Камбанен звън за Апостола

От него много българи погълнаха духа на свободата, той напътваше как да се приготовляваме за общо въстание

Ако Българското възраждане е сред чудесата на  ХIХ век, то неговият връх - Априлската епопея, е чудото на чудесата.
Дедите ни по мъжки са изпълнили дълга си пред отечеството и историята.
Остава ние да изпълним своя...
Преди да се отдаде на записките си по българските въстания Захарий Стоянов най-първо от всичко създава биографията на Васил Левски, в която още в края на 1883 г. пише:
"Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон - Бащата на апостолите. В IV въстанически окръг (Панагюрище) апостолите през 1876 г. тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона."
Историците са натрупали немалко материал в изследванията си върху Вътрешната революционна организация - единствена по рода си за ХIХ век. Но те все още не са намерили ясен отговор на въпроса откъде идват нейните дълбоки корени в душевността на българина, не са погледнали на нея като додатък от вековния опит на народа ни в борбите му за свобода и социална справедливост. Някои ранни записки на дейци от освободителното движение, които се появиха на бял свят през последните десетилетия, предлагат скъпоценен материал за размисъл, позволяват да се възприеме  организацията чрез възлови събития в живота на някои от нейните главни осъществители, чрез извисяването на техния характер заедно с растежа на освободителната идея.
По време на Първата легия в Белград през 1862 г. Георги Раковски сплотява боен отряд от млади българи, които са призвани през следващите години да преодолеят четническата тактика. Сред тях е отец Матей, монах от Преображенския манастир, който вече е пребродил Йерусалим, Южна Русия, Бесарабия, Влашко и е бдял с години в книгохранилищата на Света гора. Новооткритите летописни бележки на монаха Димитрий върху корицата на стар черковен требник от Разбоишкия манастир край Нишава немногословно представят следващ момент от неговите странствания. Той хайдутува с малка четица из Западна Стара планина и след неуспешни сблъсъци с поробителя изрича  спонтанното прозрение: "Дърво на дърво се обляга и человек на человека!", придружено с едно "Ох!", което е откъртено от дълбините на изстрадалата народна душа.
Друг участник в легията - учителят Петър Бонев от Перущица, скита  близо година по Влашко сред хъшовете и сетне се завръща в Българско, за да просвещава млади и стари, като ги подготвя за  въоръжена борба.
Буйният търновeц Христо Иванов, наричан Големия, изоставя книговезтвото при белградски майстор и се озовава през Марсилия при строежа на Суецкия канал на път за Америка, където насъне карловският дякон го призовава властно с думите: "Ставай и върви с мен!"
В Старозагорско свещенодейства невероятният поп Минчо Кънчев от Арабаджиево - песнопоец, гуляйджия и всякакъв, учил богословие заедно с Васил Иванов Кунчев в заарското школо за свещеници.
През пролетта на 1869 г. Васил Левски, преминал като знаменосец с Панайот-Хитовата чета по билото на Балкана, вече се е отказал да тръгне с четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджа и също се прибира в България. В главата му зрее идеята за комитетска мрежа от съмишленици и съидейници (дума от неговия речник) вътре в страната и той търси да я сподели с най-близки нему другари. В манастира "Св. Преображение" намира Матея. Двамата прекарват няколко дни в една пещерка над дефилето на Янтра. Матей схваща веднага гениалния замисъл на Левски, изоставя опитите си за изобретяване на вечен двигател, наречен от него "перипетомобил", и тръгва с Дякона по прашните пътища на Тракия.
В края на същата пролет Левски се среща в Перущица с Петър Бонев и основава един от първите комитети. Все по онова време благодарение на бай Иван Арабаджията пловдивското село Царацово става сигурна опора на изграждащата се комитетска мрежа.
В един късен октомврийски ден на следващата година в Панагюрище пристигат Левски, отче Матей и Георги Данчов Зографина от Чирпан. Дякона се главява за даскал и черковен псалт с годишна плата от 2000 гроша. Георги Данчов се наема да зографиса новото училище. А отче Матей скита из града с книги, като събира подаяния за някакъв нов манастир "Св. Георги Победоносец", измислен от самия него, с тайни лаборатории за странни опити. В хана на Найден Дринов е съставен частен комитет, на който през 1876-а е съдено да изиграе една от главните роли.
В продължение само на няколко години Апостола и неговите най-верни хора изграждат тайна комитетска организация, която тепърва предстои да бъде обследвана и оценявана истински в подробности като самостоятелен български принос в историята на революционните движения не само в Европа. Неслучайно основоположникът на научния социализъм у нас Димитър Благоев я определя като "революционна партия със забележителни агитатори и организатори".
"Революционно-демократична народна партия" я нарича и украинският историк проф. Степан Сиделников - проникновен изследовател на Българското възраждане от Марин-Дриновия университет в Харков, който съставя подробна картотека на революционните комитети, каквато наши историци все ще не са създали.
До същото убеждение достига и английската историчка Мерсия Макдермот, която със своята книга "Апостолът на свободата. Портрет на Васил Левски на фона на България през ХIХ век", издадена на английски език през 1967 г. в Лондон и разпространена по цял свят, поставя начало на международното признание на Васил Левски.
Преповтори горното на немски език и Алфред Ото Шведе от Бранденбург със своя книга, издадена от берлинско издателство.
А споменатият вече поп Минчо Кънчев в качеството си на строител на тази организация в своя дневник, писан в душните соби на диарбекирската тъмница, я нарича "Българско народно училище".
Ето ключът за разгадаване на чудото!
Защитниците на манастира край Дряново в деветдневната майска битка с Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, предвождана от генерал Фазлъ паша, до един признават, че са посветени в делото от довереника на Апостола отец Матей.
Да не премълчаваме  и Деветдневната народна република в троянското Ново село (главното селище на новия град Априлци), обявена на 2 май 1876-а от севлиевския учител Никола Дабев, учил в Париж, сред многолюдно множество на селския площад. Тукашният комитет е основан пак от самия Левски, за втори път е потвърден от отец Матей. А  е подновен за трети път в крепостта на Фамагуста в Кипър, където са заточени след погрома новоселски въстаници, и поп Атанас Гъбенски ги заклева с молитви, дъхтещи на барут - единствен случай в животописа на Организацията.
Заклева се тогава и Драгню Стойчев - член на комитета, чийто внук Георги Иванов подир столетие пръв сред сънародниците си видя планетата от Космоса.

