ТЪРСЕЙКИ КОНСТИТУЦИИТЕ НА ЛЕВСКИ

Писателят Генчо Стоев според оценката на видни европейски литературоведи е сред тримата най-ценни представители на изящната словесност за Стария континент от отминалия ХХ век. Неговата немногословна повест „Цената на златото”, която представя драмата на априлци, сродна на класически грагедии, е преведена на десетина езика.

Продължението на тази повест се нарича „Завръщане”.

Генчо Стоев я пишеше в Лафонтеновата къща на Стария Пловдив. Няколко пъти ходихме да го видим там с Милко Кръстев - перущенец родом, създал впоследствие трилогията „Виното на надеждите”. Видяхме как машинописката до 15 пъти преписваше някоя страница.

Повестта започва с последния ден на въстанието в Перущица. На оцелелия въстаник Павел Хадживранев му се привижда всред смесицата от светци с ореоли, които падат от стените на черквата „Св. Архангел Михаил” образът  на Дякон Левски. Останал пожален от ятагана на друговереца след време той се озовава  тайно в Цариград. Оттам, съпроводен от младата българка Марина - дъщерята на печатаря Тоор Киряков, той се тръгва отново за  родината. С каква цел я потърсва сега?

Воден от своите републикански въжделения, възрожденецът тръгва да дири Конституциите на Левски, за които бил чул, че са укрити ...някъде по таваните на стара къща в  Дряново. Донесъл ги бил преди време преписани и преведени бащата на Марина от Швейцария. Върху тях имало соственоръчни бележки на Апостола.

Генчо Стоев беше близък приятел и истински съредактор на седмичника „Антени”. Били сме заедно с него неведнъж в Перущица. Слушахме певците от хор „Кукузел” в историческата черква. С пътуващата книжарница „Матей Преображенски” пътувахме десетина дни из Пиринско по следите на новоткритата песен „Е, комита море, Васил Левски”.

За годишнина от обявяването на България за република той написа пространна публицистична ста тия /бях водещ дежурен реда ктор него брой/.

Единствен от българските писатели той писа проникновено за наследството на старата ни литера тура в Кирило-Методиевския вестник „З буквите”. Като негов пратеник  той участва в Празника на славянската писменост в северния руски град Вологда, където води разпален спор с писателя Василий Белов относно българо-руската взаимност в книжовност та.

През пролетта на 1987 година уговорих с дряновското читалище „Развитие” среща с читатели. Сам Генчо Стоев я пожела. Запитаха го тогава защо именно в Дряново - според неговото писателско прозрение - е възможно да има следи от Конституциите на Левски.

Отговорът бе:

”Когато бях преди години в Цариград, разговарях там с клисаря на българската черква „Св.Стефан” в квартала Фенер. Той ми каза, че е родом от Дряново. Само че е вече доста възрастен и едва ли ще може да види Дряново отново. Името му съм забравил...За мен е естествено в годините след падането на Търново някои родове от старата столица да са се придвижили към Балкана и да са останали да живеят именно тук.”

Беше на срещата и краеведката Бонка Тихова. Тя побърза да потвърди, че наистина има такива дряновски родове. Следователно писателското усещане не беше подвело автора на повестта „Завръщане”.

Стана дума и за Преображенеца Отец Матей. Двамата неведнъж са минавали през Дряново. А през пролетта на 1871 г. в хана на Иван Попянков край пътя за Манастира е основан местният революционен комитет.

Ходихме тогава и до Дряновския манастир. Съпровождаше ни Генчо Генев - наследник на Генчо Светогореца, строил крепости и манастири и в самия Цариград, в Силистра, и на Света гора, и дядо му Генчо, възстановявал манастира след битката, сравнявана от генерал Фазлъ паша с битката при Севастопол.

Като спряхме пред мавзолея с костите на избитите четници, пред италианската скулптура на въстаник, когото тукашните хора наричат свойски Бачо Киро, Големият Генчо изповяда:

„Какво ли му е било на белочерковския даскал да тръгне със свои ученици на явна гибел наистина...”

Отсъдено вкратце:

Големият съвременен възрожденец Генчо Стоев вгради трайно и неповторимо идеите на Апостола Левски в тъканта на новата българска литература.

