ЕПИСКОП ВУЛ­ФИ­ЛА
ПРЕ­ВЕЖ­ДА БИБ­ЛИ­Я­ТА НА ГОТ­С­КИ

Норберт Рандов

Немски старобългарист

В сре­да­та на ІV век из­точ­ни­те го­ти, ко­и­то из­по­вяд­ва­ли хрис­ти­ян­с­т­во­то,  се за­сел­ват в зе­ми­те око­ло Ни­ко­по­лис ад Ис­т­рум, се­ве­ро­за­пад­но от днеш­но Търно­во, при днешното се­ло Ни­кюп. Тех­ни­ят ду­хо­вен гла­ва, го­ле­ми­ят гот­с­ки епис­коп Вул­фи­ла (или Ул­фи­ла), съз­да­ва аз­бу­ка и сла­га на­ча­ло на пър­вия герман­с­ки кни­жо­вен език. На то­зи език той пре­веж­да Биб­ли­я­та и дру­ги кни­ги от гръц­ки, ка­то на­пис­ва ко­мен­та­ри към тях и пос­та­вя ос­но­ви­те на християниза­ци­я­та на мно­го гер­ман­с­ки пле­ме­на. Ве­ро­ят­но съз­да­ва и литургийна ли­те­ра­ту­ра на гот­с­ки език. До на­ши дни е дос­тиг­нал ка­лен­дар на свет­ци­те.

Зна­чи­тел­ни час­ти от пре­во­да на Вул­фи­ла са съх­ра­не­ни в „Ко­дар­ге­те­ус“ – про­чут сред­но­ве­ко­вен ръ­ко­пис, на­пи­сан със сре­бър­ни бук­ви вър­ху пур­пур­но обаг­рен пер­га­мент. По вре­ме на 30-го­диш­на­та вой­на кни­га­та пре­ми­на­ва от Им­пе­ра­тор­с­ка­та биб­ли­о­те­ка на Пра­га в Шве­ция. Днес се па­зи в Университетска­та биб­ли­о­те­ка на Уп­са­ла.

Гор­но­то е сродно на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло, чрез ко­е­то Све­ще­но­то пи­са­ние ста­ва дос­тъп­но на на­ро­ден език. Гот­с­ка­та хрис­ти­я­ни­за­ция оба­че заги­ва, по­не­же фран­ки­те, ко­и­то оп­ре­де­лят по-на­та­тъш­на­та съд­ба на германски­те пле­ме­на, въз­п­ри­е­мат рим­с­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во, кон­с­ти­ту­и­ра­но на Ни­кейс­кия съ­бор, а не ари­ан­с­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во, ко­е­то из­по­вяд­ва­ли го­ти­те.

По­доб­но по­ра­же­ние пре­жи­вя­ва Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло и в Мо­ра­вия. Един­с­т­ве­но по­ра­ди дал­но­вид­ност­та на бъл­гар­с­кия княз Бо­рис I, кой­то да­ва зак­ри­ла на про­го­не­ни­те Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви уче­ни­ци, то­ва де­ло се прев­ръ­ща в сла­вян­с­ка ци­ви­ли­за­ция.

От своя стра­на гот­с­ко­то ми­си­о­нер­с­т­во, тръг­на­ло от Ни­ко­полис ад Иструм, с­ти­га до Тю­рин­гия и до бре­го­ве­те на Се­вер­но­то и Бал­тийс­ко­то море.

Бал­кан­с­ки­ят по­лу­ос­т­ров е пло­дот­вор­на поч­ва за кул­ту­ра­та от ран­ни време­на. Тук въз­ник­ват че­ти­ри аз­бу­ки – гръц­ка­та, гот­с­ка­та, гла­го­ли­ца­та и кири­ли­ца­та – и на тях се съз­да­ва ог­ром­на по обем книж­ни­на. Епис­коп Вулфила осъ­щес­т­вя­ва сво­е­то ве­ли­ко кул­тур­но де­ло тък­мо в зе­ми­те на днеш­на Бъл­га­рия.

Биб­ли­я­та е пре­ве­де­на на гот­с­ки език в 383 го­ди­на по­дир Хрис­та. Остатъци от гот­с­кия език се за­паз­ват на Бал­ка­ни­те и в Крим до ХVI век.