Като заключение: Най-голямото покушение спрямо Васил Левски правим, ако го отделяме от останалите строители на организацията и го въздигаме неестествено като един самотник над тях, превръщайки го в някаква икона.


Ще казвате, че комитетът ни е навсякъде и никъде!

Генчо Динчов,
председател на революционния комитет в Елешница

Догдето бях учител, се запознах с бае Иван Атанасов Арабаджията от Царацово, който често минаваше през Елешница за Старо Ново село да си купува дървен материал за направа на кола. В същото време ние все споделяхме нещо за политиката и освобождението ни.
Един ден, като се връщах от Пловдив, по обичая ни азе се отбих у моя бае Иван в Царацово и той на драго сърце ми каза:
- Добре че дойде, защото е тук Левски!
Начаса Левски излезе изпод сайванта, гдето работеше бае Иван, и се поздравихме. Доста се разговаряхме, даде ни наставления как да работим и да се приготовляваме за общо въстание. Всеки беше облечен в потури, контош, пояс. Видях у него един револвер с десет патрона - отдоле с барут се пълнеше.
Аз постоях там един-два часа и си тръгнах. И като направихме сбогом, каза ми:
- Аз съм навсякъде и никъде - така ще знаете, и в случай на нужда пак ще казвате, че комитетът ни е навсякъде и никъде...
Аз си заминах, но вече от него погълнах духа на свободата и вече почнахме да работим и убеждаваме населението, като му предупредявахме, че в случай да изкаже някой, то той ще бъде убит даже със семейството си от тайната полиция.
И така за всичко, което искахме да узнаем, то го научавахме от Васил Караиванов от Карлово, братовчед на Левски, или чрез бае Иван Арабаджията. Доста време Левски не се яви при нас, но ние си работехме успешно.
Един ден, когато ни донесе бае Иван новината, че Левски е предаден от един поп и хванат, тогава ни беше малко страх, но мина, както мина и страхът по обира на тетевенската поща.
Както и да е, огънят от Левски ми гореше в сърцето и в околните села аз бях втора комитетска поща след бае Иван.

Октомври 1900 г.


След дълги разпити закле ма...       