ДОСТОЙНО ЕСТ!

Генчо Стоев е роден на 5 февруари 1925 г. в град Харманли.

Генчо Стоев

ПО НОВОТО ЗИДАНИЕ

Сто и четиридесет години без Апостола Левски – въпроси, които чакат  отговор

1.Чуждестранни изследватели на Българското Възраждане /д-р Мерсия Макермот от Лондонския унверситет, проф. Степан Иванович Сиделников от Харковския университет и други/ наричат Вътрешната революционна организация – единствена по рода си за ХІХ век не само в Европа  - „революционно-демократична народна партия”. Какви основания има за подобно определение?

2. В какъв смисъл „Наредата на работниците за освобождението на българския народ” представлява колективно дело?

3. Кои са най-дейните съратници на Левски при изграждането на Организацията?

4. Колко именно са частните революционни комитети и какъв социален състав имат те  /съставена ли е у нас подробна картотека, каквато има в Харков/?

5. Както пише Захари Стоянов, Левски е предлагал върху печата на БРЦК да бъде изобразен лъв с корона на главата. Противоречи ли това на републиканските идеи на Апостола?

6. Един от псевдонимите на Левски е „Стойчо Бешикташът”. Разчитал ли е той на съучастие в освободителното дело от страна на ислямски еретици, каквито са бешикташлиите?

7.Априлското въстание е обявено с т. нар. Карловско знаме, извезано с участието на Левски и Ангел Кънчев. Това само сшимвол ли е?

8. Планът на Левски за въстание и времето на неговото обявяване можоело  ли е да бъдат спазени съобразно конкретната обстановка на Балканите?

9. В какъв смисъл четирите питанки от тефтерчето на Левски се отнасят и за нас?

Д-р Кръстю Кръстев

Кръгът „Мисъл”

„Левски е такова дълбочинно извержение на народната душевност,

 което науката не може да обясни.”

Из статия от началото на ХХ век

НЕКА  СЕ ОПИТАМЕ ДА СИ ГО ОБЯСНИМ

 БЕЗ ПОМОЩТА НА ИСТОРИЦИ, СОЦИОЛОЗИ И ПОЛИТИЦИ!

23 януари 2013 г.

С БОГА В СЪРЦЕТО

"Св. Игнатий Богоносец разкъсван от лъвове." Стенопис

Според православната традиция при замонашването си човек най-често избира за покровител някой голям светец от първите векове на християнството, чието име съвпада с неговото собствено име.

На 7 декември 1858` г. в Сопотския манастир „Св. Спас” младият карловец Васил Иванов Кунчев – по внушение на майка си Гина  и на вуйчо си Хаджи Васил – поема пътя на Божи служител. От духовния си кръстник отец Кирил, изповедник на Рилския манастир, той определя като свой небесен закрилник Св. Игнатий Богоносец. В карловскотокилийно училище, сетне в свещеническото класно училище на Стара Загора  и в новосъздадения курс за свещеници, той  вече е бил узнал за този светец, пострадал за вярата от Император Траян, който го подхвърля на озверели лъвове, за да бъде умъртвен заради непреклонността си. Имал е възможност да направи  съпоставка и с подвига на Игнатий Старозагорски – светогорецът, убит от поробителя, за да бъде причислен към сонма на новомъчениците.

През 1864 г., навръх Великден, ръкоположеният преди пет години  за дякон захвърля расото и поема пътя на бунта, като за няколко години изгражда единствената за ХІХ-то столетие революционна организация от 200 комитета, която чуждестранни историци, изследвайки Българското възраждане,  определят като революционно-демократична народна партия.

Той остава в паметта на българския народ с прозвището „ЛЕВСКИ” или „ЛЪВСКИЙ”, както се подписва  в писмата си.

Участници в Първата българска легия в Белград през 1862 г. твърдят, че той е наречен по този начин заради  своя ЛЪВСКИ скок по време на военни гимнастически упражнения при сраженията с турския гарнизон край Варош капия, предизвикайки истинско възхищение сред другарите си и у самия Народен войвода Георги Раковски със своята храброст.

Но дали при утвърждаването на това название не е вграден и християнския култ за Богоносеца, и примера на старозагореца от Атон също? А могат да се открият и доста по-дълбоки основания за това.