Ни­копо­лис ад Ис­т­рум е ос­но­ван от им­пе­ра­тор Тра­ян след по­бе­да­та му над да­ки­те в 106 г. Име­то му оз­на­ча­ва „Град на по­бе­да­та при Ду­нав“. Ло­ка­ли­зи­ра го френ­с­ки­ят ге­ог­раф Жан Баптист Д’Ан­вий през 1775 г., а през 1871 г. Фе­ликс Ка­ниц откри­ва гръц­ки над­пис с име­то на гра­да. Раз­коп­ки за­поч­ват френ­с­ки археолози в на­ча­ло­то на ХХ век. По­нас­то­я­щем дъл­го­го­диш­ни про­уч­ва­ния извър­ш­ва ан­г­лийс­ка ар­хе­о­ло­ги­чес­ка ек­с­пе­ди­ция. Раз­ру­шен е през VI в. от нашес­т­ви­е­то на ава­ри и сла­вя­ни. На не­го­во мяс­то през Х в. въз­ник­ва българско се­ли­ще. Тур­ци­те го на­ри­чат Ни­кюп.

На Бал­ка­ни­те се раж­дат че­ти­ри аз­бу­ки: ста­рог­ръц­ка­та, гот­с­ка­та, глаголичес­ка­та и ки­рил­с­ка­та.

Изо­би­ли­е­то от но­во­от­к­ри­ти ка­мен­ни над­пи­си пот­вър­ж­да­ва ед­но бо­га­то кул­тур­но нас­лед­с­т­во от сре­ща­та на раз­лич­ни ци­ви­ли­за­ции по те­зи ге­ог­раф­с­ки ши­ри­ни.

*  *  *

Додатък. Още за гот­с­ко­то при­със­т­вие. Край Сви­щов и до днес съ­щес­т­ву­ват ос­тан­ки­те на рим­с­ки­я град Но­ве, кой­то през V-VI в. e сто­ли­ца на го­ти­те. Оттук тръг­ва гот­с­ки­ят пред­во­ди­тел Те­о­до­рих Ве­ли­ки, за да съз­да­де своя империя на Апе­нин­с­кия по­лу­ос­т­ров със сто­ли­ца Ра­ве­на – сто­ли­ца на ранновизантийското изкуство.

Го­ти­те са при­вър­же­ни­ци на ари­ан­с­т­во­то – от­к­ло­не­ние от ор­то­док­сал­но­то хрис­ти­ан­с­т­во. През ав­густ те по­чи­тат своя све­тец Лу­пус (или Въл­ко).

Про­ект на „Бал­кан­ме­дия“ с ръ­ко­во­ди­тел акад. Ро­сен Ми­лев про­уч­ва готско­то при­със­т­вие но Бал­ка­ни­те.

Съв­мес­т­но с Ка­тед­ра­та по гер­ма­нис­ти­ка при Со­фийс­кия уни­вер­си­тет под ръ­ко­вод­с­т­во­то на проф. Ва­сил Гю­зе­лев бе уреден се­ми­нар от проф. Емилия Стайчева, на кой­то за пър­ви път ви­ен­с­ки­ят ви­зан­то­лог Кон­рад Вол­ф­рам потвър­ди въ­з ос­но­ва на но­ви ис­то­ри­чес­ки из­с­лед­ва­ния древ­ни­те връз­ки между го­ти­те и бал­кан­с­ки­те на­ро­ди.

Нем­с­ки ар­хе­о­ло­ги­чес­ки ек­с­пе­ди­ции пра­вят ин­тен­зив­ни раз­коп­ки в Нико­по­лис ад Ис­т­рум и Но­ве.

Личност с европейско значение

„История славяноболгарская“ на немски език

Разговор с проф. Норберт Рандов

Президиумът на Българската академия на науките и Академическият съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ удостоиха с Кирило-Методиевска награда за 1984 г. Норберт Рандов – за превод, послеслов и коментар към „История славяноболгарская“ от Паисий Хилендарски, издадена на немски език. Сигнален екземпляр на изданието бе донесен в редакцията на в. „За буквите – О писменехь“ лично от преводача, който отговори на няколко въпроса специално за читателите на Кирило-Методиевския вестник.

– Разкажете по-подробно за издателската поредица, в която се появява „История славяноболгарская“.