Отон Иванов,
съзаклятник от Асеновградско

През време на пропагандата от Васил Левски бях съзаклятник, но не бях посветен в пловдивските комитетски действия, защото аз бях член на изпълнителната власт (комитетската тайна полиция), които лица не се свързваха с местните комитети, за да не се знаят. Виждах се само с Левски и поддържах връзка само с даскал Киро, учителстващ тогава в Араповския манастир, който тоже бе член на изпълнителната власт...
В Станимака, в къщата на Павел Костов, съставих комитет от Павел Костов, свещеник Матея Тодоров, хаджи Димитър Стоилов, Райчо хаджи Георгиев, Тодор Райчев, Юрдан хаджи Георгиев, Никола Вълчев и Желю Панов.
Един ден отидох в Араповския манастир и преспах там. Вечерта с поп Катрафил започнах с него темата за бунтовничеството, той се заинтересува и ми зададе някои въпроси. От отговорите ми той разбра, че аз съм чел букурещката бунтовническа литература и съм приготвен да бъда съзаклятник на Левски, та ми се откри, че като бил помагач на Левски, което се узнало, и се укрил тук. Най-после той ми каза в кой ден да дойда пак и ще се срещнем с Левски. В него ден бях пак на манастиря, гдето пристигна Левски и след дълги разпити закле ма...

                                                                                                                                              1883 г.

За да вървят народните работи, от едно място трябва да се свири

Иван Арабаджията,
"Бащата на апостолите"

Който го е запомнил, виждал ли го е някой път тъжен! Всякога беше засмян и радостен, като че ходеше да калесва за сватба. Вечер до късно, а сутрин аз още не съм станал, той вече ходи по двора... А какъв глас имаше! Като почне да пее, да му се ненаслушаш. Като ходим нанякъде заедно, той по пътя все си съчиняваше песнички. И ме питаше: "Тая бива ли я, Иване?" Отвръщах му: "Бива я, бива!"

х   х   х

На Бенковски в Оборище много му се противиха учените хора, когато искаше да му подпишат едно пълномощно. С тях той опря на нож, но ги победи с думи. Аз тогава го подкрепих, защото Левски ме беше научил, че за да вървят народните работи както подобава, от едно място трябва да се свири.

х   х   х

Аз съм се клел веднъж пред Левски и то стига и за тук - на земята, и за горе - на небето!

(С тези думи Арабаджията посреща Георги Бенковски, когато през февруари 1876 г. той отива  в Царацово и поисква да го закълне)

х   х   х

Арабаджията имал пет деца. Нямало с какво да ги изхрани. Левски му предлага да отидат в близкия чифлик на Гюмюшгердан и силом да вземат оттам жито. Бай Иван се съпротивил: "С кражба къща се не храни!"
Дяконът повече не умувал, изгубил се в тъмното и на няколко пъти донасял пълен чувал жито. Казвал: "Има кражба и кражба. Ние с тебе работим за народното дело и на нас ни е позволено."

Който краде за свой частен интерес, ще бъде прободен в гърдите!

Минко Марковски

Според спомените на Минко Иванов Марковски на заседание на Троянския революционен комитет Левски заявява:
- На моя лична отговорност ви заповядвам: Лъжете и крадете за народност! А който лъже и краде за свой частен интерес, той ще бъде прободен в гърдите с моята кама...
 (Камата на Левски се съхранява в Ловешкия градски музей)

х   х   х


Разкалугерен дякон събира хора юнаци за бунт

Поп Минчо Кънчев,
деятел на Старозагорския окръжен революционен център

Носеше се измежду народа, че един разкалугерен дякон обикаля по села и градове из Българско и подбужда народа за бунт. Това стигаше... Ето го Българското народно училище - БРЦК!
Страшен, но и величествен е часът, в който человек е възлюбил това добро и свято дело и който е посветил всичките си сили, готов е да жертва мило и драго, и самия си живот, и не може да остане спокоен при приближаването на онзи велик час, в който ще види свободна света майка България!
Дякон Васил Левски (Дервишоглу Аслан) и Колю Ганчев много ме обичаха и ми се радваха...
Достатъчно бе да съберeш в стаята си тайничко по-събудени селяни и да им разкажеш за нашето Крумовско, Симеоновско, въобще историческо минало, достатъчно да им напомниш Хаджи-Димитровите и Стефан-Караджовите подвизи и да им изпееш една-две бунтовнически песни, за да извика това в тях патриотическото чувство.
И след туй им разкажи, че из Българско ходи един разкалугерен дякон и събира хора юнаци за бунт, който трябва да направят българите едновременно по всичките части на отечеството, защото само тогава Дядо Иван ще се застъпи за нас, за нашето царство, за нашата политическа свобода...