Лъвът е  неизменен древен символ на властта, както на Изток, така и в Европа. Бащата на историята Херодот описва нападения на лъвове над камили в похода на персийския цар Ксеркс І западно от река Места :

„Никой не е виждал лъвове в тази част на Европа, която е на юг от Нестус, нито по целия континент. Но цялата област между тях е пълна с лъвове.”

Аристотел в своята „История на животните” и Плиний Стари в своята „Естествена история” също потвърждават съществуването на лъвове в споменатата област. И гръцкият историк от ІV в. пр. Хр. Ксенофонт съобщава за лъвове в Македония по онова време. В наши дни край река Луда Камчия  са открити лъвски кости.

Лъвове има върху каменна плоча от ХІ век, открита край Берое, върху печата на Второто българско царство, върху дрехата на севастократица  Десислава от Боянската черква.

И върху печата на Българския революционен централен комитет /БРЦК / - по личното указание на Левски с корона на глава.

                        

Левки захвърля расото, но си остава вярващ християнин и при най-трудните обстоятелства на непрестанното си скитане из Българско – „навсякъде гонен, всякъде приет”, проявявайки лъвско безстрашие и в „най-чистия път” като предрешен конник в турска потеря, и  при срещата си с карловския полицай Али чауш в бръснарницата, и като шоп-въглищар „из кривините” на Балкана.

А под сянката на бесилото  Апостолът на българската свобода, приел приживе от народа сравнението с първите Христови ученици, се обръща към своя  изповедник поп Тодор с думите:

„ОТЧЕ, ПОМЕНУВАЙ  МЕ  В  МОЛИТВИТЕ  СИ  КАТО  ДЯКОН  ИГНАТИЙ.”

ЕДНА ЯБЪЛКА

85 години от рождението на Мерсия Макдермот 

ЦЕЛИ 40 ГОДИНИ  /ни повече - ни по-малко/  трима габровски работници ваяха паметник на Левски в гората между парка „Етъра” и Соколския манастир. Вървиш нагоре край реката - и изведнъж до изоставена сграда на някогашна  гайтанджийница, под дървен  навес, съзираш голяма бяла фигура на Апостола! По пътя минаваха много хора – луди, пияни запенени,  всякакви минаваха. Никой не  хвърли камък към него. Нито да го одраска или да го нацапа с нещо. Невероятно по рода си допитване водеше до разни отговори, от които най-запомнящ е следният:

„Тези хора или са много луди – или са прави! Едно от двете...”

Двамата братя Кою и Любен Янкови, подпомагани от Тодор Ташков, родом ямболлия, търсеха помощ отвсякъде. Дадоха им гипс безплатно от една фабрика: „Щом е за Левски...”. Арматура дадоха други. Турци, копаещи канавка край пътя, помогнаха да се пренесе едно скеле. След голямо колебание окръжния комитет на БКП отпусна  дребна сума за  купувате на материали.

Академичните скулптори възприемаха съвсем високомерно тези усилия. А без височайше разрешение на Съюза на българските художници паметникът не можеше да оживее в камък или бронз под букаците  над манастира, какъвто беше меракът на   недипломираните майстори.

Бай Кою не се умори да търси СЪДЕЙНИЦИ /дума от речника на Дякона/ и сред  писателите. Емилиян Станев поощри  тримата, но само на думи. А беше близък с властта...Николай Хайтов отложи писането на роман за Левски въпреки обявеното  си неведнъж намерение  и пощуря да търси  разни  гробове – не стори и той нищо в подкрепа. Тончо Жечев пък се отнесе съвсем отчуждено и обидно. Дойно Дойнов, професорът-истинар, ходил тайно да види паметника – и той се побоя да окаже помощ, макар да бе  творчески и институционално съпричастен заради създадения от него общо - НАРОДЕН  комитет.

Отиде да види Габровския Левски, без да се бави много, Мерсия Макдермот, чужденката. Сетне на чист български език тя написа:

„Подобен паметник с подобна история няма никъде по света! Тримата габровски работници са истински свещенослужители на най-българската вяра.”

