родом българин от Търновград, потвърждава , че неговите книги са познати
                          "НА СЕВЕР ДО ОКЕАНА И НА ЗАПАД ДО ИЛИРИК"
Ирилик в древността е наричана  е днешна Албания.
През 17 в. руският митрополит Никон предприема мащабна ревизия на славянските книги, за да ги отдалечи от техния старобългарски първоизточник и да ги доближи съзнателно към гръцки съчинения. Той обаче не е успял напълно да стори това - и на север българските книги са останали непроменени. Запознава се с някои от тях и Дмитрий Лихачов по време на своето 4-годишно заточение в лагера Соловки, за да стане след години един от най.големите изследователи на Търновската книжовна школа, оценявайки нейното общоевропейско и световно значение.
По откровение свише радиостанцията на на първия руски атомоход улавя духовното излъчване на търновските книги.
Следва да се има горното предвид на всяка цена. Понеже преди време група български журналисти се бъха възмутили, виждайки паметника на Кирил и Методий пред библиотеката в Мурманск и написаха без смущение за това...

Първият руски атомЕн ледоразбивач " ЛЕНИН"

Св. Патриах Евтимий - българска икона

ПО ВЕЛИКДЕНСКИ

Има-няма десетина българи да са видяли с очите си следното:

Образът на Покръстителя Борис І в „Учителното евангелие” на Константин Преславски.

/Неговият руски препис от ХІІ век се съхранява в Държавния историчмески музей на Червения площад в Москва. Тръгвах в командировка за Русия. Дни преди това бях в дома на Дуйчев – Иван Семьонович, както му казваха русите. Той ми поръча да предам  лично поздрави на Марфа Вячеславна Шчепкина, с която проучиха и издадоха миниатюрите на Манасиевата летопис. За кратко време драгоценната книга се намираше в нейния кабинет, преди да бъде отново заключена в сейфа, след като е показвана на някаква особена изложба. Само че трябваше да останем сами, след като напуснеха читалнята неколцина сръбски изследователи. И да подаря на двете дебели лелки при входа на музея по една жълта книжка с габровски шеги.../  

Кирило - Белозерският препис на „Изборника на Цар Симеон” от 1072 г., с Похвалата на Цар Симеон, в която е останало незаменено с името на киевския княз Светослав името на Книголюбеца, изписана в червено с киновар.

/Видяхме я благодарение на Николай Николаевич Розов в Публичната библиотека „Салтиков-Шчедрин” на Ленинград двамата с професор Куев, или Куйо Маркович, както го наричаха русите. Но защо трябваше да се крием в тъмните ъгли на читалнята, далеч от погледа на завеждащия ръкописния отдел Загребин, женен за сърбойка.../

Зографското глаголическо евангелие

/То също се пази в Публичната библиотека на Санкт Петербург. Разгърнахме няколко страници от него със Загребин. Достатъчно!...Като разказах за това на проф. Моше Алтауер от Йерусалимския университет, с когото ме запозна Дуйчев, той се разтрепера. Цял живот се е занимавал с глаголица, но най-ценният паметник, изписан с древната славянска азбука, няма как да го види. Той откри в  манастира „Св. Екатерина” на Синай стотина  пергаментови листа с глаголица, което се счита за най-голяма сензация в науката от последните десетилетия. Но за това подробно ще разкажа друг път./

Оригиналът  на „Житие и страдания грешнаго Софрония”

/И тази скъпоценност се съхранява в същата санктпетербургска библиотека. Подзвързана е с другия Софрониев ръкопис – „Гражданское позорище”. Удивлява ситно изписаният текст – писал е врачанският епископ цели страници, без да му трепне ръката. Машина да е,  все ще има нещо недоизкусурено. И никога тези книги не са били в родината си! Никога... „Житието” се завърна в България чрез издаването му в академичната серия „Литературные памятники” с превод на Николай Дилевски. В. „Поглед” отпечата моя страница за това навремето под заглавие „Завръщането на Софроний”. А по същия начин се завърнаха и Иван-Александровото четвероевангелие, и Манасиевата летопис, и Томичовия псалтир. Превратностите на нашата историческа съдба са отпратили свещените български книги все надалеч от родината. Доста  от тях са загинали. Други все още чакат своите изследоватали и издатели./

Приписката „Свеча погасла. Пиша намером, братя. Простете.”