(Из сборника "Видрица", писан през 1874 г. в Диарбекирската тъмница)

х   х   х

След като захвърля расото, през 1864 г. Васил Иванов става учител в карловското село Войнягово. Общува със стари и млади, урежда гимнастически упражнения. Когато узнават за неговата гибел, жените от цялото село се забраждат с черни кърпи, както се жалее най-близък човек.

х   х   х

Трима комитетски дейци от софийското село Биримирци ходят до Вакарел с намерение да нападнат влака, с който са очаквали Левски да бъде откаран в Цариград, и да го освободят.
На връщане присъстват на обесването му.
Като се прибират в селото си, те събират съзаклятниците в кръчмата. И в полунощ над селото се понася камбанен звън!
Левски е пял в местната черква "Св. Теодор Стратилат и св. Теодор Тирон" и на един Йордановден е носил менчето на свещеника да ръси по домовете според обичая.

 Не го видях, ала го чух и го познах

Спомени на негови съвременници

Някакъв селянин от пловдивските села дълго време молил комитетските дейци само веднъж да зърне с очите си Дякона. Той бил допуснат в един хан, където нея вечер тайно гостувал непознат "търговец на добитък". Застанал до вратата вцепенен, втрещен, без да отрони нито дума...
Десетки са били онези, които след една само среща с погледа на Левски били готови на всичко!

х   х   х

Друга жена, която чула как Левски пее ангелски в черква, изповядала пред близките си: "Не го видях, ала го чух и го познах!"

х   х   х

Жената на Ильо Стоянов от Панагюрище разказвала как една нощ мъжът й довел вкъщи непознат гостенин. Тя била лехуса, бебето й ревяло. Мъжът й рекъл: "Заради този човек аз и дете, и куче убивам! Хубаво да го знаеш..."
След време тя разбрала, че в къщата й идвал Дяконът.

събота, 05 Май 2012 / брой: 104

в..Дума

БЪЛГАРСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ

Вътрешната революционна организация – единствена по рода си за ХІХ столетие

Ако Българското възраждане е сред чудесата на  ХІХ век, то неговият връх – Априлската епопея е чудото на чудесата. Нам ни е днeс като хляб насъщно да осъзнаем как тогава наtите деди са сторили възможно невъзможното. Ние сме им длъжници: по думите на Рабиндранат  Тагоре всяка нация е длъжна да изяви пред света същността си – ако нищо не е дала на света, това е национално престъпление, което човешката история никога не прощава. Дедите ни по мъжки  са  изпълнили дълга си пред отечеството  и  историята. Остава ние да изпълним своя...

Преди да се отдаде на записките си по българските въстания Захарий Стоянов най.-първо от всичко създава биографията на Васил Левски, в която още в края на 1883 г. той пише:

„Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на покойния Дякон – бащата на апостолите. В ІV въстанически окръг /Панагюрище/ апостолите през 1876 г. тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона.”

Историците са натрупали немалко материал в изследванията си върху Вътрешната революционна организация – единствена по рода си за  ХІХ век. Но те все още не са намерили ясен отговор на въпроса откъде идват нейните дълбоки корени в  душевността на българина, не са погледнали на нея като додатък от вековния опит на народа ни в борбите му за свобода и социална справедливост. Някои ранни записки на дейци от освободителното движение, които се появиха на бял свят през последните десетилетия, предлагат скъпоценен материал за размисъл, позволяват да се възприеме  Организацията чрез възлови съобития в живота на някои от нейните главни осъществители, чрез извисяването на техния характер заедно с растежа на освободителната идея.

По време на Първата легия в Белград през 1862 г. Георги Раковски сплотява боен отряд от млади българи, които са призвани през следващите години да преодолеят четническата тактика. Сред тях е Отец Матей, монах от Преображенския манастир, който вече е пребродил Йерусалим, Южна Русия, Бесарабия, Влашко и е бдял с години в книгохранилищата на Света гора. Новооткритите летописни бележки на монаха Димитрий върху корицата на стар черковен требник от Разбоишкия манастир край Нишава немногословно представят следващ момент от неговите странствания. Той хайдутува с малка четица из Западна Стара планина и след неуспешни сблъсъци с поробителя изрича  спонтанното прозрение „Дърво на дърво се обляга и человек на человека!”, придружено с едно „Ох!”, което е откъртено от дълбините на изстрадалата народна душа.