/ Факсимиле от това изявление отпечата седмичникът „Антени”, бр. 12 от  21 май 1984 г., стр. 16./

Тримата ваятели преживяха тогава  звезден миг на признание. Те подариха на Мерсия един кавал с изписан грижливо върху него благодарствен надпис.

Същият този кавал понастоящем се пази в хранилищата на Британския музей. Единственото по рода си свирило край египетските мумии и шумерските клинописи, където се пази и Четвероевангелието на Цар Иван Александър. Предаде го заедно с богата колекция от български шевици насилствено пенсионираната преподавателка в Историческия факултет на Свети Климентовия университет.  По същото време стана и чуждестранен член  на Българската академия на науките.

Няколко години по-късно по решение на Академичния съвет с пълно единодушие докторът на историческите науки Мерсия Макдермот бе провъзгласена за „почетен доктор” /”хонорис кауза”/ заради нейните изключителни заслуги в областта на българистиката. Само че и досега не е намерен начин да й бъде връчено лично това отличие като документ.

 А преди три години навръх Трети март в Европейския парламент се състоя тържество, на което бе представена програмата „Европейски измерения на делото на Васил Левски”, а авторката на лондонската книга произнесе вълнуващо слово на английски език

ПИТАМЕ СЕ: откъде все пак идваше тази неприкривана неприязън, с която наши историци се отнасяха към своята колежка в научното поприще?  Не я твърде почиташе и самият Николай Генчев. Причината е същностно дълбока.

Мерсия Макдермот следваше традициите на английската наука, според която историята се пише не сухо, академично, строго документално, както я схващат учени от немската школа – а нашите хора са повечето нейни възпитаници. Отделнит ключови личности следва да се представят върху фона на определен исторически период под формата на документално повествование – четивно, завладяващо, без никакво отстъпление от  наличните архивни документи и прочие. Така пишат  примерно Андре Мороа и Анри Троая и техните биографични романи – синтез между литература и публицистика са  намерили своите благодарни  почитатели. Да припомним и съждението  на Дмитрий Сергеевич Лихачов, наричан Българолюбец: „Превърне ли се историята в строга наука – и хората престават да я  четат.” Не го казваше какъв да е човек.

 Книгата „Апостолът на свободата”, 1967 г. издадена през 1967 г.  на английски език  от голямото лондонско издателство „Джордж Алън енд Ънуин”, което се намира точно срещу централния вход на Бритиш музеум, има подзаглавие „Портрет на Васил Левски върху фона на България от ХІХ век.”  Тя съдържа епиграфи от пословици и народни песни за всяка отделна глава. Разпространена бе в много страни и реално е най-авторитетната   книга, която представя България като цяло книга пред чуждия читател.

Българските читатели на тази книга с вроден безпогрешен рефлекс изявиха също своите предпочитания. Ето някои примери.

 Обядвахме с Мерсия  и дъщеря й Александра в страноприемницата на Боженците.

 Учителка от Трявна,  приветлива жена на средна  възраст, близка на келнера, разпозна гостенката и спонтанно  се впусна да я  разцелува. Тя бе вече прочела книгата й. В отговор Мерсия отвори медалиона, който носеше винаги на шията си, и показа в него  къдрица ог косите на Левски, подарена й от  Бочо Загорски, родственик на разстригания Дякон. Но не беше ли това  някак си противостествено: две жени се прегръщат една друга с мисъл за един - единствен мъж...

Ватман на столичен трамвай целува ръка на Мерсия, вече прочел книгата й. Друг негов колега,  като  минава край паметника на Левски, слиза от трамвая, оставяйки пътниците да чакат, за да попита лично за становището й относно гроба на Левски. А един млад човек в трамвай около Халите също разпознава англичанката,  слиза от него – а сетне тича запъхтян до следващата спирка да догони трамвая, и  се качва отново,  за да й целуне ръка.  На улицата са я спирали непознати хора, за да споделят нещо за себе си и да попитат нещо за Левски. Можеш ли всичко това да го измислиш?

В близкото до Карлово село Войнягово Васил Иванов  бива учител  за две години след като се разкалугерява. Става любимец и на млади, и на стари. Дори успява да сдобри куче, котка и агне за почуда на всички. Когато войняговци узнават за гибелта му, жените в селото слагат на главите си черни забрадки, както се жалее най-близък роднина. Носят ги и до днес!...