/Показа ми я същият този Загребин като нещо твърде знаменателно. Каква силна вяра е крепяла този неизвестен книжовник, за да довърши – може би при бледата светлина на месечината – свещения текст. Поразкривил буквите и редовете, ала стигнал до края ./

Иван-Александровото  четвероевангелие /1458/

/Видях го в самия Британски музей през лятото на 1972 година. С Величко Власев обикаляхме двама из световното хранилище. Точно преди залата с мумиите, в едно ъгълче, съзряхме нашия цар Иван Александър с царицата Сара и двете дъщери. Ръкописът се пазел в сейфовете, но в последно време доста българи питали за него и управата на музея решила да го покаже временно в експозицията. По-късно евангелието идва на два пъти в София със  специален самолет – изключителен случай за музейната практка. Това бе отговор на изложбата с тракийско злато, която пощури англичаните. А малката Деляна, като го видя в Криптата на храма „Св. Александър Невски” каза, че е разбрала какво е „Златен век” – евангелието е  украсено със злато.../

Манасиевата летопис

/Тя беше показана на избложбата със старобългарски ръкописи във Ватиканската библиотека през май 1979 година. Изложена бе в Сикстинската зала, близо до стенописа с образа на Св. Кирил. Разгледахме я двамата с Божидар Димитров. Не си спомням кои точно страници бяха разгърнати под стъклото в заключената  витрина.  Може би с миниатюрата за покръстванео на българите.../

Ръкописът на Отец Матей, монаха Преображенски /1853/

/Съхранява се в Окръжния държавен архив на Велико Търново, след като бе носен на разни колекционери като Богомил Райнов и Николай Хайтов в София и иззет обратно от МВР. Разглеждах го подробно в архива. Даже го фотографирах с моя фотоапрарат „Зенит” при светлината на прозореца. Илия Тодоров от Народната библиотека в София ми предостави копие от целия сборник. Предал съм го на Камен Михайлов да го изследва подробно по негово желание. Не е моя работа това. Най-важната част от него, озаглавена „Чудное повествование” поместих в книгата си „Преображения  Матееви”./

Кръстчето на Дякона Левски

/Пратиха ме от „Антени”, когато във Военния музей показаха кръстчето, предадено на майката. В него има кичур от косите на сина й и миниатюрен негов фотопортрет. Публикувахме го във вестника./

Заключение

Съвсем друго нещо представлява срещата с оригинала наистина, без посредничеството  на каквато и да била техника. Нали пред тези книги са се молили в течение на векове всякакви хора, разговаряли са с Бога, изразявали са своята надежда и упование в бъдното. Те носят несравнимо излъчване. Може да се сравнява с радиация. Имам се за облъчен в най-висша доза. Заявявал съм го пред колегите в „Антени”, за да обясня пристрастията и лудостите си. Дали са ме разбирали тогава? Може би подир някое време са го разбрали...

Сам на себе си завиждам с бяла завист за всичко това. Най-висшата степен на вроденото ни качество, което идва още от прабългарите.

 /А най-черна от черната завист изпитвам в същото време спрямо Калина Канева и Васко Попов, които видяха с очите си как просветва Северното сияние в минутата, когато български и руски свещеници запяват при освещаването на Паметника на Светите солунски братя в далечния северен град  Мурманск, на брега на Ледовития океан, срещу 24 май 1990 година. Сиянието се появява обикновено през юни. А в командиировката на Калина нашега-наистина бях написал собственоръчно като цел на нейното пътуване – „да се запали по този случай Северното сияние”.../

Иван-Александрово четвероевангелие /1348 /