Друг участник в Легията – учителят Петър Бонев от Перущица скита  близо година по Влашко сред хъшовете и сетне се завръща в Българско, за да просвещава млади и стари, като ги  готви за  въоръжена борба.

Буйният търновeц Христо Иванов, наричан Големия, изоставя книговезството при белградски майстор, и се озовава през Марсилия  при строежа на Суецкия канал на път за Америка, където насъне карловският дякон го призовава  властно с думите: ”Ставай и върви с мен!”

В Старозагорско свещенодейства невероятният Поп Минчо Кънчев от Арабаджиево  - песнопоец, гуляйджия и всякакъв, учил богословие  заедно с Васил Иванов Кунчев  в  заарското школо  за  свещеници.

През пролетта на 1869 г. Васил Левски, преминал като знаменосец с Панайотхитовата чета по билото на Балкана, вече се е отказал да тръгне с четата на Хаджи Димитра и Стефан Караджа - също се прибира в България. В главата му зрее идеята за комитетска  мрежа от съмишленици и съдейници /дума от неговия  речник/ вътре в страната и той търси да я сподели с най-близки нему другари. В манастира „Св. Преображение” намира Матея. Двамата прекарват няколко дни в една пещерка над дефилето на Янтра. Матей схваща веднага гениалния замисъл на Левски, изоставя опитите си за  вечен двигател, наречен от него „перипетомобил”, и тръгва с Дякона по прашните пътища на Тракия.

В края  на същата пролет Левски се среща в Перущица с Петър Бонев и основава  един от първите комитети. Все по онова време благодарение на бай Иван Арабаджията пловдивското село Царацово става сигурна опора на изграждащата се комитетска мрежа.

В един късен октомврийски ден на следващата година в Панагюрище пристигат Левски, Отче Матей и Георги Данчов Зографина от Чирпан. Дякона се главява за даскал и черковен псалт с годишна плата от 2000 гроша. Георги Данчов се наема да зографиса новото училище. А Отче Матей скита из града с книги, като събира подаяния за някакъв нов манастир „Св. Георги Победоносец”, измислен от самия него с тайни лаборатории за странни опити. В хана на Найден Дринов се съставен частен  комитет, на който  през 1876-а е съдено да изиграе  една от главните роли.

В продължеие само на няколко години Апостолът е неговиите най-верни хора изгрждат тайна комитетска организация, която тепърва предстои да бъде обследвана и оценявана истински в подробности като самостоятелен български принос в историята на революционните движения не само в Европа. Неслучайно основоположникът на научния социализъм у нас Димитър Благоев я определя като „революционна партия със забележителни агитатори и организатори”. „Революционно-демократична народна партия” я нарича и украинският историк  проф. Степан Сиделников – проникновен изследовател на Българското възраждане от Мариндриновия университет в Харков, който съставя подробна картотека на революционните комитети, каквато наши историци  все ще не са създали.

До същото убеждение достига и английската историчка Мерсия Макдермот, която със своята книга „Апостолът на свободата. Портрет на Васил Левски на фона на България през ХІХ век.”, издадена на английски език през 1967 г. в Лондон и разпространена по цял свят, поставя  начало на международното признание на Васил Левски. Преповтори горното на немски език и Алфред Ото Шведе от Бранденбург със своя книга, издадена от берлинско духовно издателство.

А споменатият вече Поп Минчо Кънчев в качеството си на строител на тази Организация в своя дневник, писан в душвните соби на диарбекирската тъмница с опити за опитомяване на скорпиони, я нарича „БЪЛГАРСКО НАРОДНО УЧИЛИЩЕ”.

Ето ключът за разгадаване на чудото!

Защитниците на Манастира край Дряново в деветдневната майска битка с Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, предвождана от генерал Фазлъ паша, до един признават, че са посветени в делото от довереника на Апостола  Отец Матей.

Да не премълчаваме странно и Деветдневната народна република в троянското Ново село /главното селище на новия град Априлци/, обявена на 2 май 1876-а от севлиевския учител Никола Дабев, учил в Париж, сред многолюдно множество на селския площад. Тукашният комитет е основан пак от самия Левски, за втори път е потвърден от Отец Матей. А  е подновен за трети път в крепостта на Фамагуста в Кипър където са заточени след погрома новоселски въстаници, и Поп Атанас Гъбенски ги заклева  с молитви, дъхтещи на барут – единствен случай в животописа на Организацията. Заклева се тогава и Драгню Стойчев – член на комитета, чийто внук Георги Иванов подир столетие пръв сред сънародниците си видя  планетата  от Космоса, преодолявайки единствен сред всички космонавти и астронавти непредвидена техническа авария със 72 удара в минута пулс.