 На  среща с Мерсия в местното читалище идва цялото сило. Тукашните хора не й задават разни въпроси – просто искат да я видят отблизо. Подаряват й куп цветя, деца й поднасят стотици кокичета едно по едно, шевици, други пждаръци. Най – последна от всички си тръгва възрастна жена, цялата в черно облечена, класическа българска майка. Приличала на Гина Кунчева. Тя й казва смутено: „Чедо, вдовица съм, нямам какво друго  да ти дам. Ето ти една  ябълка...”  Тогава  двете се прегръщат и разридават.

Поканихме  Мерсия  с Петко Тотев  и  Петранка Колева на  вечеря в Грублянското ханче. Подарихме й един хубав букет. В полунощ като я изращах до хотела, случайно или неслучайно, минахме край паметника на Левски. Тя за малко поспря: „Защо да ги нося тия цветя  със себе си - ще ги оставя на Левски...” И тръгна към паметника, полюшвайки широката си дълга рокля, подгъна царствено крак като една дъщеря на Британия и замря  в мълчание с наведена глава пред бюста на Апостола.

Отказвам се да търся думи за стойността на този миг.

Вместо заключение

Младо момиче от Поколението Интернет откри програмата по Радио „Хоризонт” сутринта на 18 юли  с думите: „Днес с още една година  се ОТДАЛЕЧАВАМЕ от Васил Левски!...”

Наши бизнесмени в Лондон, твърдят хора дошли оттам, носели върху дисплея на мобифоните си образа на Васил  Левски. 

А на Страшния съд ние, българите, ще се явим с Васил Левски – като оправдание и извинение за своето съществуване под Слънцето. Сами поотделно и като цял народ. Преиначено съждение на руския писател и философ Виктор Шкловски относно Дон Кихот.

                                                                   Додатък

„Гробът на Левски и до днес не е открит. Но всъщност един гроб изглежда съвсем ненужен за човек, останал толкова жив в паметта на народа си и толкова дълбоко обичан.

Историята справедливо отреди на Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещавал на онези, които са участвали в неговото дело: безсмъртие в паметта на бъдните поколения.

За тях Левски не само служи като неувяхващ пример на доблест и нравствена чистота – той е живо доказателство за безсилието на тираните, за неразрушимото достойнсгво на човека. Защото какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години на робство и унижение ражда не народ от роби, а  мъже като Васил Левски?”

Заключителни редове в книгата  „Апостолът на свободата”

в."Дума"

7 април 2012г.

бр.82, събота

приложение "ПЕГАС"

БИЛКА ЗА ДЯКОНА

Февруари месец на 1868-та година. Белград.Участниците във Втората българска легия са хвърлени в тревога.

„Разболе ся Левски – ще напише по-късно Христо Иванов Големия, когато стане време за спомени – и за малко щеши да умре, но сполучихми и чрез министера, чи го извадихми на особна къща и тамо го лечиха двама доктори, но неговата болест беши опасна, щото на сърцето; но заеха са двама доктори да го излечат като им са предложи, ако би искат да го уморят – и те с него ша последоват смъртта си; и зеха и го разпраха и сполучиха, та го оздравиха и си зеха заплатата напълно,но той лижа много...”

/Оригиналът на записките на Хр. Ив. Големия се съхранява в Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, фонд ІІ 1021. Те са публикувани   от Виктория Тилева в „Известия...” на стр. 381., а също в самостоятелно издание на Издателството на Отечествения фронт през 1984 година./

Изтръпваме при мисълта, че Дяконът Левски е можел да прекрати без време земния си път – още преди да е изпълнил своята единствена мисия, за която е бил изпратен!

Всъщност младият карловец бил получил някакъв абцес или гнойник в стомаха, както предполага известният в миналото наш хирург и историк Парашкев Стоянов, родом от Ловеч. Виж статията на П.Г.Алтънков „За какво е опериран Васил Левски” в Годишник на Висшия медицински институт – Варна, том VІ, свитък първи, издаден през 1967 г., на стр. 67-70.

Дано не се появи у някои днешни филмоправци намерението да предадат тази невероятна сцена зримо на някакъв екран: сръбски лекари правят операция в тайна белградска къща, а над тях бдят българи в четнически дрехи с пищови в ръка...