– Става дума за библиотека „Инзел“ (остров) на издателство със същото наименование в Лайпциг. Тя съществува от началото на ХХ век. Представя само шедьоври на световната литература и култура в много спретнат вид. Предназначена е за широк кръг читатели. Книгите от тази поредица се издават обикновено в 15 000-ен тираж (понякога и повече) и не се задържат по-дълго от три дни в книжарниците. За пример мога да посоча биографията на Микеланджело Буонароти от неговия ученик Кондиви, биографията на Данте Алигиери, написана от Джовани Бокачо. Нерядко авторитетът на тази библиотека спомага да се извади от забвение някой значителен автор, какъвто е примерът с Щритбергер, участвал в битката срещу султан Баязид при Никопол през 1394 г. Показателен е случаят и с „Житието“ на Софроний Врачански, което излезе също в мой превод и претърпя досега две издания по 10 000-ен тираж, като възбуди необикновен интерес.

– А защо избрахте Паисий Хилендарски?

– Както съм написал в послеслова на изданието, Паисий е личност с европейско значение. Европейската култура се заражда на Балканския полуостров. По-насетне България става възел на новата европейска история. По времето на Паисий се повишава интересът към тази част на континента. Например немският историк Щрител издава три тома документи за Османската империя. Енгел пише „История на българите в Мизия“. Появяват се история на Дубровник, първата история на Украйна. Паисий не е познавал споменатите издания, но усеща този нов общоевропейски интерес и става един от първите негови изразители. От друга страна, Паисий стои в основата на много силно и много характерно течение в българската книжовност – онова, което засяга реалната съдба на народа. Именно в това най-ярко се изразява българската душевност – в усета към реалното, което Боян Пенев критикува. В българската литература няма стремеж към идеални, в смисъл ефимерни неща. Боян Пенев го приема за недостатък, но по моему това е нещо положително.

– Как според Вас се пише история „по български“?

– Паисий иска да привлече историческата истина в полза на своя народ. Неговата задача е да опровергае изопачаванията в нея. Като че ли „българският начин“ за писане на история е най-често очистването ѝ от фалшификациите на някои чужди летописци. Само че в същото време следва да се имат предвид и ограничените средства, с които е разполагал Хилендареца. Той не е имал достъп до важни исторически източници. Паисий е самосъздаден човек. Неточностите, които допуска, се дължат главно на изворите, които той ползва – главно на Мавро Орбини и даже на Цезар Бароний, макар последният да се счита за един от най-големите представители на историографията отпреди Европейското просвещение.

– Какво означаваше за Вас работата над превода на Паисиевата история?

– Девет пъти поред съм я превеждал дума по дума! Спорил съм с български езиковеди относно отделни части от нея. Дълги часове например съм говорил с Ангелина Минчева и накрая тя се съгласи с мен. Занимавам се с „История славяноболгарская“ цели 20 години. И все си имах наум, че някой ден трябва да я видя на немски език. Началния подтик за товаполучих от една забележителна жена – Жана Николова, учителка по български език в София. Живях една година у тях по време на своята специализация. Паисий бе за нея най-интимна любов. Тя ми подари екземпляр от изданието, осъществено от Александър Теодоров-Балан като първи том на поредицата „Трем на българската книжнина“ през 1898 година. Сега съм длъжен да изразя най-голяма почит към тази жена – ако не беше тя, може би аз нямаше въобще да се занимавам с българистика.

– Какви особености на Паисиевия текст преодолявахте при предаването му на немски език?

– Стремях се той да звучи малко странно, но не архаично. Това е доста тънка работа. Дума по дума съм проверявал превода на няколко пъти. Помагах си с „Историята“ на Енгел. Тя съдържа изрази, характерни за немската историография на ХVІІІ век, и аз ги възприех. Днес никой от тях не се употребява, но те се подразбират по смисъл. Има също особености в подреждането и съчетаването на отделните думи. Два пъти сверявахме превода дословно: първия път с Кирил Костов (комуто също изказвам своята благодарност) – той следеше българския текст, а аз – немския; втория път българския текст следеше моята съпруга, а аз проследявах немския.

– Коментарът към Паисиевата творба обема почти половината от изданието...

– Заради него доста дълго време се рових в разни книги, правих десетки най-различни справки и уточнения. Считам, че той има приносен характер. В досегашните български издания много споменати от Паисий личности и събития са оставени без коментар или са недоизяснени. Като имах за цел да представя на немския читател възможността да получи по-цялостна представа за българската история и да вникне по-дълбоко в миналото на цяла Югоизточна Европа, аз смятам, че подобен коментар е напълно необходим.

Въпроситезададе Илия Пехливанов (в. „Антени“, бр. 51, 1984)

Проф. Норберт Рандов е удостоен със званието „Почетен доктор“ на Югозападния университет „Неофит Рилски“ и на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. 

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

  БРОЙ 36/ЯНУАРИ 2012 Г.