Зазвучава любимото песнопение на Левски „ДОСТОЙНО ЕСТЬ” – въпреки всякакви опити да бъде заглушавано. И от наши, и от чужди...

Като заключение: Най-голямото покушение спрямо Васил Левски правим като го отделяме всячески от останалите строители на Организацията и го въздигаме неестествено като един самотник над тях, превръщайки го в някаква  икона.

Четирите заповеди на Апостола

РАЗСЪДИТЕЛНИ – ПОСТОЯННИ – БЕЗСТРАШЛИВИ – ВЕЛИКОДУШНИ 

Десетте Божи заповеди отдавна са намалени през вековното битие на българина, внушавани от Светото писание – част от тя няма как да се спазват от жив човек в живия живот. Но четирите заповеди от Евангелието на Апостола Левски са неотменно задължителни за  един водач на святата народна работа, инак той ще „улайневи” всяко дело, каквото и да е.

Тези известни думи следва често да се припомнят. Те са като негово завещание: „Длъжност ми е да го кажа, защото можа да умра. Внимавайте!”

Неслучайно те са споделени в писмо от 16 септември 1872 г. до Любен Каравелов - пръв водач в освободителните борби, сподвижник и съратник, уважаван списател и неповторим редактор на вестници под заглавие „Свобода” и „Независимост”.

Идва ред да се припомни предисловието към горното, свързано със отвъддунавските българи от писмото до Иван П. Кършовски, писано на 20 юни 1871 година:

„Брате! Тамкашние ви работи като ма смутиха и за мен друто нямаше какво, защото аз там между всички ви бях най-простият! И с думи не можахме да се разберем. Тогава моят път беше да си се върна в Българско и да си работим ккто ни стига умът, че от вас комуто са хареса да върви с нас, той  ще ни са обади и ний ще го приемнем...”

Повторено е същото и в писмото до плоещките българи, писано в същия ден, със заключението, че поради несъгласия и разпри народната работа върви „като жаба през угар”

.

Хоругвоносецът на Панайотхитовата чета  изповядва пред  нейния славен войвода  още през пролетта на 1868 г. своето верую: „Ако спечеля печели цял народ, ако изгубя – губя само мене си”, което се налага напоследък все по-често да бъде споменавано, въпреки неговата озадачаваща граматична особеност.

 Спрямо Народния войвода Георги Раковски участникът в двете белградски легии изразява своето най-истинско уважение с порива да  се надмогне четническата тактика за освобождение, създавайки комитетска мрежа вътре в страната – единствената по рода си за ХІХ столетие в Европа тайна революционна организация от революционно.-демократически тип.

За да постигне това Дяконът от Карлово съчетава клетвените думи над кръстосони евангелие и револвер, произнесени  в потайни сбирки, със своето ангелогласно пеене, по което са  го разпознавали по черкви и манастири хора, които никога не са го виждали отблизо.

И  застават един до  друг до него СЪДЕЙНИЦИ  /понятие от речника на Апостола/:

ИВАН АРАБАДЖИЯТА от пловдивското село Царацово – който през пролетта на 1876-а отказва да бъде закълнаван повторно от Георги Бенковски с думите : „Аз съм се клел веднъж пред  Левски и то стига и за тук – на земята и за горе – на небето!”

ХРИСТО ИВАНОВ ГОЛЕМИЯ – изоставил книговезството в Белград , за да попадне и на строежа на Суецкия канал, търсейки параход да отпътува  за  Новия свят, където насъне неговият другар от Легията му заповядва: „Ставай и върви с мен!”. И той израства като най-доверения човек на комитетската тайна полиция – въпреки буйния си нрав той не си позволява авантюлристични действия.

ОТЕЦ МАТЕЙ ПРЕОБРАЖЕНЕЦ – друг негов съдейник от Легията, пред когото в една пещерка над Търновския Дервент той първом споделя гениалната си идея за Организацията още при първата си обиколка из Българско. Като народин лечител, придобил медицински познания по време на дължолетното си пребиваване в Света гора, той лично се грижи за Левски заради незарасналата  му рана след операцията в Белград. И да го занимава попътно с опитите да построи „перипетомобил[U1] ”...Специален куриер на БРЦК.