През  1983 г. е отпечатана книгата „Васил Левски /Дяконът/. Чърти из живота му.” от Захари Стоянов, още преди да се появи на следната година първият том на  неговите знаменити „Записки по българските въстания”. В едно писмо до българския Тукидит от  24 април 1884 г. Христо Иванов Големия, най-довереният човек на комитетската тайна полиция, съобщава сведения, достатъчно съществени за бъдещето:

„Той беше все весел... И главното: пееше и то все юнашки песни! Той имаше добър глас преди 67 година, но после като са поболе в Белград в 68 година, та го разпраха, отслабна му гласа... Той влачи раната си 68-69-70-71-72 година я затвори. Сами си пъхаши фитилите, сами са мияши...”

Цели пет години – тъкмо по времето, когато гради единствената по рода си за ХІХ-то столетие тайна революционна организация – Апостолът на българската свобода носи незатворена рана на корема. И е бил все весел! Исус от Назарет и да е измислен – на нас, българите, не ни трябва да търсим дрг пример на най-висша човещина...

Големия пише тогава на Захари Стоянов: „За такива работи трябва да питаш най-първо мене – аз съм  най-старият сред комитите.” Той намира доста неточности и непълноти в писаното за Левски и Вътрешната организация. Бързал е наистина Летописецът по горещите следи на великото време и не е много-много издирял за подробностите. Ала така е и пропуснал доста важни неща.

Горните данни Христо Иванов е изписал надълго и ситно-ситно отстрани на писмото си като добавка, която е решил да съобщи като нещо най-съкровено. Откри ги историчката Огняна Маждракова-Чавдарова при дългогодишните си проучвания на възрожденските ни борби. А се появиха за пръв път през 1981 г. в страниците на документалния роман „Преображения Матееви”  с факсимиле от горното писмо, редом с други скъпоценни сведения за човешкото у Дякона от Карлово.

В същото това писмо  Големия добавя:

„Той си носеши един бурен в дисагите и като слези от коня ша го натопи – и водата за малко време са угорчева... И пиеши от нея...Същата вода съм пил и ази, додето стоях в Лович по въстанието. Тя е един вид солфато, дето растение расте в Българско. Знаях му и името на това растение, но сега го забравих. Ша питам в Лович, там го знаят и го берат...”

И тук претоварената памет на най-стария сред комита е оставила работа за бъдещи изследвачи. Питахме двамата с Милко Кръстев десетина днешни билкари какъв ще да е бил този „бурен”, потърсихме мнението и на народния лекар Петър Димков при едно посещение при него, докато ни разказваше за богомилите-лечители. И дойдохме до заключението, че в случая става дума най-вероятно за т. нар. „хайдушко биле” или „ранилист” – една от ценните лековити треви по нашата земя, за щастие все още със значителни запаси.

За пълнота на разказа ни има значение и друга подробност относно споменатото растение, която издава Големия:

„Изнамерено от Отче Матея – той го даваши по народа вместо солфато...”

Ето едно безценно доказателство за съкровената близост на Преображенеца до Апостола! Изглежда това е една от главните причини за нея: най-изпитаният лекар сред комитетските хора по разпореждане на Организацията лично и непрестанно се грижи за здравето на нейния създател. 

/Писмото на Христо Иванов Големия до Захари Стоянов се съхранява също в Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Св. Кирил  и Методий”, фонд ІІ А арх. ед.  8692. Основната част от него е публикувана във в. „Балканско знаме” – Габрово, бр. 20 от 1973 г. и във в. „Антени”, бр. 8 от 15 февруари 1974 г., стр. 1-6./

Нека се появи сега всичко това и в Глобалната мрежа, наричана Интернет. Разказаха ни близки, завърнали се отвъд Атлантика: наши българи в Ню Йорк носели върху дисплея на джобните си телефони не нещо друго, ами образа на Васил Левски...

Писано около Втори юни , в 2011 година

В."Дума", бр.161, 16-17 юли 2011г.
Приложение "Неделник", стр.14 и 27

"Левски и Отец Матей на ул. "Гурко" в Търново"

Худ. проф. Иван Петров /1958г./