ПЕТЪР БОНЕВ ОТ ПЕРУЩИЦА – също участник в Легията, завършил гимназия в Белград, загинал при отбраната на селото крой черквата „Св. Архангел Михаил”.

ПОП МИНЧО КЪНЧЕВ ОТ АРАБАДЖИЕВО –  двамата са учили заедно в Свещеническото училище на Стара Загора, градил комитетската мрежа в Старозагорско, прочут гуляйджия и песнопоец,  невероятен възрожденски книжовник, правил опити да опитомява скорпиони в диарбекирската тъмница.

ГЕОРГИ ДАНЧОВ ЗОГРАФИНА  ОТ ЧИРПАН – даровит живописец и иконописец, изобразил с Майстор Алекси Зограф в Араповския манастир край Асеновград житието на славянските първоучители Кирил и Методий, съхровождал Апостола из Тракия, оставил за поколенията единствен по рода си негов документален портрет, правен /според уверения на  родственици/ още приживе на Левски и останал недовършен.

Да добавим КОЛЮ ГАНЧЕВ, ръководител на Старозагорския окръжен революционен център, ВАСИЛ ЙОНКОВ ГЛОЖЕНЕЦА, главен организатор на първия окръжен революционен окръг в Голям Извор, ПОП СТEФАН ТРИФОНОВ от търновското село Михалци, прeдседател на частния революционен комитет в селото, загинал в деветдневната битка при Дряновския манастир през май 1876-а, ОТОН ИВАНОВ от Асеноград – деец на комитетската тайна поща, ГЕНЧО ДИНЧОВ ДЖУМАЙОВ –председател на реворлюционния комитет в село Елешница, участник в Априлското въстание

И още други – знайни и незнайни от градове и села.

Зазвучава  любимото песнопение на Левски „ДОСТОЙНО ЕСТЬ ЯКО ВОИСТИНУ”, което също като песента за Делю Хайдутин заслужава да полети в търсене на  братя по разум в безкрайната Вселена.

 [U1]ец

"ЦЕНАТА НА ЗЛАТОТО" ПРОМЕНИ ПРЕДСТАВАТА ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

сп."Българи" 

Съждения на писателя Генчо Стоев за въстанието, Левски и неоткритите му конституции, Радоновата чета, „Видрица” на поп Минчо Кънчев.

Според оценката на авторитетни чуждестранни литературоведи българският писател Генчо Стоев е сред тримата днешни творци на Европа, които през отминалия век са създали изящна проза, богата на човешки характери и философска дълбочина.

Обикаляхме  заедно из Пиринския край с пътуващата книжарница „Матей Преображенски” през април 1979 г. в очакване да се появи в Космоса първият българин. Имахме за емоционален мотив новооткритата народна песен „Е, комита, море, Васил Левски!”. Сещам се какво каза Генчо по пътя: „Самият Левски е бил уверен, че ние след толкова време ще минем отново по неговите  пътища...”

В Банско беседвахме дълго с бай Георги Ушев, рядко надарен човек за устно слово. От него узнахме необичайната история за Радоновите  четници, които отивайки на сражение с нападатели-друговерци биват живи опяти в черквата, дори един от тях остава жив и така си доживява човека - опят.

Тогава тъкмо ни бяха издали държавно решение Съюзът на българските журналисти да подготви и отпечата преди 24 май специален брой, посветен на основния български влог в европейската култура. Попитахме именития си спътник :”Дали ще се справим – времето е толкова малко...” Той отвърна: „Ако вие го правите, може и да стане.”

Имаше предвид вече осъщественото от седмичника „Антени”  пряко сътрудничество с най-големи наши учени като Петър Динеков, Иван Дуйчев, Александър Милев, Куйо Куев, Боню Ангелов, Асен Василиев. Създали бяхме вече и дълготрайна връзка с Дмитрий Лихачов, наречен от главния ни редактор Веселин Йосифов „Българолюбец”, който на два пъти посети редакцията и СБЖ в единствен по рода си разговор за „българското чудо”.

Заварихме един пролетен ден двамата с Милко Кръстев, перущенец родом, писателя в Лафонтеновата къща на Стария Пловдив. Там той квартируваше, далеч от къщни дертове, за да завърши повестта „Завръщане”-продължението на книгата „Цената на златото”, вече заела трайно място в най-новата история на българската изящна словесност. Младата машинописка преписваше по 15-ина пъти една и съща страница под диктовката на автора.

Излезе от печат повестта. Първи отпечатахме откъси от нея в „Антени” още преди появата й по книжарниците. Петко Тотев написа кратко и точно как Генчо Стоев продължава да се бори неотстъпно за качество на литературното поприще.

„Завръщането” всъщност представяше как Павел Хадживранев, оцелял след трагедията в перущенската черква „Св. Архангел Михаил”, тръгва от Цариград за новоосвободената България ведно с българката Мария да дири ... конституциите на Левски. Според автора те би трябвало да са оцелели скрити по някакви тавани на градеца Дряново, всред гънките на Предбалкана, недалеч от Търново.

Това даде повод подир някое време да отидем при дряновци. В градската библиотека Генчо Стоев разказа пред читатели  за книгата си. Сподели, че се е запознал в турската столица с възрастния клисар на Желязната черква „Св. Стефан”, който му се изповядал,че не ще може никога повече да види България. Казал му също, че бил родом от Дряново.

Особено преживяване бе, когато читателите-дряновци, най-вече вещата изследовагелка на тукашното минало Бонка Тихова, гимназиална учителка по география, потвърди, че наистина в града живеят потомци на някогашни търновски родове. Което е напълно естествено впрочем: след поругаването на столнината от друговереца, мнозина намират убежище за векове напред тъкмо из гористите гънки на Предбалкана. Така писателят стана „провидец” – неговото творческа интуиция се потвърждаваше.

Отидохме тогава  и до Дряновския манастир. Показаха ни там в музея отломки от крупови снаряди, които пороищата продължаваха да изравят из манастирския двор. Влязохме в мавзолея, изграден от италиански архитект със скулптура от италиански майстор. Генчо отрони в размисъл: „Бачокировите четници са били все негови ученици – невръстни момчета. Какво ли му е било да ги отведе на сигурна смърт...”

 А и самият белочерковски даскал е бил кротък човек, стихоплетец, ходи до Бяло море да събира миди по пясъчния бряг, срамува се като мома – сиреч не е никак приличал на онези хъшове, които са се фотографирали с навирени пушки и пищови оттатък Дунава, а когато идва време за бунт се изпокриват тук и там. Като Стефан Стамболов например, който облечен в женски дрехи се спотайва в Самоводене по време на деветневната битка, сравнена от генерал Фазлъ паша, командира на Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, с битката при Севастопол.

Накрая се сещам как събрахме в редакцията на „Антени”  разни хора да осветим появата на знаменитата „Видрица” от Поп Минчо Кънчев. Не ща да пропусна на отбележа, че тя излезе от дълбоките архиви на Народната библиотека в София след тежка война с нейни пазителки, които не щяха и да чуят за този поп: „Той не може да пише като хората, измисля си разни небивалици...”

Другарят на Левски наистина си има собствен правопис, което смущаваше книжовните дами. Всяко важно нещо като „България”, „Свобода”, „Знаме”, „Комитет”  и прочие той пишеше с главна буква! Ако не бяхме отпечатали в „Антени” откъси от книгата, та да ги извадим и на грамофонна плоча, Петко Тотев те се ли бе заел да я представи с предговор, тя нямаше да достигне стохиляден тираж, та да се подготвя сега и ново издание от захаристояновото издание.

 На споменатата среща Генчо Стоев заяви кратко и ясно: „Аз считам Поп Минча за  природно явление...” Неизтощимото жизнелюбие на старозагореца доказва, че след всяко израждане издава и възраждане – поне досега винаги е било така, според мнението и на чуждестранни българисти като римския професор Санте Грачоти например.

Насила си отиде тоя Генчо, да заключим. Поканват го негови връстници и приятели в Харманли, подаряват му ловна пушка и го водят на пусия край Марица. Никой не се досеща, че тъкмо по тези места като ремсист той е отвеждан няколко пъти на мним разстрел. И за никакъв дивеч не му е идело в ума да гони тогава, а изплуват х изглежда някогашни преживелици в съзнанието му. Препъва се човека, счупва си таза. А можеше големият писател да добави към написаното от него нови ценности наистина.

Бел. ред. - Авторът Илия Пехливанов е главен редактор на Кирило-Методиевския вестник "За буквите", в миналото дългогодишен редактор на рубриката "Българистика и българисти" във вестник "Антени", откъдето е и сътрудничество му с писателя Генчо Стоев (1925-2002) - Р. С.

                                                                         

                                                                         ГЕНЧО СТОЕВ